Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Clinic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Джеймс Кър. Клиниката

Американска. Първо издание

ИК „Делакорт“, София, 1994

Редактор: Вихра Манова

Художник: Росица Крамен

ISBN: 954-841-514-3

История

  1. — Добавяне

23.

Пътуването на изток беше изпълнено с тъга. Обратният полет на запад беше направо изпълнен с отчаяние. Питър успя да поговори с Франк само за момент, преди да хване излитането на самолета за Брега. Франк му каза, че са изнесли Ан от операционната и състоянието й е добро. Още не беше в състояние да му съобщи други подробности по операцията, защото бил твърде зает с един свой пациент.

На видеоекрана на реактивния самолет даваха противна секс комедия, която Питър просто не можеше да изтърпи да гледа, не беше в състояние да се насили и да чете, нито пък да мисли за Ан, затова хвърляше волю-неволю по някой и друг поглед към екрана, наблюдавайки холивудските Еней и Дидона за известно време, преди голата истина за големия проблем на Ан да изпълни изцяло съзнанието му, като отблъсне на заден план всичко останало.

Поне беше жива и в добра форма. Естествено, след като Матю Хеч бе извършил операцията, разкъсвал тъканта и бърникал във вътрешностите й, един господ знаеше какви следоперативни проблеми може да й е причинил. Но поне щеше да остане жива, нали? Естествено, че това беше по-важно от всичко останало. Проклетият му Хеч, дяволите да го вземат.

Самият Питър беше направил една грешка, много лоша грешка, най-сериозната от всички, които някога бе допускал. Трябваше отдавна вече да е напуснал клиниката „Хеч“. Не биваше да продължава да трупа пари, да получава заплата от човек, когото презира, от алчен, тъп и некадърен хирург. Ако беше напуснал, г-н Алексио по всяка вероятност щеше да заведе Ан някъде другаде, например в болницата „Вели“ или в „Кабрило“.

Господи, разбира се, че нищо лошо не можеше да се случи на Ан. Щеше да приеме болестта й, такава, каквато е, и след това щеше да направи опит да я превъзмогне. Едва след като половината полет бе преминал, и след десетки повторни кошмарни видения в ума си, той успя да проумее с пълна сила цялата действителност на случилото се.

Никога не я бе обичал повече от сега, когато беше наранена, не на прага на смъртта, тя със сигурност нямаше да умре, но на ръба на опасността, без той да е до нея, за да може да й помогне и да я държи.

„Когато се върна в Сан Маршъл — помисли си той, — и Ан се оправи, трябва да предприема нещо за себе си в професионално отношение. Ще започна да кандидатствам да стана някъде лекар-резидент. Може би дори ние с Ан бихме могли да се върнем да живеем при мама в Балтимор. Това би й се отразило добре. Но възможно е Ан да не иска да напусне Западния бряг, а не съм сигурен дали и аз самият го искам. Бих могъл да започна частна практика. Да си отворя частен кабинет някъде в Сан Маршъл, например.“

„И защо си мисля всички тези несвързани глупости? — запита се Питър. — Сега трябва да се опитам да съсредоточа мислите си единствено върху Ан. Възможно ли е мисълта ми за нея действително да й помогне? Винаги ни се струва, че можем да помогнем на някого, като мислим за него достатъчно съсредоточено. Но ако наистина може да й помогне ще продължа да мисля за нея, да й изпращам молитвите и надеждите си, като насоча мисълта си положително, за да постигна най-доброто за нея. Трябва да съм готов за всички неприятности, които могат да ми се изпречат на пътя, но същевременно да мисля оптимистично, да се държа спокойно с нея, когато я видя, за да не й позволя да разбере колко съм се притеснил, когато съм научил, че проклетият Хеч я е оперирал.“

По средата на една въображаема целувка, отправена към бузата на Ан и галене на ръката й, Питър установи, че филмът на видеото е свършил и на екрана вече няма нищо. След миг пилотът съобщи, че до приземяването им остават още двайсет минути.

На летището пръскаше слаб дъжд и колелата на самолета се плъзнаха шумно по блестящата повърхност на пистата. Струваше му се, че е минал час и половина, а всъщност бяха изминали само десет минути, когато Питър вече стоеше в една телефонна кабина и въртеше в болницата „Хеч“. Беше четвъртък сутрин, малко след шест, така че Питър не си направи труда да безпокои Франк Луики, който сигурно спеше по това време, а потърси директно старшата сестра на болнично отделение „Д“.

— Изглежда добре — каза някоя си г-ца Шърли.

— Чудесно. Това е добре. Будна ли е?

— Току-що се събуди. Разбира се, още е малко унесена. Питаше за вас, д-р Де Хаан, и аз й казах, че доколкото съм разбрала идвате, значи не съм я излъгала.

— На летището съм в Сан Франциско. Предполагам, че след около час вече ще съм при вас.

— Ще й предам.

— Благодаря ви, г-це Шърли.

Тогава пък колата му отказа да запали. Акумулаторът беше започнал да се изтощава, когато внезапно двигателят дръпна и той потегли. Караше бързо, почти безразсъдно и след това не можеше да си спомни как е минал по моста „Бей“, нито пък как е пресякъл Ийст Бей.

Сан Маршъл му се стори по-стар и по-малък отпреди, по-провинциален, с повече открити площи и по-малко зеленина, отколкото беше прието за нормално. Болницата „Хеч“ му се стори мрачна в утринната влага и му се видя много малка в сравнение с медицинския център „Бидъл“. Питър паркира колата си отзад. Вътре в сградата всичко отново му се стори познато и Балтимор вече му изглеждаше далечен и като че ли престана да съществува.

Асансьорът стоеше на партера с отворена врата, сякаш го чакаше. На регистратурата в отделение „Д“ седеше дневната сестра, г-жа Рихтер.

— Здравейте, д-р Де Хаан — поздрави го тя. — Сега ли се върнахте?

— Да. Как е г-ца Ан Алексио?

— Не съм я виждала, откакто постъпих на смяна, но доколкото разбирам, е добре. Току-що свърши закуската си.

— Къде е?

— В двеста и четвърта стая. Още не са влезли да я изкъпят, така че можете да отидете веднага да я видите. — Г-жа Рихтер несъзнателно наблегна, че Ан не беше негова пациентка. Той имаше право да влиза при собствените си пациенти, дори и когато ги къпеха. Сестрите просто ги покриваха с хавлиена кърпа и излизаха.

Питър почука на затворената врата. Непозната санитарка подаде глава.

— Аз съм д-р Де Хаан. Искам да видя г-ца Алексио.

Гърдите на Питър се бяха издули от тревога и напрежение, а ръцете му бяха студени и ги усещаше тромави и несръчни. Пречеха му. След още непоносимо дълги трийсет секунди, санитарката отвори вратата и той влезе.

Ан лежеше бледа, без грим и му се усмихваше.

— Скъпи, толкова се радвам да те видя.

Питър се наведе и я целуна.

— Щастлив съм, че отново съм при теб — рече той.

— Много ли се безпокоеше?

— Да, но сега вече съм спокоен. Много ли те боли?

— Да, тази сутрин.

Питър хвана ръката й, която беше влажна и по-студена от неговата. Косата й беше разрошена и мокра, като че ли току-що бе излязла от плувния басейн.

— Господи, Питър, ако само знаеш колко силно ми липсваше и колко много се нуждаех от тебе! Знаех, че не би искал д-р Хеч да ме оперира — рече тя, като понижи глас, — но ми беше толкова зле, че не ми пукаше. Просто трябваше да намеря някой, който да ми помогне и естествено, татко не успя да открие никой друг. Казах му да не се съгласява д-р Хеч да ме оперира, докато все още бях в състояние да говоря. Спомням си, че остана много изненадан, но каза, че не може да намери нито един друг лекар. След това всичко ми е като в мъгла. Имам спомен, че съм виждала д-р Хеч, след като ме докараха. Веднага ми би една инжекция и това е всичко, което си спомням, до момента, в който се събудих след операцията.

— Като влязох, не се сетих да погледна амбулаторният ти картон. Толкова бързах да те видя. Така че не знам как стои въпросът с хирургичната ти операция и какви са резултатите. Сигурно са ти отворили корема. Искам да кажа, така ми каза Франк, но не можах всичко да разбера. Ако си кървяла от аборт, защо е трябвало да ти отварят корема? В подобни случаи просто правят дилатация[1] и кюретаж.

— Не мога да ти кажа, скъпи — отвърна тя. — Но Франк Луики знае. Защо не поговориш с него?

— Е, нека да погледна какво пише в историята на заболяването ти и амбулаторния ти картон и ще му се обадя, докато те къпят. После пак ще се върна.

— Любими, преди това трябва да ти кажа нещо. Не можах да го направя на Коледа. Канех се, но след това баща ти почина и не можах.

— Да.

— Бях сигурна, че съм бременна, преди да заминеш. Мензисът ми беше закъснял с повече от две седмици и от време на време ми се повръщаше и повдигаше.

— Не смятах, че ще имаме такива проблеми. Винаги съм гледал да внимавам.

— Трябва да се е случило в Рио Хондо в Деня на благодарността, нали знаеш какво се случи тогава.

— Трябваше да ми кажеш преди да замина.

— Мисля, че да — въздъхна тя. — Е, добре, отиди да потърсиш Франк, поговори с него и гледай по-бързо да се върнеш.

Питър намери Франк в коридора на долния етаж със сериозно изражение на лицето.

— Хайде да отидем в стаята за спешни случаи, Питър. Там никой няма да ни безпокои.

— Разбира се, но защо си толкова мрачен, Франк?

Какво ставаше, по дяволите?

— Седни, Питър.

— Добре, но кажи ми, за бога, какво има?

— Както знаеш, когато говорих по телефона с теб снощи, не бях наясно каква по-точно операция са й направили. След това, разбира се, лесно установих това.

— Недей сега да ми казваш, че й е изрязал пикочопровода.

— Не, това не, но наистина й е изрязал и премахнал матката.

— Матката ли? Че защо, за бога, ще прави подобно нещо?

— Матю очевидно й е отворил корема, за да започне операцията, като е смятал, че е възможно да има тубарна бременност.

— Естествено, и на мен ми хрумна подобна мисъл. Но обикновено в такива случаи няма толкова силно вагинално кръвотечение.

— Предполагам, почувствал е, че шокът, в който е изпаднала, не е нормален за подобно състояние или не знам какво. Както и да е, губела е много кръв, матката й е била много уголемена, не е знаел от какво, не е установил наличие на тубарна бременност и се е боял, че другояче няма да може да спре кръвотечението, както казва той. Боял се е, че може да направи спонтанен аборт и предизвиканата инфекция или перфорация ще създадат проблеми, освен това казва, че тя определено е имала ендометриоза, имало е някои нарушени шоколадови кисти на яйчниците, така че не е могъл да каже дали е имало перфорация или кръвотечението се дължи просто на имплантантите. Научих всичко това от Марш, който дойде късно, но знае по-голямата част от историята. Матю е решил, че с тази ендометриоза при всички положения няма да може отново да забременее и за нея ще е най-безопасно да й извади матката.

— Господи, Франк, просто не мога да повярвам това, което ми казваш!

— Предполагам, че отчетните документи ще посочат бременна матка с преждевременен аборт. Тя самата сигурно не е взела някакви мерки, за да се предпази от забременяване, нали?

— Не, разбира се, че не. Господи, звучи ми като най-обикновен случай на дилатация и кюртаж. Естествено, човек никога не може нищо да каже със сигурност, когато този дявол Хеч се върти наоколо. За негово добро се надявам наистина да е имала ендометриоза и че диапозитивите ще го докажат, защото, ако не стане така, сигурно ще го убия.

— Не знам дали се е опитал да извърши биопсия на някои от шоколадовите кисти или не. Както и да е, пълен позор. Възможно е наистина да се е налагало да й се извади матката, но когато е замесен Матю, човек никога не може да знае със сигурност, винаги остава съмнение. — Франк Луики запали цигара и пое дълбоко дима, след това го изпусна и въздъхна.

— Ан знае ли нещо за това? — запита Питър.

Франк го изгледа.

— Всъщност, да. Видях я тази сутрин и тя настоя да й кажа всичко, което знам, и аз го направих. Плака като луда в продължение на около пет минути и след това каза, че не иска да е тя, която ще ти каже истината в очите. Каза, че няма да може да понесе да гледа лицето ти, когато научиш. Помоли ме аз да го направя.

— Бедното момиче. Знаеш колко много искахме да имаме деца. Не, откъде би могъл да знаеш. И двамата много си мечтаехме за това.

— Искаш ли да дойда с теб до стаята на Ан?

— Не, ще отида сам. Благодаря ти много за помощта, Франк.

 

 

Питър прочете табелката в асансьора, докато бавно пътуваше нагоре: „Въздушно теглено транспортно средство, бруто тегло около 5000 кг…“.

Коридорът на болнично отделение „Д“ му се струваше замъглен и двайсетте метра, които трябваше да измине, за да стигне до стаята на Ан, му се видяха неизмеримо дълги. Непрестанно си повтаряше наум „Въздушно теглено транспортно средство, бруто тегло около 5000 кг…“ и след това изведнъж осъзна, че ще заплаче и се почувства глупаво. Седна отстрани на леглото на Ан, като я съжаляваше, че трябва да го стори пред нея, не искаше да я наранява като гледа сълзите му, но нямаше друг изход.

Тя погали бузата му с хладните си ръце.

— Значи Франк ти е казал — рече тя и след малко той вдигна главата си и задържа ръката й.

— Да.

— Господи, ужасно е — възкликна Ан. Изглеждаше съвсем бяла, когато стисна пръстите му. — Аз наистина те обичам.

— И аз те обичам — отвърна той. — И се нуждая от теб.

— Все още ли ме обичаш? Не знам как можеш след всичко това. Не вярвам да ме искаш все още.

— Разбира се, че те искам.

— Той е трябвало да го направи, нали, Питър? Искам да кажа, било ли е възможно някой друг да намери друг изход, за да ме излекува и спаси живота ми?

— Не — отвърна й Питър, като говореше бавно и внимателно. — Очевидно от това, което ми каза Франк, всеки друг на негово място не би имал друг избор и би постъпил по абсолютно същия начин.

— Не знаех, че е възможно една бременност да доведе до толкова лош край!

— Мисля, че д-р Хеч е смятал, че имаш по-скоро тубарна бременност, отколкото бременност в матката, където обикновено е логично да се случи, затова е решил да те отвори. Вместо това при хирургичната операция е открил в теб ендометриоза. Това е мястото, където се натрупват много така наречени шоколадови кисти около тръбите ти, яйчниците и матката. Те са своего рода тумори и ще пораснат, като ще ти причинят всякакви видове проблеми и болки, без в действителност да са злокачествени или да си болна от рак. Съмнявал се е дали някога изобщо ще можеш отново да забременееш заради тях и си е помислил, че трябва да ти извади матката, за да ти спаси яйчниците. Когато се извади матката, другите кисти, които се намират в тръбите или яйчниците, обикновено се стопяват, както и обратно, ако ти беше извадил яйчниците, щеше да постигне същият ефект за маточните кисти, но на твоята възраст е преценил, че е по-добре да ти извади матката, отколкото яйчниците, което е напълно правилно.

— В такъв случай значи се е налагало, но е просто ужасно. Не искам да говоря повече за това. Не мога да понасям тази мисъл.

— Знам. И без това трябва да си починеш малко сега. Ще дойда по-късно.

В пункта на сестрите Питър се обади на Маршъл Урмсер. Сънливият му глас изпълни слушалката.

— Марш, исках да те питам за операцията на Ан вчера. Говорих с Франк Луики и все още съм малко объркан, а и няма нанесени бележки на амбулаторния картон, които да ми помогнат.

— Няма много за разказване, приятелю. Матю, с присъщата си находчивост и проницателност при поставянето на диагнози, си помисли, че има извънматочна бременност, но тя, естествено, нямаше. Изглежда първо се е страхувал да й направи дилатация и кюртаж, доколкото можах да разбера, но е искал да отвори веднага, за да види какво е положението. По време на операцията не е установил нищо друго, освен някаква ендометриоза с имплантанти на различни места, включително и на матката. Помислих си, че Матю би могъл да изреже кистите от яйчниците, след това по всяка вероятност, да я затвори и да й направи дилатация и кюртаж, но той каза, че при това обилно кръвотечение и ендометриозата, е най-добре да й извади матката. Тогава започнах да споря с него. Искам да кажа, че бях шокиран. Може би е трябвало точно така да постъпи, не знам, но ми се струваше най-лошият възможен избор. Казах му, че яйчниците й не ми изглеждат толкова засегнати. Той направо се вбеси. Искам да кажа, че никога преди не съм го виждал толкова ядосан. Успяваше да владее гласа си, но той със сигурност звучеше съвсем различно. Помоли ме да напусна „амфитеатъра“, но аз проявих инат и казах, че няма да го направя. Тогава продължи с операцията и я завърши, извади матката и когато след това я отвори, откри, че в нея определено си имаше най-нормална ранна бременност.

— Толкова зле се чувствам, че не съм бил тук, за да й намеря някой друг хирург, Марш.

— Не ти казах всичко. След като дълго си викахме и крещяхме един на друг, като си разменяхме реплики, той най-накрая каза: „Марш, това е мое решение, и ти нямаш нищо общо с него. Ако кажеш само още една дума по този въпрос, това ще е последният ти миг на работа тук, ясно ли е?“. Е, разбира се, аз бях готов да рискувам всичко и да повдигна федерален въпрос, но в момента не бях в състояние да направя нищо друго, освен да го ударя, да му избия скалпела от ръцете и аз самият да довърша операцията, мисъл, която ми мина през ума за момент. Разбира се, напълно е възможно да е бил прав за действията, които е предприел, просто аз да съм виновен, като винаги допускам, че е постъпил погрешно и е избрал неправилното решение, но не знаех нито какво да направя, нито как да проверя, затова си замълчах. И аз, естествено, бях дяволски ядосан. Сигурно непрекъснато съм си променял цвета на лицето от червен на бял, после на син и обратно, но си затворих устата. След като всичко свърши, идиотското му копеле с копеле се опита да се пошегува с мене, след като вече се бе облякъл и си тръгваше. Така че е напълно възможно да се окаже, че след отпуската ми за мен вече няма работа тук, но да върви по дяволите.

— Ценя всичко, което си сторил, Марш. Предполагам, че е направила неизбежния в такива случаи аборт, така че можеш да си представиш как се чувствам самият аз. Смятам се отговорен за всичко това. Господи, само ако Силвана или Хамфърс бяха тук!

— Приятелю — обади се Марш, — кажи какво мога да направя за теб. Иска ми се да ти помогна по някакъв начин. Да дойда ли в болницата? Или би предпочел да наминеш у дома и да пийнем заедно по едно, за да помислим по-трезво какво може да се направи?

— Не, първо искам да поговоря с д-р Хеч, преди да предприема каквото и да било друго.

— Само не се притеснявай, не се ядосвай и не избухвай. Не прави нищо, за което след това да съжаляваш. Може би е по-добре да дойда с тебе, когато говориш с него.

— Не виждам за какво толкова се безпокоиш. Нямам никакво намерение да го застрелям. Не се каня и да го убивам. Просто искам да поговоря с копелето.

— Добре де, добре. Ще си бъда вкъщи през целия ден, така че можеш да дойдеш по някое време. Заповядай на обяд.

— Може да дойда. Много ти благодаря, Марш. От сърце ти благодаря.

Питър затвори телефона и бавно премина през мъгливите изпарения, които още се носеха из коридорите, след това слезе по стълбището и се запъти към кафенето. Седна на една маса, като си сръбваше кафе от чашата и гледаше през високия прозорец. След това за миг усети как целия му свят се срутваше някъде дълбоко вътре в него, всичко губеше мястото си и започваше да се носи из въздуха. Обичаше Ан, нямаше спор по въпроса. Продължаваше да я обича. И в края на краищата можеха да си осиновят деца, нали?

След това изведнъж му прилоша, както в първия момент, приплака му се, идваше му да удари с юмрук по масата пред себе си. И двамата толкова много искаха да имат деца, как можеше да продължава да се чувства по същия начин, как можеше да продължава да прави същите неща, да бъде същия към другите хора, към нечии чужди деца, например?

Отвън на чакъла проскърцаха гумите на спираща кола и Питър видя през прозореца на кафенето дългия черен кадилак на д-р Хеч, който се плъзна като кану по езеро, за да заеме мястото си на паркинга.

Той импулсивно постави чашата си на масата и се отправи към задната врата. Отвори двойната врата, но д-р Хеч още не се беше появил на алеята. Питър продължи към паркинга. Багажникът на кадилака беше отворен и д-р Хеч вадеше куфарчета с камери от задната седалка и ги подреждаше в него. Чу стъпките му по чакъла и вдигна поглед.

— А, здравей, Питър. Значи се върна вече, така ли?

Питър установи, че ръцете му треперят и знаеше, че е пребледнял. Рече:

— Може ли да поговоря с вас, д-р Хеч?

— Разбира се. Тъкмо се канех да подредя това камерно оборудване и тези пушки в багажника, защото ще ходим на езерото Уейл този следобед.

— Много съм разстроен.

— Знам, че е така. — Той пристъпи към Питър и го потупа по рамото. — Изглежда, че всички лоши работи ти се струпват наведнъж. Ненапразно хората казват, че лошото никога не идва само.

— Явно е така.

Д-р Хеч погледна любопитно към Питър, затвори багажника и рече:

— Хайде да отидем в кафенето да изпием по едно кафе или сок и да си поговорим, седнали удобно.

— Добре.

Кафето на Питър още стоеше на масата и той го вдигна, докато д-р Хеч донесе чашата си за сок и я напълни, след това затвори свързващата врата към кухнята и застана до самовара за чай, като за миг си сръбна шумно от чашата.

— Нещата с приятелката ти се развиха твърде зле, Питър — рече той. — Много зле за нея. — Погледна Питър право в очите. — Беше бременна, както знаеш.

— Казаха ми това и медицински е напълно възможно, защото наистина сме имали сношения, въпреки че сме взимали предпазни мерки. И все пак не мога да проумея как е възможно момиче на двайсет и две години, което прави аборт, да свърши на операционната маса с хистеректомия.

— Виж какво сега, Питър, вече ме познаваш добре и знаеш, че винаги съм бил консервативен по отношение на женските органи, яйчниците и матката. Само че като отворихме младата ти приятелка, намерихме вътре в нея такъв хаос, който можеше да се оправи единствено с хистеректомия, по най-добрата ми преценка и вярвай ми, че много съм мислил по този въпрос, докато взема най-накрая решение как да постъпя. Когато погледнахме вътре, установихме много сериозно маточно кръвотечение, както и маточна, тубарна и яйчникова ендометриоза. Откровено казано, смятах, че ще намеря само тубарна бременност, но вместо това и двата яйчника бяха ясно и дълбоко покрити с шоколадови кисти. Дилемата ми беше дали да й извадя яйчниците или матката. И в двата случая щеше да остане бездетна. Мисля, че съм направил по-добрия избор.

— Не съм съгласен с вас. Не мога да видя никаква основателна причина да не я лекувате по традиционния хирургичен начин. Защо не сте й направили дилатация и кюртаж, както обикновено се прави в такива случаи? Поне щяхте да ни оставите някаква възможност един ден да имаме деца. Освен това казвате, че е имала ендометриоза, а дори нямате нито един замразен сектор, който да потвърди и подкрепи твърдението ви.

— Виж какво, Питър, много добре мога да разпозная ендометриоза, когато я видя.

— И все пак не мога да разбера как решихте да направите бездетна млада жена на годините на Ан при наличието на една съвсем не фатална диагноза. Могли сте поне да оставите матката и единия й яйчник, за да я лекувате след това известно време с тестостеронна терапия, та един ден да има поне едно или две деца. Как стана така, че не можахте да се допитате до някой опитен гинеколог за съвет, преди да оперирате?

— Виж какво, сега вече започваш да ме обиждаш. Не виждам как иначе да приема думите ти. — Д-р Хеч постави чашата си на масата. — Смятам, че в момента си много разстроен и просто не мислиш какво говориш. Човек трябва да умее много неща, за да може да се занимава с медицина. Трябва да има много опит, за да вземе правилното решение как да постъпи в критичен случай, както направих аз с твоята Ан Алексио вчера. Съвестта ми е чиста и вечер си спя добре. Сега си отиди вкъщи. Когато решиш да дойдеш и да ми се извиниш, като ми благодариш за всичко, което съм направил, тогава отново ще разговарям с тебе. Не искам повече да работиш тук, докато не възстановиш душевното си равновесие. Това е заповед.

Гласът на д-р Хеч беше станал тих по време на разговора, но накрая се извиси и за момент затрепери. Той се втренчи в Питър, като започна да диша тежко, след това хвърли хартиената си салфетка на пода и излезе през вратата, с пъхната в джоба на сакото дясна ръка, а кожените му обувки с токове потропваха отчетливо по коридора към болнични отделения „А“ и „В“.

„О, господи, колко силно ненавиждам този човек! — помисли си Питър. — Господи, ако поне веднъж можеше да си признае, че е допуснал грешка! Ако можеше да си признае, че е направил грешка като е отворил корема на Ан и веднага го беше затворил, ако й беше направил дилатация и кюртаж, сега всичко щеше да бъде наред.“ Не беше способен обаче да затвори отворен за операция корем, без да извади нещо от него. Не беше способен на такава проста, обикновена и честна постъпка.

„По някакъв начин, независимо дали по-безболезнен или груб, помисли си Питър, но трябва на всяка цена да направя нещо по отношение на този човек.“ Питър се почувства възбуден, когато умът му трескаво започна да мисли. Не беше постъпка на незрял човек, каза си той, не бяха просто гневът или жаждата за мъст и отмъщение, които го подтикваха да се чувства така и въпреки че бе развълнуван, мисълта му беше кристално ясна, когато взе решение, че е необходимо някой да предприеме решителни действия срещу този човек и на свой ред, да накара и него да страда.

Когато излезе навън и тръгна по тротоара на улица „Арчър“, като се чудеше дали в него се е събудил някакъв моментен лудешки пристъп на гняв, понятията и мисълта му започнаха лека-полека да се избистрят, станаха безпристрастни и решителни. Докато вървеше и си мислеше, вече успокоен, в него нарасна чувството, което му изглеждаше окончателно и безвъзвратно, че той е именно човекът, който трябва да поеме на плещите си тази нова отговорност.

Бележки

[1] Дилатация — разширение. — Б.пр.