Джеймс Кър
Клиниката (7)

7.

Втората събота през август Питър се качи в колата си и пое северния път вън от града към зелените поля и залесените хълмове на провинциалния клуб. Отиваше на ежегодното лятно парти на медицинското общество в областта Маршъл. Франк и Глория Луики го чакаха на входната врата.

— Роклята ви е много красива и страшно ви отива, Глория — обърна се Питър към нея. — Нова ли е?

— Да, но се учудвам, че всички го разбират. Да не би да съм пропуснала да махна етикета с цената?

— Не сте — засмя се Питър в отговор на шегата й.

Франк се наведе към него, докато влизаха вътре, и му прошепна:

— Ще те заведа при президента, а след това той може да те представи на останалите, макар да се боя, че няма да намериш нищо интересно по женската част. Имам предвид, че тук няма нито една неомъжена жена.

— Това не ме засяга.

— Започвам да се безпокоя за теб. Нито веднъж дори не си излизал с някоя мадама, откакто пристигна, нали?

— Е, хайде сега, Франк. Освен това, нали знаеш, че излизах с Бети Уинтърс, дребничката сестра от дневната смяна.

— Е, да, но това не се брои. Предполагам, че си я изплашил до смърт.

— Мога да те уверя, че не прекарахме изключително страстна и пламенна вечер.

— Добре, ела да те представя на El Presidente, ако успея да измъкна Глория от съпругата на д-р Крамер.

След около час, изминал в пиене на коктейли и представяния, Франк отново хвана Питър за ръка и го заведе до масата им. Тя беше доста голяма и на нея вече бяха седнали семейство Лоусън и семейство Кондон.

— Питър, нали познаваш уролога ни, Лю Кондон, а това е съпругата му, Лайла.

— Здравейте, д-р Де Хаан — сърдечно го поздрави г-жа Кондон и попипа бялата си коса, преди да протегне ръка, за да се ръкува с него.

— Мисля, че не познавате Дорис Лоусън. — Беше пълничка жена с кръгло лице, много късо по момчешки подстригана коса и зачервен врат.

— Естествено, за съжаление, придружена е от съпруга си — засмя се Хари Лоусън и остави огромната си чаша за мартини, за да стисне ръката на Питър.

Скоро към тях се присъединиха Ал и Максин Хамфърс, както и един млад уролог, Дик Каспари със съпругата си.

— Семейство Хеч трябва всеки момент да пристигнат — рече Глория Луики. — Винаги закъсняват на подобни събирания. Предполагам дължи се на това, че Матю не ги обича особено.

Точно в този момент Питър ги видя да идват през дансинга. Д-р Хеч беше облечен в официално сако с кафява вратовръзка и пояс, а Розали носеше синя рокля от шифон с ниско деколте. На шията й имаше тъмносиня огърлица. Питър се загледа в гърдите й. Ако бяха истински, направо беше впечатлен. Реши, че е най-привлекателната жена на тържеството. Тя седна до него и веднага си поръча един коктейл „Гибсън“, който представляваше сухо мартини, сервирано с малки парченца лук на туршия.

— Как я караш, младежо? — обърна се към него д-р Хеч, като го стисна за китката и седна от другата му страна.

Д-р Хеч мълча през по-голямата част от вечерята, като явно не се интересуваше от разговорите на околните и определено се чувстваше неловко, с изключение на моментите, когато от време на време заговаряше с Питър за някой пациент от клиниката. С печеното сервираха калифорнийско шампанско, но той го отказа, като обърна празната си винена чаша надолу. Когато някой друг се отбиваше при масата им, за да го поздрави или да се пошегува за нещо, д-р Хеч не го свърташе на едно място, явно притеснен, нервно пъхаше ръка под сакото си, докато изслушваше посетителя, преди да прекрати разговора с кратко кимване или просто с бърза усмивка.

Оркестърът изсвири няколко танцови мелодии по време на вечерята. Веднага след нея разчистиха масите, ръководителят на оркестъра слезе от подиума, огледа се, после се приближи до масата на Питър и прошепна нещо на д-р Хеч, който кимна и се отправи към предната част на клуба.

— Какво, за бога, прави пък сега Матю? — запита Розали Хеч, като се наведе към Хари Лоусън.

Питър усети разголването на гърдите й при това движение и за малко не се ощипа. Каква глупост, да се увлече по жената на шефа си!

— Искаш ли още вино, Питър? — запита Розали.

Той кимна. Беше започнало да му става тежко от храната. Леко опияняване нямаше да му се отрази зле и щеше да го поотпусне след дългите часове работа без почивка.

Матю Хеч се върна на масата и Франк Луики запита:

— Какво има, Мат? Да не би на оркестъра да му писна от този спектакъл?

— Не, Франк — засмя се д-р Хеч, — просто едно обаждане от Сюсък. Изпраща ми спешен случай, така че след половин час ще трябва да се върна в града.

— О, не, Мат! — запротестира Розали. — Наистина ли?

— Не се притеснявай, Роузи, ти ще си останеш. Няма смисъл да тръгваш с мен. Семейство Кондон могат да те закарат после у дома.

След десерта, Питър танцува с Глория Луики. Беше дребна и женствена. Танцуваше хубаво и плавно.

— Вие сте прекрасен танцьор — рече тя.

— Благодаря ви. Иска ми се да посвирят малко рокендрол. Там съм цар.

— Аз не умея да играя рок.

— Ще ви науча. — Тя се засмя при мисълта за това.

След Глория танцува с Лайла Кондон. Беше едра и весела, разговаряше и се шегуваше с него, тананикаше си и пееше, но почти не обръщаше внимание на танца им. След това мълчаливо обиколи дансинга с уморената и разсеяна Максин Хамфърс. Съпругът й също беше изчезнал за малко, но когато се върнаха на масата, го завариха в разпален политически спор с друг доктор.

— Семейство Луики тръгнаха ли си? — запита Питър Розали.

— Да, заради този проклет спешен случай на Мат. И Франк трябваше да тръгне с него — отвърна тя, като се намръщи.

Питър внезапно осъзна, че доста си е пийнала. Изпразни чашата си на две големи глътки и я покани да танцуват.

На дансинга Розали почти не разговаряше, но танцуваше съвсем близо до него. След два танца, тя се отдръпна и заяви:

— Бих искала да пийна още едно питие на масата.

— Мисля, че повече ще ни провърви на бара — отвърна Питър. — Сервитьорките съвсем са ни зарязали вече.

Седнаха на бара и Питър попита:

— Знаете ли, вие съвсем ме заблудихте тази вечер. Мислех, че изобщо не пиете.

— От време на време обичам да си пийвам по някой и друг коктейл. Матю не обича вкъщи да се пие и никога никъде не пие. Но на мен ми е приятно. Особено шампанско. Много обичам шампанско.

Докторът, който седеше до Питър, се наведе към него и го запита колко е часът.

— Дванайсет без десет.

— Значи часовникът ми е верен — възкликна докторът. — Нищо чудно, че всички си тръгват. Не ми се вярваше, че е станало толкова късно.

В този момент Хари Лоусън потупа с ръка рамото на Питър.

— Лека нощ и на двамата. Мама ме чака отвън. Трябва да тръгвам. Поне успях да намеря такси на Джордж Кар и на съпругата му. Леле, колко пияни бяха!

— Лека нощ, Хари — отвърна Питър.

Когато се върнаха при масата си, срещнаха Ал Хамфърс.

— Имам една родилка, така че и ние си тръгваме, Розали. Ако искаш, можем да те закараме до вас — рече той.

— О, благодаря ти, Ал, но семейство Кондон казаха, че те ще ме закарат.

— Още ми се танцува. А на вас? — обърна се към нея Питър.

Тя го погледна и докосна червената коса на врата си.

— Да.

Миг по-късно, на дансинга, Розали рече:

— Пийнала съм малко повече, отколкото трябва, нали?

— Така ли?

— Да, и главата ми е замаяна.

— Искате ли да ви закарам у вас? Ще го направя с удоволствие.

— Семейство Кондон винаги остават цялата нощ. Може би така ще е по-добре. Нека да ги попитам.

На масата нямаше никой, но Розали намери семейство Кондон на дансинга и след това се върна при Питър.

— Готово, хайде да тръгваме. Те ще останат до един часа, докато оркестърът не спре да свири. Казах им, че вие ще ме закарате. Само за момент, да си взема палтото.

Навън Розали се облегна на ръката му и си пое дълбоко дъх.

— Приятно е тук навън, на хладно. Може да ми се проясни главата.

Питър обърна колата и се отправи по дългата, залесена алея към магистралата, водеща към града. Един самолет мина много близо над главите им и шумът на мотора отекваше известно време в ушите им.

— Хей, този наистина мина много ниско — рече Питър.

— Вероятно излита от летището, което е наблизо на юг.

— Сигурно е много приятно да се лети тази вечер.

Излезе на магистралата, загледан напред към светлините на летището.

— Защо не завиете вдясно на следващия завой и не покарате край летището? — предложи Розали.

— Искате да кажете при светещата стрелка ли?

— Да.

Питър пое по разклонението на шосето, което тя посочи и спря на малък хълм в края на летището. Погледнаха към набелязаните с кръстчета писти за приземяване, чийто паваж изглеждаше призрачно бял на лунната светлина. Един самолет с мигащи червени и зелени светлини се спусна пред тях, прибра крилете си и гладко се приземи на пистата.

Тя взе ръката му и я стисна. В колата беше тъмно, но Питър виждаше как проблясват обиците й.

— Изглежда толкова нереално — обърна се към него Розали.

— Знам. От лунната светлина е.

— Ще останете ли в Сан Маршъл? — запита тя.

— Искам да се установя някъде и да специализирам година-две. Може би в областта на хирургията. Тук ми харесва. След това сигурно ще се върна у дома. Не знам.

Сега Розали заговори по-тихо и по-нежно.

— Мисля, че трябва на всяка цена да специализирате, съдейки по думите на Матю за способностите ви. Наистина сте го впечатлили. — Отново стисна ръката му. — Както и мен. — Погледнаха се един друг.

— Знаете ли, страшно сте красива.

— Ти си много мило момче. — Тя приближи главата си към Питър, а той я прегърна през рамо и я целуна.

Устните й бяха меки, парфюмът й беше силен и й отиваше. По всяка вероятност бе скъп, както всичко по нея. И наистина отвръщаше на целувката му, уверено и решително, а устните й се разделяха.

— Ти си много мило момче — повтори Розали, когато той се отдръпна. — Искаше ли ти се да ме целунеш?

— Разбира се.

Тя докосна брадичката му.

— Тук имаш вдлъбнатина.

— Това си ни е типична семейна черта по майчина линия.

— Майка ти ирландка ли е?

— Отчасти.

Той дръпна раменете й към себе си и отново я целуна. Отначало беше със стиснати устни и се съпротивляваше, но след това се отпусна, прегърна го през врата с лявата си ръка, погали го и отвърна на целувката му.

Питър постави ръка на дясната й гърда и усети твърдостта й, когато презрамката на сутиена падна. Свали и презрамката на роклята и намери зърното, а тя потрепери под допира му.

— Студено ли ти е? — запита той.

— Не.

Свали и другата презрамка и целуна гърдите й. Усети как зърната им се втвърдяват под устните му. Розали започна да диша учестено, като при всяко вдишване спираше дъха си.

— Питър, какво правиш?

Отново я целуна по устните, след това тя се отдръпна, задъхана.

— Чакай малко. — Погледна го, после постави ръка на слабините му. — И ти си възбуден, нали? Усещам го.

— Да, естествено.

Седна, като помълча за момент.

— Питър, смятам, че трябва да се прибираме — заяви най-накрая Розали. — А ти?

Питър се стегна и също си пое дълбоко дъх.

— Мисля, че си права.

Подкара форда, а Розали се уви в дългия си дамски шал от норка и мълчаливо се облегна на рамото му.

Когато влязоха в Сан Маршъл, ги задмина една кола, която караше с голяма скорост. На Питър му се стори, че прилича на колата на семейство Каспари. Нощта захладняваше и вятърът остро духаше право в лицето му, докато караше. Намръщи чело, щом минаха покрай самолетния завод.

Когато стигнаха до северния край на града, Питър зави на изток по булевард „Санта Рита“, който заобикаляше Сан Маршъл от тази страна. Тогава Розали го запита:

— Мина ли ти през ум мисълта да ме заведеш в апартамента си?

— Как разбра?

— Чудех се. — Седна изправена и се отдалечи към своя край на предната седалка. — Честно казано не знам. Не мога да обясня какво ми стана тази вечер и защо постъпих така. Никога преди не съм го правила.

Питър бавно изрече:

— Знам, че щеше да съжаляваш, както и аз, ако бяхме продължили.

— Естествено, прав си. От моя страна има причина, за да постъпвам така. Някой ден може да ти разкажа. Но няма никакъв смисъл. Мисля, че просто си дяволски привлекателен.

Питър намали, когато стигнаха до ъгъла на къщата на семейство Хеч, а после ускори, след като влязоха през портата им. Щом спря пред къщата им, тя рече:

— Не се безпокой, Питър. Постъпих глупаво, и двамата постъпихме глупаво, но няма да се повтори.

Докосна бузата му с ръка, прошепна „лека нощ“, след това затръшна вратата и изчезна, преди той да успее да включи мотора, за да потегли.