Джеймс Кър
Клиниката (22)

22.

Двайсет минути, след като се приземи на летище „Френдшип“, Питър отново се озова в стария си познат свят на улица „Норт Чарлс“. Таксито мина покрай приятните зелени площи и тухлените сгради на университета „Джонс Хопкинс“, къщите и жилищните блокове на Хоумууд. Като пресякоха улица „Колд спрингс“, продължиха към предградието на Балтимор „Таусън“ и скоро завиха по улица „Чарлс“. След още три преки вече стигнаха до дома на Питър, който сега му се стори доста по-остарял и мрачен.

Майка му, уморена и отслабнала, го чакаше на верандата, сложила една ръка пред устата си, за да потисне кашлицата си, а с другата държеше вечната си цигара, като същевременно се опита да оформи една усмивка. Прегърна го и кратко изплака на рамото му, преди да каже:

— Влез вътре, Питър. Приготвила съм ти бекон с яйца за закуска. Още са топли на печката.

Къщата му се стори по-вяла и мръсна и когато влезе в хола, го лъхна чувство на физическа загуба. Можеше да си представи баща си, седнал ей тук, на този кожен стол, белокос и слаб, но все още запазил изправената си стойка, характерна за всички мъже от семейство Де Хаан, как сърба чая си и гледа новините по телевизията в десет часа. Присъщата му жизненост, дори и леко затъмнена от болестите, винаги бе доминирала в къщата и сега отсъствието му се усещаше осезателно, като липсваща стена.

Питър остави куфара си в основата на стълбите и мина през трапезарията, където издрасканият от времето портрет на дядо му все още висеше над разбития бюфет. По-голямата му сестра Дора беше там, пристигнала от Ню Хемпшир със съпруга си Франсис.

Дора го прегърна и целуна, като едва не отнесе бузата му с целувката си.

— Не знаех, че си тук — рече той.

Беше учуден от силата й. Трябва да бе качила поне тринайсет килограма, откакто се бяха видели за последен път. Беше само на трийсет и две, а сега му се видя доста поостаряла, направо на средна възраст, с посребряваща вече коса, крака, на които вече бяха започнали да изпъкват вените и дребни черти на лицето като на майка им.

— Тръгнахме веднага, още снощи и пристигнахме около един часа през нощта.

— Как са малките Франсис и Кети?

— Добре. Вкъщи са, с жена да ги гледа.

Франсис Арно пиеше кафе на масата за закуска и стана, за да се ръкува с него.

— Приеми моите искрени съболезнования за баща ти, Питър.

Франсис имаше широко лице, с грубовати черти, беше мургав и кротък. Питър винаги се бе радвал, че сестра му се беше омъжила за такъв спокоен и невъзмутим човек, на който очевидно му доставяше удоволствие да действа като стабилизатор на семейството им.

— Питър, би ли дошъл за миг, преди да седнеш да ядеш? — Дора го завлече на задната веранда и затвори вратата към кухнята. — Знаеш ли, майка казва, че татко е изявил желание да го кремират и тя е решена на всяка цена да го направи. Не смяташ ли, че е ужасно?

— Не, напротив.

— Така ли?

— Защо не, ако такова е било желанието му?

Г-жа Де Хаан подаде глава през вратата, като в сините й очи за миг проблеснаха признаци на живот.

— Питър — рече тя, — сигурна съм, че Дора ти разказва колко е шокирана от желанието на баща ви да го кремираме след смъртта му, но това е чистата истина. Остави писмени инструкции за всичко, включително и това, че иска обикновен боров ковчег и кремация и определено смятам, че трябва да изпълним желанието му.

— Добре, мамо. Остави ни малко да поговорим и ще влезем при вас.

Питър отиде в погребалното бюро с Дора и майка си по-късно същата сутрин. Гробарят наистина се изненада от молбата им: обикновен дървен затворен ковчег, отделна служба, кремация, депозиране на останките му в урна, която беше вече купена от местното гробище. Изглеждаше, че тези изисквания нарушаваха установения му ритъм на работа, но най-накрая, учтив както винаги, отстъпи и се съгласи да удовлетвори молбата им. Сега беше един часът, в неделя следобед. Погребалното бюро „Уайт-Хайдън“ имаше запланувани четири погребения за понеделник, така че определиха за тяхното вторник сутринта.

Питър прекара следобеда с майка си и сестра си. Дойдоха и многобройни посетители, д-р Лий и д-р Хари Кийфър, г-ца Ома Смит, работила като медицинска сестра в кабинета на баща му в продължение на много години и други хора, които Питър не познаваше.

Късно вечерта хапнаха нещо студено за вечеря и през нощта Питър спа в стаята си. Въпреки че Ан му липсваше и му се искаше да я види и да поговори с нея, тя някак не се вместваше в тази стая. Тук беше миналото, а Ан беше част от бъдещето му.

На сутринта стана рано и отиде до Медицинския център „Бидъл“ със семейния шевролет. Старата кола сега му се виждаше разнебитена таратайка. Движеше се тежко и тромаво като камион. Нямаше нов етикет за разрешение за паркиране, но пазачът видя стария и му позволи да паркира на мястото, определено за персонала. Питър се чувстваше развълнуван, когато влезе през главния вход и пресече огромния мраморен под.

Спря при масивните врати на Медицинската академия, след това мина през тях и се упъти към редиците от асансьори близо до главната регистратура. Първият асансьор беше отворен и той бързо се качи до шестия етаж, където в хирургичното отделение потърси д-р Санкоф.

— Вие сте д-р…? — Гласът на червенокосата администраторка на средна възраст потрепери от несигурност и колебание.

— Де Хаан, Питър де Хаан.

— О, да. Мислех, че ви познавам. Всички стават толкова различни, като си свалят белите престилки.

„Няма ме от шест месеца вече — помисли си Питър, — а отсъствието ми не е направило впечатление на никого.“ Е, така става в живота, какво да се прави. От една страна така като че ли беше по-добре. Чувстваше се още част от тази болница.

— Съжалявам, д-р Де Хаан. Д-р Санкоф прави операция в момента. Казаха, че ще свърши най-рано след час.

— Знам, че това е първият ден след коледните празници, но случайно да е тук д-р Кънингам?

— Може да успеете да го хванете. Няма определени за днес прегледи, но беше дошъл за нещо преди малко, за да си свърши някаква допълнителна работа. Ще му се обадя.

По телефона се проведе кратък делови, неразбираем за него разговор, след което тя каза:

— Слезте в кабинета му.

Високият доктор веднага се изправи на крака, когато Питър влезе през вратата, поклащайки едрите си рамене, докато се ръкува енергично с него. Усмивката му беше широка и искрена.

— Питър, как си? Какво, за бога, правиш тук, в Балтимор?

Питър му обясни и д-р Кънингам го изслуша, облегнат на гърба на стола си, като веждите му се свиха в съчувствие, докато той говореше.

— Знаеш ли, баща ти беше добър човек.

Питър се изненада от този коментар.

— Спомням си как веднъж ми казахте, че сте го познавали, но за много кратко време и не отблизо.

— Ще трябва да ти обясня. Когато следвах медицина, работех в старата болница „Провидънс“, нещо като приходящ помощник в болницата, или санитар, вечер. Баща ти по онова време имаше доста пациенти в тази болница и там се запознах с него. Всъщност той беше този, който ми обърна доста внимание, нещо, което не направи никой друг от старите доктори. Обичаше да ми разказва за проблемите на пациентите си в старата лаборатория на втория етаж и той беше първият човек, който ме научи как да правя изследване на урината. От време на време ми носеше и рентгенови снимки и ми даде първите уроци по клинична медицина. Не съм го виждал години наред и съм сигурен, че надали щеше да си спомни за мен, но аз често съм се сещал за него и винаги съм го споменавал с добро.

— Интересно — рече Питър, а гласът му внезапно потрепери. Спря насред изречението.

— Как намираш Калифорния? — запита д-р Кънингам.

— Доста ми харесва. Не ми допадат обаче някои неща в работната група, в която съм попаднал.

— Какви са те?

— Е, това е дълга история. Човекът, който отговаря за клиниката, ми се струва недостатъчно компетентен за тази цел.

Д-р Кънингам изгледа продължително Питър с наподобяващите си на пъстърва очи и дръпна яката на ризата си върху адамовата си ябълка.

— Значи си решил да се върнеш като лекар-резидент след година-две, така ли?

— Сигурно така ще постъпя. Всъщност, такива са плановете ми. Може да се установя в Сан Франциско.

— Слушай, Питър, изгарям от нетърпение да ти покажа някои от писмата, които получихме по този доклад, който представихме на Националния хирургичен колеж миналата пролет. Няма да ти отнеме повече от двайсет минути да ги прочетеш.

Питър седна на старото канапе в ъгъла на кабинета му, докато д-р Кънингам работеше на бюрото си. След половин час докторът подписа и последния документ и се изправи, за да се ръкува с него, преди да се разделят.

— Виж какво, Питър — рече той, — не забравяй да поддържаш връзка с мен. На всяка цена. А когато дойда в Сан Франциско на конференциите на Федерацията тази пролет, непременно трябва да прекараме цял един ден заедно.

— Би било чудесно. Още веднъж ви благодаря за всичко, д-р Кънингам.

— Желая ти късмет, момчето ми.

Питър поговори с д-р Санкоф, след като бе приключил операцията си за тази сутрин и след това с няколко свои стари приятели и бивши студенти стажанти. На път за вкъщи отново изпита чувството, че никога не е напускал Бидъл, че се прибира у дома, за да остане завинаги в старата си стая и да поеме по стария си път. Хубаво беше човек да се почувства отново част от стария си живот, но това някак го притесни и го накара да изпита неудобство. Объркваше го, реши той, че всичко това не се вместваше в света на Ан. За нея нямаше място тук, а не искаше да я оставя извън живота си във всяко едно отношение.

Сети се за новината, която му каза Дан — че Дорис Лунд, момичето, с което ходеше, се е омъжила и е бременна — и след това веднага си представи Ан в същата ситуация, с рокля за бременни, която се появяваше в цялото си очарование, присъщо на всички бъдещи млади майки, на официални обеди заедно с него; представи си как усеща ритането на бебето в корема й и как с нетърпение очакват да видят какво ще е то. За миг то се появи пред очите му. Видя един тъмнокос организъм, който лесно можеше да се държи с две ръце, с мънички нокти на пръстчетата си, който плачеше, зачервяваше се и смучеше биберон. В лице приличаше на китайче. Засмя се от удоволствие при това видение.

Погребението на следващия ден протече тихо и спокойно. Освен семейството, имаше малко хора. Дойде най-добрата приятелка на майка му, Вера Милер, както и семейство Крафт, най-близките им съседи, д-р Мохлер, който специално помоли да му позволят да присъства. Единствената сестра на баща му, Бърта Милн, която Питър не бе виждал от десетина години, пристигна от Хейгърстаун със съпруга си, пенсиониран адвокат, измъчван от артрит и диабет.

Питър бе доволен, че хвалебствието и благословията на свещеника бяха кратки, а самото погребение беше толкова семпло, колкото бе възможно. Такова беше желанието на баща му и то бе разумно. След това остана доволен и от въпроса на леля Бърта дали мисли, че може да накара майка си да отиде при тях в Хейгърстаун да прекара нощта. Дора и Франсис си тръгваха тази вечер за Ню Хемпшир и леля му смяташе, че за г-жа Де Хаан няма да е зле да не е вкъщи първата нощ. Той прие предложението, без да я пита, а и тя не се възпротиви, когато по-късно й го съобщи.

Следобедът беше студен и слънчев, а разговорът се водеше според идеята на леля Бърта за по-леки теми, а именно, обсъждаха се видовете храсти, засадени от двете страни на шосето (беше завършила ботаника в колежа), мъртвото куче на банкета на пътя, начинът, по който се строеше всичко, мрачното бъдеще на Мериленд, расистите и проблемите, които те създават. Питър знаеше, че на нея не й хареса идеята за малко скромно погребение, но поне направи коментар за чистата красота на църковната служба в гробището.

Както си говореха, Питър наблюдаваше местата, покрай които минаваха и си мислеше за баща си. Какво ли се е случило с всички онези пациенти на д-р Хенри де Хаан, които са му се обаждали сутрин и вечер, затрупвали са го с коледни картички, казвали са на майка му, когато са я срещали в магазина или пощата колко много го обичат? Отиде си завинаги. От днес нататък никой вече нищо нямаше да чуе за него. И все пак баща му наистина бе оставил след себе си голямо наследство от грижи към определена група хора, на които бе помагал и които беше лекувал, а те на свой ред са го обичали и са му се възхищавали, винаги са си спомняли за него с добро, като са го свързвали с някой критичен миг от живота си, в който той им е помогнал. Може тези хора да не са тук сега, но те съществуваха. Доказателство за всичко това беше д-р Хауард Кънингам. И Питър реши на фона от свистенето на автомобилните гуми, че това е доста голямо наследство, което човек може да остави след себе си.

Къщата на семейство Милн беше голяма и двуетажна, пълна догоре с еднообразни скучни стари мебели. Една възрастна жена, явно слугиня, приготви обикновена студена вечеря и след това Питър пийна бренди, като поговори с леля си и майка си, докато едрият и зачервен г-н Милн, който през по-голямата част от деня не промълви нито дума, дремеше във фотьойла си.

Питър спа неспокойно тази нощ и веднъж се събуди, стреснат от страх, несигурен къде се намира, като явно се бореше с някакъв кошмар. След като прекараха една спокойна сутрин в разговори и солиден обяд, леля му ги закара до автогарата.

Връщането им в Балтимор му беше приятно и му достави удоволствие. Възхищаваше се на майка си повече от всеки друг път, докато пътуваха в автобуса. Владееше се много добре, отказваше да приеме всякакво самосъжаление, държеше се приятно и сърдечно, като дори понякога се шегуваше. Разказа на Питър как Хенри де Хаан настоявал тя отново да се омъжи след смъртта му, за да не страда и не се измъчва в самота, както правят повечето вдовици след смъртта на мъжете си. Съвършено имитираше начина на говорене на баща му, и те и двамата се засмяха.

— Той беше такъв добър човек, Питър, умен, както знаеш, с прекрасно чувство за хумор, добър компаньон, дори и след удара си. Не бих могла да имам по-голям късмет в това отношение. Разбира се, животът му бе винаги посветен главно на медицината, и когато получи удар, той като че ли в известен смисъл спря да живее. Но тогава ти записа медицина. За него беше просто прекрасно, че и ти пое по неговите стъпки. Най̀ ми е мъчно, че не доживя да те види как ще направиш кариера в медицината.

Когато таксито ги остави пред къщата в Таусън, Питър видя, че пощенската кутия е затрупана с писма и картички, а майка му спря, за да я изпразни, докато той се качваше по стъпалата. Като вървеше бавно през верандата, той се почуди дали още сега да не предложи на майка си да продадат тази къща. Самата земя струваше около 25 000 долара и можеше да си купи голяма къща някъде другаде, да живее в едната част, а другата да дава под наем. Щеше да остане съвсем сама на толкова голямо място.

— Питър, тук има една телеграма и за теб — извика тя.

— От кого ли може да е? — запита се той, като слезе по стъпалата.

Разкъса плика и прочете. „Ан е болна в болницата. Имаме нужда от теб. Обади се веднага, Франк Луики.“

— Господи, мамо — възкликна Питър, — телеграмата е от Франк. Казва, че Ан е в болницата.

— Боже мой!

Питър седна на масичката в коридора пред телефона и заслуша с нетърпение обичайните телефонни сигнали, преди да се обади Франк, който му каза, че се опитва да се свърже с него от часове.

— Какво й е на Ан?

— Получила е вагинално кръвотечение. С гърчове и много кръв. Доста е сериозно.

— О, не, Франк!

— Да, по дяволите. Така е. Изглежда, че или е абортирала спонтанно или има тубарна бременност.

— Трябва да й се направи операция. Кой се грижи за нея? Норман Силвана или Хамфърс?

— И двамата са извън града. Баща й, предполагам, е изплашен до смърт и я е довел при Матю Хеч. Той в момента я оперира.

— Матю Хеч, за бога! Матю Хеч! Сигурно се майтапиш. Не е възможно да говориш сериозно. Как е могла тя да му позволи да я оперира?

— Не знам, Питър. Случайно попаднах на тази история. Отивах да видя един пациент, на когото му беше станало лошо и видях името на Ан в списъка на болните в отделението.

— Какво става сега в операционната? Кога започнаха операцията?

— Трябва да е било преди около половин час. Не съм влизал там. Опитвам се непрекъснато да се свържа с теб по телефона. Най-накрая успях да намеря името на леля ти чрез погребалното бюро и й се обадих. Тя ми каза кога сте си тръгнали и ти изпратих телеграма у вас.

— Значи не знаеш как върви операцията?

— Знам, че при постъпването й в болницата е била в шоково състояние и Матю веднага й е предписал демерол и спарин, след това е започнал да й прелива кръв, от която тя очевидно доста се е нуждаела.

— Франк, трябва на всяка цена да знам какво става. Не можеш ли да разбереш по някакъв начин и да ми се обадиш?

— Ще го направя. Почакай един момент. Марш подаде глава от операционната. — Чуха се стъпки и забързани гласове, след което Франк отново взе слушалката. — Е, Марш казва, че засега нещата се развиват по най-добрия възможен начин, на който е способен д-р Бог. Казва, че вече не кърви на масата и че Матю й преглежда таза и корема в момента. Не знае каква е причината за всичко това, но мисля, че допускат да става въпрос за помятане. Казва, че налягането и пулсът й са добри.

— Слушай, ще се върна по най-бързия възможен начин. Майка ми е добре и ще ме разбере. Ако можеш, свържи се с Норман Силвана или Ал Хамфърс. Ал е по-вероятно да помогне, Норман обикновено не иска да се намесва в такива неща. Накарай поне единия от тях да отиде да я наглежда, като се погрижи всичко да се направи както трябва. Моля те, направи го, Франк, и съчини някакви смислени извинения за пред Мат, докато стигна там. Много ценя това, което направи за мен. И ще съм ти безкрайно задължен, ако свършиш и другите неща, за които настоятелно те моля.

— Добре, Питър. Ще направя всичко възможно.