Джеймс Кър
Клиниката (9)

9.

Същия ден, на обяд, когато влизаше в кафенето да хапне, Питър едва не се блъсна в Джо Пармилий, патолога, който излизаше.

— Извинете ме, д-р Де Хаан, не ви чух да влизате.

— Няма нищо — отвърна Питър, като обърна внимание на скъпия тъмносин костюм на патолога, украсен с вратовръзка в червено и синьо с монограм.

— Бързо действате, нали? Забелязах го на медицинското парти онази събота вечер, когато танцувахте с Розали Хеч.

Питър зяпна мургавото лице на д-р Пармилий. Погледната отблизо пригладената му коса изглеждаше подозрително черна, в сравнение с многото малки бръчици на твърдата му жилава кожа. Питър реши, че трябва да е с години по-стар, отколкото признаваше. Приличаше на застаряващ театрал, от този вид, който човек можеше да срещне из улиците на Ню Йорк, елегантно облечен и с мека шапка.

— Тя танцува много добре — рече Питър.

— Също така доста близо до партньора си, нали?

— Опитвате се да ми кажете нещо ли, д-р Пармилий?

— В този град може да живеят сто хиляди души, докторе, но си остава малко провинциално градче. Това се опитвам да ви кажа.

Джо Пармилий се измъкна от стаята с иронична усмивка на устните, а Питър си наля кафе и известно време го пи без мляко, ядосан на самия себе си за това, че позволи на патолога да си отиде, без да му каже нищо друго.

Влязоха Франк Луики и Хари Лоусън. Франк си поръча сандвич, докато ниският набит педиатър седна на масата с чаша гореща вода и торбичка чай.

— Не пиете ли кафе? — запита Питър Хари Лоусън, като гневът му едва сега започваше да се уталожва.

— Пия на закуска, но не и след това. Ако прекаля, започва да ме боли стомахът.

— Франк, забеляза ли дали свети лампата на Ал Хамфърс, като влезе? — запита Питър.

— Мисля, че си отиде вкъщи. Защо?

— Имам една пациентка с възможен карцином на вулвата и исках да се посъветвам с него.

— Защо изпращаш такива пациенти при Ал? — запита Хари. — Той не е титулуван акушер-гинеколог, не знаеш ли?

— Така ли? Мислех, че е.

— Не. Беше общ практикуващ лекар в продължение на няколко години, преди да се ориентира към акушерство и гинекология.

— А ти при кого би изпратил тази жена, Хари?

— При Мат Хеч, естествено.

— Аз пък бих предложил при Силвана — намеси се Франк.

— Защо казваш това сега, Франк? — запита Хари.

— Мисля, че Норман е по-добър. Технически, а и като диагностик го бива повече.

— О, така ли? Не съм останал с такова впечатление — рече Хари.

— Мат оперира всяко живо същество, до което успее да се докопа. И преди съм ти го казвал, Хари, а и не може да не си го разбрал, след като работиш с него всеки ден. Освен това никога не съм познавал друг хирург, който да има толкова много следоперативни усложнения. Екзентерации, шок, инфекции, всичко това, просто защото не подбира хората за операция, както трябва. И също така никога не съм виждал лекар, който така грубо да се отнася към тъканния слой. Сигурен съм, че това е основната причина, поради която получава толкова много усложнения.

— Е, хайде де. Знаеш, че от близо пет години работя заедно с него по почти всичките му случаи и не мога дори да допусна мисълта да работя с друг. Ще призная, че невинаги поставя правилна диагноза, но когато трябва да направи нещо, го върши бързо и добре.

— Глупости. След операциите му, пациентите се държат като че ли е използвал ножовка и градинско гребло в коремите им. Смята, че ножът е в състояние да излекува всичко. Кълна се пред Бога, че някой трябва да го провери дали не получава ерекция по време на операция.

— По дяволите, Франк, дори не мога да разговарям с тебе по този въпрос — с изчервено лице възкликна Хари, който очевидно започваше да се ядосва.

— Виж какво, Хари, да говорим сериозно, би ли му позволил да оперира тебе или някого от семейството ти?

— Разбира се, че да. Нали знаеш, че вече съм го правил.

— Е, признавам, че парите са си твои, както и живота, и можеш да си правиш с тях каквото си поискаш. Но аз не бих му позволил дори в буквалния смисъл на думата да се доближи до Глория, камо ли да я докосне.

— Изобщо не те разбирам. Защо продължаваш да работиш тук, след като мислиш така? Ако толкова често ти се налага да се грижиш за следоперативните му случаи и ако това толкова много ти пречи и те дразни, какъв е смисълът да оставаш тук?

Франк се обърна към Питър.

— Нали вече знаеш как стават нещата тука, д-р Де Хаан. Всичко е много спешно. Никога досега не си виждал толкова спешни случаи накуп. Чувал ли си някога за спешна хемороидектомия^[1]? Тук ги имаме в изобилие. Спешна мастектомия^[2], спешна херниотомия^[3], имам предвид херния, която не се е превърнала в злокачествен тумор все още? Един съботен следобед Мат дори извърши спешна тонзилектомия^[4]. Или пък го прави по обратния начин. Казва на някоя дама да дойде пак следващата седмица за чревната си непроходимост.

— Какво ти става днес, Франк? Да не би да е заради случая с Емили Мошер? — запита Хари.

— Той изобщо не оправи нещата. Чуй това, Питър. Ето ти една рутинна хистеректомия^[5] в седем часа тази сутрин. Вече се върна в стаята си и изпадна в шоково състояние в девет и трийсет. Пропуснал е хемофилик. Този номер ми го е правил и преди. Но трябва на практика да го пребиеш до смърт, за да си признае.

Телефонът звънна и Хари го вдигна.

— За тебе е, Франк.

— Да — рече Франк, когато взе слушалката. — Добре. Веднага идвам. И вземете три шишенца кръвни проби. — Затвори. — Ето, състоянието на г-жа Мошер пак се е влошило.

Питър и Хари помълчаха известно време след излизането на Франк. Питър внезапно се почувства много притеснен. Оказа се, че е попаднал право в центъра на типичен болничен раздор, свързан с лекарска некомпетентност или по-скоро с възможността тази компетентност да липсва именно на основателя и собственика на въпросната болница. Проклет да бъде, ако знаеше как точно да се справи със ситуацията. Трябваше да признае, че тук-там и той самият беше заподозрял от откъслечни случаи и реплики, че с Матю Хеч имаше нещо нередно в професионално отношение.

Тогава Хари каза:

— Франк лесно се пали, Питър, и приема всичко твърде на сериозно и лично. Мисли, че нищо не трябва да се върши по различен начин от този, по който се е вършело в Медицинската академия в Ню Йорк. Мат отдавна е завършил академията и си е установил собствен метод на работа. Франк отказва да разбере това. Вижда единствено някои недостатъци и лоши резултати, защото са го повикали за консултация. Никога не забелязва добрите резултати, тъй като не научава за тях.

— Изпращаш ли на д-р Хеч случаите си за педиатрични хирургични операции, Хари?

— Всъщност по-голямата част изпращам при Норман. По време на обучението си е изкарал курс по детска хирургия. Но и немалко изпращам и при Мат. Въпреки всичко, трябва откровено да призная, че Норман получава по-добри резултати при децата.

Питър облегна глава на стената на кафенето.

— Знам какво си мислиш, Питър — рече Хари. — В какво, по дяволите, си се забъркал или нещо от този род. Но позволи ми да те уверя, че Франк работи тук от две години и никога досега не съм го чувал да говори така. — Хари имаше вид на човек, който се колебае. — Мат… той… добре, нека да ти кажа истината. Когато стана въпрос за Дорис, съпругата ми, Мат единствен разбра, че нещо при нея не е наред. Беше сигурен, че напипва нещо в областта на десния й яйчник. До този момент я бяха преглеждали двама гинеколози в Сан Франциско и бяха казали, че не намират никакво обяснение на болките й. Мат я оперира и намери ранен карцином на яйчника. Това беше преди четири години и сега тя се чувства съвсем добре.

— Разбирам те, Хари.

— Луики направо ме побърка днес. Не говори много, но когато каже нещо, оставам с впечатление, че е предубеден и прекалено самоуверен. Наистина вярва, че знае всички отговори.

— Така ли мислиш?

— Да. Е, дявол да го време, стана вече един часа. Трябва да тръгвам.

— Нищо ли няма да ядеш, Хари?

— Не, опитвам се да отслабна. На обяд пия само чай.

Питър излезе навън и пресече поляната зад сградата, като не преставаше да мисли за думите на Франк и Хари. Може би щеше да направи огромна грешка, ако останеше да работи тук. Договорът, който подписа, не му се струваше силно обвързващ, особено, ако напуснеше този регион. Можеше да подаде молба за прекратяване на договора две седмици предварително и да се премести в Балтимор. Естествено, щеше да му е трудно и неловко да обясни причините, но съществуваше и паричната страна на въпроса. Имаше нужда от този доход, за да изплати дълговете си и да спести малко пари за в бъдеще.

Франк Луики беше умен, буден и интелигентен, въпреки че по всяка вероятност се ръководеше от прищевките си. Дали думите му бяха точни и обективни или пречупени през призмата на настроението му в момента?

От друга страна, Хари не изглеждаше особено умен, но пък беше честен — господи, болезнено честен и прям. Работеше усърдно, мислеше бавно, беше доверчив, лоялен и верен на Матю Хеч. Смяташе, че му е задължен за живота на съпругата си. Дали неговата гледна точка беше правилната или и от двете страни имаше още много недоизказани неща, а истината се намираше някъде по средата?

Питър съзнаваше обаче, че презира всеки лекар, който извършва ненужни хирургически операции. „Ако не можеш да помогнеш, поне недей да вредиш.“ Но хирурзите се различаваха от интернистите и често яростно спореха по въпроса дали се налага извършването на дадена операция.

Самият д-р Хеч очевидно бе егоцентричен човек, потънал в собствения си живот и грижи, но се харесваше на обикновените хора, които му бяха пациенти. Питър бе силно впечатлен от способността му да работи неуморно и безкрайно усърдно, освен това бързо и с явна сръчност и лекота. Но също така осъзнаваше, че по някаква не съвсем ясна причина, все още не може да реши дали Матю Хеч му харесва или дори дали му има доверие. Просто в него имаше нещо странно и особено, нещо, което не се връзваше, нещо различно.

Когато беше с д-р Хеч, Питър се чувстваше впечатлен, дори погълнат от коментарите му, които често му изглеждаха уместни и на място. След това, далеч от него, го обземаха колебания в стабилността и истинността на думите му. Започваше да го упреква и да му намира недостатъци, после като че ли отново възобновяваше вярата си в него и пак го харесваше всеки път, когато бяха заедно.

Питър си припомни един обяд миналия петък. Матю Хеч беше влязъл в кафенето за обичайния си бърз обяд и бе започнал да им говори за въвеждането на опис със случаите на рак на дебелото черво в болницата им. „През юни и юли имах десет случая с карцином на дебелото черво, Питър — беше казал той, — и повечето от тях вече не можеха да се оперират. Трябва да е имало още четири-пет през април и май. Би било много интересно да се прегледат клиничните записи и да се види дали няма да се открие нещо, което да ни помогне по-рано да ги диагностицираме. Ако практиката ми може да служи за някаква индикация в тази насока, струва ми се, че този рак е доста широко разпространен в тази местност. Чудя се защо.“

Самият Питър беше видял един случай на злокачествен карцином на дебелото черво, който се бе появил в стаята за спешни случаи. „Хари Адамс, човекът, когото оперирахте преди две седмици, д-р Хеч, се оплака, че цял живот е страдал от колики. Допускате ли, че е възможна някаква връзка между дълготрайния спастичен колит, хроничния запек и рака на дебелото черво или между употребата на различни очистителни или клизми и злокачествения тумор?“

„Точно това имам предвид, Питър. Ако някой може да събере на едно място всички тези детайли, например колко души са с изваден апендикс, или пък са имали жлъчни камъни, не е изключено да се получи нещо. Бих се радвал, ако момичетата от отчетния отдел успеят да съберат старите истории на заболяванията и ти да проучиш този въпрос.“

Питър се бе почувствал стимулиран от идеята и от искрения ентусиазъм на Матю Хеч. За миг се бе понесъл по вълните на кипящия, вълнуващ живот на научноизследователската работа в клиничната област и медицинските открития. След това въодушевлението му внезапно бе прекратено от думите на Хари, когато д-р Хеч излезе: „Интересно, знаеш ли, че през целия юни и юли работих непрекъснато с Мат и не мога да си спомня да сме имали десет случая с карцином на дебелото черво. Сещам се най-много за три или максимум четири.“

Питър си спомни преподавателите от Медицинската академия — блестящи учени, които, неизвестно защо, смятаха, че притежават дълбоки и всестранни познания в дадена област, искаха да са безпогрешни, да бъдат интелектуално непобедими, както в началото на нашия век са правели учените медици от Виенската школа. От никого не се очакваше да знае цялата необхватна медицинска информация, но тези мъже не допускаха признанието, че може да съществуват празнини в познанията им.

Матю Хеч изглеждаше точно такъв всезнаещ и непобедим човек. Не желаеше да приеме нещата в истинския им вид. Трябваше на всяка цена да промени всичко и винаги да го представи в превъзходна степен: „най-болната жена, която някога съм виждал“ или „най-тежкият жлъчен мехур, който някога съм оперирал“. Пациентите се впечатляваха от тези формулировки, но не и лекарите.

Този ден Питър работи доста разсеяно. Когато вечерта тръгна на визитации вместо д-р Хеч, който отсъстваше, тъй като беше на някакво събрание в Оукланд, отби се да види една стара негова пациентка, г-жа Клара Гард, намираща се в болницата от няколко седмици. Главният й проблем беше повторен рак на гърдата, който бе пуснал разсейки в гръбнака и сега изживяваше последните месеци от живота си.

— Аз съм силна — усмихна се тя на Питър.

Забеляза, че ръцете й са станали безформени от артрит, но лицето й беше гладко и бяло, а очите й — будни и възприемчиви. Синият им цвят бе подсилен от дебелите лещи.

— Вярвам ви — отвърна той. Знаеше, че е преминала през серия най-различни операции, лечения и болести, които биха довършили редица по-слабохарактерни хора.

— Значи вие сте новият помощник на д-р Хеч. Наистина сте толкова красив, колкото твърдят сестрите.

— Не ми казвайте, че сестрите говорят такива глупости.

— О, вие сте в центъра на вниманието им и все за вас приказват, уверявам ви. Знаете ли, д-р Хеч се грижи за мен вече шестнайсет години и аз, разбира се, никога няма да го изоставя, но когато го няма, мисля, че ще ми е най-приятно вие да ме лекувате.

— Благодаря ви. Надявам се, че ще можем да се опознаем по-добре. — Питър беше уморен, а на възрастната дама й се говореше, така че той се отпусна в стола до леглото й в самостоятелната стая, като с едно ухо я слушаше, а мислите му витаеха върху дилемата за Матю Хеч.

— Вие самият какво мнение имате за д-р Хеч? — запита след малко тя, като прекъсна мислите му с този неочакван въпрос.

Изненадан, Питър искрено отговори:

— Чувствам, че още не го познавам или поне не го разбирам достатъчно.

— Това говори добре за вас. Също така казвате истината. Познавам го от първия момент, в който се появи в този град и е прекрасен човек. Направил е много за мен, за семейството ми и за толкова много други семейства. Не се сприятелява лесно, трудно се сближава с хората, не ги допуска до себе си. Но ние сме много близки. Знаете ли, че гледа на мен като на своя майка, откакто майка му почина? Сам ми го каза. Много обичаше майка си. Тя работеше като луда, за да може той да завърши училище и академията. Когато почина, Матю се почувства много самотен. Тогава бях в болницата и той идваше в стаята ми всеки ден и плачеше.

— Познавахте ли майка му?

— О, да, много добре. Къщата й беше близо до моята. Беше силна жена, като мене, така че добре се разбирахме. Често й се виеше свят. Той се опита да я накара да отиде при д-р Луики, но тя не искаше, защото не го смяташе за добър специалист, както и аз. И тогава един ден внезапно получи удар и край. Естествено д-р Хеч обвини себе си, че не е взел по-строги мерки, за да го предотврати.

Питър кимна.

— Всичко споделя с мен. Преди една седмица се скарахме за нещо, което той ми каза. Както може би знаете, докторът е планирал цялото бъдеще на сина си. Практически настоява момчето да постъпи в медицинското училище. Казах му да остави младия Матю на мира. Нито едно дете не обича да го насилват и да му казват какво да прави.

— Мисля, че не е правилно — отвърна Питър, заинтригуван от думите на старата дама. — На едно момче трябва да му се даде възможност само да вземе подобно важно решение.

— Точно така. И аз това му казах.

— Трябва да тръгвам. Викат ме по спешност — рече Питър.

— С вас е много приятно да разговаря човек, д-р Де Хаан. От време на време ми е нужно да поговоря с някой млад и интересен човек като вас. — Тя му стисна ръка с всичката сила, на която бяха способни треперещите й пръсти.