Джеймс Кър
Клиниката (28)

28.

Следващите няколко дни преминаха за Питър в старание да си гледа работата и да измисли план, по който да може в бъдеще да действа, като понякога просто се чудеше дали изобщо да процедира с някакъв план, но знаеше, че ще го направи при всички положения и изчакваше да види какви ще са резултатите от макроскопската аутопсия.

Рапортът се появи изневиделица, като така го изненада, че едва не го изкара от релси. Бяха му изпратили копие от архива във вторника след смъртта на Лу Корти. Като влезе в кабинета си, Питър видя в подноса за входяща кореспонденция на бюрото си фотостата в три страници, защипани с телче и името му написано на листче, прикрепено с кламер към него. Като махна на сестрата, която пристигна едновременно с него с редица други съобщения и бележки в ръка, че иска да остане сам, седна да прочете листовете. Първо погледна края на последната страница и зяпна от изненада, когато прочете какви бяха официалните заключения на Джо Пармилий:

„МАКРОСКОПСКА ДИАГНОЗА:

1. Непосредствена и главна причина за смъртта: остра чернодробна некроза (локална смърт на чернодробната тъкан).

2. Следхолецистектомичен статус^[1]

ЗАБЕЛЕЖКА:

Следват микроскопичен преглед и окончателните диагнози.“

Питър бързо се върна към раздела, наречен „Резюме на основните анатомични открития“ и набързо го прегледа, докато стигна до съществения параграф:

„Черният дроб е увеличен, изключително мек, некротичен и ронлив. Установи се наличие на дюшечни сутури в леглото на жлъчния мехур. Има голям кръвен съсирек, който заема съседното до черния дроб място до чернодробната артерия. (Питър забеляза, че няма никакво допълнение или обяснение към това твърдение. Изобщо никакво. Нито една дума.) Има значително втвърдяване и кръвоизлив в съединителната тъкан, заобикаляща общия канал, но Т-образната тръба е на мястото си и е здраво сутурирана. Многобройни секции през черния дроб показват, че съдовите канали са изпълнени с добре оформени тромби и че има голяма псевдокиста с размери 7 см в диаметър, изпълнена с некротични отломки, които заемат горната и средната част на левия дял на черния дроб. Левият лоб е приблизително два пъти по-голям от нормалния размер и също така показва инфаркт с омекотяване и трошливост, получили се в резултат на горното във всички области.“

Нито една проклета думичка не беше спомената за възела около чернодробната артерия.

Питър вдигна телефона.

— Веднага ме свържете с д-р Пармилий, моля — обърна се той към телефонистката. — Ако се налага, извадете го от операционната, не ме интересува с какво е зает в момента.

Питър установи, че се тресе от гняв.

— Д-р Пармилий, обажда се д-р Де Хаан. Тъкмо четях заключенията ти по макроскопската диагноза от аутопсията на Луи Корти и не мога да ги разбера. Искам да кажа, каква е причината за умъртвяването на черния дроб?

— Заключенията са ясно написани и формулирани точно по начина, по който аз искам и не би трябвало да срещаш никакви трудности при разчитането им.

— Е, хайде сега, Джо, за какво, по дяволите, се прави една аутопсия, ако след това не седнеш да изложиш фактите, установени при нея?

— Веднъж ти казах повече да внимаваш за постъпките и думите си и сега пак ти го повтарям. Има един куп неща, които още не разбираш, млади човече.

Питър тресна слушалката и се надяваше, че шумът от трясването й е бил достатъчно силен, за да го чуе и Джо Пармилий.

 

 

Питър трудно изживя следващите няколко дни. Искаше му се да поговори с г-жа Корти, твърдо беше решил да го направи и просто изчакваше подходящия момент.

Обади й се в събота сутринта след погребението. Изглеждаше изненадана, че иска да отиде у тях, но каза, че може да го приеме същия този следобед. В два часа той отиде с колата си до дома й. Беше нов, като дворът бе частично озеленен отпред, ливадата явно бе скоро засадена, миришеше на свежо, а оградата около нея не беше боядисана още. В къщата вътре също миришеше на мазилка и боя и не беше изцяло мебелирана.

— Моля да ни извините за бъркотията — рече г-жа Корти, която беше бледа и отслабнала. — Нанесохме се едва преди месец. Луис построи тази голяма къща, за да има повече място. — В очите й се появиха сълзи.

— Много е красива — рече Питър.

— Съжалявам за сълзите. Изглежда, като ви видях и видът ви веднага ми припомни всичко.

— Исках да ви кажа за аутопсията и исках да ви видя лично, защото установихме нещо неочаквано, за което смятам, че трябва да сте уведомени.

— От начина, по който говорите, става ясно, че сте дошли да ни кажете нещо важно. Рак ли беше? Какво намерихте?

— Не, изобщо. Не беше рак. — Питър спря, като че чудеше как да продължи.

— Не беше ли? Аз си помислих… — рече тя, преди да я прекъсне къдрокосо момиче, което се втурна с плач и викове в стаята и се пльосна в скута на майка си. — Какво има, Нанси? — Момичето изломоти нещо по адрес на брат си. Майка й я потупа утешително по рамото. — Отиди и кажи на леля си Тереза, че аз съм казала Стивън да ти го върне. — Г-жа Корти въздъхна, след като момичето излезе, като си търкаше очите. — Сестра ми Тереза ми помага за децата от известно време. Помолих я да дойде този следобед, за да мога да разговарям с вас без прекъсване, но както виждате, нямаше много голям резултат. Моля ви да продължите.

— При аутопсията установихме, че е починал от увреждане на черния дроб.

— Черният дроб ли? Това от инфекцията на жлъчния мехур ли е станало?

Колко лесно можеше да стане всичко, помисли си Питър. Единственото, което бе нужно да каже, беше, че да, инфекцията е проникнала от жлъчния мехур в черния дроб. Г-жа Корти щеше да бъде напълно удовлетворена, дори в известен смисъл доволна да го чуе. Беше прекалено лесно. В гробищата имаше твърде много кръстове, поставени там над починали от преждевременна смърт, поради грубо пренебрежение и неправилно гледане на болни от страна на лекарите, които никога не се изправяха на съдебната скамейка. Зад всеки един лекар, съден за злоупотреба със служебното си положение, се криеха още петдесет или сто никому неизвестни такива. Медицинската гилдия беше силна и със здраво стиснати устни. Никой никога нищо не казваше. Роднините никога не узнаваха. Кредото на гилдията беше, всички за един и един за всички. Никога не изтичаше информация. Добрият лекар имаше право от време на време да допусне по някой и друг пропуск. Вероятно наистина заслужаваше подкрепата и закрилата на гилдията за всяка своя рядко допусната, но честна грешка или пропуск. Но Питър разбираше, че седи в тази стая и разговаря с тази тъжна млада жена и майка, и беше на път да й каже най-лошата, най-разстройващата, макар и най-истинската новина, защото медицинската гилдия очевидно защитаваше всички лекари, без изключение и независимо от степента на компетентността им. В своята същност гилдията беше постановила, че на първо място е лекарят, пациентите трябва сами да се грижат за себе си. Тост, който би трябвало да се вдигне при пиене: „За професията ни, която дано винаги се упражнява и прилага правилно, но си е наша, независимо от това дали е правилно приложена или не!“.

И ето че сега Питър искаше съвсем сам да предприеме стъпка напред, за да поправи тази явна несправедливост. Искаше да предприеме нещо тук и сега, именно в този момент. Свят му се зави от отговорността, която щеше да поеме върху плещите си, когато г-жа Корти отново го запита:

— Искахте да кажете, че инфекцията на черния дроб се е пренесла от жлъчния мехур ли, докторе?

— Не — бавно отвърна Питър.

— Така ли? Откъде се е появила в такъв случай?

— Черният дроб в действителност не е бил инфектиран. Той е бил увреден.

— Не разбирам.

Питър пое дълбоко дъх и внимателно си подбираше думите, когато продължи с обяснението си.

— Намерехме една сутура, тоест хирургически шев, завързан около главната артерия към черния дроб, която го е увредила. Черният дроб е умрял от липса на достъп на кръв до него и това именно е причинило треската и температурата, които си мислехме, че са от инфекция.

— Ако правилно ви разбирам, искате да кажете, че е имало възел, завързан около тази кръвна вена.

— Не е била вена, а артерия. Вената взима кръвта от нещо, а артерията занася прясната, наситена с кислород кръв към дадена област или орган.

— Било е по ваша вина, искате да кажете, че вие сте завързали този шев или как го наричате там, сутура, около артерията на съпруга ми?

— Присъствах на операцията, но не съм видял кога е станало това. Не знаех, докато не го видях с очите си на аутопсията. Не бях аз хирургът, който извърши операцията, както знаете. Аз съм само асистент.

— Опитвате се да ми кажете, че д-р Хеч е направил това ли? Имате предвид, че Лу нямаше да умре, ако не беше това погрешно извършено нещо по време на хирургическата операция ли?

— Да.

— Не мога да го повярвам. Д-р Хеч е прекрасен човек и чудесен хирург. Ако е направил нещо нередно, знам, че щеше да дойде сам да ми каже. Нямаше да остави някой друг да идва да ми го съобщава. — Тя се изправи, като по бузите й се стичаха сълзи. — Защо ми казвате всичко това? Това, което ми съобщавате, е ужасно. — Сестрата на Пеги Корти влезе тичешком от другата стая. Беше по-голяма, по-едра и по-възрастна, може би на около четирийсет години, със започнала леко да побелява къса кестенява коса.

— Какво става, за бога, Пег? — запита тя. — Защо плачеш?

— Д-р Де Хаан ми казва някои неща, които аз просто не мога да повярвам и не разбирам.

Питър въздъхна.

— Мисля, че сега е най-добре да си тръгвам и да дойда някой друг път. Виждате ли, казах на г-жа Корти, че искам да се направи аутопсия на съпруга й и обещах да дойда честно да й съобщя резултатите. Направих точно това, но за съжаление, те се оказаха доста неприятни.

— Какво искате да кажете, докторе? — запита сестра й.

Пеги Корти си избърса очите и носа с кърпичка и каза:

— Тереза, той се опитва да ми каже, че д-р Хеч по погрешка е завързал някаква артерия към черния дроб и Лу е починал по тази причина.

— Не звучи вероятно — рече сестра й. — Наистина ли това й казахте, докторе?

— Да — отвърна Питър.

— Мисля, че не сте постъпили правилно, като сте дошли тук и говорите по този начин. В края на краищата, не знаете ли, че д-р Хеч от години е семейният лекар на всички от семействата Баси и Корти и му имаме пълно доверие.

— Вярвам, че би трябвало да разберете колко трудно ми е да дойда при вас с тази новина — рече Питър. — Чувствам се много зле от цялата тази история.

Пеги Корти беше седнала на един тапициран стол, втренчена в Питър, с кърпичката пред устата и носа.

— Д-р Хеч знае ли, че сте тук? — запита Тереза. — Той ли поиска да дойдете да ни съобщите това?

— Не, той не знае изобщо, че съм дошъл при вас.

— Обзалагам се, че е така. Смята ли той, че Луис е починал от това, което вие казвате? Разговаряхте ли с него по този въпрос?

— Не.

Пеги Корти свали кърпичката от устата си и запита:

— Искате да кажете, че дори не сте разговаряли с д-р Хеч и въпреки това сте дошли да разговаряте с мен? Това е направо безсмислено.

Сестра й поклати глава.

— Добре, Пег, смятам, че трябва да помолим този млад доктор да напусне дома ни още сега. Наистина го мисля. Ние повече не искаме да разговаряме с вас, докторе, разбирате ли?

Питър се изправи.

— Естествено, че напълно ви разбирам и ви съчувствам. Истина ви казвам. Бих могъл да ви обясня защо не съм разговарял с д-р Хеч, но не мисля, че ще успеете да ме разберете. Много, много съжалявам, че аз бях този, който ви съобщи тази новина. Бих желал да ми позволите някой ден, когато и двете се чувствате по-добре, отново да дойда. Особено, когато г-жа Корти реши, че мога, бих искал да поговоря с нея. Не би трябвало да оставяме нещата по този начин. Ще бъде твърде трудно за всички ни.

Питър си взе палтото от закачалката в коридора и се запъти директно към вратата, отвори я и я затвори внимателно след себе си, без да се обръща.

Докато караше към болницата, ръцете му здраво бяха сграбчили кормилото. Един зар беше проигран напразно. Дали някога ще има шанса да хвърли друг? Въпросът беше важен за него и скоро получи отговор.

Късно същия следобед му съобщиха, че г-н Корти го чака в малкото фоайе за посетители на отделение „А“. Той веднага отиде там.

Г-н Корти беше едър човек, по-висок, с по-широки рамене от сина си Луис, красив, с гъста посребряла коса и посивели мустаци, а беше и чевръст и подвижен, като често жестикулираше.

Поздрави Питър и се ръкува с него.

— Къде можем да разговаряме?

— Мисля, че и това помещение ще ни свърши работа. — Питър отиде към стената и запали горната флуоресцентна лампа. — Заповядайте, седнете, г-н Корти.

— Докторе, позволете първо да ви кажа — започна г-н Корти с изненадващо високия си дрезгав глас, — Луис ми бе единственият син. Имам три дъщери и един син. Обичам го много. Знаете това. Сега си мисля много неща. Даже ми се иска никога да не бях напускал Ливорно като младеж и да не бях идвал в Америка. Може би тогава всичко това нямаше да ми се случи. Цял живот работя усилено, ставам рано сутрин, в три или четири часа през нощта, до осем или девет работя в полето, след това започвам да работя като дърводелец и накрая продължавам да работя в собствения си магазин. Помагам и на Луис по-малко, естествено, нали ми е син. Аз съм му баща, но той е в строителството, предприемач е, контрактор един вид и добре си върши работата. Добро момче. Трудолюбив като мене и започна да изкарва добри пари. Може би рано или късно щеше да започне да печели повече и от мене, но какво означава всичко това, нищо. Всичко, което аз правех, всичко, което правеше той — вече не означава абсолютно нищо. Нищо не означава нищо. И все пак, това не е причина да безпокоите съпругата му или мене с глупави и безсмислени разговори.

— Г-н Корти, трябва да разберете, че направихме основен преглед при аутопсията на сина ви с разрешението на снаха ви, Маргарет Корти. Тя само помоли да й предадем точно какво сме открили при аутопсията, което е в правото й. Аз така и направих, просто изпълних молбата й. — Питър спря, като внезапно съжали по-възрастния човек.

Г-н Корти, който не отделяше поглед от Питър, му се усмихна с белите си зъби за миг и рече:

— Кажете ми, моля, какво видяхте в сина ми.

Питър внимателно му обясни всичко, което бяха установили и то този път съвсем подробно. Амадео Корти го изслуша с отвърната глава, но като кимаше в знак, че разбира това, което му казват. Когато Питър свърши и замълча, г-н Корти го погледна, за да се убеди, че това е всичко, след това рече:

— И на мен не ми се струваше редно той да умре. Беше толкова млад, толкова силен и толкова здрав. Защо да не може да издържи една операция? Не виждах никакви основателни причини. Така че нещо изглежда не е било наред при самата операция, мислех си аз. И ето сега вие ми казвате, че наистина е било така. Правилно ли съм ви разбрал, млади докторе? Това ли искате да ми кажете?

— Това е, което аз мисля.

— Но то ще ми върне ли сина? Не.

— Напълно ви разбирам.

— Вие работите за д-р Хеч, нали?

— Да.

— И той ви плаща?

— Да.

— Но той не знае, че вие разговаряте с дъщеря ми и с мене, нали така?

— Не знае.

— Може да си загубите работата.

— Не ме интересува. Постъпвам по начин, който смятам за правилен, това за мен стои на първо място, докато другите неща остават на заден план.

— Думите ви ми харесват. Понякога хората стават твърде заети, толкова заети, че започват да не си гледат работата както трябва. Не строят хубави сгради, не чистят рибата както трябва, не си подреждат красиво зеленчуците в плод-зеленчука. Отпускат се, а това не е добре. Човек винаги трябва добре да си върши работата и да внимава за всичко. Така че аз се запитах, когато положението на Луис се влоши, дали лекарят не е направил нещо не както трябва? Познавам д-р Хеч отдавна, но мисля, че сега е твърде зает. Последния път, когато ходих при него, чаках часове и след това той ми отдели само две минути. Даде ми хапчета, от които ми стана лошо и не можех да ги взимам. Затова, както виждате, разбирам.

— Вярвам, че е така — рече Питър и внезапно се сети за Балтимор, колко свеж и красив е през пролетта и в началото на лятото, за отдавна отминали времена и за предстоящи времена, без грижи, без ужасни непосилни отговорности, без мъртви хора и съмнителни мечти за сънища.

— Вие сте си наумили нещо друго, млади човече и аз знам това. Много сте сърдит на д-р Хеч за това, което е направил, нали? Разкажете ми, моля.

— Прав сте. Чувствам се много зле за това и за други неща, които съм виждал д-р Хеч да прави. Мисля, че трябва да ги знаете.

— Ако д-р Хеч е сторил нещо наистина много лошо, значи някой може да го даде под съд, нали така?

— Възможно е.

— Разбирате ли, аз не мисля, че е правилно. Ние не бихме го сторили. Не. Какво биха ни донесли парите, какво могат сега да направят парите?

Питър седна изправен, като отново се оживи и заговори:

— Ами сега кой ще изпрати внуците ви в колежа, кой ще осигури на момичето сватба и ще въведе момчетата в бизнеса? Кой ще плаща за къщата и новите коли, за дрехите и храната? Може да сте добре във финансово отношение, но не чак толкова. Изслушайте ме, г-н Корти. Искам да ви кажа нещо. Молех д-р Хеч да намали темпото, докато оперираше Луис. Но не, той беше твърде зает, прекалено зает с големи неща, както казвате вие. Трябваше да отиде на едно събрание да разказва на хората за пътуването си в Южна Америка. Не можеше да намали достатъчно темпото, за да направи хубава и внимателна операция на сина ви. Виждал съм го и друг път да върши същите неща и това не ми харесва. Мисля, че вашият велик д-р Хеч, прекрасният лекар на семействата ви Корти и Баси, не го бива за нищо. Искам да го видя на бесилката. Заслужава го. Ще дам показания на свидетелската скамейка от името на вашето семейство и от името на снаха ви, ако ми дадете тази привилегия. Смятам, че мога да спечеля това дело за вас и да нараня този човек, който има нужда някой да го нарани за това, което стори със сина ви и на останалите хора. Също така бихме могли да спечелим пари за снаха ви и трите ви внучета. Постойте още малко тук и внимателно обмислете всичко, преди да си тръгнете. Лека нощ, г-н Корти.