Джеймс Кър
Клиниката (5)

5.

Улица „Биджлоу“ се намираше в очевидно беден квартал на града. Осветлението от малките високи улични лампи беше недостатъчно и Питър трудно успя да намери номера на къщата. Нямаше звънец, затова потропа по стъклото на вратата. Тя бързо се отвори.

— Момчето е в задната стая, докторе — безизразно рече пълна мексиканка.

Докато го водеше натам, Питър забеляза, че е облечена в безформена дреха и скъсани маратонки.

На най-обикновена пружина тихо лежеше пълно тъмнокожо момче, голямо, но незряло. Стаята бе лошо осветена и Питър бързо установи, че няма начин да подобри видимостта.

Като коленичи до леглото, усети едрозърнестата пясъчна структура на пода през крачолите на новия си костюм. Порови се в непознатата все още за него докторска чанта, за да намери нужните инструменти, поопипа с ръце, после се сети за светещата си писалка и я извади от джоба си. Зададе на жената няколко въпроса, като гледаше момчето. Отговорите й бяха кратки и ясни. Казвал се Джери, внезапно заявил, че го боли глава, станал от масата и отишъл в банята, където повърнал, а след това изгубил съзнание. Чула го да пада. След половин час, вече в леглото, продължил да се оплаква от главоболие и тя се обадила на д-р Хеч.

Питър заговори на момчето, което обилно се потеше, но когато го пипна, видя, че е студено. Запита го на колко е години и как се е появило главоболието му. Джери отвърна, че е на петнайсет, а болката се е появила в задната част на врата му, сякаш нещо се пукнало там и след това се разпростряло по цялата му глава.

При прегледа Питър бързо установи схванат врат и ляво око, което не реагира при мърдането на пръст пред него. Зеницата беше разширена и не се свиваше при светлина. Прегледът продължи около десетина минути и когато се изправи, коленете го боляха от клякането.

— Какво му е? — запита жената.

— Не искам инжекция, докторе. Ще ме инжектирате ли? — извика момчето.

— Ще се върна след минутка, Джери.

Питър заведе жената обратно по тесния коридор към нещо като малка кухня.

— Г-жо Арагон — започна той, — мисля, че синът ви е много болен и трябва незабавно да постъпи в болница.

— Не съм му майка. Леля съм му. Син е на сестра ми.

— Така ли? Извинявайте. Как е фамилията му?

— Казва се Джери Лопес.

— Вие негов настойник ли сте?

— Не. Родителите му отидоха на гости до Лос Анджелис за няколко дни и той просто остана при мен.

— Няма да постъпи в никаква проклета болница!

Питър учудено се обърна към дълбокия креслив глас, който идваше точно зад него. Висок червенолик мъж, който лъхаше на алкохол, излезе от кухнята. Жената не му обърна никакво внимание.

— Какво му има на Джери? — запита той.

— Мисля, че е много болен.

— Къде е д-р Хеч? — високо запита мъжът. — Да не би да се бои да дойде при нас лично?

— Д-р Хеч ме изпрати вместо него — рече Питър. — Вие ли сте г-н Арагон?

— Няма значение кой съм.

— Това е съпругът ми — обади се г-жа Арагон.

Питър се обърна към нея.

— Можете ли да се свържете с родителите на момчето? Мисля, че се налага да постъпи в болница.

— Виж какво, Ани. — Мъжът имаше вид на пиян, но говореше съвсем ясно и отчетливо. — Казах ти да не викаш лекар. Особено пък този проклет д-р Хеч след всичко, което ти стори. Четири операции и ставаш все по-зле и по-зле. Ще вкарат момчето в болницата, ще го отворят и вече няма да имаме момче. Почакай да се върне Рамон. Остави той да реши какво да направи.

Хвърляше думите към жена си като боксьорски ръкавици, които хвърчаха към противника в лют двубой. Тя ги изслуша, без да се впечатли и, след като той свърши, се обърна към Питър:

— Мислите ли, че е някакво вирусно заболяване, докторе?

— Мисля, че е възможно да е получил лек мозъчен кръвоизлив, г-жо Арагон. Трябва да постъпи в болница и да му се направят още изследвания, проби от гръбначния му стълб.

— Виждаш ли — обади се г-н Арагон. — Ще искат да му оперират главата!

— Не, не, господине. Не бих могъл да ви кажа в момента точно как ще постъпим. Не смятам, че ще се наложи хирургическа намеса.

— Как се казвате? — запита г-жа Арагон, очевидно сега самата тя станала подозрителна.

— Аз съм д-р Де Хаан. Нов лекар съм в клиниката.

— Единственото, от което момчето се оплаква, е главоболие. Баща му ще се върне довечера и ще може да се погрижи за него — намеси се г-н Арагон.

Питър потърка главата си в моментно колебание. Независимо дали това беше първият, средният или последният му случай, никога нямаше да го забрави.

— Трябва да ви предупредя и двамата, че е възможно момчето да умре, ако не се вземат незабавни мерки за лечението му. Налага се веднага да го закараме в болницата с линейка.

— С линейка — извика г-н Арагон. — Линейка!

— Затваряй си устата! — изкрещя жена му.

— Линейка, дяволите да я вземат.

— Карлос, не говори така пред доктора. Нямаше да повикам лекар, ако не съзнавах, че Джери е много болен. Наистина нямам нищо против доктор Хеч. Той направи всичко по силите си, за да ми помогне.

— Нищо не направи, по дяволите. Единственото, от което се интересува, са парите.

Г-жа Арагон опитно зашлеви плесница на съпруга си през лицето.

— Така не се говори. Това дяволско вино те кара да приказваш по този начин — рече тя. — Сега да си затваряш устата.

Г-н Арагон се изправи, като се мръщеше и си търкаше челюстта, след това изчезна от стаята.

— Не може да се говори с него, когато е пил, докторе.

— Мисля, че незабавно трябва да закараме момчето в болницата, госпожо Арагон. — Питър се огледа за телефона. — Родителите му в състояние ли са да заплатят за болничните услуги?

— Баща му работи в компанията на американските авиолинии. Има добра застраховка.

— Сигурно ли е, че ще се върнат тази вечер?

— Трябва скоро да си дойдат, освен ако не им се е случило нещо.

— Някой трябва да се разпише за момчето в болницата.

— Ще прескоча до тях. Възможно е първо там да се отбият.

— Ще отидете ли да му съобщите? — запита Питър. — А аз ще използвам телефона ви, за да повикам линейката.

Като след десет минути вкарваше колата си в задния двор на болницата, фаровете му осветиха табелата пред определеното му за паркиране място: „Питър де Хаан, дипломиран доктор по медицина“. Усмихна се на собственото си удоволствие при вида й, след което се забърза към предния офис.

— Докторе — каза белокосата операторка от телефонната централа, — мисля, че ще имате нужда от госпожица Бледсоу. Тя е следобедната старша сестра и в момента се намира в сестринския пункт в болнично отделение „А“.

— Ще отида там. — Питър се запъти през въртящите се врати на фоайето към помещението, определено за сестрите.

— Вече на работа ли сте, д-р Де Хаан? — запита госпожица Бледсоу.

Питър кимна и й разказа за момчето.

— Не можете да го оставите тук, докторе. Не можете да направите нищо за него без разрешението на родителите му. Добре разбирате това, нали?

— Момчето е много зле и има нужда от незабавни грижи, независимо дали ще успеем да се свържем с родителите му или не.

— Тогава да отиде в областната болница. Там могат по-добре да се оправят с углавно дело, заведено срещу тях, отколкото частна болница като нас.

— Поставете го в стаята за спешни случаи, ще го прегледам и ще видя дали няма да успеем тогава да се свържем с родителите му.

Хвана го яд на нея. Изглеждаше неприятна с целия този насилнически и дразнещ авторитет, който излъчваше, като не се поддаваше на разум. С две думи, типичната нощна старша сестра.

Момчето пристигна изненадващо бързо и екипът за бърза помощ го остави в стаята за спешни случаи. Питър, който чакаше в кухнята над чаша кафе, чу заглъхващия вой на сирената и стърженето на автомобилните гуми на линейката по входната алея.

Госпожица Бледсоу упъти екипа да постави момчето на масата за преглед и когато Питър влезе в стаята се отдръпна назад с подозрителен вид. Джери Лопес беше по-блед сега, дишането му бе станало по-дълбоко, ненормално дълбоко, помисли си Питър. Момчето отговаряше на простите въпроси, но стенеше между репликите и непрекъснато се оплакваше от главоболието си.

Питър повдигна вежди и се обърна към госпожица Бледсоу.

— Ще бъдете ли така любезна да се обадите на д-р Луики? Бих искал да дойде тук или поне да поговоря с него по телефона.

— Честно ви казвам, докторе, смятам, че момчето трябва да отиде в областната болница — обади се пак госпожица Бледсоу, побледняла и изсъхнала в гнева си.

Един от служителите на линейката, човек на средна възраст и западен акцент, каза:

— Ако искате да го преместим в областната болница, няма проблем, ще го направим, но лелята на момчето не иска да го пращаме там. Поръча в никакъв случай да не го правим.

— Благодаря — отвърна Питър.

— Д-р Луики не отговаря на повиквания — рече госпожица Бледсоу.

— Моля?

— Днес д-р Кар е на разположение за повиквания по медицински въпроси. Искате ли да се свържа с него?

— Да. Мисля, че да.

След минутка тя вдигна телефона.

— Може ли да го изнеса навън? А вие през това време бихте ли приготвили всичко необходимо за гръбначномозъчната пункция?

— В коридора има телефон — обърна му гръб.

Питър намери телефона и се свърза чрез оператора.

— Ало, д-р Кар, обажда се Питър де Хаан. Д-р Питър де Хаан. Официално започвам работа тук от утре, но тази вечер д-р Хеч ме помоли да видя един пациент, петнайсетгодишно момче, а то се оказа истински проблем. Казва се Джери Лопес.

— Какъв е проблемът?

— Внезапно по време на вечеря получил силно главоболие, повърнал и припаднал. — Продължи да го запознава с медицинските подробности по случая и завърши: — Чувствам, че имам нужда от помощ. Може да се окаже субарахноидален кръвоизлив или дори менингит.

— Разбирам. Възможно е да е получил и пристъп на епилепсия. Е, бих ви посъветвал да направите гръбначномозъчна пункция. Да видим какви ще са резултатите.

— Обезпокоен съм, че няма кой да се погрижи за момчето. Леля му твърди, че семейството му разполага с болнична застраховка, но родителите му не са в града. Не знам дали е редно да процедирам с гръбначномозъчната пункция без разрешението на родителите, да го вкарам ли в болницата или какво друго да направя.

— Действайте по собствена преценка — отвърна Джордж Кар.

Питър забеляза, че думите във финалната му фраза изглеждаха замазани, като че ли беше пил. Когато се върна при момчето, видя, че се е вцепенило от началото на конвулсия и то остана неподвижно известно време, преди най-после да релаксира. Кръвното му вече беше спаднало и момчето не отговаряше на въпросите.

— Веднага ще му направя гръбначномозъчна пункция — обърна се той към нацупената сестра и след това й се усмихна. — Не се притеснявайте, госпожице Бледсоу. Залагам собствената си глава, не вашата.

Тя невиждащо го изгледа за миг, след това, като че ли без да разбира самата себе си или без да осъзнава какво точно прави, почти му се усмихна в отговор и послушно започна да приготвя инструментите и таблата за гръбначномозъчните проби. Момчето започна да стене, когато го обърнаха настрани за процедурата. Докато му разтриваше гърба и се опитваше да напипа гребените на гръбначните прешлени, за да разположи както трябва иглата, в стаята надникна мъжът от линейката.

— Хей, докторе, дойдоха родителите на момчето.

— Госпожице Бледсоу, бихте ли искали… о, по дяволите, аз ще говоря с тях.

Питър свали гумените ръкавици и излезе в коридора.

Бащата беше дребен чист мексиканец, който приличаше повече на испанец, отколкото на индианец. Той въздържано заговори:

— Какво става с момчето ни, докторе?

— Г-н Лопес, радвам се да се запозная с вас. Джери е много болен.

— От какво?

— Мисля, че е възможно да се е спукал някой кръвоносен съд в основата на мозъка му и да кърви, въпреки че може и да е нещо вирусно.

— Съпругата ми иска да знае дали не е детски паралич.

— Мисля, че не. Не прилича на нещо такова.

— Искаме да го видим.

Питър погледна г-жа Лопес. Тя беше по-висока от съпруга си и стоеше странно наведена над лявото си бедро. Имаше широки гладки устни, очила с позлатени рамки и носеше на главата си тъмен шал.

— Искам да видя Джери — едва доловимо произнесе тя.

— Разбира се. Защо не влезете? Възможно е обаче да не ви познае.

— В безсъзнание ли е? — Тя избухна в сълзи.

— Не е идвал в пълно съзнание, откакто го докарахме, но реагира — обясни Питър. — Смятам, че трябва незабавно да му се направи гръбначномозъчна пункция. Искам да кажа, че се налага да вкараме спринцовка в гръбнака му, за да извадим гръбначномозъчна течност и да видим дали в нея има кръв или се дължи на инфекция.

— Знаехте ли, че жена ми е била болна от детски паралич? — запита г-н Лопес.

— Не, не знаех — отвърна с разбиране Питър, тъй като сега му се изясни защо г-жа Лопес стои и се движи по този начин.

— Точно това е влошило състоянието на жена ми — продължи той, — гръбначномозъчната пункция, която са й направили. Нямало е да се парализира, ако не е била тя.

— Джери мрази инжекциите. Припада всеки път, когато някой се опита да му бие инжекция — прошепна госпожа Лопес.

Питър се поколеба, неуверен как да запознае тези хора с настоящия проблем. Искаше да помогне на момчето им, ако е възможно и се чудеше как да постъпи, за да ги накара да разберат колко спешно е всичко. Г-жа Лопес му помогна.

— Рамон — обърна се тя към съпруга си, — не смятам, че съм се парализирала поради гръбначномозъчната пункция. Знам, че винаги си го мислел, но лекарите казаха, че си е от детския паралич и че пункцията няма нищо общо. — После се обърна с лице към Питър де Хаан. — Можем ли да го видим? След това ще сме в състояние да преценим по-добре и да вземем по-правилно решение.

Погледна съпруга си, който спокойно изчака още един момент, за да й покаже, че той командва положението и след това кимна.

Когато г-жа Лопес влезе в стаята за спешни случаи, веднага хвана Джери за ръката и я разтърка в своите, като нежно и тихо го викаше по име и плачеше. Момчето обърна глава към нея, със затворени очи, но само стенеше и не говореше. Съпругът й огледа стаята, след това сложи ръка на рамото на сина си. След миг дръпна жена си от него.

— Вера, стига толкова — рече той. — Ще чакаме отвън, Джери. Всичко ще се оправи, ще видиш. — След това вече на вратата прибави по-тихо: — Давайте, докторе, вършете си работата.

— Искаме да подпишете документ за постъпване в болницата, г-н Лопес. Ще им го дадете ли, госпожице Бледсоу?

— Трябва ли да повикаме свещеник? — запита г-жа Лопес.

— На ваше място бих го направил — отвърна Питър.

Щом излязоха от стаята, като г-н Лопес придържаше жена си и здраво я беше прегърнал през рамо, процедурата по пункцията отне десет минути. Течността имаше голямо съдържание на кръв, а кръвното му налягане беше много високо. Тялото на момчето се отпусна след процедурата, а главоболието му понамаля.

Питър отиде при родителите и им обясни, че е намерил кръв. Това по всяка вероятност означаваше, че има пробит мехур в резултат на аневризма на една от артериите в основата на мозъка. Кръвта беше силен дразнител и по-обилно кървене би могло да предизвика смърт.

— Какво ще стане с него в такъв случай? Нямаме други деца. Трябва да се оправи — изрече отчаяно г-жа Лопес.

В известен смисъл Питър се бе зарадвал на предизвикателството на това заболяване, но единственото, което сега искаше, бе тази майка да може да се прибере у дома заедно със сина си.

— Мисля, че трябва да го прегледа невролог, неврохирург или мозъчен хирург.

Г-н Лопес заговори на жена си на испански, след което каза:

— Искаме д-р Хеч да види Джери.

— Да, добре, ще му се обадя. Мисля, че ще мога да го намеря.

— Жена ми смята, че ще се оправи.

— Не знам, дано. Много се безпокоя за него.

— Ще накарате ли д-р Хеч да го види?

— Още сега ще се опитам.

Розали Хеч вдигна телефона. Струваше му се, че са изминали поне две седмици от мига, в който им беше на гости в луксозния им дом.

— Да, д-р Де Хаан — бодро изрече тя. — Сега ще повикам Мат. — Гласът й беше женствен, един от онези гласове, които винаги звучат искрено и нежно.

— Ало, Питър, какво има? — Гласът на д-р Хеч по телефона беше тих и приятен, но в него се усещаше затаена агресивност, почти наглост. Добре ще е, по дяволите, хубаво да чуеш какво искам да ти кажа, в каквато и височина на тона да реша да го изрека, му казваше този глас.

— Д-р Хеч, младото момче, което отидох да видя, Джери Лопес, е тук в болницата и семейството му много моли вие да го погледнете. — Питър го запозна накратко с проблема на Джери.

— Веднага ще дойда с удоволствие, Питър. Няма да ми отнеме повече от няколко минути.

Момчето вече беше настанено в болнично легло в отделение „А“, когато Матю Хеч влезе жизнерадостно в стаята. Прегледът му беше доста повърхностен.

— Как се чувстваш, момче? — запита той.

— Имам главоболие и ме боли стомахът.

— Сега е по-добро и след пункцията говори повече — обясни Питър.

— Е, Джери, ще трябва да те вдигнем на крака. Искам да оздравееш до уикенда, за да отидем заедно на риба.

— Не обичам да ловя риба.

— Добре. Д-р Де Хаан ще се грижи за тебе. В неделя ще сме на реката. — Намигна на момчето, чиито очи се затвориха точно в този момент и то отново потъна в дрямка. — Да отидем при семейството, Питър. Мисля, че добре си се погрижил за него и засега нищо повече не може да се направи.

— Много съм обезпокоен за него, д-р Хеч.

— Естествено, сигурен съм, че си, Питър.

Г-жа Лопес седеше на едно канапе, а съпругът й беше до платения телефон във фоайето. Веднага щом видя д-р Хеч да влиза през въртящите се врати, постави обратно слушалката на мястото й.

— Здравейте, г-жо Лопес, Рамон. Помислих, че става дума за някое от момчетата на г-жа Арагон, когато тя ми се обади. Не знаех, че се отнася за сина ви. Била е развълнувана, предполагам.

— Д-р Хеч, какво мислите за състоянието на Джери? — запита г-жа Лопес.

— Откровено казано, изглежда зле. Не смятам, че ще успее да се оправи. Д-р Де Хаан е направил всичко възможно засега, но той почти не говори. Ако изкара нощта, ще повикаме неврохирург или мозъчен хирург и ще видим какво ще каже той.

— Направете всичко възможно — помоли г-жа Лопес. — Искаме вие да се погрижите за Джери.

— Да, разбира се. Знаете, че в основни линии съм главно хирург, г-жо Лопес, но д-р Де Хаан и аз ще се погрижим за него. Въпреки това, боя се, че надеждата да се оправи е твърде малка.

— Благодаря ви, че дойдохте, докторе. Бог да ви благослови.

— Вера, мисля, че сега е по-добре да си тръгнете — обърна се д-р Хеч към г-жа Лопес. — Ще накарам сестрата да ви даде нещо успокоително, а вие се приберете у дома и гледайте да поспите. Ако има промяна, ще ви се обадим.

Г-н Лопес сви рамене, като изглеждаше уморен и безстрастен, но Питър видя, че в очите му има сълзи.

Като тръгнаха надолу по коридора към пункта на сестрите, Питър запита:

— Никакъв шанс ли не давате на момчето да оживее, д-р Хеч?

— Не бих казал, че шансовете му са големи, Питър, но може и да ни заблуди. Винаги съм установявал обаче, че е по-добре да се разговаря с родителите както аз го направих сега, ако има някакво съмнение по въпроса как ще се развият събитията. Да им се каже истината право в очите и да им се представят нещата в най-черната светлина. Измъква те после от редица недоразумения, а и не влошава с нищо ситуацията, ако пациентът оздравее.

— Семейството изглежда смята, че вие трябва да се заемете с лекуването му — каза Питър.

Д-р Хеч пъхна ръка в сакото и си разтърка гърдите, жест, който Питър започваше да намира за характерен и типичен за него.

— Знам, че така си ги разбрал, но винаги съм установявал, че трябва да разчитам единствено на себе си, за да преценя кое е най-добре за пациента в дадения случай. Не мога да ги оставя да вземат решения вместо мен. Ако искам някой друг да ги види за консултация, или да следи развитието на заболяването им, просто го правя, а те го разбират по-късно. И не възразяват. Пациентите ми разбират, че каквото и да направя, е за тяхно собствено добро и не съм имал никакви проблеми с тях.

— Разбира се.

— Веднага ще отида да видя момчето, но ти ще си шефът. Утре се обади на д-р Т. И. Харман в Оукланд, той е по-добър от нашия неврохирург и му разкажи за случая с Джери, виж той какво ще те посъветва.

Джери изглеждаше по-спокоен, когато Питър отново го провери, въпреки че пак беше повръщал, както каза санитарката. Влезе тъмнокоса медицинска сестра със спринцовка в ръка и Питър започна да мери пулса на момчето.

— Здравейте, д-р Де Хаан — обърна се към него тя.

— Здравейте. Боя се, че не мога да си спомня името ви — отвърна Питър.

— Аз съм госпожа Бопри, докторе.

— О, да. На кого ще правите инжекция?

— На Джери.

— На Джери ли? И какво има в спринцовката?

— 18.2 мг морфин.

— Морфин ли? Не съм поръчвал никакъв морфин.

— Д-р Хеч току-що го направи.

— Сигурна ли сте? Искам да кажа…

— Да, д-р Де Хаан. Написано е на болничния картон.

— Нека да проверя, ако обичате, госпожо Бопри.

Тя се върна заедно с него при картона с историята на болестта и схемата за лечението й. Там заповедта беше ясно формулирана — както за незабавна доза, така и да му се прави по една инжекция на всеки четири часа. Лечение, което се прилага при силни болки или неспокоен сън.

— Може би ще е по-добре да му се обадя. Не вярвам д-р Хеч да е знаел, че вече сме дали на момчето петдесет милиграма демерол за болка и двайсет и пет милиграма спарин срещу повръщане.

— Да, д-р Де Хаан, знае това. Аз му казах. Той отговори, че Джери има нужда от здрав сън тази нощ.

— Виждам, че е предписал и половин доза солен физиологичен разтвор, както и глюкоза.

— Д-р Хеч смята, че момчето се нуждае от тази захар.

— Е, добре тогава.

— Ще започна веднага с интравенозната инжекция, докторе.

— Добре, госпожо Бопри. Ще поседя тук, за да опиша историята на болестта, както и физическото му състояние.

Питър остана известно време замислен, преди да напише каквото и да било. Почувства се объркан от заповедите на д-р Хеч. Както бе учил в академията, морфинът бе противопоказен при подобни случаи, защото можеше да причини прекомерна депресия на един вече наранен и без това мозък. Бяха го учили никога да не предписва на пациент морфин след предполагаемо мозъчно увреждане.

Г-жа Бопри се върна след десет минути, за да каже, че интравенозните течности се поемат добре.

— Момчето има вид, че се подобрява.

Питър се изправи.

— Чудя се дали ще се намери някое легло, на което бих могъл малко да се изтегна.

— Горе на етажа на родилното отделение има едно.

— Няма значение къде.

Питър отново влезе в стаята. Джери Лопес сега лежеше по гръб и дишаше дълбоко, но иначе изглеждаше спокоен и блед.

— Как се чувстваш, Джери?

Не получи отговор.

— Джери!

Никакво движение. Питър повдигна клепачите му и установи, че дясната зеница е здраво затворена, заприличала на върха на карфица от съчетанието между демерол и морфин. Лявата зеница беше голяма и кръгла като чинийка от третия дразнител на нервите и окото се беше обърнало навън, както преди. Вратът му не можеше да се раздвижи. Интравенозната течност капеше бързо и Питър намали скоростта, преди да излезе. После се втурна към пункта на медицинските сестри и телефона.

— Обажда се д-р Де Хаан. Искам да говоря с д-р Харман, мисля, че става въпрос за д-р Т. И. Харман в Оукланд. Той е неврохирург. Имате ли му номера?

— Един момент, моля. Да, ето го. Ще се опитам да се свържа с него и ще ви се обадя.

След няколко минути телефонистката звънна, за да му каже, че д-р Харман е бил извикан за спешна операция в Оукланд и ще свърши около полунощ. Щял да му се обади, като се върне, ако д-р Де Хаан желае. Питър отвърна, че иска и ще чака.

Отиде в малката диетична кухня и си взе чаша кафе. Г-жа Бопри седна при него и се зае да довърши проверката на предписаните по време на смяната й наркотични средства. Поговориха малко. Каза му, че има съпруг и три деца.

— В много болници ли сте работили, госпожо Бопри? — запита той.

— В доста.

— Харесва ли ви работата тук в болница „Хеч“?

— Добре е. Има някои неща, които ме безпокоят. Часовете за посещение са прекалено разтеглени и пускат повече посетители, отколкото е необходимо, в това число дори и малки деца. Не одобрявам подобни неща.

— Имате ли непрекъснато работа?

— О, да, естествено. Мисля, че д-р Хеч извършва повече хирургически операции, отколкото всеки друг хирург, за когото някога съм чувала. В болницата непрекъснато има по двайсет или трийсет пациента.

— За добър хирург ли го смятат хората?

— Защо ми задавате този въпрос?

— Съжалявам. Не исках да ви притеснявам.

Госпожа Бопри го изгледа.

— Доколкото разбирам, д-р Хеч е сръчен, добър и бърз хирург. Има огромна практика и работи много усърдно, въпреки че в града има доста хора, които изобщо не го харесват. Другите две болници в Сан Маршъл, освен областната, са „Кабрило“ и „Вели“. При тях работят всички други лекари, които не са при нас в клиниката. Знам, че някои от тях намират цените му за доста високи.

Тя занесе документите на мястото им, след което подаде глава през вратата, за да каже:

— Лека нощ. Надявам се момчето ви да оздравее.

— Аз също. Благодаря.

В единайсет часа Питър установи, че Джери продължава да не реагира. Изглеждаше още по-блед и още по-зле. Нощната сестра показа на Питър малката докторска стая на горния етаж. Телефонът иззвъня, преди той да успее да се излегне удобно на леглото. Беше телефонистката.

— Ало, свързахте ли се с д-р Харман? — запита Питър.

— Не, обаждат се от болнично отделение „А“.

Сестрата взе телефона.

— Д-р Де Хаан, момчето на Лопес получи конвулсии.

Питър изтича долу, но когато стигна в стаята, конвулсиите вече бяха спрели. Успя обаче да види продължаващи по-дребни контракции на мускулите от лявата страна на лицето.

— Сега какво да правим? — тихо запита Питър. Нощната сестра въпросително го погледна и той я изгледа в отговор. — Искам да кажа, боя се, че са му дали твърде много успокоителни, но предполагам трябва все пак да му дадем малко фенобарбитал. И кислород. Ще му сложите ли една от тези гумени кислородни маски на устата, ако обичате, госпожице…?

— Госпожица Сойър.

— Да, госпожице Сойър, и 139.6 мг фенобарбитал интрамускулно. Дали са му последните предписани дози, нали?

— Г-жа Бопри каза, че да.

— Още е в състояние на цианоза и конвулсиите изглежда са приключили преди една или две минути. По-добре е веднага да му сложите кислородната маска.

— Да, докторе.

— И някой трябва да се обади на семейството му, за да им каже, че отново има проблеми.

— Мислите ли, че трябва да дойдат?

— Ако искат. — Питър и сестрата погледнаха към Джери, който изведнъж на два пъти изпъшка и спря да диша.

— Докторе, той вече изобщо не диша — прошепна тя след малко.

— Госпожице Сойър, донесете веднага кислородната маска и намерете анестезиолог, който да дойде веднага.

Сестрата изтича, докато Питър се наведе над Джери, за да преслуша гръдния му кош, долови биенето на сърцето и започна да му прави изкуствено дишане уста в уста. Тя бързо се върна с маската и пластмасова тръбичка за дишане, която Питър да използва. Момчето започна от време на време само да си поема дъх, докато той на периоди спираше изкуственото дишане, но след не повече от три поредни слаби вдишвания, отново изцяло спираше. Дясната му зеница, както и лявата, беше напълно разширена.

След десет минути пристигна анестезиологът, който влачеше след себе си кислороден апарат. Той сънливо се представи като Маршъл Урмсер и бързо се зае да прокара тръбичката през гърлото на Джери в трахеята му. Д-р Урмсер говореше през тънките си сини устни, докато разполагаше внушителните си по размери задни части, далеч по-широки от плещите му, на една табуретка, която сестрата му донесе. Започна да вкарва въздух в гърдите на пациента с гумената торбичка на кислородния апарат.

— Сърцето му бие ли, докторе? Бих казал, че вече е свършил. Какво му има на това хлапе?

— Субарахноидален кръвоизлив. Конвулсиите започнаха преди около двайсетина минути и след това внезапно спря да диша.

Вратата се отвори и една санитарка подаде глава.

— Д-р Де Хаан, търсят ви по телефона.

Питър погледна часовника си. Беше дванайсет без десет.

— Трябва да е д-р Харман.

— Искате да кажете неврохирургът от Оукланд ли? — запита д-р Урмсер.

Питър забеляза, че освен безкрайно неприятните маниери, анестезиологът също така имаше и малка, противна козя брадичка.

— Да. Д-р Хеч предложи да му се обадя.

— Имаме и един още по-добър в града, но както и да е, трябва да ви кажа, че няма да се намери хирург, който да се съгласи да докосне това момче дори и с триметров скалпел.

На телефона върху бюрото на сестрите, Питър рече:

— Ало, обажда се д-р Де Хаан.

— Да, тук е д-р Харман в Оукланд. Търсили сте ме.

— Да, господине. Аз съм нов лекар, тук, в Сан Маршъл, на работа при д-р Хеч. Още първата нощ изпаднах в голямо затруднение. — Питър продължи да го запознава с клиничните подробности по случая с младия Джери.

— Казвате, че сте му дали морфин? — вмъкна д-р Харман, след като бяха изминали около две трети от разказа му. — На ваше място бих постъпвал по-внимателно с подобни средства. Може да се получи депресия на централната нервна система, нали знаете. И да засегне дихателния център, искам да кажа, ако се получи още някой кръвоизлив. — По говор му заприлича на британец. — Опитайте се да давате малки дози, които са достатъчни само за прекратяване на повръщането и облекчаване на болката и оставете нещата така.

— Разбирам. — Питър се чувстваше неловко. — Д-р Хеч предложи да му сложим интравенозна доза глюкоза и изолит, така че и това направихме според указанията. Точно преди няколко минути момчето получи конвулсия и спря да диша. Направих му изкуствено дишане уста в уста и повиках анестезиолога. Той сега го е включил към апарата си.

— Е, изпаднали сте в истинска беда, колега. Не знам как мога да ви помогна на този етап, д-р Де Хаан — учтиво изрече д-р Харман. — С удоволствие бих дошъл да го видя, ако смятате, че семейството няма да има нищо против. Но в медицинско отношение не мога да ви дам никакъв съвет в момента. За хирургическа намеса и дума не може да става и от описанието ви вадя заключение, че по всяка вероятност вече сте загубили пациента си. Единственото, което можете да сторите в момента, е внимателно да наблюдавате реакциите му и да се погрижите за него, ако стане нещо.

Питър постави слушалката с дълбока въздишка и усети, че започва да му прилошава от неговия първи болничен случай. Когато се върна в стаята, намери нещата непроменени. Състоянието на Джери не се подобри и през следващите три часа. Семейството му дойде и Питър прегърна майката през рамо, когато влезе в стаята. Постояха един час до леглото му, преди да се приберат обратно у дома, убедени, че вече нищо не може да се направи и Питър им каза, че сега всичко е въпрос единствено на време.

Д-р Урмсер продължи да изпълва стаята с неприязънта си. В два и половина през нощта той промърмори към Питър:

— Сега можете да приемете факта, че остава само подготовка на сърцето и белите дробове, приятелю.

В три и половина сърцето на момчето започна да спира да бие и в четири сутринта то почина. Питър се обади на семейството, за да им съобщи печалната вест, като им обясни какво точно бяха сторили, за да го спасят, след което ги помоли да му дадат разрешение да направи аутопсия. Г-н Лопес каза, че трябва да обсъдят въпроса и ще го уведоми.

Като си легна в малкия апартамент, който все още му изглеждаше непознат и самотен, Питър се почувства неспокоен и уморен, но не беше в състояние да заспи. Най-накрая стана и си взе една капсула секонал. Върна се в кревата и продължи да мисли за Джери, първия му пациент, вече мъртъв, преди официално да е започнал първият му работен ден в клиниката. Тревожеше го въпроса за морфина. Правилно ли бяха постъпили, като му го бяха дали? Възможно ли беше това да е влошило състоянието на момчето? Питър знаеше, че смъртта му се дължи преди всичко на спукан кръвоносен съд в мозъка и почти сигурно при всички положения то щеше да умре с или без помощта на морфина, но употребата му продължаваше да го тревожи.

Капсулата за сън започна да действа, стопли го, тялото и мисълта му започнаха постепенно да се отпускат и той неусетно потъна в бездната на съня.