Джеймс Кър
Клиниката (8)

8.

Следващия понеделник сутринта Питър се отби да види г-ца Уест, старшата сестра на болницата и клиниката „Хеч“ в малкия й офис до кабинета на д-р Хеч в клиниката.

— Пристигна ли куфарчето с лекарствата за мен? — запита я той.

— Поръчано е, д-р Де Хаан, и ще ви уведомя веднага щом пристигне. Не е нужно да се притеснявате за това.

Слабата сестра, стара мома, продължаваше да се държи рязко с него. Снизходително го бе развела из болницата и клиниката точно както управителят на фабриката би се държал към новия чирак. Представи го навсякъде като новия помощник на д-р Хеч и по време на първата им обиколка из болницата името на д-р Хеч бе споменато най-малко сто пъти.

Франк Луики беше казал на Питър по време на една вечеря в дома му, че г-ца Уест от години е влюбена в Матю и че любовта е сляпа. Не искаше да намекне нищо лошо с това, само че Матю Хеч и клиниката му съставляваха и изпълваха целия й живот. За всички ставаше очевидно още след първите мигове контакт с нея, че Матю Хеч бе безгрешен като ангел в очите й, че не беше в състояние да допусне никаква грешка, с изключение на тези дребни пропуски, които тя самата, поради привилегированото си положение, би могла да му изтъкне. Но г-ца Уест работеше старателно и усърдно и Питър скоро установи колко незаменима е при спешни случаи, и че може да се справи с всичко и всякакви ситуации.

Когато излизаше от стаята й, едва не се сблъска с Матю Хеч, който влизаше.

— Здравей, докторе — рече Матю Хеч, — виждам, че разговаряш с приятелката ми, Мей Уест.

— Не ме наричайте Мей Уест.

— Добре, Хариет.

— За вас днес съм г-ца Уест.

— Е, добре, г-це Уест в такъв случай.

Едва тогава тя благоволи неохотно да изобрази моментно подобие на усмивка на устните си.

— Сигурно сте бил доста заангажиран през уикенда.

— Мога да ви уверя, че не ми е липсвала работа.

Матю Хеч пристъпи напред, за да я потупа по рамото, а след това се обърна към Питър:

— Ти явно си човек със скрити таланти. Жена ми казва, че можеш да свириш на пиано и си страхотен танцьор. Мисля, че си й взел акъла на празненството. — Намигна му. — Ще трябва да си отварям очите на четири и да внимавам с вас двамата. — Изсмя се. — А сега те намирам да излизаш от стаята на г-ца Уест. Искаш наведнъж да ми отнемеш всичките жени.

— Партито в събота мина добре — отвърна Питър, като му се усмихна в отговор и излезе, преди Матю Хеч да успее да забележи, че започва да се изчервява.

Когато стигна в кабинета си, намери там г-ца Локууд, неговата медицинска сестра, която отваряше кореспонденцията на бюрото му.

— О, д-р Де Хаан — рече тя и се изправи. — Радвам се, че днес сте подранили. Тук има една дама, която е доста разстроена и настоява веднага да ви види.

— Аз съм, както се казва, на нейно разположение — отвърна Питър.

Пациентката се оказа млада, симпатична жена, която се наричаше Мишелин Лонг. Беше тъмнокоса, с дребен кокал, а клепачите й бяха подпухнали от плач или умора.

Питър погледна личната й амбулаторна карта, като влезе в кабинета за прегледи и забеляза, че е била редовна пациентка на д-р Хеч в продължение на години, въпреки че през последните три месеца нямаше отбелязани часове за посещения.

— Госпожо Лонг, аз съм д-р Де Хаан. — Ръкува се с нея и седна. — Не се чувствате добре ли?

— Не, не съвсем. Вие наистина сте млад, нали?

— Е, не възнамерявам скоро да се пенсионирам — отвърна Питър, като й се усмихна.

Тя започна мълчаливо да плаче и го загледа втренчено право в очите.

— Д-р Де Хаан, случи ми се нещо ужасно.

— Какво по-точно?

— Знам, че ще ме помислите за ужасна жена.

— Сигурен съм, че няма.

— Мисля, че съм такава. Не знам как изпаднах в това положение. Сега просто ми се струва невъзможно.

— Понякога всички изпитваме подобно чувство.

— Толкова неща са ми се случвали преди. Знам, че не ме познавате. Не познавате нито съпруга ми, нито мен.

— В амбулаторната ви карта пише, че е агент по продажба на недвижими имоти. Така ли е?

— Беше. Всъщност, разбирате ли, той ме изостави и сега работи в Сан Франциско. Главният ни проблем беше, че е алкохолик.

— Разбирам — вътрешно въздъхна Питър. Още един. При него вече бяха идвали шестима алкохолици и семействата им.

— Положението е доста деликатно. Толкова съм разстроена, а стомахът направо ме убива от болки. Можете да видите от картата ми, че съм пациентка на д-р Хеч заради болния си стомах. Намери ми малка язвичка на рентгеновата снимка и смяташе, че трябва да се оперирам, но аз не пожелах. Всъщност, доста добре си живея и с нея, през последните шест месеца почти не съм получавала кризи.

— Взимате ли някакви лекарства против киселини в стомаха и спазвате ли диета?

— Не. О, да, наистина пия някакви хапчета. Но д-р Хеч каза, че мога да ям каквото си искам и че по всяка вероятност храната няма да й окаже някакво особено влияние. Хапчетата като че ли ми помагаха. Те са малки и зелени, гълтат се преди ядене.

— Днес имате ли болки?

— О, да, отвътре направо изгарям.

— Сега ми разкажете за онова, което ви се е случило…

— Господи, страшно ми е неприятно и не знам как да ви го разкажа — повтори тя. — Ние сме разделени и сме в процес на развод. Съпругът ми от години си има по някоя и друга приятелка. Но аз почти не съм излизала, откакто той си тръгна преди около шест месеца. Снощи една моя приятелка ме покани на вечеря по случай рождения си ден. Отидохме в ресторанта на Дани на улица „Беренда“. Е, естествено, пийнахме по едно-две мартинита, преди да си изядем пържолите и след вечеря пийнахме по още едно на бара. Господи, трудно ми е да го повярвам, дори сега. Както и да е, там се запознахме с едни младежи. Имаха вид на приятни и възпитани момчета, въпреки че бяха по-млади от нас. Започнахме да танцуваме и това хлапе, Томи, изглежда си падна по мене, докато Филис, приятелката ми, танцуваше с другия тип. Прекарахме чудесно няколко часа. Тогава направих първата си грешка. Трябваше да кажа на Филис да си тръгваме, но Томи ме попита дали може да ме изпрати до вкъщи и Филис моментално отвърна, че няма нищо против. Беше пила повече, отколкото трябва.

Лицето на г-жа Лонг бе побеляло, а очите й бяха сухи.

— Както и да е, ние с Томи излязохме през задния вход и когато се качихме в колата, той ме попита дали не искам да пийнем още по едно някъде другаде. Отказах и му обясних къде живея. След това, докато му обяснявах, осъзнах, че не се движим към града по това шосе, по което трябва. Бяхме завили по някакъв страничен път.

— Първоначално по правилния път ли тръгнахте?

— О, да. Сигурна съм, че няколко минути се движихме по него. Както и да е, той спря, когато го запитах по кое шосе се движим, изключи двигателя и рече: „Не, аз само исках да…“. След това каза нещо мръсно. В смисъл, че иска да има сношение с мене. Отвърнах: „Не, Томи. Какво искаш да кажеш? Не бих сторила това за нищо на света“. Целуна ме и разбрах, че е ужасно силен. След това страшно се ядоса, че не искам да отвърна на целувката му. „По-добре е и ти да ме целунеш, Мики“, рече тогава, сграбчи ме за врата с лявата си ръка и ме стисна. Изплаших се до смърт. Страхувах се да не ме убие. Няколко пъти ми зашлеви плесница, като че ли на майтап, но наистина ме заболя. После внезапно дръпна назад предната седалка — беше от този вид, който става на легло — и ме блъсна върху нея. Боях се, че може да ми прилошее на стомаха, като същевременно се надявах да стане така. Свали ми гащите и ме изнасили.

Питър се шокира от думите й, но се опита да скрие чувствата си.

— След като свърши, продължи да си лежи там и да диша тежко. После се обърна към мене и рече: „Ако кажеш за това на някого, ще те убия, не го забравяй!“. Свали ми сутиена и го прибра в жабката на колата, като започна да се смее. „Ако кажеш нещо, както знаеш, ще бъде твоята дума срещу моята. А аз ще имам това за доказателство.“ Не ми стана много ясно защо и какво точно щеше да докаже това, но той изглежда мислеше, че е постъпил кой знае колко умно и си замълчах. Започнах да си мисля, че поне няма да ме убие. Тогава отново започна да се възбужда и ме накара да извърша някои отвратителни неща, като накрая пак ме изнасили. След това се облече, среса си косата и подкара колата към града. Не искаше да ме закара до вкъщи, но настоя да ме свали на една стоянка за таксита в центъра. Попита ме дали имам пари за такси, преди да ме свали от колата. През целия път на връщане говори за вечерта, като че ли нищо не се бе случило, но преди да сляза, ме сграбчи за ръката и напомни: „Не забравяй какво ти казах. Ще си изпълня заплахата дума по дум“.

— Ще отидете в полицията, нали? — опита се да запита с нормален тон Питър.

— Не, за бога, за нищо на света. Не бих могла да преживея това, докторе. Не заради заплахата му да ме убие, просто не мога да го направя.

— Наистина мисля, че трябва така да постъпите, г-жо Лонг. Могат да намерят този Томи и да му попречат да стори същото и на други жени. Би могъл по-лошо да нарани или дори да убие следващата си жертва.

— Същевременно е възможно и случаят да не се повтори. Не знам, но не мога да споделя това с никой друг. Ще ме въвлекат в ужасна каша, ако отида в полицията.

— Естествено, вие сте тази, която ще реши как да постъпи. Но смятам, че трябва да го направите.

— Това, за което всъщност се тревожа, докторе, е да не съм забременяла. Мислите ли, че бих могла да забременея? Или пък да се разболея от сифилис? Тази мисъл ме безпокои.

— Кога ви беше последната менструация?

— Спря преди три или четири дни.

— Обикновено редовно ли ви идва?

— Доста редовно. На около всеки двадесет и осем или трийсет дни.

— Не смятам, че има голяма вероятност да забременеете, но за всеки случай ще ви прегледам.

— Трябва да го направите. Това е едната причина, поради която дойдох при вас. Мислех, че е наложително да се прегледам. И да ми дадете нещо за стомаха.

— Причини ли ви болка?

— Малко. Бях твърде уплашена, за да усетя болката. Беше доста голям, имам предвид, вътре в мене.

— Защо се обърнахте към мен по този въпрос?

— Бях се паникьосала и трябваше да отида при някого, а вие бяхте първия лекар, при когото имаше свободен приемен час.

— Това ли е единствената причина?

— Надявам се, че няма да впишете нищо от това, което споделих с вас, в личната ми амбулаторна карта или пък да кажете на сестрите за случилото се. Бих умряла от срам, ако знам, че още някой е научил за това.

— Няма, ако вие не поискате да го сторя.

— Предполагам, не трябва да ви кажа защо не поисках да се обърна към д-р Хеч.

— Какво имате предвид?

— Не съм го казвала на никого досега и наистина е тайна, така че много ви моля…

— Бъдете спокойна, напълно ви разбирам.

— Въпросът не е само в това, че не искам той да разбере за станалото. Става дума за проблемите ми с Пол. Д-р Хеч беше много любезен към мене. Много мил. Няколко пъти идва у дома да ми инжектира витамини или успокоителни, когато бях разстроена заради Пол и стомахът много ме болеше. Разговаряше с мене и, как да ви кажа, просто си паднах по него. Влюбих се и му го признах. Той, изглежда, нямаше нищо против. Обясни ми, че много ме харесва, и веднъж дори ме целуна. След това, преди около месец каза, че е обмислил внимателно нещата и е стигнал до извода, че повече не трябва да идва у дома. Имаше съображения и бе решил да не го прави. Но аз все още имам чувства към него, искам да бъда искрена с вас и нали разбирате, че особено ще ме е срам, ако той разбере за случилото се снощи.

От това разкритие Питър остана дори по-изненадан, отколкото от първото. Такива съвпадения в живота. Неговото собствено преживяване с Розали Хеч през уикенда, а сега връзката на тази дама с д-р Хеч, след това още по-драматичния, наистина ужасяващ епизод в колата предната нощ.

Прегледа г-жа Лонг и резултатите се оказаха отрицателни.

— Правихте ли си промивка, г-жо Лонг? — запита Питър.

— Да, веднага щом се прибрах у дома. Със силен оцетен разтвор.

— Е, не намирам нищо ненормално. Разбира се, в момента не мога и да очаквам да намеря нещо друго, освен синини.

— Искате да кажете, че все още смятате за възможно да съм хванала някоя болест?

— Да. Не е много вероятно, но е възможно.

— Искам да взема нещо, за да не се разболея.

— Ще ви дам антибиотик.

— Докторе, чувствам се ужасно. Боя се, че ще колабирам. Не мислите ли, че трябва да постъпя за няколко дни в болница? Не виждам как ще мога да се справям с домакинската си работа и да се грижа за Вики и Лий в това състояние.

— Син и дъщеря ли имате?

— Две малки момиченца. Лий е момиче.

— Има ли кой да ги гледа през това време?

— Майка ми живее в Сан Маршъл и би могла за малко да поеме грижите за тях.

— С удоволствие бих ви уредил да постъпите в болницата, но нали знаете, че д-р Хеч минава на визитации през цялото време и няма начин да не ви види.

— Нямах предвид тази болница. Мислех, че можете да ми уредите легло в болницата „Сима Вели“.

— Не зная дали вече се ползвам с подобни привилегии. Един момент, нека да проверя. — Питър влезе в кабинета си и се обади на Франк Луики, като накратко го запозна с проблема.

— Запиши я под мое и твое име — посъветва го Франк. — Ще се обадя на администраторката и ще й обясня. А ти, като отидеш там, вземи един празен формуляр за постъпване в болницата.

 

 

Късно същия следобед Питър влезе в болницата „Сима Вели“ и се отби в главния офис, за да вземе празния формуляр, след това се качи до стая 313 на третия етаж. Г-жа Лонг лежеше в леглото до прозореца и колебливо бърникаше във вечерята си с вилицата. Вдигна поглед към Питър и веднага избухна в сълзи.

— Стомахът ви по-добре ли е, г-жо Лонг? — запита Питър, като се зачуди дали да не й даде антидепресант или дори да извика психиатър да я прегледа.

— Биха ми инжекция този следобед, когато болките ми се усилиха, но сега съм по-добре. Горкото момиче тук трябваше да ме търпи с всичките ми оплаквания и пъшкания.

— Имате съквартирантка ли?

— В банята е.

Питър седна на стола до леглото.

— Е, кръвните проби и изследванията на урината изглеждат добри. Със сигурност болките не са се дължали на анемия. Сутринта ще прегледаме стомаха ви на рентген, така че внимавайте да не ядете и да не пиете нищо след полунощ.

— Добре.

— Ще ви дам и едно лекарство против депресия. Малко ще ви поободри.

— Добре. Ако може и нещо за нервите ми.

Наистина не изглеждаше зле, дори и в този болнав момент. И все пак за Питър бе изненадващо да научи това за Матю Хеч. Розали беше далеч по-красива. Питър се зачуди каква ли би била версията на д-р Хеч за този случай. Със сигурност щеше да го обърне на майтап. А нищо чудно и г-жа Лонг да се бе опитала да го предпази. Питър взе всичко това предвид докато слушаше историята на г-жа Лонг за финансовия хаос, в който ги беше вкарал съпругът й.

Вратата на банята се отвори и той видя оттам да излиза тъмнокосо момиче в син халат. То се извини и мина пред него с четка за зъби в ръка.

— Това е г-ца Алексио, д-р Де Хаан. Ан Алексио. Тази вечер се опитаха да ми дадат нейната храна, пържена пържола и всичко останало, а на нея — моята. Аз нямах нищо против, но тя възрази.

Питър леко се поклони.

— Здравейте, госпожице Алексио.

— Здравейте, докторе — отвърна младата жена и се засмя. — Не смятам, че бих могла да погълна тази бебешка храна на пюре. Радвам се, че съм болна само от вирусна бронхопневмония.

— Г-жо Лонг, ще намина отново утре сутрин — рече Питър. — А тази вечер ще ви сложа инжекция за успокояване на болката и за сън.

— Много ви благодаря, че бяхте толкова любезен към мен днес, д-р Де Хаан. Наистина ценя постъпката ви.

Като си тръгваше, Питър се зачуди дали г-жа Лонг няма и към него да прояви някакъв по-личен интерес. Имаше такива жени, които направо се влюбваха във всеки лекар, който ги лекуваше. Тази мисъл го смрази.

Когато караше към града, той се опита да си припомни съквартирантката на г-жа Лонг, г-ца Алексио. Имаше чувството, че я е виждал някъде преди, но не можеше да се сети къде. Беше много привлекателна, с блестяща черна коса, гладка светла кожа, високо чело над тъмни кафяви очи и красив нос. Външност, която трудно се забравя.

Изведнъж се сети, че е виждал това лице в една кола, след това си спомни и къде. Беше я виждал няколко пъти в открит бял плимут, паркиран близо до собствения му апартамент няколко пъти. Сигурен бе, че е тя.

 

 

На следващата сутрин, когато отиде в болницата „Сима Вели“, Питър се отби първо в рентгеновото отделение.

— Имам пациентка в стая 313, г-жа Лонг. Чудя се дали не бих могъл да погледна снимката й, ако е готова или някой от другите й стомашно-чревни филми от тази сутрин — обърна се той към техника на гишето.

— Един момент. — Младежът бързо се върна. Показа му профила на по-висока, по-слаба жена от пациентката му, а в основата на десния бял дроб имаше следа от оголено петно белезникава бяла инфилтрация. Когато я обърна настрани, видя, че името горе е Алексио. Номерът на стаята беше 313.

— Ето стомашно-чревните рентгенови снимки, докторе — обади се техникът. — Първите. Филмът на следващите изследвания се промива в момента.

— Хей, това не са рентгеновите снимки на моята пациентка. Те са на болната жена в същата стая, г-ца Алексио.

— О, съжалявам. Бяха в кутията за третия етаж, видях, че пише 313 и ги донесох. Мисля, че снимките на пациентката ви още не са направени.

Питър погледна филмите, които имаше за г-жа Лонг. Нямаше язва. Само стомашно възпаление, възпаление на дванайстопръстното черво и спазъм. Добре.

Г-жа Лонг не се бе върнала от рентгеновите снимки, когато Питър стигна до стаята и той поговори с г-ца Алексио.

— Убеден бях, че ви познавам отнякъде.

— Да ме познавате ли?

— Живея в жилищния блок на Веливю Драйв 1448, а вие сте на 1140, нали? Току-що погледнах амбулаторната ви карта, ето как разбрах.

— О, не ви познавам.

— Виждал съм ви в колата ви, като съм минавал оттам. Къщата ваша ли е? — Питър погледна ръката й да види дали няма годежен пръстен, но не видя такъв.

— Живеем там с баща ми.

— И преподавате в градския колеж на Сан Маршъл?

— Да.

— Какво преподавате?

— Главно изобразително изкуство, имам и часове по английски.

— Наистина ли?

— Не приличам ли на учителка по изобразително изкуство?

— Не. Изобщо не ми приличате на учителка.

Тя се засмя и показа два реда бели равни зъби.

— Знаете ли — рече той, — току-що видях по погрешка рентгеновата снимка на белите ви дробове, докато търсех тази на г-жа Лонг.

— И как беше?

— Не съвсем зле. Все пак, не знам каква е била преди.

— Видях я. Д-р Хард ми я показа. Д-р Хърбърт Хард, той е моят лекуващ лекар. Цялата беше бяла в долната част, така че това, което вие казвате, звучи далеч по-добре. В такъв случай може утре да ме изпишат.

— Познавам д-р Хард. Изглежда много добър човек.

— Така е, но не е много приятно да лежи в болница човек. Имах три седмици ваканция след летния курс, която възнамерявах да прекарам в Тахо и Рино, а ето че се озовах в болницата. Реших, че е от марката цигари, които пуша. Ще трябва да ги сменя с онези малки пури, на които не се гълта дима.

— О, Ан, бихте изглеждали ужасно с пура в уста — рече г-жа Лонг, която точно тогава влезе в стаята с придружител от рентгеновото отделение.

Питър се изправи.

— Мислех да ви предложа да дъвчете тютюн — рече той. — Няма да навреди на дробовете ви, в него има много никотин, но трудно се намира.

Питър помогна на г-жа Лонг да си легне. Тя отново започна да плаче.

— Изобщо не съм спала, докторе. Умът ми е зает с твърде много проблеми.

— А не трябва. Рентгеновите ви снимки са много добри засега. Не мисля, че имате язва. Само вътрешностите ви са леко раздразнени.

— Страхувах се, че в крайна сметка все пак ще трябва да ме оперират.

— Няма.

— Мислите ли, че ще успея някога да преодолея това ужасно чувство?

— Сигурен съм в това.

Питър поговори с нея известно време и каза, че ще нареди да й сложат още една инжекция, за да изкара безболезнено сутринта.

Като си тръгваше, г-ца Алексио, която четеше списание, вдигна поглед.

— Реших, че сте прав и трябва да откажа цигарите. Ще започна с „Типарилос“, „Копенхаген“ или някакви други пури. Сериозно говоря, това е втората ми бронхопневмония за две години. Трябва да взема някакви мерки.

— Напълно съм съгласен с вас.

— Знаете ли, тази сутрин пак се опитаха да пробутат подноса ми с храна на г-жа Лонг. Надявам се, че ако решите да я оперирате, няма да сбъркате и да сложите мен на операционната маса.

— Няма начин да сбъркаме — отвърна с усмивка Питър, като излизаше. — Ще ви разпознаем по дима от пурите.