Джеймс Кър
Клиниката (20)

20.

Когато го преместиха от асистентската длъжност при хирургичните операции на д-р Хеч, Питър изведнъж се почувства много по-щастлив. Избягваше го, като оставяше следоперативните грижи за пациентите на Хари Лоусън и Франк Луики. Семейство Хеч заминаха на почивка в началото на октомври и след това имаше чувството, че нещата забавиха темпото си. Събитията от септември започнаха да му се струват като кошмарен сън, преживяна буря, която вече е преминала и чиято реалност е под въпрос.

Болницата и работата му в нея все още имаха голямо значение за него, но прекарваше всяка свободна минута с Ан, като молеше да му дават повече свободни следобеди и уикенди, за да бъде с нея. Ходеха на разходки с лодка, дори на водни ски, изследваха шосетата, планините и плажовете, играеха тенис, вечеряха навън в събота или неделя вечер. Когато отмина хубавото септемврийско време, започнаха да ходят по концерти, пиеси, да слушат разни певци и състави, и Ан дори го заведе да разгледа някои областни галерии и музеи.

Питър я намери за много приятна и учудващо неуморима личност, с която може лесно да се контактува. С щастие запълваше всеки свободен ден с най-разнообразни дейности. Струваше му се доста общителна, тъй като той самият беше затворен по характер. Тя обичаше хората, обичаше да заговаря непознати, да говори с всички, да се интересува за мнението им, да ги опознава и да ги разбира, „да схване същността им“, както се изразяваше тя. На пристанищните докове, в кафенетата и художествените галерии попадаха на хора, с които вече се бяха срещали и си спомняха.

Също така научи, че тя може да ревнува. В края на октомври медицинската помощна общност на Сан Маршъл организира ежегодното си парти, на което и той беше поканен. Тази година имаше ревю, придружено с лека опера или музикална комедия, представени от група артисти от Сан Франциско. Срещнаха се с Матю и Розали Хеч на вратата на залата. Д-р Хеч, който беше блестящ в синята си копринена риза и яркочервената си вратовръзка, се държа много мило към Ан, като беше в настроение и я закачаше. Седнаха заедно по време на представлението и разговаряха един с друг през антракта. Розали изглеждаше уморена, но беше красиво облечена в бял шифон. Питър си помисли, че тя нарочно полага усилия да се държи мило и приятелски с Ан.

Когато след това седнаха в бара на хотела в Сан Маршъл, Питър видя, че Ан е разстроена.

— Има ли нещо, което да не знам? — запита тя.

— Защо, какво имаш предвид?

— Мисля, че тази г-жа Хеч се държа много странно.

— Какво искаш да кажеш?

— Гледаше те, като че ли те притежава или като че ли е влюбена в тебе, спала е с тебе или нещо подобно. — Ан говореше по начин, който не беше типичен за нея, неестествено, през стиснати устни, като думите трудно излизаха от устата й. — Има нещо, нали?

— Всъщност не.

— Разкажи ми сега какво искаш да кажеш с тези думи. Не се опитвай да ме заблуждаваш или да ме лъжеш.

Питър накратко й разказа какво се бе случило, като разбира се не наблягаше на значимостта на събитията, но каза истината и се надяваше, че я е поднесъл достатъчно честно и справедливо.

— Искаш да кажеш, че си излизал с нея вечерта, когато аз бях във Фрешо?

— Не съм излизал с нея. Срещнах я тук, изпратих я до тях и отидох при семейство Луики.

— Веднага разбрах, че е имало нещо между теб и тази жена и страшно се ядосах. Видях и как собственически постави ръката си върху твоята.

— Казах ти цялата истина. Това е всичко и за мен няма абсолютно никакво значение, както не би трябвало да означава нещо и за теб.

— Знаеш ли, току-що установих, че ревнувам. Никога досега не съм била такава. Бях в състояние да й разбия носа за това, което направи. Направо не мога да повярвам. Не ме разбирай погрешно. Виждам, че е привлекателна, но намирам подобно поведение доста изненадващо за г-жа Хеч, омъжена за собственика на клиниката, която има големи деца и т.н.

— Хайде просто да забравим и да не говорим повече за това.

— Същевременно не мога да обвиня никоя жена за това, че те е харесала. Не мисли, че не я разбирам. Но какво е искала тя да ти каже за д-р Хеч?

— Смятам това за професионална тайна и оказано ми доверие, което не мога да предам. Не мисля, че е редно да го споделя с друг човек.

— Разбирам.

— Д-р Хеч хареса ли ти?

— Не мога да го понасям.

— Така ли? Не го ли намираш за симпатичен?

— Напротив. Мисля, че изглежда странно, някак не на място. Видя ми се изкуствен. Всички тези шеги и галантност! Очевидно егото му е чудовищно. Не мога да го понасям. Не знам ти как го търпиш.

— Е, естествено, и аз не го харесвам особено, но нямам друг изход.

По пътя към къщи тя остана много близо до него, като го държеше за ръка и го целуваше по врата. Целувките й за лека нощ бяха много сърдечни и пламенни.

— Наистина те обичам и искам целият да си само мой — рече тя. — Предполагам, че съм със силно развито чувство за собственост. Не искам никоя друга жена на света да си мисли, че притежава дори и частица от теб.

Питър се засмя и отново я целуна, преди да си тръгне.

 

 

Ан имаше останала отпуска, която си взе последната половина от седмицата, когато се падаше Деня на благодарността, а точно тогава и Питър си взе полагаемата му се отпуска от клиниката. Решиха да отидат до Рио Хондо, малък крайбрежен град на юг от Санта Крус, където Ан имаше приятелка от Хаваи, която също беше учителка.

— Мога да отседна при Лин — каза тя. — Знам, че няма да има нищо против, а освен това има един куп други места, като странноприемници и мотели, където човек може да намери стая. Ще прекараме там няколко чудесни дни. Наистина, трябва да се върна в събота вечер, защото обещах на татко да му сготвя пуйка за неделя. И ти ще дойдеш на гости на всяка цена. Татко най-накрая си намери приятелка, една жена, към която проявява интерес, така че му казах да покани и нея.

 

 

Късно сряда следобед взе Ан от колежа. Тя стоеше на стъпалата и го чакаше, облечена в костюм с къса пола. Подходяща по цвят лента украсяваше черната й коса, която пак беше пораснала, а през рамо държеше едно поло. На фона на залязващото слънце лицето й беше покрито с лека сянка, а косата й се развяваше от слабия вятър, когато се приближи към колата с широки крачки. Питър я прегърна през раменете, преди да й отвори вратата на колата, за да влезе.

— Не мога да повярвам — рече той, като отпътуваха. — Заминаваме на наш собствен уикенд.

Ан се засмя с характерния си гърлен смях.

— Не е ли прекрасно?

Решиха да спрат да вечерят в Пало Алто. В седем без петнайсет вече седяха близо до огъня в „L’Omelette“, като си пийваха мартини, специалитет на заведението, както му изтъкна Ан, с маслина, парченце лимон и лук в него.

— Това е добре — рече Питър. — Не знаех, че обичаш и мартини.

— Не го обичах, но започна да ми харесва. Мисля, че за известно време ще се откажа от другия си любим коктейл.

След третото прекрасно мартини, което им сервираха, погълнаха с апетит мезетата от ордьовъра, както и пилешките гърди със сос от гъби и сметана.

— Знаеш какво искам да те помоля да направиш, нали? — рече Питър, докато си пиеха кафето след вечеря.

— Какво?

— Да се обадиш на Лин.

— Защо?

— За да й съобщиш, че в края на краищата няма да отседнеш при нея, а утре ще се отбиеш да я видиш. Каза, че тук могат да се намерят всякакъв род места, където може да преспи човек и не виждам никаква причина да прекарам нощта сам, освен ако не се налага.

— Разбира се, че би било чудесно, но не мисля, че мога да го направя.

— Искам действително да го поискаш, дори и да не го направиш — каза Питър след кратка пауза, която още повече увеличи очарованието и обаянието й.

Тя пламенно и страстно го изгледа, после му изпрати лека въздушна целувка и каза:

— Добре, скъпи. Ще остана при теб. Искам го и ще го направя. Но нека първо да се обадя на Лин оттук, за да не ми тежи на съвестта.

След като се обади, отидоха до колата и Ан бързо се вмъкна вътре. Той затвори вратата с леко блъсване и влезе от другата страна.

— Моля те, Питър, целуни ме — обърна се към него Ан и го придърпа към себе си. Удължи целувката, като продължи да държи лицето му, дори и след като тръгнаха. — Наистина толкова много те обичам, просто не можеш да си представиш — рече тя.

Главата й беше в скута на Питър, когато той тръгна по един лъкатушещ път през Сан Гатос и най-накрая мина през бреговата линия, за да достигне до покрайнините на Санта Крус, където се отправи на юг. Солената миризма на морето ги лъхна право в лицата, когато минаха през Санта Крус и Капитола, за да стигнат да Рио Хондо, където се отправиха директно към плажа.

— Когато миналата година идвах на гости на Лин, видях едно много хубаво местенце насам, ето тук надолу. А, не, продължавай да караш, мили. — След това изрече: — Ето го.

Влязоха в голям двуетажен мотел, бял със зелени дървени капаци на прозорците, люлеещ се покрив и голяма централна поляна с оформен като бъбрек плувен басейн по средата, от който се издигаше пара.

— Какво ще кажеш? — тихо запита Ан.

Питър само сви рамене и й се усмихна.

Влажният нощен въздух го галеше по лицето, докато чакаше управителят на мотела да се отзове на звъненето на нощния звънец.

— Ние със съпругата ми искаме една от най-хубавите ви стаи — обърна се той към мустакатия нощен администратор, който най-сетне се появи.

— Най-хубавата, която ни е останала свободна, е на втория етаж в края на коридора. Под нея е барът, но той затваря в единайсет, така че шумът няма да ви пречи.

— Мисля, че това ще ни устрои.

— Разпишете се тук.

— По всяка вероятност ще останем две нощи.

— Ако можете, бихте ли платили предварително за тази нощ?

— Да, разбира се.

Ан отключи вратата, а Питър внесе куфарите.

— О, не е ли прекрасно! — възкликна тя. — Стаята е голяма. А океанът е точно пред нас. Каква е тази музика?

— Идва от бара под нас. Управителят каза, че затваря в единайсет.

Той постави куфарите на определеното за багажа място.

— Уморена ли си? — запита.

— Не, защо? — Тя го погледна.

— Изглеждаш малко особено — отвърна той. — Има ли нещо, което да не е наред?

— Просто се чудя дали не допуснах грешка.

— Искаш да кажеш като дойде тук?

— Да. Така ли е?

— Естествено, че не.

— Не искам да ме приемаш за даденост.

— Не го правя и няма да го правя. — Той нежно свали сакото й, придърпа я към себе си и я целуна.

Като спря дъха си за миг, Ан свали лентата от косата си, прегърна го и потърка брадичка в гърдите му.

Съблякоха се и тя го докосна, докато стояха прави, след което коленичи, за да го целуне. След малко той рече:

— По-добре е да спреш.

— Наистина ли?

— Определено.

— Не би трябвало да го правя…

— Нямам нищо против.

— … но и мен ме възбужда.

Тогава легнаха на леглото и той целува зърната на гърдите й, докато се превърнаха в тъмночервени пъпки, преди да навлезе в нея. Скоро стигнаха до оргазъм и останаха в леглото след това, за да си починат, като разговаряха и се целуваха.

По-късно се преоблякоха в по-обикновени дрехи, той в пуловер и панталони, а тя — в пуловер и пола и слязоха долу в бара. Там един мъж свиреше на пиано и имаше три-четири други двойки. Всички седяха на масите близо до пианото, пееха песните, които пианистът свиреше и се смееха, когато не знаеха думите.

— Изненада ме — каза Питър, когато се качиха обратно в стаята си. — Ти знаеше думите почти на всички песни.

— Да, винаги лесно запомням думите.

— Това ми харесва. Мисля, че точно това най-много ми харесва.

— Забавен си, когато си си пийнал. И ти на мен ми харесваш такъв, какъвто си, когато махнеш клиниката и всичко останало от главата си, оставиш там само мен и нас.

— Имаме късмет, че ни дадоха стая с двойно легло — рече той. — Повечето мотели са със стаи с по две отделни легла.

— Ти откъде знаеш?

— Не искам да кажа, че някога съм ходил там с момиче, но просто съм чувал от приятели, които са ходили в командировки.

— Обзалагам се, че е така. Кажи ми истината, бил ли си в мотел с друго момиче преди?

— Разбира се, че не. И за да ти докажа, не бях аз този, който планира да те доведе тук. Дори не си нося пижама. Ще трябва да се примириш, че ще спя по долни гащи.

— Знам. Обичам те, когато си по гащи. А ти само изчакай да видиш омайващата ми нощница!

Тя вдигна малкото си куфарче и влезе в банята.

Питър включи телевизора.

След няколко минути Ан излезе, облечена в бежова пижама от две части.

— Не би могъл да наречеш и това облекло твърде омайващо, нали? И аз не съм планирала нещата да се развият по подобен начин. Този филм стар ли е?

— Мисля, че е „Казабланка“, с Богарт.

— Ще го гледаш ли?

— Не, не смятам.

— Можеш да го оставиш да шумоли.

— Не, ще го изключа.

— Мислех, че ще искаш да се любим.

— Разбира се, че искам — отвърна Питър. — Не знам само ти какво мислиш по този въпрос.

— Нямаше подобни намерения.

Той изключи мигащата светлинка на телевизора. По-късно, преди тя да заспи, Питър рече:

— Тази вечер ти беше хубаво, нали?

— По-хубаво не би могло и да бъде.

— Обичаш ли ме?

— О, да, ти си моята любов.

— Наистина ли?

— Да.

Целуна я нежно по устата.

— Уморена ли си?

— Да.

— Лека нощ, скъпа. Не забравяй, че ако се събудиш, можеш да се преместиш по-близо до мен, ако искаш.

— Това е направо прекрасно. Не мисли, че ще забравя, защото нямам подобни намерения. Иска ми се да можеше всяка нощ да бъдем заедно и никога да не трябва да се разделяме.

Питър я наблюдаваше известно време, докато заспа, беше толкова мълчалива и много приличаше на дете. Както си лежеше в кревата, чуваше как тихо се разбиват в брега вълните. Изведнъж се сети за клиниката „Хеч“ и потрепери. За пръв път в медицинската си практика изпита желание да избяга. Разбра, че би предпочел да не се завръща там след четири дни, че би предпочел изобщо никога да не се връща там. Смяташе, че по някакъв начин трябва да поправи ситуацията в тази клиника, ако само знаеше как…

В мислите и мечтите си за бъдещето се виждаше като ключова фигура, която се изправя на национално събрание и предлага програма за изчистване на всички Хечовци от лицето на света, приета с шумни акламации.

По дяволите с медицински некомпетентните доктори като Матю Хеч. До него лежеше Ан, с която също трябваше да се съобразява. Да мисли за децата, които биха могли да имат един ден, високи големи хлапета, някои с черна коса, други русокоси, върлинести и, както се надяваше, красиви. Бебетата с пискюлестите им шапчици и по-големите, които учудват учителите си с ума и силата на духа си. Никога досега не се бе замислял какво ще представляват един ден децата му и това му беше забавно. Да не забрави да разкаже на Ан за това на другата сутрин.

Тя се размърда, когато си помисли за нея и се обърна по гръб.

— Здравей, скъпа — рече той.

— Колко е часът? Още ли си буден? — запита тя, когато той я целуна.

— Само около дванайсет и половина — отвърна той. — Заспивай.

Ан промърмори нещо и се обърна, а Питър също се отпусна и потъна в дълбините на съня.

 

 

На другата сутрин отиде да купи кафе, понички и портокалов сок от кафенето на мотела. Закусиха щастливи и след това отидоха да поплуват в басейна. После се разходиха по брега в продължение на около половин час под лъчите на яркото слънце и топлината на мекия есенен ден в Калифорния.

— Не ти казах, но когато разговарях с Лин, казах, че ще се отбием да я видим към два часа следобед, така че тя ни очаква на обяд. Сготвила е пуйка. Нали знаеш, че днес е Денят на благодарността.

— Неприятно развитие на събитията — рече Питър. — Казах в мотела, че ще отседнем там две нощи.

— Тази вечер трябва да остана при Лин. Ако при нея не се намери легло за теб, ще трябва сам да се погрижиш за себе си.

— Е, добре — с въздишка отвърна Питър. — Ще се държа както трябва. Дори няма да разлея сок от червени боровинки на покривката й.

— И най-добре ще направиш — каза Ан, като го тупна по ръката и след това затича надолу по плажа.

Той я настигна и я повали на мекия топъл пясък. Засмяха се, целунаха се и се прибраха в стаята си.

В събота, докато пътуваха обратно към Лос Гатос и Лос Алтос, се заоблачи и когато стигнаха в Редуд Сити заваля ситен дъжд. Включиха се в потока от бавнодвижещи се коли на магистрала „Бейшор“ по пътя към летището.

— Господи, как не ми се връща на работа в понеделник в тази проклета клиника на Хеч! — въздъхна Питър. — И все пак знам, че още седем месеца ще успея да издържа и да се справя с всичко, което ми се изпречи на пътя.

Вечерята в дома на Ан в неделя вечер беше чудесна, въпреки че хлебчетата бяха малко прегорели. Питър хареса новата приятелка на г-н Алексио, Елизабет Янг, русокоса вдовица, с пораснали деца, чийто съпруг, зъболекар по професия, беше починал и която сега работеше при бившия партньор на съпруга си. Г-н Алексио я бе срещнал в зъболекарския кабинет, когато отивал да си направи контролен преглед на зъбите и сега се шегуваха за това как се бяха запознали.

Двамата излъчваха интимност, като че ли си принадлежаха един на друг, бяха родени един за друг и са били заедно в продължение на дълги години, което се стори забележително на Питър и много им се зарадва.

Тази вечер се прибра вкъщи щастлив и доволен, че толкова много харесва и е в такива добри отношения с бащата на момичето, за което възнамерява да се ожени.