— Докторе — рече той, — моля ви директно да отговорите на моя въпрос. Вие не сте хирург, който е легализиран от Министерството на здравеопазването, нали? Не сте специалист, заверен като квалифициран от Американския съвет на хирурзите, така ли е? Да или не?

— Аз съм висококвалифициран лекар, който има право да извършва сложни хирургически операции.

— Докторе, моля ви да отговорите с „да“ или „не“, имате ли заверка като хирург от Министерството и член ли сте на американския съвет на хирурзите?

— Опитвам се да ви обясня.

— Не се нуждаем от обяснения. Единственото, което искам от вас, е конкретен отговор.

Г-н Кузман се опитваше да накара д-р Хеч да признае, че му липсват каквито и да било важни квалификации, но той шикалкавеше и правеше всичко възможно да избегне директния отговор. На въпроса дали е бил или е член на Американския съвет на хирурзите, отвърна, че никога не е подавал молба, но пък че е член на Националния съвет на абдоминалните хирурзи. Когато г-н Кузман му изтъкна, че тази групичка се ползва със сравнително ограничена репутация и престиж и че почти всеки лекар може да се включи в нея само като подаде молба, д-р Хеч му се противопостави, като настоя, че членовете й се избирали много внимателно. И така, нещата продължаваха същия ход.

— Добре, докторе — каза г-н Кузман, — не ме интересува дали ще отговорите на този въпрос или не. Нямам никакво намерение да повтарям последните подробности от показанията ви. Този процес продължи много дни и всички сме изморени. Интересуват ни фундаменталните неща. Д-р Хеч, хайде да се съсредоточим върху самата операция.

— Благодаря, г-н Кузман — рече г-н Толивър, — тъкмо се канех да намекна, че не проявяваме интерес и към заучени юридически речи.

— Нищо чудно да проявите далеч по-голям интерес към заключителната ми реч, г-н Толивър. Добре, докторе, да започнем с това, че вече считаме за установено, че не е оспорено решението, взето за провеждане операция на г-н Корти.

Мощното тяло на д-р Хеч, който явно беше напълнял още по време на процеса, се размърда на свидетелското място.

— Благодаря — отвърна той, като внимателно кръстоса крака в рамките на тясното за огромното му туловище свидетелско място, и се втренчи във върховете на добре излъсканите си обувки, докато изчакваше г-н Кузман да продължи със следващия си въпрос.

— Докторе, да се спрем на самата операция. Д-р Де Хаан даде показания, че в ранните етапи на операцията, може би три-четири минути след първоначалната инцизия, ви е помолил да намалите темпото, защото не е бил в състояние да хваща всички кървящи съдове. Това истина ли е? Така ли е постъпил?

— Не.

— Не ви е молил да забавите темпото?

— Разбира се, че не — силно каза д-р Хеч.

— Позволете още малко да навляза в този въпрос. Никой от нас не помни всички събития, случили се от началото да даден ден до края му, не запомняме всяка дума, която ни е казана, нито пък всичко, което ни се е случило. Всъщност, ако водим оживен професионален живот, много често забравяме голямо количество от дребните детайли, които изпълват дните ни. Когато отговаряте с „не“ на въпроса ми, наистина ли искате да кажете „Не, положителен и категоричен съм, че д-р Де Хаан никога не е казвал нищо подобно по време на хирургическата операция!“ или имате предвид: „Не, не си спомням да е правил подобен коментар“?

— Не, не ми е казвал да намаля темпото. Никога не бих забравил подобен коментар за работата си.

— По-късно, по време на същата тази операция, според свидетелските показания на д-р Де Хаан, той отново ви е помолил, както сам се изрази, „да не бързате“. Това е било, когато сте работили в основата на жлъчния канал и той не е успявал да прави обратните връзки както трябва, за да ви даде нужната видимост. Спомняте ли си тази негова забележка?

— Още веднъж повтарям, че не ми е казвал нищо подобно. Категоричен съм. Със сигурност не бих забравил подобен коментар.

— Операционната сестра от същия този ден, г-ца Мастърс, даде показания, че си спомня думите на д-р Де Хаан, който ви е помолил да забавите темпото по време на една операция, но не помни точно на коя. Спомняте ли си да ви е отправяна подобна забележка по време на някоя друга операция?

— Никога не ми е казвал нищо подобно. Категоричен съм по въпроса — повтори д-р Хеч, като гласът му прозвуча нетърпеливо и раздразнено.

— Тогава смятате ли, че г-ца Мастърс е сбъркала в спомена си?

— Очевидно е така.

— Тук ви чета дословно цитати от правилата и законите на Общия национален комитет на болничната акредитация, чиито правила следва болницата ви, и намирам, че в инструкциите му пише: „Отчетните доклади за извършени хирургически операции трябва да се диктуват или написват в деня на извършване на операцията и трябва да включват цялата информация, която се отнася до и е във връзка с всички подробности на извършената хирургическа операция и по-специално да включват всички необходими детайли за нормалните, а така също и ненормалните резултати, установени по време на извършването й, колкото и време да отнеме този процес. Оперативните отчетни доклади трябва стриктно и подробно да описват всичко, установено по време на операцията в съответния вид“. И все пак, вие, в качеството си на собственик и действащ хирург на болница „Хеч“ твърдите, че не можете да отделите нужното време, за да продиктувате както трябва пълните отчетни доклади за извършените от вас операции. Защо се получава така?

— Твърдението ви погрешно тълкува думите ми. Просто казах, че често съм бързал и затова не съм имал време да опиша подробно всички детайли, които бих искал. — Сега д-р Хеч изглеждаше ядосан, въпреки присъщото му спокойно държане.

— Но имате чувството, че и при диктуване на отчетните доклади трябва да действате по-бързо от останалите лекари, така ли?

— Мисля, че тези въпроси не са по същество, Ваше Благородие — възрази г-н Толивър.

— Възражението се приема. Зачеркнете последния въпрос от протокола. Продължавайте, г-н Кузман.

— Имате ли чувството, че трябва да сте изключение от работните правила и закони на общата комисия, що се отнася до писането и формулирането на отчетните следоперативни доклади, както е посочено в официалните й правила, на които е подчинена болницата ви?

— Възразявам въз основа на това, че въпросът е заблуждаващ и несъществен.

— Възражението се приема — рече съдията.

— Признавате ли, че отчетният ви доклад за операцията на Луис Корти е бил нахвърлян и непълен, а така също и неточен?

Д-р Хеч погледна към г-н Толивър, след това към съдията. Когато видя, че не се появи възражение, нито коментар от страна на съдията, дясната му ръка се пъхна под сакото към лявата му гръд.

— Бихте ли повторили въпроса, моля? — запита той.

— Нещо не е наред ли, докторе?

— Не, просто помолих да ми повторят въпроса.

— Виждам, че дясната ви ръка е под сакото ви. Не се ли чувствате добре? — Съдебните заседатели мигновено се хвърлиха напред и зяпнаха д-р Хеч с интерес.

— Добре съм — бързо извади ръката си той и съдебните заседатели отново се облегнаха на столовете си.

— Бих помолил съдебния стенограф да прочете отново последния ми въпрос, зададен към д-р Хеч — рече г-н Кузман, и това бе направено.

— Няма да кажа „да“, но няма да кажа и „не“ — отговори д-р Хеч, като гледаше г-н Толивър, който не се изправи и дори не отвърна на погледа му.

— Знаете, че този отговор е незадоволителен, докторе — рече г-н Кузман, като се намръщи.

— Е, очевидно въпросът е сложно зададен.

— Независимо от това настоявам за отговор. Смятате ли доклада си за резултатите от операцията на г-н Луис Корти за непълен и нахвърлян отгоре-отгоре или не?

— Не. Той ми напомня всичко, което искам да знам във връзка със случая.

— Може ли в такъв случай да ви изтъкна, че във вчерашните си показания тук, вие казахте, че този пациент, г-н Луис Корти, още преди операцията ви се е сторил като рисков случай, че сте намерили заоблени краища на черния дроб вместо островърхи такива, че цветът на черния дроб не е бил добър и сте заподозрели предварително съществуваща вродена ненормалност на черния му дроб, и че като сте видели и палпирали този орган, тъканите му трудно и странно са се поддавали на рязане, били са пясъчни, като грис, което ви е насочило към наличието на сериозна ненормалност или заболяване, че при някои нива на тъканта, както вие се изразихте, на пациента му е текла повече кръв, отколкото при нормален човек, а на други тъканни нива е кървял по-малко по ваше мнение, много необичайна находка според собственото ви твърдение, и че поради лошото здравословно състояние на младия човек преди операцията и установеното наличие на болен черен дроб по време на операцията, сте заподозрели предупоителни и общи упоителни агенти. При напреднал сериозен стадий на състоянието му и все пак, въпреки това, нито в следоперативния отчетен доклад, нито в устните си коментари по време на операцията, доколкото бяхме в състояние да ги възстановим, нито в историята на заболяването, нито в амбулаторния му картон, нито в бележките, нанесени още първия ден на следоперативното му лечение, сте посочили някоя от тези находки, освен може би с малкото изключение на заоблените краища на черния дроб, което в никакъв случай не потвърждава концепцията ви за значението на тези установени резултати. Като вземете под внимание всички гореспоменати факти, още ли продължавате да твърдите, че сте написали правилен, отговарящ на изискванията, точен и описателен отчетен доклад на извършената от вас хирургическа операция и че общо взето сте водили добри и правилни бележки за хода на лечението на този пациент?

— Не всичко, което става с един пациент, може да се опише на картона му, нито пък да се продиктува на диктофона, и никога няма да може.

— Господине, ще отговорите ли на въпроса ми? — Тонът на г-н Кузман беше доста остър.

— Ваше Благородие — рече д-р Хеч, — мисля, че този човек би трябвало да ми говори по-възпитано.

— Мисля, че трябва да отговорите, докторе. Ако отговаряте по-директно на въпросите му, не допускам да имаме някакви проблеми.

В съдебната зала се долови шум от гласове, докато съдебните заседатели се раздвижиха и се размърдаха по местата си.

— Искате ли въпросът отново да ви се прочете от стенографа? — с въздишка запита г-н Кузман.

— Не, господине, не искам и наистина продължавам да твърдя, че отчетните ми записки за задоволителни. В края на краищата бяха инспектирани и одобрени от Общия национален комитет, когато ни дойдоха на проверка.

Дори съдията сега се зачерви, като се наведе напред към д-р Хеч:

— Забранявам на свидетеля да продължава да прави неуместни забележки. Моля да отговаряте на въпросите колкото е възможно по-директно, без да ги коментирате, докторе.

Д-р Хеч се огледа назад и напред, погледна към съдебните заседатели и масата на ответника, почеса си носа, потърка си брадичката, раздвижи непохватното си в момента на стола тяло, и след това отговори:

— Да, Ваше Благородие, със сигурност ще последвам инструкциите ви.

— Благодаря ви, докторе.

— Д-р Хеч, в показанията ви под клетва, дадени преди настоящия процес ви запитах какво още, освен острия холецистит, е било намерено в корема на г-н Корти и вие единствено сте посочили, че краищата на черния дроб са били заоблени. Не ви ли се струва, че има известна непоследователност в показанията ви, когато вчера добавихте всичките тези други ненормалности?

— Не.

— Бяхте ли забравили преди това да споменете всичките тези други проблеми?

— Не, просто не сте ме попитали за тях.

— Не съм знаел. А защо вие не ми казахте за тях?

— Трябва да е било от начина ви на разпитване, защото аз със сигурност мога да твърдя, че знаех.

— Добре, докторе, нека да ви задам въпроса по този начин: когато ви запитах по време на показанията ви, дадени под клетва, какво е било предоперативното състояние на пациента, вие отговорихте, цитирам: „Не беше особено лошо“. А сега, във вчерашните си показания твърдите следното: „Беше много зле“, като тук отново цитирам употребените от вас думи. Как обяснявате тези две противоречиви твърдения?

— Доколкото си спомням, въпросът ви беше поднесен по различен начин.

— Ето го и въпросът, ще ви го повторя дословно. „КУЗМАН: Докторе, в какво състояние по ваша преценка беше пациентът ви, Луис Корти, когато го прегледахте преди операцията?“. Ето и отговорът ви: „Не беше особено лошо“.

— Е, не беше особено лошо в някои отношения, не макроскопично и външно погледнато, но както ви казах, имах по отношение на този човек интуиция или предчувствие, развити с течение на годините, че ще изпадне в беда, че нещо не е наред, нещо, което човек трудно може да определи като високо кръвно налягане или температура от 40 градуса, но все пак определено имаше нещо.

— Искате да кажете, че не сте споменали всичко това по време на разпита ви на предварителното следствие само заради факта, че преди операцията е било предчувствие, а не нещо сигурно?

— Нещо от този род.

— Д-р Хеч, що се отнася до операцията, искам да знам, след като ви прочетох статистиката, как наистина оправдавате бързината си по време на операцията на г-н Корти и я намирате за разумна? Документът, който държа в ръка, беше изготвен специално за мене от архиварите на четири частни болници в Оукланд, Калифорния и съдържа списък за времето, през което са извършени всички операции на жлъчен канал в болниците им през последните четири години. Ваше Благородие, ще го представя като веществено доказателство на ищцата по времето на представянето на доказателства, опровергаващи обвинението.

— Бих предпочел тогава да не продължавате с този въпрос сега, г-н Кузман, освен ако адвокатът на ответника не приеме противниковото ви твърдение сега.

— Може ли да видя документите, г-н Кузман? — запита г-н Толивър. Прегледа ги и след минута докладва: — Не, няма да ги приема. Бих искал самите архивари да застанат на свидетелското място, за да мога да им проведа кръстосан разпит по тях.

— Добре — съгласи се г-н Кузман. — Тогава, вместо от тях, ще чета от показанията на д-р Дънинг. — Прочете още веднъж частта, в която професорът от Лос Анджелис намираше бързината от трийсет и три минути, с която бе извършена операцията, за скандално малка и като създаване на предпоставка за възможни прояви на небрежност или невнимание.

— Съгласни ли сте с д-р Дънинг, че трийсет и три минути са твърде малко време, за да се премахне жлъчния канал, особено на пациент, който е болен от остър холецистит, където са необходими повече грижи и внимание, за да се извади възпаления, крехък жлъчен канал, който често е толкова труден за вадене и може лесно да се перфорира?

— Не, не и за мен. Както казах, и преди съм ги правил толкова бързо.

— Тогава какво означава твърде бързо, трийсет и две минути, двайсет и седем минути ли? Признавате ли, че времето, за което е била извършена операцията, е било прекалено малко?

— Разбира се, че да. Обикновено, трийсет и три минути се смятат за кратко време за една операция. Разбирам това, но обстоятелствата в случая променят нещата. Мисля, че при обикновена ситуация тя ще отнеме четирийсет и пет минути или повече.

— Добре, д-р Хеч, сега да продължим с някои въпроси за анатомията на основата на жлъчния канал, особено във връзка с кръвната циркулация там. Спомняте ли си структурата на кръвоснабдяването към черния дроб на този пациент?

— Разбира се, че да.

— Тогава, в случая на г-н Корти, артерия цистика, отиваща към жлъчния канал и излизаща от чернодробната артерия, разделяше ли се на два клона — горен и долен, преди да стигне до жлъчния канал?

— Не.

— Дясната чернодробна артерия под или над общия канал минаваше?

— Минаваше под общия канал.

— И вие сте убеден, че внимателно сте идентифицирали излизането на артерия цистика от дясната чернодробна артерия, след минаването й под общия канал и тогава сте я лигирали?

— Знам, че съм го направил.

— И все пак, по време на предварителните си показания сте посочили, цитирам: „Вярвам, че артерия цистика наистина се е разделяла на две разклонения“. Кое е от двете ви показания е правилно, чернодробната артерия под или над общия канал минаваше — не може и двете да са били истина — и артерия цистика разделяше ли се или не на разклонения, преди да достигне до жлъчния канал?

— Тези структури са малки и е трудно съвършено да се визуализират, трябва да разберете това, г-н Кузман, ако имате намерение да продължите да ме разпитвате за тях.

— Единственото, което искам, е да ми отговорите според възможностите си, д-р Хеч. Ако не знаете отговора на нито единия въпрос, моля ви да го кажете.

Г-н Толивър се изправи на крака.

— Ваше Благородие, вярвам, че трябва да помолите адвоката на ищцата да спре да тормози клиента ми. — Извисяващият се глас на адвоката прелетя над съдебната зала като гърмежи, изстреляни във всички направления, стресна задрямалите и разтърси прозорците.

Карузо трева да пасе, помисли си Питър. Човекът направо си беше природно надарен певец и актьор. Кузман беше казал, че е способен дори да се разплаче, когато се резюмират данните от делото пред съдебните заседатели.

— Като всеки свидетел, д-р Хеч е разстроен от бързите неясни въпроси и очевидната враждебност на екзаминатора. Вярвам, че тук, в тази съдебна зала, се опитваме да установим фактите, а не да подлагаме хората на мъчения трета степен.

— Напълно съм съгласен с г-н Толивър — рече г-н Кузман, — и щяхме доста по-бързо да напредваме, ако клиентът му просто отговаряше с „да“, „не“ или „не знам“, и ако обясняваше кратко, когато е необходимо и се налага, вместо да квалифицира всеки отговор с…

— Добре, господа, достатъчно. Бих искал да напомня на съдебните заседатели да съсредоточат вниманието си върху показанията на свидетеля, а не върху забележките на двамата адвокати. Седнете, г-н Толивър, а вие, г-н Кузман, продължавайте.

— Сега, д-р Хеч, д-р Де Хаан ни уведоми за съществуването на разговор, проведен между вас и д-р Силвана, когато последният е бил повикан като консултант за случая на г-н Луис Корти и ви е посъветвал да извършите още една операция за установяване причината за влошаване състоянието на пациента. Д-р Силвана по време на предварителните си показания, които бяха прочетени на съдебните заседатели, също признава, че ви е посъветвал да оперирате повторно. Директните ви показания твърдят обратното. Как ще обясните разликата?

— Тези твърдения не са правилни. Д-р Силвана предложи да взема под внимание възможността за повторна операция, но не настоя да го направя. В консултационната си бележка в амбулаторния картон дори не споменава за повторна операция, още по-малко настоява да се извърши.

— Добре, нека сега да ви прочета показанията ви от вчера, д-р Хеч. „ТОЛИВЪР: Д-р Силвана съветвал ли ви е по някое време да оперирате г-н Корти повторно? ХЕЧ: Не, не го намираше за необходимо.“ Предвид на показанията ви в момента, как днешният ви отговор може да се свърже с вчерашния? С други думи, вчера сте дали показания, че д-р Силвана никога не е настоявал да се оперира повторно. Сега и д-р Де Хаан, и д-р Силвана в предварителните си показания свидетелстват, че той ви е посъветвал да оперирате г-н Корти повторно. Посъветва ли ви той или не да отворите отново г-н Корти и да разгледате корема му, за да проверите дали няма възможна лигатура около чернодробната артерия?

— Възразявам, Ваше Благородие — изрева отново картечния пукот на Толивър.

— Г-н Кузман, моля, парафразирайте последното изречение на въпроса си.

— Д-р Хеч, даде ли ви д-р Силвана на 7 април съвет да отворите г-н Корти и да прегледате отново корема му?

— Казах, че предложи да се разгледа тази възможност, но аз я отхвърлих и вярвам, че той е разбрал гледната ми точка за взимането на това решение, както и мъдростта и опитът, които стоят зад него.

— Д-р Де Хаан твърди в показанията си, че е станало точно обратното, а именно, че д-р Силвана е бил много разстроен от отказа ви да оперирате повторно и яростно е спорил с вас на тази тема. Истина ли е?

— Разбира се, че не е.

— Още веднъж, д-р Де Хаан, а и г-жа Корти са свидетелствали, че семейство Корти по никакъв начин не е било уведомено от вас за сериозността на заболяването на г-н Корти до деня, преди той да почине, въпреки че сега вие твърдите, че сте намерили състоянието му за сериозно дори още преди операцията, а след нея вече със сигурност. Истина ли е или не, че не сте уведомили семейство Корти за крайната опасност на състоянието на г-н Луис Корти до последните часове от живота му?

— Отчетните документи в болницата ще докажат дали съм прав или не.

— По-късно ще стигнем и до въпроса за отчетните документи в болницата. Какъв е вашият отговор на въпроса ми?

— Семейство Корти беше уведомено за състоянието на г-н Корти и всички значителни промени, настъпили в него, докато се е намирал в болницата.

— Значи твърдите, че показанията на д-р Де Хаан и на г-жа Корти по този въпрос са неточни и неверни?

— Да.

— Официалните отчетни документи на болницата от сутринта на пети април показват, че кръвната картина на г-н Корти, получена тогава, е показвала следните цифри: хемоглобинът му е бил четиринайсет грама, червените кръвни телца — 4.5 милиона, хематокритът е бил с 40 процентна вместимост. Д-р Де Хаан, д-р Дънинг, а дори и някои от собствените ви експерти решиха, че тези цифри са близки до нормалните. Смятате ли ги за близки до нормалните или за нормалните цифри при една кръвна картина?

— Разбира се, кръвните проби от лабораторията са само част от оценката на картината за здравословното състояние на даден пациент.

— Разбирам. И не ви питам за това. Смятате ли за нормални или близки до нормалните цифрите за серията от червените кръвни телца?

— Бих казал, че да, но…

— Добре тогава, ще ви задам въпроса по друг начин. Тези цифри показват ли наличието на анемия?

Ръката на Матю Хеч внезапно пак се провря под сакото му и той започна да си разтрива гърдите.

— Не, но има и други неща, които трябва да се вземат под внимание.

— Същия този ден отчетните ви документи показват, че сте дали нареждане да му се прелеят две банки кръв. Обикновено кръв се прелива при анемия, нали?

— Понякога.

— След като са му прелели първата банка кръв и е започнало преливането на втората, д-р Де Хаан е наредил кръвопреливането да спре. Това правилно ли е?

— Да.

— И между вас и него е възникнал спор във връзка с това защо е постъпил така?

— Да, въпреки че спорът ни беше кратък и не му създадох проблем.

— Добре, тогава, кръвната картина на следващия ден е показала, че хемоглобинът се е покачил на 15.8 грама, червените кръвни телца са станали 5.4 милиона, а хематокритът с процентна вместимост 51, като всички тези данни са над стандарта на нормалните според самите изследвания, на които са посочени нормалните стойности за всяка позиция. Това правилно ли е?

— Грубо казано, да.

— Общоприето е да се смята за клинична грешка в медицината преливането на твърде много кръв, когато пациентът е в шоково състояние или е сериозно болен и има проблем, застрашаващ живота му, така ли е?

— Обстоятелствата варират. Мога ли да произнеса и други думи, освен „да“ и „не“?

— Бих предпочел да обясните защо сте дали нареждане да се извърши кръвопреливане в този случай, докторе?

— Излекувал съм много подобни случаи досега, за да знам от практика кога има нужда от кръв, независимо какво сочат резултатите от кръвната картина. Знам какво количество кръв се губи по време на една операция. Знам как допълнителната свежа кръв може да ободри и съживи пациента, от което той има нужда. Кръвопреливането често помага в шоково състояние при хора, на които им спада кръвното налягане. Самата кръвна картина при много болни пациенти може да подведе.

— Също така съзнавате, докторе, че кръвопреливанията, дори и когато са правилно подбрани и направени, могат да предизвикат сериозни реакции, включително висока температура и треска, както и алергични реакции, които да доведат до трудности в дишането, още един добавен шок и дори смърт. Също така при кръвопреливането има голяма вероятност за инфектиране на черния дроб, което може да доведе до сериозно влошаване и дори смърт.

— Разбира се, че знам всичките тези неща. Трябва да преценявам на момента.

— Добре, докторе, сега да поговорим за двата дни след операцията, през които състоянието на г-н Корти е било добро и след това, според отчетните документи, той внезапно много сериозно се е разболял. Това реална преценка на ситуацията ли е?

— Да видим, оперирахме го в понеделник следобед, късно в сряда той вече беше вдигнал висока температура и изглеждаше зле. Да, истина е.

— И вие поддържате твърдението си, че отблизо сте следили състоянието му през цялото време до самата му смърт в петък сутринта?

— Точно така беше.

— И сте дали показания, че вдигането на висока температура и циркулаторният шок, придружени от повишаването на трансаминазите, ензим, който се освобождава от инфектирания жлъчен канал в кръвния поток в ненормални количества, когато е увреден черният дроб, не са показателни за лигатура на чернодробната артерия?

— Може да са, а може и да не са частично съвместими или показателни за редица неща. Състоянието му ясно говореше за токсичност и развитие на инфекция на кръвния поток от жлъчния канал, проблеми, които най-добре се лекуват с лекарства, антибиотици и други подобни, а не чрез хирургическа намеса.

— Но как сега можете да твърдите, че следоперативният курс на лечение на г-н Корти е бил съвместим с токсичност и инфекция на кръвния поток, когато по време на предишни показания сте твърдели, че знаете много малко за проблемите, свързани с лигатура на чернодробната артерия, които ние силно подозираме, че може да са причина за следоперативните проблеми.

— Зная как да установя наличието на лигатура на чернодробната артерия. Много добре съм запознат с този въпрос и нямаше клинично доказателство, което да ме наведе на мисълта, че може да съществува този проблем.

— Може ли да ви прочета цитат от показанията ви, дадени на петнайсети май? Един момент, да, ето ги: „КУЗМАН: Чудя се дали ще имате нещо против да ограничите твърденията си до прости отговори на въпросите ми, докторе. Опитвам се да разбера този проблем с чернодробната артерия. ХЕЧ: Не съм тук, за да ви помагам да правите каквото и да било. По-добре да сте наясно по този въпрос. КУЗМАН: Какъвто и да е случаят, не е ли истина, че когато чернодробната артерия се лигира погрешно по време на хирургическа операция, пациентът бързо умира от висока температура и токсемия с признаци на увреждане на черния дроб? ХЕЧ: Не знам нищо за това състояние. Не съм имал опит с такива случаи досега. КУЗМАН: Искате да кажете, че сте хирург, извършил стотици холецистектомии по време на професионалния си живот и нямате представа за публикуваните трудове или литература по въпроса за това възможно бедствие, което възниква като следствие на неправилно извършена операция на жлъчния канал? ХЕЧ: Разбира се, че съм запознат с публикуваните в печата материали и съм разговарял с други свои колеги, които познават това състояние. Просто искам да кажа, че не знам нищо за това от собствен опит“. Все още ли твърдите, че сте запознат с установяването на лигатурата на чернодробната артерия? За да ви поднеса въпроса по друг начин, може ли лекар да е много добре запознат с клиничното установяване на болест, която никога през живота си не е виждал?

— Знам какво е състоянието, за което става дума и чувствам, че бих го разпознал, ако ми се удаде случай. Изглежда имате склонност да се ориентирате към въпроси, които нямат нищо общо с фактите на това дело.

— Ами, мисля, че ако нямате нищо против, д-р Хеч, ще продължа да водя кръстосания разпит по начина, по който аз избера и ще оставим на съдебните заседатели да решат кои въпроси са маловажни и кои са от решаващо значение.

Съдията ги прекъсна, като удари с чукчето по масата и дълбоко въздъхна.

— Дами и господа, време е за обедната ни почивка.

Питър обядва със семейство Корти. Г-н Кузман беше изчезнал с дипломатическото си куфарче.

— Трябва да се скрия някъде и да работя — му бе казал той, преди да изхвръкне от съдебната зала.

Питър го видя да си гаси цигарата на вратата и да влиза с бодра крачка, мокра, като никога и внимателно сресана напред коса, а лицето му изглеждаше свежо и гладко, точно преди да започне следобедното заседание.

— Мислех, че не пушиш цигари — рече Питър.

— Само от време на време — промърмори г-н Кузман в отговор. — Главно, когато се чувствам подъл и низък. Ако се чувствам твърде подъл, те като че ли ме успокояват. — Усмихна му се лукаво и прошепна в ухото му: — Забеляза ли, че вече започна да се отбранява? — След това стана много сериозен, когато започнаха да влизат съдебните заседатели.

Съдията седна и следобедното заседание започна. Досега това бе най-горещият ден и г-н Кузман на обяд си бе свалил жилетката, но иначе си беше в пълно работно облекло. С дръпнати назад рамене, уверено застанал на късите си крака, той бързо застана на поста си до свидетелското място, готов за следобедните битки.

Преди д-р Хеч да се изкачи до свидетелската ложа, г-н Толивър му беше говорил нещо сериозно и съсредоточено в продължение на десет минути на масата на ответника. Сега докторът спокойно и замислено седеше в ложата.

— Д-р Хеч и адвокатите, готови ли сте? — запита съдията и всички кимнаха. — Добре, тогава можете да започвате, г-н Кузман.

— Д-р Хеч, досега сте чули почти всички свидетелски показания в този процес и знаете, че вече сме установили, че д-р Пармилий, патологът на болницата и клиниката ви и патологът, който е извършил аутопсията на г-н Луис Корти, не смята, че д-р Дънинг, експертен свидетел на ищцата, е умопобъркан, лъжец или невменяем. Има същото мнение и за д-р Де Хаан. Обаче, въпреки това, изобщо не е съгласен с интерпретацията на тези двама лекари относно находките по време на аутопсията. Сега, д-р Хеч, тъй като имаше толкова много събития по време на този процес, на който присъствате и вие, и д-р Де Хаан, и тъй като до момента показанията ви са напълно несъвместими с неговите, бих искал да ви задам по отношение на него следните два въпроса. Първо, мислите ли, че е бил или е невменяем?

— Не… не смятам така.

— Отговаряте с известно колебание, докторе.

— Напълно съм сигурен, че не е бил и не е невменяем.

— Това е единственото, което искахме от вас да потвърдите. Мислите ли, че е лъжец?

— Трябва да е, за да каже някои от нещата, които каза тук, както и да даде някои свои глупави, безсмислени и напълно лъжливи свидетелски показания.

— Откога почувствахте, че определено лъже?

— Наблюдавам този младеж през цялото време, откакто дойде да работи при мене и съм имал редица съмнения по отношение на него.

— В общи линии, бихте ли го определили като добър свой служител?

— Среден, нищо особено.

— Кога за пръв път го заподозряхте в неискреност?

— Трудно е точно да се каже. Възникваха много дребни неща, например в нарежданията на амбулаторните картони, които са ме карали да се чудя. Може да оставя дадено нареждане, а той след това да го промени. Положението на пациента започваше да се влошава и той се измъкваше от ситуацията, като казваше, че е от нещо друго, което аз съм направил, и то създава проблеми, вместо да признае, че именно неговото нареждане ни е създало проблем с пациента.

— Това не е точно лъжа, докторе, а вие казахте, че д-р Де Хаан е лъжец. По всяка вероятност сте имали предвид показанията му тук в съда. Сигурен съм, че се смятате за човек, който отлично умее да преценява хората след тези дълги години трудов стаж. Чувствате ли, като се върнете назад в отношенията си с д-р Де Хаан, че бихте могли да определите някакъв модел или шаблон на държанието му, което да посочва, че той, когато е в стресово състояние, може да се впусне в злокобна, изпълнена с лъжи кампания срещу вас, защото изведнъж се е настроил враждебно?

Всички в залата внимателно слушаха г-н Кузман, който говореше тихо и приятелски, беше хладнокръвен и убедителен. Всички разбраха, че предстои важно разкритие — възможно е мнозина да подозираха подготвянето на капан. Може дори и д-р Хеч да е помислил така, защото за миг се поколеба относно отговора си, но след това използва дадената му възможност лично да говори за Питър.

— Колебаех се дали да споменавам това, но миналия ноември младият Де Хаан дойде при мен, за да ме помоли за три почивни дни. Каза, че искал да обиколи болниците в Сан Франциско, възможно било дори да тръгне на курсове в някое от висшите медицински училища. Впоследствие открих, че ме е заблудил, а вместо това е прекарал уикенда с една млада дама на един плажен курорт близо до Санта Круз. Той беше този, който ме моли да го взема отново на работа при мен миналия декември след операция на приятелката му за спонтанен аборт с кръвоизлив и като не послушах гласа на разума си, аз му позволих да се върне. Вече бях установил, че не може да му се вярва и по мое мнение, че е некомпетентен, но планирах да остане само докато изтече годината, за която бяхме сключили договор. Той в много отношения не можеше да свикне с темпото и качеството на медицинското обслужване, което предлагаме и които изисквам в болницата и клиниката си. Знаех, че трябваше да го пусна да си ходи, но ми се искаше да се покажа любезен към него. Баща му току-що беше починал, а и след това тази неприятност с приятелката му — така че виждате как ми се отплаща за добротата и любезността ми. Разбира се, на всички ни беше ясно, че лъже, че иска да се върне и само се опитва да ме хване в някакъв капан, за да ми отмъсти, защото ми се сърди и ми има зъб заради приятелката си — не само че съм научил за нея, но и че след като беше забъркал кашата, аз не съм успял да я оправя както той иска и да направя така, че всичко да изчезне и нещата да възвърнат първоначалния си вид. Несъмнено гневът му беше необоснован и все пак усещам, че се е чувствал толкова виновен дълбоко в себе си, че е трябвало да хвърли цялата тази вина на някой друг и аз съм се случил този друг. Това е единственият начин, по който мога да обясня нещата. Невменяем — не, но със сигурност доста объркан. Разбирате, че не съм психиатър, но така виждам аз нещата.

Д-р Хеч се беше навел напред, като говореше и жестикулираше, очевидно съсредоточен в думите си и напрегнат.

— Д-р Хеч — гласът на г-н Кузман беше сега много тих, съдебните заседатели бяха замрели, зрителите мълчаха и след паузата на г-н Кузман се чу единствено бръмченето на вентилатора, — тук разполагам с едно писмо, което вие сте написали на осемнайсети януари тази година, адресирано до областното медицинско общество във връзка с д-р Де Хаан. Дал съм на стенографа копие и бих искал да ви го прочета, ако адвокатът на ответника разреши. Съдружникът ми ще ви даде копие, г-н Толивър, както и на съдията.

Г-н Толивър се изправи, взе копието, след това се намръщи, докато го четеше.

— Ваше Благородие, със сигурност възразявам това да се предяви като веществено доказателство. Ние тук не работим по въпросите, които повдига това писмо. Ищецът имаше стотици възможности да навлезе в каквито сфери иска, докато представяше случая си пред съда и този въпрос не беше повдигнат при директното разглеждане на делото, така че това не може да стане и по време на кръстосания разпит.

Съдията вдигна поглед от писмото.

— Г-н Кузман, какво обяснение давате за това, че го представяте едва сега?

— Ваше Благородие, най-важното нещо, което мога да направя като представител на ищцата, а също така и като служещ на този съд, е да се опитам да установя правдоподобността на всички свидетели, доколкото съм в състояние да го сторя. Този процес все повече и повече се превръщаше във въпрос на разделени противоположни свидетелски показания, като въпросът за правдоподобността на свидетелите пред съдебните заседатели за мен се превърна във въпрос от съществено значение. Сега се опитвам да развия информация за достоверността на свидетелите на ответника или в момента, на самия ответник. Мисля, че имам правото, както и задължението да направя това.

— Добре, г-н Кузман, ще ви разреша да продължите и отхвърлям възражението срещу предявяването на това веществено доказателство. Моля, чиновникът да го впише като веществено доказателство на ищеца №7.

— Оттеглям си възражението, Ваше Благородие — рече г-н Толивър.

— Имате това право, г-н Толивър. Г-н Кузман, моля, продължете.

— Д-р Хеч, това писмо е подписано от вас и е било получено в офиса на областното медицинско общество на Сан Маршъл на двайсети януари, според книгата им за входяща кореспонденция. Получих го от архивите им. В него се казва:

„Уважаеми господа,

С настоящето изразявам удоволствието си да поема спонсорството за приемането на моя млад колега и съдружник, д-р Питър де Хаан, в медицинското общество. Той е добър млад човек, изцяло посветен на всички медицински принципи и трябва да е принос и попълнение към медицинското ни общество, както сега, така и в бъдните години.

Подписано: Матю Хеч,

дипломиран доктор по медицина“

— Имате ли нещо да кажете, д-р Хеч?

— Това си е просто рутинно писмо и не носи никакво пряко значение. Един вид формален образец за приемане на нови членове в областните медицински общества.

— Значи отричате, че това ваше препоръчително и похвално за д-р Де Хаан писмо, изпратено в края на януари тази година, съдържа в себе си някаква истина и вместо това твърдите, че всички тези думи са безсмислени, правилно ли съм ви разбрал? — Гласът на г-н Кузман се повиши.

— Е, не исках чак това да кажа — промърмори д-р Хеч, но г-н Кузман не му обърна внимание и продължи със същата гневна интензивност.

— Аз смятам, че то е истина, вие сте установили, че този млад лекар действително е добър, знае какво прави, познава си работата, помагал ви е и е помагал на пациентите ви по един изключителен начин, с необичайна преданост и едва сега, когато той ви нападна, вие сте решили, че в миналото е имало нещо нередно с него, все има по нещо нередно. Допускам, че това, което казахте, е още един пример за несъвместимите ви, уклончиви, неблагонадеждни показания. — Д-р Хеч си прочисти гърлото, за да заговори, с ръка под сакото, която бе сграбчила гърдите му. — А ако не е така, тогава не сте ли съгласни, д-р Хеч — но си помислете добре, защото ще искам отговор — не сте ли съгласни, че не сте постъпили правилно като лекар, практикуващ медицина, абсолютно неправилно, като сте позволили на един млад човек, когото сте намирали за толкова некомпетентен, нечестен и ненадежден, да работи заедно с вас, поверявали сте му пациентите си и е оперирал заедно с вас? Не признавате ли, че това си е направо професионален срам и позор!

Сега г-н Кузман говореше със силата и убедителната интонация на г-н Толивър, беше учудващо, помисли си Питър, колко много може да прилича на него. Било е преднамерено, разбра той тогава, защото, когато г-н Толивър се изправи, за да изреве още едно възражение, само успя да наподоби тона и интонацията на г-н Кузман, но не можа да ги превиши.

Г-н Кузман продължи:

— Д-р Хеч, искам сега да ви задам най-красноречивия и важен въпрос. Не посочихте ли вие в едно свое изявление, че д-р Де Хаан се е грижил за вашия критично болен пациент г-н Корти през най-лошите моменти от тези две критични нощи и че от вас е нямало нужда, когато са ви молили за помощта ви, защото д-р Де Хаан е можел да се погрижи за всичко толкова добре, колкото и самият вие? Как можете да очаквате от нас да повярваме във вас като в съзнателно и висококачествено изпълняващ задълженията си лекар и същевременно да вярваме, че бихте позволили на човек, когото толкова ясно и отчетливо изтъквате като неблагонадежден, нечестен и некомпетентен, да се грижи за умиращия ви пациент? Можете ли да намерите някакъв смисъл или логика за съдебните заседатели от тази каша и бъркотия, която представяте пред нас, докторе?

— Ваше Благородие, Ваше Благородие, Ваше Благородие. — Г-н Толивър вече крещеше, докато съдията Филдинг яростно чукаше с чукчето, и се опитваше да умири неистово зашумялата съдебна зала.

— Тихо! — извика съдията Филдинг и приставът пое вика като ехо.

Шумът затихна след няколко минути и Питър видя г-н Кузман на масата на ищеца, точно пред себе си, с гръб към съдията и съдебните заседатели, който му направи физиономия на фалшиво преклонение като малко момче и му намигна, когато г-н Толивър започна да говори.

— Г-н съдия — рече г-н Толивър, — това е направо скандално! Никога не съм бил свидетел на подобно поведение към свидетел, а адвокатът на ищеца не му позволява да отговори на нито един въпрос, като прави невероятни, безбожни, отвратителни и заблуждаващи твърдения, които са също така неуместни и несъществени, както и недоказуеми, същевременно и клеветнически. Мисля, че това граничи с неправилно проведен невалиден съдебен процес. Сега не се представят фактите, това е кръстосан разпит, или поне се предполага, че трябва да е такъв, но никога досега не съм виждал нищо подобно, което да се нарича „кръстосан разпит“.

Д-р Хеч седеше в свидетелската ложа, продължаваше да се тресе от гняв и напрежение, а ръката му беше твърдо пъхната под сакото.

— Този път съм съгласен с вас, г-н Толивър — заяви съдията Филдинг с най-дрезгавия си глас. — Наистина беше шокиращо и ако има още една подобна проява от страна на който и да е от адвокатите, ще я сметна за неуважение на съда, и сериозно ще размисля дали да не предприема действия и да обявя процеса за неправилно проведен и невалиден, ако това се повтори дори само още веднъж.

Г-н Кузман се запъти към съдията.

— Съжалявам, Ваше Благородие, и смирено ви моля за извинение. За трийсет и четири години служба в съда никога досега не съм се чувствал толкова увлечен по едно дело и това е, което ме накара да се самозабравя. Но наистина искам да задам на д-р Хеч някои от въпросите, които повдигнах. Ще ми разрешите ли да продължа?

— Сега ще ви разрешим да зададете още три или четири въпроса. Най-много след десет минути трябва да направим следобедната си почивка.

— Благодаря, Ваше Благородие. Г-н Толивър, съжалявам за поведението си. Няма да се повтори.

Д-р Хеч нервно вдигна поглед, когато г-н Кузман се приближи към свидетелската ложа.

— Д-р Хеч, виждам, че ръката ви отново е на сърцето, което още веднъж ме принуждава да ви запитам: има ли нещо, което не е наред? — Г-н Кузман нямаше никакво намерение да остави този тик на мира.

Г-н Толивър отново се изправи.

— Няма да позволя г-н Кузман непрекъснато да споменава този въпрос. Д-р Хеч е съвсем добре умствено и физически. Има си създаден навик, обичай да си пъха ръката в сакото. Това не означава нищо, както и не сигнализира, че не се чувства добре. Всички имаме свои особености, типични и присъщи само на нас движения и това е движението, характерно за д-р Хеч. Аз например си стискам левия лакът, г-н Кузман си почесва косата, като я бута напред с ръка… — Думите му предизвикаха смях в залата и адвокатът не можа да си завърши изречението. Напрежението в съдебната зала изведнъж се изпари.

— Съжалявам, не разбрах, че не трябва да задавам този въпрос — рече г-н Кузман, отново с тих и спокоен глас. — Само два въпроса, докторе. Първо, вие ли написахте това препоръчително писмо за д-р Де Хаан до областното медицинско общество?

Д-р Хеч вече не беше самодоволната фигура от началото на кръстосания разпит. По-скоро се държеше предпазливо. Ясно го показваше по начина, по който сега подхождаше към въпроса и внимателно обмисляше отговора си. Знаеше, че ще е по-добре да отговаря по-бавно, но да е нащрек с този малък дяволит адвокат, облечен със смешни дрехи и забавна прическа, от Оукланд, за когото досега никога не беше чувал. Идеята му беше, дайте да свършваме и да се махаме от свидетелската ложа, колкото е възможно по-скоро.

— Да, г-н Кузман — отвърна д-р Хеч, като неохотно измъкна ръката си от сакото и я постави в скута си.

— Чувствате ли, че е било редно да оставяте д-р Де Хаан да остане до леглото на г-н Луис Корти по време на последните му две критични нощи, както сте постъпили, без да отидете да му помогнете, както ви е помолил да направите? Или сега, след известен размисъл, вярвате, че може да сте допуснали грешка, като не сте му помогнали?

За частица от секундата Питър видя как егоизмът на д-р Хеч отново заема позиции. На лицето му при въпроса на г-н Кузман се появи лека усмивка. Изправи се и отвърна:

— Не, господине. До последния си миг ще знам, че съм направил за това момче Корти всичко, което е в границите на човешките възможности.

— Значи продължавате да твърдите, докторе, че не сте допуснали грешки по време на лечението на г-н Корти, така ли е?

— Да, господине, вярвам, че е така.

— По време на медицинската си практика, д-р Хеч, допускате ли понякога грешки?

На лицето му се появи моментно подозрение и отговорът му не беше така подготвен, но все пак прозвуча убедително.

— Рядко, почти никога. Един добър лекар с голям опит не допуска грешки.

— Случвало ли се е някога ваш пациент да почине след операция, извършена от вас, поради ваш пропуск или недоглеждане?

Питър очакваше да чуе възражение, но след като не чу нищо, погледна към масата на ответника. Г-н Толивър оживено разговаряше с г-н Тапър и очевидно беше пропуснал мига.

— Никога. Не допускам подобни грешки. Ако оперирах пациентите си и работех по начина, по който го вършат някои хора, като си мисля за автомобилните производители, които години наред са ми продавали боклуци, щяха да затворят болницата ми още през първите шест месеца. — При тези думи в съдебната зала се чу смях и съдията се възползва от предоставената му възможност да обяви следобедната почивка.

След подновяване на заседанието г-н Кузман веднага започна отново да разпитва д-р Хеч.

— Чували ли сте за учебника на У. Й. ван Дорен „Учебник за идеалната хирургия“? — запита той.

— Да, разбира се.

— Бихте ли признали, че д-р Ван Дорен от Харвард е изтъкната личност в областта на оперативната хирургия в Съединените щати?

— Разбира се.

— Тук цитирам от книгата му: „Аномалиите на чернодробната артерия са широко разпространени. Общият хирург, независимо дали е стар или млад, трябва винаги (и думата «винаги» тук е подчертана) да разпознава и да знае пълния ход на чернодробната артерия на всеки пациент, на когото прави операция на жлъчния канал. Тази главна артерия към черния дроб обикновено може да се напипа в хепатодуоденалния лигамент. Невъзможността да се палпира ускорен пулс на артерията в десния край на този лигамент трябва винаги да предизвика внимателно търсене на възможна необичайна анатомия на чернодробната артерия и разклоненията й“. Вие винаги ли се опитвате да палпирате артерията в хепатодуоденалния лигамент, докторе?

— Ами, обикновено да — отвърна д-р Хеч. — Тези неща се виждат добре, когато човек е навлязъл вътре в органите. За опитния хирург не е толкова трудно.

— Да продължим с цитата от книгата на У. Й. ван Дорен, където той пише: „Най-сериозната грешка, която може да допусне един хирург, по време на операция на жлъчния канал, е да нарани и нанесе увреждане на чернодробната артерия. По очевидни причини тези случаи никога не се съобщават в литературата, така че статистиката за тях е доста малка. Знае се от статията на Прунер, че в такива случаи, когато е завързана чернодробната артерия, неизменно следва смърт в рамките на няколко часа или няколко дни, често и след повече време, ако е била лигирана дясната чернодробна артерия. Вероятността от настъпването на смърт на чернодробната тъкан се увеличава с приближаването на лигатурата към черния дроб“. Ще се съгласите си с този коментар?

— Естествено.

— Сега стигаме до най-сериозната част на разпита ни, д-р Хеч, и ви съветвам внимателно да обмисляте отговорите си — изрече дребният адвокат, като наперено заобиколи и застана от другата страна на свидетелската ложа.

— Мисля, че коментарът ви е излишен, г-н Кузман — останал почти без дъх, рече Матю Хеч.

— Каква беше последната забележка на свидетеля? — запита съдебния стенограф, като надигна глава за момент, за да изгледа д-р Хеч.

Г-н Толивър му махна с ръка, за да отклони въпроса. Д-р Хеч му направи същия знак.

— В този момент искам да представя веществено доказателство на ищеца — високо произнесе г-н Кузман, като изглеждаше бодър и свеж, както в първия ден на процеса. — Поради необичайния характер на молбата ми, бих искал да ми разрешите да се доближа до вас, Ваше Благородие, за да я обсъдим.

Съдията Филдинг повдигна косматите си бели вежди и завъртя огромните си очи нагоре при думите на адвоката, но каза:

— Е, добре, приближете се тогава.

Поговориха един момент и съдията удари с чукчето си по масата, като извика пристава да изведе съдебните заседатели в стаята, определена за тях.

Скоро, след като излязоха, съдията Филдинг кимна към г-н Кузман да продължи:

— Сега можете да споделите с всички нас забележките си, за да ги чуем.

— Да, Ваше Благородие. Както ви казах, по времето на смъртта на г-н Корти, д-р Питър де Хаан е взел предпазни мерки, за да фотокопира амбулаторния картон, направен от нощния дежурен архивар при болница „Хеч“. Всъщност, това е станало в навечерието на смъртта на г-н Корти. Миналата седмица, докато преглеждахме фотокопираните копия, предадени ни от болница „Хеч“, случайно попаднахме на някои различия в бележките за напредъка на лечението в амбулаторния картон на пациента. Бележките за напредъка и развитието на лечението са част от амбулаторния му картон, където лекарите нанасят сериозни забележки за ежедневното състояние на пациента, отбелязват влошаването или подобряването му. Имало е три такива листа за г-н Корти и вторият покрива събитията от шести и седми април, с по две бележки за всеки един от тези дни. Искаме да ви представим като веществено доказателство какво е било писано на оригиналната страница, като копие на отчетните записи, получени от д-р Де Хаан и след това копие от онова, което е било написано на същата тази страница, предадена ни от архива на болницата на д-р Хеч.

— Искам да ги видя — гръмогласно се провикна г-н Толивър с изпълнен с недоверие глас.

— Разбира се, господине.

Хюстън Толивър бързо прочете вещественото доказателство и помоли съдебния чиновник да му направи официален препис. След това прочете въпросната страница.

— Ваше Благородие, силно възразявам срещу приемането на това веществено доказателство. Не знам къде или как са получили тези фотокопия, за които имат претенции, че представляват оригиналните бележки за хода на заболяването, но със сигурност няма да ги приемем. Имаха предостатъчно време да представят всички подобни доказателства и явно това не е най-правилното място, нито време за подобни неща.

Съдията Филдинг каза:

— Моля, дайте да видя доказателството. — Прочете двете страници и след това помоли за официалния препис. — Разбирам. Г-н Кузман, вие знаете, че това е неправилно представено веществено доказателство при тези обстоятелства.

— Ваше Благородие, пред съдебната зала стои жената, която е направила първия препис за нас. Тя може да даде показания за събитията, които са станали тогава и бих искал да я изправя на свидетелската ложа. Отвън също чака друга млада дама, която е фотокопирала болничните отчетни документи, които са били използвани като официални.

— Ваше Благородие, силно протестирам срещу приемането на фотостатно копие като веществено доказателство. От думите на г-н Кузман и от това, което виждам, не може да се установи със сигурност, че то представлява действително копие на амбулаторния картон на Луис Корти. Също така от думите му не става ясно как е било установено, че тогава всичко това се е случило точно така. В допълнение, от думите му става ясно, че ако копието е получено по начина, по който той твърди, то излиза, че е незаконно и следователно не може да бъде прието като валидно доказателство.

— Г-н Кузман, имате ли да кажете нещо по въпроса? — запита съдията.

— Ваше Благородие — отвърна адвокатът, — мисля, че разбирате колко ужасно важен може да се окаже този въпрос. Заслужаваме да ни се даде възможност изцяло да проследим тази линия на разследване, заради възможно различната светлина, в която се представят мотивите и действията на ответника. В допълнение към това, бих искал да спомена, че е общоприета практика да се правят фотостати или фотокопия на части от амбулаторния картон за всеки лекар, който пряко е включен в лечението на даден пациент. Ако д-р Де Хаан беше поискал да му се направи фотостатно копие на пациент, когото не е лекувал, въпросът наистина щеше да изглежда съвсем различен. Тук, настоявам, че е бил в правото си да си направи фотостатно копие на всяка част от болничните документи, която счете за необходима, както и на цялата амбулаторна карта или картон, в качеството си на един от постоянно лекуващите този пациент лекари. Вярвам, че можем да докажем факта на заместване на страницата по време на показанията на едното от момичетата, което е направило фотостатните копия за д-р Де Хаан и от визуалната инспекция, която всеки един от нас или всеки един от съдебните заседатели е в състояние да извърши, че характерният почерк на д-р Хеч явно се показва на втората страница на бележките по хода на заболяването, която ни представят за истинска, първоначална и впоследствие заменена страница. Не съм в състояние да проумея как бихме могли да фалшифицираме необичайната калиграфия на д-р Хеч. Вярвайте ми, че не сме го сторили.

— Ваше Благородие, мисля, че в делото на Вербер срещу Мартинес Кий Къмпани има прецедент, който бихме могли да…

— Добре, г-н Толивър. Сега не се нуждаем от цитати. Ще позволя на г-н Кузман да изкара двете момичета да дадат показания пред съдебните заседатели. Разрешаването на този въпрос ми се струва от жизненоважно значение. След полагането на свидетелските показания, аз ще реша дали документът, за който става дума, да бъде включен като веществено доказателство или не. Така че можете само да внесете възражение, г-н Толивър.

— Правя го, Ваше Благородие.

— Пристав, извикайте съдебните заседатели да влязат обратно в залата, а вие г-н Кузман, извикайте момичето от приемната да даде показания първо. Д-р Хеч, можете да слезете от свидетелската ложа, за да отстъпите мястото си на други за момента, но не забравяйте, че сте под клетва и след това отново ще ви повикаме.

Съдебните заседатели бързо се върнаха, озадачени от това развитие на събитията и след това на свидетелската ложа се покачи г-ца Мери Смийд, нервна трийсетгодишна млада жена с руса разрошена коса и бледо червило.

Положи клетва пред съдебния служител да говори само истината и г-н Кузман започна да й задава въпроси.

— Как е пълното ви име?

— Г-ца Мери Смийд.

— И сте гражданка на Сан Маршъл?

— Да.

— Работили сте като нощен архивар за болница „Хеч“, така ли е?

— Да.

— И сте били там на работа през месец април тази година?

— Да. Напуснах в средата на май.

— С какво се занимавате сега?

— Работя като счетоводител в универсалния магазин на Крокър.

— Имахте ли някаква специална причина, поради която да напуснете болница „Хеч“?

— Не исках да продължавам да работя нощем.

— Колко дълго сте работили в нея?

— Две години.

— Работата ви там задоволителна ли беше?

— Доколкото знам. Никой никога не се е оплакал от мен.

— Спомняте ли си някоя вечер д-р Де Хаан да ви е молил да му направите фотостатно копие на цялостна амбулаторна карта?

— Да, много добре.

— За кой пациент ставаше дума?

— Г-н Луис Корти.

— Защо си спомняте това?

— Помня го по две причини. Първо, защото малко го познавах, учили сме заедно. И второ, защото, естествено, около целия този случай се вдигна толкова много шум оттогава насам.

— Разбирам. Ето тук две фотостатни копия на болничния картон на г-н Корти. Можете ли да ги прегледате и да ни кажете кое от двете сте направили вие? — Г-н Кузман й предаде две малки топчета фотостати.

Г-ца Смийд внимателно ги разгледа.

— Направих тези, които са в дясната ми ръка.

— Как разбрахте това, г-це Смийд?

— Преди всичко, по-голямата част от фотостатирането се извършва в архиварската стаичка в задната част на болницата. Там разполагат с машина „Хардман“, която кара копията да излизат кафеникавочерни на цвят. Единствено в предния офис има машина „Стерокс“, която прави по-ясни фотостатни копия, като печатните букви излизат по-тъмни и между редовете има нещо като сива мъглявина. Когато поставите хартия в „Стерокс“ машината, поставяте листата с кламери по краищата, за да ги държат и можете да видите, че на листата, които са в дясната ми ръка се виждат снимани кламерите, които са държали листата. Машината е наистина добра, щом можете да видите дори и следите от кламерите.

— Добре, сега в общи линии установяваме, че вие сте направили за д-р Де Хаан фотостатните копия, които вярвате, че са онези до дясното ви коляно. За тези листове ние твърдим, че са били фотокопирани за д-р Де Хаан, въпреки че в съда са представени като официално веществено доказателство само онези, които са до лявото ви коляно. Но сега установяваме, че има разлика между описанието на развитието на болестта, отразено във втория лист, който болница „Хеч“ ни представи под клетва като истинско копие на действителната диаграма и история на заболяването. Необходимо ни е да разберем, дали вторият лист от фотостатните копия, които ние притежаваме, е истинският, или този, който впоследствие ни е предаден от болницата. Можете ли да разгледате тези две страници и да ни кажете дали една от тях е тази, която сте фотокопирали за д-р Де Хаан?

Г-ца Смийд се изчерви цялата от важността на ролята си в този процес. Червенината на лицето й се засили, когато се задълбочи в двата листа, без да казва нищо.

Г-н Кузман накрая я запита:

— Разбрахте ли въпроса ми, г-це Смийд?

— О, да, господине. Мисля, че просто съм уплашена. Никога досега не съм била на съд. — Гласът й се разтрепери и в очите й се появиха сълзи.

— Господи, уважаема госпожице, само поседете така и ще се съвземете. — Г-н Кузман се бе превърнал в олицетворение на разбирането.

— Знам, че това е листът, на който направих фотостатно копие, този, който държа в дясната си ръка.

— Това е листът, който ние твърдим, че е действителното описание на хода на заболяването, описано на лист №2 — бавно изрече г-н Кузман, като я гледаше.

— Да — потвърди тя, като гласът й отново се разтрепери, — виждате ли, има същите отличителни белези на разпечатката и сивотата между редовете, а тук на върха и на долната част на страницата си личат следите от кламерите на машината „Стерокс“.

— Листът, който идентифицирахте като този, на който сте направили фотостатно копие, съдържа три бележки, направени от д-р Хеч и една от д-р Де Хаан. От годините, през които сте работили в клиника „Хеч“, можете ли да разпознаете почерка на който и да било от двамата лекари на фотостатното копие?

— Възразявам, г-ца Смийд не е експерт по разчитане на почерци.

— Вижте, Ваше Благородие, не я моля да го определи като достоверно, а просто да го познае, изхождайки от познанията си, както бих попитал всеки човек дали познава почерка на някой свой познат.

— В тези ограничения и рамки ще позволя да се отговори на въпроса, г-н Кузман — рече съдията Филдинг, като се надигна на стола си, за да слуша и наблюдава с необичайно за него внимание и съсредоточеност.

— Почеркът на д-р Хеч силно се различава от всички останали, той е едър, наклонен, със завъртулки и стабилни черни главни букви. Използва писалки с по-широки писци и прави големи плоски кръстове на буквата „Т“. Този почерк на тази страница, на двете страници, трябва да е неговият.

— Значи сте убедена, че почеркът на листа, който държите в дясната си ръка, и който вярвате, че е бил направен като фотостатно копие от машината в болницата на д-р Хеч и който ние следователно бихме могли да счетем за копието, направено от вас онази вечер през месец април, когато д-р Де Хаан ви е помолил да му направите пълно копие на историята на заболяването на г-н Луис Корти, е този на д-р Хеч в трите отделни бележки, подписани с името му?

— Да, господине.

— Що се отнася до четвъртия запис тук, с подписа на Де Хаан, бихте ли казали, че е направен с неговия почерк?

— Така мисля. По принцип не познавам добре почерка на д-р Де Хаан, а за д-р Хеч по-лесно мога да определя.

— Не смятате, че със сигурност бихте могла да идентифицирате почерка на д-р Де Хаан, така ли?

— Точно така, докторе.

— Има ли друг начин, по който бихме могли да установим със сигурност, че фотостатното копие, което държите в ръка, е действително направеното от вас копие?

— Има още един начин, докторе.

— Аз съм само обикновен господин, г-це Смийд.

— Съжалявам, исках да кажа, г-н Хуузман.

— Кузман. — Съдебната зала се заля с хихикания. — Какъв е този друг начин, г-це Смийд?

— Ами, г-ца Смиърс, която е началник-отдел в болницата, е истински педант в работата си за много неща. Едно от нещата, за които настояваше, е да си слагаме инициалите на всяко нещо, което вършим, така че ако възникне някакъв проблем във връзка с него, да знаем кой го е създал. Освен това съм обучена да си слагам инициалите на всичко, което правя, и предполагам, че дори и да не се е налагало, трябва машинално да съм го сторила, защото виждам инициалите си в долната част на страницата, М. С. — Мери Смийд.

— Значи искате да кажете — на висок глас произнесе г-н Кузман, с очевидна изненада и удоволствие, — че тези малки инициали М. С. в долната част на страницата са вашите?

— Да, господине, съвсем приличат на моите.

— Това много ни помага. — Самият г-н Кузман погледна страницата. — Нямат вид да са били поставени първо на екземпляра и след това да са фотокопирани. Правилно ли съм разбрал?

— Да, господине, и аз обикновено използвам химикалка тип „Линди“.

— Много ви благодаря — рече г-н Кузман. — Страшно ни помогнахте. Г-н Толивър, имате ли въпроси към свидетелката?

— Да, разбира се. Г-це Смийд, искате да кажете, че сте в състояние абсолютно да потвърдите, когато гледате този лист хартия, така внезапно и драматично изваден от ищеца в сетния му час, че той е несъмнено същият лист хартия, на който вие сте направили фотостатно копие преди четири месеца, така ли? Как можем да ви вярваме, че сте сигурна? Положителна ли сте в показанията си или сте само нервна, както казахте, уплашена от факта, че се намирате на свидетелското място и се опитвате да угодите на някого, като казвате първото нещо, което ви хрумне?

Отговорът на г-ца Смийд успя да прозвучи убедително и достойно, независимо от треперенето на гласа й.

— Напълно съм сигурна в това, което казах.

— Например, бихте ли взели под внимание възможността, някой да е фалшифицирал на подобен лист хартия почерка на д-р Хеч — той е едър, разкрачен, и бих казал, лесен за фалшифициране, като след това го е фотокопирал на същата машина „Стерокс“ или някоя друга, има много такива машини в щата ни. За ваше сведение на всички тях излизат следи от поставените кламери. Така че не можете в действителност да кажете дали това е копие на автентичен документ, нито пък дори, че вие самата сте извършила фотокопирането на вашата машина. Прав ли съм?

— Ами, не знам, не съм сигурна.

— Нямам повече въпроси, Ваше Благородие — рече г-н Толивър и бързо се върна към масата си.

Освободиха свидетелката и г-н Кузман повика г-ца Алисън Кент, старши архивар в болница „Хеч“. След като и тя се закле да говори истината, истината и само истината, той я запита дали е прегледала двата въпросни фотостата.

— Да, господине.

— Двата листа са коренно различни, нали?

— Да, господине.

— Разпознавате ли почерка на д-р Хеч на всеки един от тях?

— Да.

— Какво става с амбулаторните карти на пациентите, след като те напуснат болница „Хеч“ при нормално стечение на обстоятелствата? Как се обработват картоните, преди да се подредят и класифицират по папките?

— Преглеждаме ги в архивната стая — сериозно обясни дамата на средна възраст с остър нос, — за да проверим дали няма някакви пропуски, липсващи отчети, липсващи бележки на медицинските сестри, непълни диагнози, и след това ги изпращаме на лекуващия лекар, за да им направи окончателно резюме и да ги одобри за архивиране.

— Така че в случая на г-н Луис Корти, картонът след смъртта му трябва да е бил прегледан от вашия отдел и след това изпратен на д-р Хеч за одобрение, правилно ли съм ви разбрал?

— Да.

— И колко дълго, по ваша преценка, бихте казали, че целият картон се е намирал на разположение на д-р Хеч?

— Обикновено на лекарите им отнема по няколко седмици, за да могат да прегледат всички отчетни документи.

— Няколко седмици — рече г-н Кузман, като се замисли. — Вие в действителност бяхте ли проверили специално този картон, картона на г-н Луис Корти, преди да го предадете на д-р Хеч?

— Да.

— Проверихте ли го, след като се върна от д-р Хеч?

— Мисля, че да. Не съм напълно сигурна.

— Имате ли мнение по въпроса кой от тези два листа е автентичният?

— Не помня бележките за хода на заболяванията на всички пациенти достатъчно добре, за да мога да кажа със сигурност.

— Не си ли спомняте да сте чела страницата, на която д-р Де Хаан е оставил тази своя единствена забележка с други три, нанесени от д-р Хеч, преди да изпратите картона на Луис Корти на д-р Хеч за окончателен подпис?

— Не.

— Възможно е, обаче, доста възможно дори, лекарят да замени някоя забележка за хода на лечението на заболяването, докато държи при себе си картона за подпис и заверка, нали?

— Възможно е — отвърна тя, но интонацията й достатъчно ясно показваше, че смята подобно събитие за почти напълно невероятно.

— Доколкото разбираме, вие сте човекът, който е направил фотостат на всички отчетни документи на Луис Корти за настоящия съдебен процес, така ли е?

— Да.

— Докато правихте това, трябваше да разделите картона на части, нали? Т.е. трябвало е да махнете телчетата, които държат страниците свързани заедно и да извадите листовете, за да ги поставите един по един във фотокопирната машина, нали?

— Да.

— По времето, когато сте фотокопирали отчетните документи, за които става въпрос сега, спомняте ли си да е имало някакви доказателства, че са били пипани?

— Не, не си спомням.

— Но е възможно един или повече листа от отчетните документи да са били заменени без ваше знание, нали?

— Да, предполагам, че е така, но не ми изглежда много вероятно.

— Не ви попитах за мнението ви, г-це Кент. Нямам повече въпроси — рязко каза г-н Кузман, като се завъртя на токовете си.

Г-н Толивър се изправи и бавно се приближи към свидетелката.

— Г-це Кент, имате ли някаква причина да допускате, че е възможно да е станала замяна в отчетните документи по заболяването на г-н Луис Корти?

— Всъщност, не. От една страна, около средата на април променихме цвета на листата, на които нанасяхме хода на лечението на заболяването в болницата от червено на зелено и шрифтът беше леко променен, но от друга страна и двата листа, които са фотокопирани, като че ли са написани с един и същи шрифт.

— Вярвате ли, че почеркът на д-р Хеч лесно може да се фалшифицира?

За изненада на всички, свидетелката глупаво се усмихна и се изчерви:

— Не мисля, че е трудно.

— Опитвали ли сте се? — запита г-н Толивър, като й се усмихна в отговор.

— Понякога го имитираме в архивната стая. Всъщност, когато не се отнася до нещо много важно, му подписваме името на някои от документите. — Тя се изчерви още повече.

— Е, благодаря ви, г-це Кент. Благодаря ви за откровените и искрени свидетелски показания. — Г-н Толивър се обърна към сприхавото ядосано лице на съдията Филдинг. — Ваше Благородие, мисля, че ищецът не успя задоволително да докаже, че някога действително е била извършена така наречената замяна на документите. Убеден съм, че няма стабилно доказателство, че фотостатът на това, което той нарича оригинал, или действителният лист на бележките за хода на заболяването е истинският и че може да му се вярва. Струва ми се, че ако копието не беше копие, а оригинал, щеше да има повече основания да се предаде за разглеждане от съдебните заседатели. Но да се представи фотостатно копие на фалшифицирани бележки за хода да дадено заболяване и да се опитваме да го представим за оригиналния, истинския лист, ми се струва, че ще ни дойде малко твърде множко, Ваше Благородие. Бих искал да кажа, че по всяко време ще ни е приятно да предоставим в съдебната зала не само фотостатните копия, но и оригиналите на действителните отчетни документи и се противопоставяме на ищеца или на всеки друг, който се опита да оспори автентичността им.

— Благодаря ви, г-це Кент, можете да напуснете свидетелската ложа.

Г-н Кузман отново призова Питър, който с изненада установи, че отново е застанал на свидетелското место, обаче му зададе съвсем малко въпроси. Включвала ли е страницата в тяхното копие на картона действителните бележки за развитието на болестта? Спомня ли си да е писал бележката на седми април за Луис Корти? Той определено си спомняше това. Има ли чувството, че е извършена замяна на документите? Да, по негово мнение в това просто не можеше да има никакво съмнение.

Г-н Толивър отказа да му задава въпроси, така че той излезе оттам, докато съдията седеше и търкаше червената набръчкана кожа на лицето си, със стол, обърнат с гръб към съдебната зала. След това се обърна към съдебните заседатели и им каза:

— Дами и господа, понякога за един съдия е трудно да прецени кои доказателства са приемливи и кои не, за да ви се представят за разглеждане. Смятам обаче да позволя на г-н Кузман да продължи и да ви предостави материала си, както и да му разреша да разпита д-р Хеч за него. Помнете, че вие сте единствените, от които се изисква да изслушат доказателствата, да ги вземат под внимание и да решат кое е валидно и кое не, на чии показания може да се вярва и на чии — не. Фактът, че приемам настоящето веществено доказателство на ищеца съвсем не означава, че ви препоръчвам да го приемете за чиста монета и истинско. — Гласът му стана доста дрезгав, докато говореше. — На вас остава да решите — най-накрая приключи той. — Повикайте д-р Хеч обратно на свидетелското място. — Изгълта чаша вода след последните си думи и се облегна назад, а бялото на очите му проблясваше подобно на мразовита филмова сцена, докато гледаше към тавана.

Матю Хеч бързо пристъпи към свидетелската ложа, кръстоса крака и зачака, като гледаше втренчено в г-н Кузман, който неистово пишеше нещо в черния си бележник на масата. Най-накрая го хвърли, изправи се и каза:

— Да, д-р Хеч. — Съсредоточено и внимателно се запъти към свидетелската ложа, а косата му отново бе неуправляемо разрошена. — Д-р Хеч, представихме доказателства, свидетелстващи, че е била извършена замяна на един от листата по отчетните документи за заболяването на г-н Луис Корти. Ще ви прочета листа, който сега вече стана част от официалните документи по делото, и след това ще ви прочета листа, който д-р Де Хаан първоначално донесе в офиса ми. — Когато приключи с четенето на двете страници, като се оправяше без никакво колебание с медицинските термини, в съдебната зала се доловиха признаци на събуден интерес. Г-н Кузман продължи: — Д-р Хеч, вие разбирате, че първият, този от собствените ви отчетни документи на фотостатното копие на картона, съдържа бележки, нанесени единствено от вашата ръка. Вторият лист, който прочетох, съдържа три бележки от вас и една от д-р Де Хаан. Признавате ли автентичността и на двата листа, на единия от тях или на нито единия?

— Автентичният документ е този, предаден на съда чрез архивния ми отдел, като официално копие на общия амбулаторен картон. Другият, който вие сега представяте със забележките на д-р Де Хаан по него, не е автентичен. Това е единственото, което мога да кажа.

— Добре, сега да разгледаме този, който твърдите, че не е автентичен. Преди всичко в него има бележка от д-р Де Хаан, нанесена с почерка му, която твърди, че състоянието на пациента безнадеждно се влошава и че д-р Хеч определено се е спречкал с д-р Силвана по въпроса дали е жизненонеобходимо за пациента незабавно да се оперира повторно, ако тази операция ще му даде шанс да спаси живота си. Не ви ли се струва, че изрязването на тази бележка от листа до голяма степен помага на страната на ответника, в този случай, вашата?

— Не бих казал това. Истината си е истина и ние нямаме нужда от помощ или странична намеса.

— Добре тогава. Сега твърдите, че д-р Силвана и д-р Де Хаан са били щастливи и са изпаднали във възторг от решението ви да не оперирате повторно. Ето една бележка, която казвам, че е истинска, и която оспорва твърдението ви. Съгласни ли сте, че наистина има такава тенденция в нея?

— Не, не е така. Преди всичко, казах, че д-р Силвана не настояваше на всяка цена да се извърши операция, но нямам никаква представа какво е било отношението на д-р Де Хаан към случая и никога не съм казвал нищо подобно. То със сигурност варираше и непредсказуемо се променяше, но освен това, ако д-р Силвана се е чувствал по начина, по който вие намеквате, защо не го е посочил в собствената си бележка към отчетните документи? Защо сега се опитваме да установим от бележката на д-р Де Хаан какво е мислил д-р Силвана?

— Благодаря ви за упражнението по логика, докторе — подигравателно изрече г-н Кузман. — И за да ви отговоря, сигурен съм, че д-р Силвана е имал своите основания да напише тази бележка, по начина, по който го е направил и точно така да я формулира. Сега да вземем първата ви бележка, написана на шести април: „До този момент следоперативният курс на лечение върви задоволително, с изключение на високата температура, която очевидно се дължи на инфекция над диафрагмата… медицински проблем, който само непряко има връзка с хирургическата операция“. В бележката на фотостата от собствените ви отчетни документи, направена също със собствения ви почерк, е написано: „… Пациентът продължава да бъде много зле от вторична токсичност, дължаща се на инфекция на възпаления му жлъчен канал и е вероятно да се развие хепаторенален синдром от шок и токсичност…“. Не бихте ли казали, че втората бележка значително подобрява шансовете ви да спечелите делото, че тя е по-разумна и логична за вас в светлината на разглеждания в тази съдебна зала процес по отношение на действителното състояние, в което тогава се е намирал пациентът ви?

— Предполагам, че е така. Случайно пък тя се оказва и действителната бележка, написана от мен.

— Поддържате ли това си твърдение?

— Да, разбира се, че го поддържам.

— Що се отнася до това, че бележката е по-разумна и по-логична… искам да кажа в първата си бележка вие твърдите, че всичко е наред, когато последвалите събития доказаха, че нещата далеч не са били наред, а напротив, всичко е било обърнато с главата надолу. Следите ли мисълта ми?

— Вярвайте ми, че съм далеч по-напред от вас, г-н Кузман.

— Без коментар. Добре. Сега да се върнем на първите две бележки от седми април. Едната от тях е нанесена сутринта, а другата — вечерта.

— Да.

— По този въпрос засега няма съмнения. Дайте ми още малко време. В първата бележка по нашата версия пише: „Пациентът е малко по-добре. Състоянието му се подобрява при пълен курс антибиотици“. Версията, официално представена на съда, заявява: „Пациентът продължава да се намира в шоково състояние… Семейството му е уведомено и извикано. Възможна е… тромбоза на вена порта. Не се препоръчва хирургическа намеса. Взети са всички мерки за лечение на шок, токсичност, възможна дизсеминирана инфекция или хепаторенален синдром“. Усещате ли разликата в тона и загатванията и в двете, д-р Хеч?

— Питате ли ме или ме уведомявате, господине?

— Последната бележка на нашия лист твърди: „Тази вечер пациентът е в по-добро състояние. Цялостната токсичност по всяка вероятност е била свързана с инвазия на кръвния поток, поради инфекция на белия дроб…“. Искам да повторя последното изречение за дамите и господата съдебни заседатели: „Цялостната токсичност по всяка вероятност е била свързана с инвазия на кръвния поток, поради инфекция на белия дроб“. Забележете, не на черния, а на белия дроб, но все пак инфекция и че пациентът е в по-добро състояние нощта преди да почине. Тази бележка продължава така: „… или може да съществува токсична реакция към упоителните агенти. Няма сведения за проблеми в областта на извършената хирургическа операция. Семейството е уведомено…“. Сега в бележката заместител пише…

— Възразявам, адвокатът на ищеца не е доказал наличието на извършена замяна. Това е единствено негово предположение.

— Възражението ви се приема.

— Добре, във версията на бележката, подадена от архивния отдел на болница „Хеч“ (досега официалната версия на този съд) пише: „Състоянието на пациента непрекъснато се влошава. Няма признаци на наличие на прекъснато кръвоснабдяване на черния дроб. Всички опити за повторно опериране на пациента отхвърлени вчера като непрактични, опасни, без вероятност да помогнат, от д-р Силвана и мене след внимателно проучване и преглеждане на клиничните факти. Семейството е до леглото на болния“. Ето ги сега. Виждате едната бележка от вечерта преди смъртта, която сочи само инфекция на белия дроб като възможна причина на смъртта. Бележката, която е поднесена на този съд, обаче, въпреки че има вид на преднамерено съчинена и написана точно за този процес, не сте ли съгласен, д-р Хеч, с второто изречение отхвърля всички съмнения, че вие не сте се сетили за лигатура на чернодробната артерия, а с третото подчертава фактът, че, за нещастие липсващия тук в момента д-р Силвана, който не може да свидетелства другояче, е стоял през цялото време рамо до рамо с вас, вдигнал ръката ви в знак на победа, като възторжено ви е тупал по рамото за добре свършената работа.

— На мен ли задавате този въпрос?

— Това, което ви питам, докторе, откровено, просто, ясно и право в очите, е следното: фалшифицирахте ли или не нов комплект бележки за хода на болестта и лечението на г-н Луис Корти, с цел да помогне на имиджа ви в този процес?

— Не съм — отговори д-р Хеч, като се изчерви. Дясната му ръка отново потърси утехата на гръдния му кош.

— Можете ли да ми поднесете някакво друго рационално, логично обяснение на факта, който тук ясно и неоспоримо установихме, а именно, че съществуват два комплекта с бележки за хода на лечението на този човек, става въпрос за лист 2, и единственият общ почерк, който фигурира и на двете, е вашият?

— Не мога, освен… Ами, трябва вие да сте ги фалшифицирали, господине, това е единственото логично обяснение, което мога да намеря.

— Докторе, внимавайте в приказките си, отправяте ми обвинение за криминално престъпление и устна клевета от най-порочния и нагъл вид, нещо, което нямам намерение да позволя.

— Е, не казвам, че точно вие лично сте го направили. Като казвам „вие“, нямам предвид точно вас, а някой друг, не знам как или кой, но някой ги е измислил. Не знам нищо за два различни комплекта бележки за хода на заболяването и категорично отричам всякакви намеци, че аз съм го извършил.

— Погледнете този лист тук, моля, който представлява фотостатното копие, което е получил д-р Де Хаан. Отричате ли, че това е фотостатно копие на страница с вашия почерк?

— Разбира се, че отричам. Познавам листа, на който съм писал и какво съм написал и той не е този, който ми показвате. Д-р Де Хаан по някакъв незаконен и измислен начин е изфабрикувал този фотостат, който ви е дал. Знаете, че си е бил поставил за цел да ме хване в капан, знам, че е така, но за това там почти нищо не се споменава. — Гласът на д-р Хеч се извиси и затрепери.

— Господине, намеквате, всъщност буквално заявявате, че д-р Де Хаан в такъв случай, вместо мен е фалшифицирал страницата с бележките за хода на лечението на болестта, които ми е донесъл, когато се заех да водя делото на г-жа Корти. Това отново се явява обвинение в извършено криминално престъпление и само по себе си се явява акт на публична клевета. Изисквам незабавно да се отречете от думите си и искам последният ви отговор да се изтрие от протокола на съдебното заседание. — Адвокатът изглеждаше дребен пред едрия вбесен лекар, но гласът му беше по-твърд и по-ясен.

— Г-н Кузман! Д-р Хеч! Аз, като представител на справедливостта на този процес, ви прекъсвам и двамата и изисквам незабавното ви внимание.

Д-р Хеч бавно се отпусна на стола си, а г-н Кузман, и той вече зачервен, се отдръпна от свидетелската ложа.

— Да сложим край на тези детинщини. — Съдията произнесе последната дума, като че ли бяха три, като гласът му просто се пропукваше от невъзмутимо спокойствие. — Всички коментари след последния въпрос на г-н Кузман трябва да се зачеркнат от съдебния протокол и съдебните заседатели няма да ги вземат под внимание. От ваша страна, господа, не очаквам да има повече избухвания или размяна на обиди. Това ясно ли е? — рече той. — Последният въпрос на г-н Кузман ще се прочете отново, за да може свидетелят да отговори.

Съдебният стенограф, с разцъфнала усмивка след развихрилите се този следобед събития, прочете: „КУЗМАН: Погледнете този лист хартия, моля, който е фотостатното копие, получено от д-р Де Хаан. Отричате ли, че това е фотостатно копие на страница с ваш почерк?“.

— Да — отвърна д-р Хеч.

Г-н Кузман продължително го изгледа, а лекарят отвърна на погледа му.

— Д-р Хеч — рече той, като размишляваше, — преди миг вие казахте, че знаете, а че и аз знам, защо д-р Де Хаан се опитва, както вие се изразихте, да ви хване в капан, но че за това нищо не се споменава тук. Бих искал да ви помоля да ни поднесете още информация, освен тази, с която вече сме запознати, за причината, поради която се провежда този процес, ако разполагате с такава. Не обичам да подминавам подобни коментари, дори и да бъдат изтрити от съдебния протокол. Казахте ни за операция, извършена на годеницата на д-р Де Хаан. Има ли още нещо, което бихте искали съдебните заседатели да чуят в тази връзка?

— Ваше Благородие — извика г-н Толивър, — мисля, че адвокатът на ищеца се опитва да постави клиента ми в неловко положение, като го накара да признае свои постъпки срещу интереса му. Възразявам и изисквам въпросът да се оттегли.

— Мисля, че ще му разреша да отговори на този въпрос, г-н Толивър. Д-р Хеч, продължавайте — изрече съдията Филдинг с глас, който отново беше станал почти нормален.

— Нямам нищо против да кажа, че целият този процес е изфабрикуван, като е съставен изцяло от неправилни и несъществени интерпретации, измислени от този млад лекар от Изтока, защото ми е ядосан, по причини, които, както г-н Кузман беше така любезен да ми напомни, аз вече съм споменал. По някакъв начин вината на този млад човек за ситуацията, в която е изпаднала приятелката му, се е превърнала в гняв, насочен към мене и ето го резултатът — целият този процес.

— Исках да изясним този въпрос още веднъж. Може би тогава не сте били в съдебната зала, д-р Хеч, помня, че точно тази сутрин дойдохте късно, но г-н Толивър дори подложи д-р Де Хаан на кръстосан разпит по този въпрос и той отрече всякакви намеци да има нещо общо между неговите проблеми и това дело. Аз, обаче, искам да ви задам два въпроса в тази връзка. Въпросната дама, засега просто да я наречем г-ца X, която сте оперирали през месец декември, е била по това време ваша пациентка, нали?

— Разбира се.

— В такъв случай ще сметнем явяването й на този процес за нарушение на лична и конфиденциална връзка за вас, нали? Няма значение. Ето още нещо. Считате ли, че операцията, която сте й направили, е със задоволителен резултат и е била успешна?

— Жива е, нали?

— Това не е отговор. Този път само „да“ или „не“, ако обичате.

— Да.

— Добре. Колко често смятате за необходимо при спонтанни аборти, които в края на краищата са доста разпространени днес, да извършвате пълна хистеректомия, да вадите цялата матка и да оставяте жената без възможност някога да има деца?

— Е, не твърде често, но…

— Не бихте ли казали, че това би се наложило в един от милион други случаи, когато се полагат правилни медицински грижи и лечение?

— Обстоятелствата при всички случаи не могат да…

— Докторе, ще оттегля този въпрос и ще ви спестя труда да му отговаряте. Нямам повече въпроси към този свидетел.

— Господа, минава четири и трийсет, така че възнамерявам да закрия днешното заседание. Ще се видим утре в девет и половина. Искам да започна рано с надеждата, че можем да го приключим още сутринта, като следобед навлезем в резюметата и обръщенията на адвокатите към съдебните заседатели. Дами и господа съдебни заседатели, не забравяйте предупреждението ми.

Малко по-късно, докато отиваха с г-н Кузман към колата му, Питър го намери за угрижен.

— Не мислите ли, че нещата днес минаха добре? Смятам, че тази работа с подправената страница ще натежи срещу него.

— Да, така е. Но съдебните заседатели са много интересни. Казах ти, че трябва да внимаваме за поддръжниците на доктора. Не е важно какво мислят за мене. Че съм труден характер, плеснат в устата, че съм в състояние за един долар да разруша репутацията на всеки човек, или каквото и да било друго, всичко това няма никакво значение, ако те повярват на нас. Сигурен съм, че днес шокирах някои от тях — две от жените и един от мъжете, с грубото си обръщение към д-р Хеч. Опитах се да загладя нещата следобед, да намаля темпото, да преместя ударението, да превърна разпита по-скоро в размяна на информационни факти, но тогава вече действително се ядосах. Започвам да намразвам тези кръстосани разпити.

— Разбирам ви много добре.

— Не смятам, че ще успея да поднеса речта си, като се владея добре и без емоции. Представям си, че те вече го очакват от мене. Така че сега се притеснявам за присъдата. Трябва да подсиля малко нещата за Хеч, за да си осигурим едно надеждно дело, но от друга страна е желателно да внимавам да не прекаля и да отдалеча съдебните заседатели твърде много от нас. Засега е добре — заключи г-н Кузман, като засмука отново пурата си, и застана пред колата си.

— Е, ще прекарам вечерта със запалени свещи, ще горя тамян и ще увия всичките си книги в червена хартия, за да ни донесат утре добър късмет — рече Питър. — О, впрочем, Ан днес приключва работите си в Бъркли и искаше да дойде да седи до мен в съдебната зала. Обаче, когато заговорихме за това, тя започна да се чуди дали е редно. Какво мислите вие?

— Ако може да дойде и няма нищо против това, предвид на всички обстоятелства, мисля, че ще е чудесно!

— Страхотно! Ще й се обадя довечера.

— Добре. Знаеш ли, горя от нетърпение да се запозная с нея. Истина ти казвам. Лека нощ. — Адвокатът отпътува с линкълна си с пълна скорост, като остави след себе си облаци прах, вятър и чакъл в краката на Питър.

Към следващата част или към съдържанието

Джеймс Кър Клиниката (42)

Метаданни

Данни

Клиниката

Информация

История

Сваляне / Връзки

42.

Джеймс Кър
Клиниката (42)