Джеймс Кър
Клиниката (18)

18.

В четвъртък вечерта Питър се прибра вкъщи и се излегна омаломощен на канапето, почти отвратен, като едва ли не му се повдигаше от умора. Спа един час и се събуди от звъна на телефона. Обаждаше се Ан, за да му каже, че не й се заминава на следващия ден, но има добра новина да му съобщи, а именно, че ще се върне в неделя сутринта, тъй като са отложили част от съвещанието й. Уговориха се да играят тенис в клуба на сутринта и да отидат да вечерят в Оукланд.

Петък и събота преминаха в работа. Рано в събота вечерта Питър седеше под сводестия таван на бара на хотела в Сан Маршъл, потупваше с крак подложката на столчето си и злощастно размишляваше. След третата изпита чаша алкохол, реши да се обади на Франк Луики.

— Би ли могъл да издържиш в дома си посещението на един скитник бродяга тази вечер, Франк, или си започнал да барикадираш вратата още докато те питам?

— Питър, ти ли си? Идвай веднага. Марш Урмсер е тук. Семейството му не е в града и сме го поканили на вечеря, за да не е сам.

— Ще платя и веднага идвам.

Докато си плащаше сметката, Питър с изненада видя Розали Хеч да влиза в бара, да се оглежда и след това да сяда на една маса точно срещу него. Прибра рестото си, изправи се и тръгна към нея точно навреме, за да чуе, че си поръчва сух джин.

— О, Питър, не видях, че си тук.

— Тъкмо си тръгвах. Бях седнал от другата страна на тази тъмна бърлога.

— Ами, заповядай, седни. Как си?

— Добре, благодаря. Е, не чак толкова добре, колкото предполагах. Но не мога да се оплача. Д-р Хеч с теб ли е?

— Не. Бях на малко парти на горния етаж в чест на дамата, която вече не е президент на женската лига тази година. Сега имат делово събрание и избират новия комитет за следващата година. Реших да пийна нещо преди лягане, докато чакам такси.

— Смяташ ли, че ще те изберат?

— Бях президент преди две години, така че не вярвам пак да ме изберат.

— Това е добре.

— Наистина е добре, защото означава много работа.

— За мен още едно уиски — обърна се към сервитьора Питър, — но с лимон.

— О, уискито е доста силно, нали?

— Така мисля.

— Аз не го харесвам. Не обичам шотландско уиски — рече тя, но в момента, в който му го сервираха, запита: — Може ли да го опитам?

— Разбира се.

Сръбна си малко от чашата му.

— Не, изобщо не ми харесва. — Направи физиономия и вдигна собствената си чаша. — Знаеш ли, отдавна не съм те виждала.

Той кимна. Не се бяха виждали от вечерта на лятното парти. Знаеше какво мислеха и двамата в момента.

— Чух от Матю, че си имаш приятелка.

— Не знаех, че знае, но е истина.

— Радвам се да го чуя. Трябва да си имаш приятелка. — Погледна го и се намръщи. Питър разпозна набръчкването на челото й. Беше същият израз, който имаше онази вечер в бара, когато си бе пийнала повече от необходимото. — Матю знае много неща за хората, с които работи и за положението в клиниката. Почти нищо не се изплъзва от вниманието му.

— Сигурен съм, че е така.

— Което ни довежда до темата за Матю. Знаеш ли, много се безпокоя за него. Има нещо, което отдавна искам да те попитам, но никога досега не съм имала смелостта да го направя. Може би някога ще поговоря с теб за това, ако не ти е неприятно.

— С удоволствие.

— Може ли да поговорим тази вечер?

— Да.

— Не тук. Не бих искала да остана тук.

Решиха да излязат и да отидат до колата му, за да поговорят, като след това той щеше да я закара до тях, което му беше на път за къщата на Луики.

— Кажи ми — обърна към него табуретката, на която седеше Розали, когато тръгваха да излизат, — семейство Луики добри приятели ли са ти?

— Толкова добри, колкото и всички останали.

— Франк ми харесва. Наистина.

— На мен също.

— Знам, че е рязък в държанието си и Матю смята, че невинаги добре се оправя с пациентите, но уважава способностите му. Ние с Глория обаче, никога не сме се разбирали.

— Така ли?

— Мисля, че всичко започна, когато един следобед й се обадих към два часа и едва не ми откъсна главата. „Тъкмо бях задрямала. Все пак всеки човек има право да си почине следобед, нали? Ще бъдеш ли така любезна да ми се обадиш по-късно?“ Аз, естествено, я пратих по дяволите и оттогава не съм я търсила.

Свърши напитката си, излязоха от бара и отидоха до колата на Питър на паркинга. Там беше тъмно и Питър долови аромата на същия парфюм, както преди, докато седяха и разговаряха.

— Предполагам, че по всякакъв начин се опитвам да отложа това, което искам да ти кажа. — Преглътна и премига с очи, като се опитваше да се вземе в ръце. — Последната година Мат премина през периоди, продължаващи по два-три месеца, когато изобщо не проявяваше никакъв интерес към мен. Мислех, че в живота му се е появила друга жена или жени и дори го обвиних в това, или поне го запитах. Естествено, нямаше никого. За мен бе ужасно трудно. Започна да ми се приисква да се любя с някого и въпреки това изкарвахме повече от месец без подобни контакти. Мисля, че е ужасно от моя страна да говоря така.

— Съвсем не.

— Знам, че това е една от причините, поради която се държах с теб по този начин на лятното парти. Точно след това нещата се промениха, за известно време всичко вървеше добре, но сега като че ли отново се влошиха.

— И не знаеш защо?

— Разбира се, Матю е поел върху плещите си огромна отговорност и работи усилено, прекалено усилено. Знам, че в началото на тази година имаше сърдечни проблеми. Застрахователната компания не прие няколко от електрокардиограмите му, но после промените в сърдечната му дейност се оказаха в резултат на някакво лекарство, което взимал против сенна хрема. Когато спря да пие хапчетата и сърцето му подобри дейността си.

— Мислиш ли, че е бил особено нервно претоварен или прекалено напрегнат през последните години?

— Вътре в себе си преживява нещата далеч по-дълбоко, отколкото показва пред хората. Аз съм единственият човек, в когото има доверие и пред когото се разкрива такъв, какъвто е. Понякога го обхваща депресия, а друг път е на километри разстояние от мене, носи се някъде из въздуха в еуфорно настроение. Но в действителност не е нервен човек или личност, склонна към безпокойство. Ако се тревожи за нещо, трябва да има сериозна причина.

— Той е на четирийсет и осем години, нали?

— Следващият месец ще навърши четирийсет и девет. Разбира се, ляга си рано, става рано, работи по цял ден. Не го виждам много и съм си мислила, че не му остава достатъчно време, за да прояви интерес към мен и да мога съответно да го задържа.

— Когато имате отношения, те нормални ли са?

— Понякога да, понякога не. Различно е.

— Знаеш ли, на моменти мъжете губят способността си да правят любов, когато са на възраст между четирийсет и петдесет години, особено в началото на четирийсетте. Ако са болни от диабет или някои други болести, това може да се случи и още по-рано. Виждал съм обаче хора, загубили тази си способност, без да има някаква очевидна причина и то е временно явление. Всъщност, обикновено така става. Скоро нещата отново приемат нормалния си ход.

— Това, което ме притеснява, е, да не би нещо с него да не е наред и да има нужда от специално внимание и грижи. Нали знаеш какви са съпругите, започват да се безпокоят за всичко, дори ми минава през ум мисълта да не е болен от рак. Думите ти наистина ме успокояват и ми вдъхват увереност. Не съм имала възможност да поговоря с някого за това, дори и Мат не иска да говори по този въпрос, така че сега ми олекна на душата и се чувствам по-добре. Разбира се, разчитам, че този разговор ще си остане между нас.

— Естествено. Не бих си позволил за нищо на света да излезе нещо от мене.

— Знам, че трябва да тръгваш. Ще ме закараш ли?

— Разбира се.

Питър изкара колата от паркинга на заден ход и се запъти на изток. Розали Хеч се приближи до него на седалката.

— Имаш ли кърпичка? — запита тя.

— Да. — Даде й своята и тя попи очите си. Върна му я и задържа ръка на бедрото му. Той изведнъж си спомни големите зърна на гърдите й, възбуди се, след това се сети за Ан, изведнъж се засрами от самия себе си и загуби интерес.

— Ти си много добър човек — рече тя.

Питър не отговори.

Скоро стигнаха до ъгъла на улиците „Санта Рита“ и „Шарп“.

— Вече сме на вашия ъгъл — обърна се към нея Питър.

— Защо не заобиколиш и не ме оставиш при задния вход? Знам, че е едва девет часа, но съм сигурна, че Матю си е легнал. Цял ден беше на риба.

Голямата къща беше бяла и блестяща на уличното осветление. Засадените близо един до друг кипариси изглеждаха черни на фона на вечерното небе и се открояваха в градините около къщата като редици неподвижни гигантски стражи. Питър си спомни колко беше впечатлен, когато дойде за първи път тук преди няколко месеца и въздъхна. Каква цена бе заплатена за всичко това!

— Чудя се дали ще съжалявам някога, че не дойдох с теб в апартамента ти тогава — рече Розали, когато Питър спря.

— Мислиш ли, че би могло да се случи?

— Не знам. По-добре не ми давай друга възможност — отвърна тя и постави ръка на рамото му.

— Не си искрена.

— Така е — погали го по рамото Розали. Наведе се към него, придърпа главата му към себе си и го целуна страстно по устата. — Определено. Благодаря ти, Питър, и лека нощ.

Отиде с нея до задната врата, където тя му се усмихна, завъртя ключа в ключалката и изчезна.

Питър подкара колата, като си мърмореше под носа. „Проклет да съм, проклет да съм.“ По пътя към семейство Луики започна да си мисли за Розали Хеч и проблема й. Би ли могла връзката на Матю Хеч с Мишелин Лонг да има нещо общо с това? Питър също бе забелязал младичката сестра в операционната, която очевидно си падаше по д-р Хеч и той изглежда го съзнаваше. Отделяше доста време, за да се шегува с нея и да я дразни, така че тя се изчервяваше или моментално се ядосваше, когато говореше с нея след операция. Може би в това именно се криеше отговорът. Д-р Хеч й изневеряваше. Или… беше ли възможно сексуалните му проблеми да имат някаква връзка с начина му на опериране? И ето че срещна Розали Хеч, сама в събота вечер, леко пийнала. Възможно ли бе тя да има проблеми с алкохола?

Когато стигна до къщата на семейство Луики, Глория сърдечно го посрещна на вратата и веднага го заведе до гостната. Роклята й беше стегната по тялото, носеше високи токове и имаше спретнат и привлекателен вид. Питър се запита дали и животът й е толкова подреден и спретнат, че да не може да понесе прекъсване на установения му вече ритъм. Разбира се, това си беше неин проблем и сама трябваше да се оправи с него.

Махна с ръка на Франк и Марш, като седна.

— Съжалявам, че се забавих, но срещнах Розали Хеч веднага след като се обадих и се наложи да пийна по едно с нея.

— Ял ли си нещо? — попита Франк.

— Не, не стигнах до ядене.

— Глория, донеси му, ако обичаш, един сандвич с пържола.

— О, не, моля ви, не си правете този труд — рече Питър.

— Изобщо не е труд, а удоволствие, освен това имаме пържоли в изобилие. — Глория отиде в кухнята и скоро донесе сандвича с чаша студена холандска бира.

Когато започна да яде, Франк се обърна към него:

— Видял си Розали Хеч, така ли?

— Да, тя общо взето ми допада като личност, но точно в момента съм настроен много антихечовски — отвърна Питър между преглъщанията.

— Тъкмо си говорехме за кръщенето ти под огъня на операционната през последните десетина дни — каза Франк. — Трябва вече да си се калил, както подобава и да си сред посветените и покръстените.

— Случаят с Мишелин Лонг наистина ме засегна много. Господи! Беше просто непоносимо да гледам как това момиче умира миг след миг, когато изобщо не се нуждаеше от операция и ако не я беше правила, щеше досега да си е жива и здрава.

— Просто е учудващо как успява да докара съвършено здрав човек след четири-пет операции на язва и чревна непроходимост до толкова болезнено състояние, че оправянето му да стане едва ли не невъзможно, а понякога да се стига дори и до смъртни случаи — рече Маршъл. — И за това трябва талант.

— Не искаш ли бира? — запита Франк.

— Мисля, че бих предпочел уиски. Не съм сигурен как ще ми се отрази бирата след уискито, което изпих.

Франк махна с ръка в знак на разбиране и се запъти към кухнята.

— Марш, мислиш ли, че д-р Хеч има добра хирургическа преценка? — поинтересува се Питър.

— Не, съвсем посредствена е, да не кажа, че изобщо липсва. Знаеш ли, че е убил повече хора от чумата? — Изпъкналите очи на Маршъл още повече изпъкнаха и лицето му стана още по-бледо, когато заговори: — Защо си мислиш, че седя сега тук и се наливам с алкохола на Франк, като че ли днес ми е последния ден в този живот? Подобни случаи, като този с г-жа Лонг, направо ме убиват и мене. Стигам до един момент, когато повече не мога да понасям самият себе си. Слава богу, че от първи ноември ме прехвърлят в областната болница и партньорът ми Гас ще поеме за известно време болницата „Хеч“. — Той задъвка края на догарящата между безкръвните му устни пура. — По всяка вероятност се чудиш защо изобщо не напусна Хеч, аз пък се чудя защо ти не напускаш, а и Франк не престава да се чуди защо и двамата не напускаме и така нататък. Нали ти става ясна картинката?

— Доста се поизяснява.

— Но ти може би наистина възнамеряваш да напуснеш?

— Нищо чудно така да стане.

— А, но е възможно да се окаже, че изведнъж ще се озовеш в положение на несъстоятелност като мене или на липса на достатъчно средства, за да преживяваш и издържаш семейството си. Това са основните съображения на човек да приеме или отхвърли дадена работа, нали? Нека да ти разкажа за мен. Първо на първо, последния хирург, с когото работих във „Вели“, не ми хареса, затова го напуснах и дойдох тук. Не съм на щат при Мат. Може би дори бих могъл да преживявам и без него, ако не ме изрита от щата на областната болница задето съм го напуснал, а той има достатъчно връзки и възможности, за да го направи. И точно това ме спира и ме кара да се безпокоя. Имам дете, което този месец постъпва в колеж и още три, които растат, след няколко години ги очаква същото, както и пето на път да се появи. Страхувам се да се откажа от всичко това и да започна отначало. Ние, докторите сме доста претенциозни. Ако изкарвахме само девет или десет хиляди годишно, картината щеше да е по-различна. Тогава щяхме да действаме по съзнание и според принципите си. Благодаря ти, Франк.

Франк се върна с още напитки за всички, освен за Глория, която му бе направила знак, че не иска.

— Никога не съм те чувала да говориш така, Марш — рече тя.

— Ти си точно като жена ми, Глория, никога не ме чуваш какво приказвам. През цялото време все това си говоря.

— Е, извини ме, в такъв случай — мило изрече тя и се усмихна.

— Та, както казвах, Питър, трудно е веднага да се определи защо даден човек постъпва така или иначе, или защо не напуска, което би означавало да се откаже от един доход от четирийсет-петдесет хиляди годишно. Хич не е малко.

— Трудно е, наистина, а в моя случай и невъзможно, защото изобщо не изкарвам толкова много пари — засмя се Франк.

— Е, докарваш си около трийсет хиляди, идеята е една и съща.

— Говорехме за Матю Хеч, Франк. Направо съм отвратен от него тази седмица — рече Питър.

— Така си и мислех.

— Слушай, Франк, искам да ти кажа нещо. Марш, сигурен съм, че ти го знаеш, но чуйте какво съм изчислил аз. — Питър извади от джоба си няколко регистрационни карти. — Прегледах всички амбулаторни картони на всеки опериран пациент през последната седмица и половина. За това време, освен гастректомията на г-жа Лонг и операция за перфорация на остатък от стомах, е направил още две стомашни резекции, четири операции на ингвинална херния, три хистеректомии, отстраняване на тироиден възел, три хемороидектомии, една адхезионоктомия за предполагаема малка чревна непроходимост, две биопсии на гърди, спешна апендектомия, четири премахвания на жлъчен мехур и две операции на варикозно разширени вени. Освен това има и още някои други дребни операции, като премахване на киста на крак, дилатации, кюртажи и други подобни.

— Наистина доста често е започнал да борави със скалпела напоследък, нали? — запита Франк.

— Знаеш какво е отношението ми към г-жа Лонг — продължи Питър. — Не мисля, че изобщо е трябвало да бъде оперирана. Никога не е била лекувана от язва и при операцията не се установи наличие на язва. Видях болното място и бих казал, че бе започнало да заздравява. Тя по-скоро беше за психиатър, а не за хирург. — Питър дълбоко си пое дъх. Чувстваше се нервен, дори трепереше, но бе доволен, че има с кого да сподели мислите си. — От всички тези случаи намирам само три-четири, които наистина са имали нужда от спешна хирургическа намеса. Някои е можело да бъдат известно време наблюдавани, а други се отнасят за възрастни пациенти, които е трябвало да бъдат оставени на спокойствие. Наистина при две холецистектомии са намерени жлъчни камъни, когато са ги отворили, но да вземем случая с възрастната жена, чиято рентгенова снимка показваше нормален жлъчен мехур. Дойде със световъртежи и щеше още да ги има и като се прибере у дома, ако не бе починала от операцията. Става въпрос за г-жа Холенхърст.

— Бедната г-жа Холенхърст, така и не разбра какво стана с нея и защо почина. Разбира се, винаги за всичко е виновна упойката — каза Маршъл. — Или понякога сестрите не следят състоянието на пациентите както трябва, затова се случва пациентът да повърне. Всички тези хора са оперирани, но когато започнат да се появяват проблемите след това, те никога нямат нищо общо със самата операция.

— Започвам да си мисля, че това е схемата, по която се развиват събитията тук — рече Питър. — Но нека да ви разкажа за една от тези резекции на стомаха. Ставаше въпрос за млад човек, на около двайсет и три години, който бе дошъл за пръв път в клиниката два дни преди това. Рентгеновите му снимки показваха възпаление на дванайсетопръстника с възможно повърхностно образуване на язва, но не му е било дадено никакво противокиселинно средство за неутрализиране на стомаха, нито капка. Бедното момче заслужаваше няколко седмици болнична терапия, нещо, което да го успокои и да облекчи болките му. Поне да се изпробва излекуването му с лекарства, преди да му се изреже и извади стомаха.

— Да, и мога да ти кажа, че на всяка една от три резекции получава дъмпингов синдром, придружен с повръщане, диария, изобилно изпотяване. Резултатите от лошия му избор, които се дължат също така на факта, че изважда толкова голяма част от стомаха, предполагам — допълни Франк.

— Това, което ме вбесява, е, че всичко трябва веднага да се направи, едва ли не на момента. Всички се оказват много спешни случаи. Дори имаме едно или две спешни отстранявания на хемороиди — намеси се Маршъл. — Напоследък започна още повече да работи и аз не мога да разбера защо. Мисля, че пак е започнал да взима декседрин, като миналата година. Когато започне да взима тези лекарства, дъвче ги като пуканки.

— На моменти е. Това е ясно. И имам чувството, че тези моменти стават по-чести, точно преди да тръгне някъде в командировка — допълни Франк. — През ноември ще ходи на изток на някакви конференции, а Розали ще се срещне с него във Флорида, за да направят обиколка из Карибско море. Въпреки това не мога да повярвам, че е възможно да става въпрос за съзнателна лудост, свързана с печелене на пари. Възможно ли е от друга страна да страда от несъзнателна лудост, с цел да печели повече пари?

— Защо по дяволите смяташ, че лудостта му е неосъзната? — запита Маршъл. — Мисля, че всеки път, когато в кабинета му влезе пациент, в очите му вижда доларови знаци вместо зеници.

— Не мога да повярвам, че действително мисли по този начин — рече Франк. — Винаги говори убедено и с чувството, че прави онова, което е най-добре за пациентите. Много е морален в това отношение и направо адски се вбесява, не открито пред пациента, а вътре в себе си, ако почувства, че те са на друго мнение.

— Отивам да си сипя още едно питие — рече Маршъл.

— И ти ми подай чашата си — обърна се Франк към Питър, като се изправи.

Маршъл и Франк отидоха в кухнята, а Питър се обърна към Глория.

— По моите изчисления най-малко четирийсет процента от операциите му са напълно излишни. Що се отнася до мене, една-единствена излишна операция, струвала човешки живот, е недопустима и се счита за престъпление, така че, когато човек види осем или десет такива случая за изминалата седмица и половина, му идва просто твърде много. На прага съм да напусна, независимо от сключения договор.

— Това вече е твърде зле.

Маршъл се върна, като размахваше ръце, докато ходеше — нещо, което си беше характерно за него.

— Как е възможно човек да не престава да се усмихва, а същевременно да е такъв проклет злодей? — запита той. — Нямам тебе предвид, Питър.

— Естествено, медицинската му практика също не е достатъчно добра — рече Франк, като седна до Глория и сложи ръката си върху нейната. — Установих например, че не може да измери кръвното на човека както трябва. След като се чудех около година и се опитвах да си обясня как успява да поставя такива диагнози, стигнах до извода, че не може или просто не полага усилия да го направи както трябва. В състояние е да измери кръвно и да го изкара сто и двайсет на осемдесет, докато аз, когато го меря същия този ден, установявам, че е двеста на сто и десет.

— И аз съм забелязал същото — обади се Питър.

— Сигурен съм, че някои от нещата ги върши добросъвестно и както подобава — продължи Франк. — Трябва да му се признае, че не е глупав. Безкритичен е, но определено не е глупав. Често е добре запознат с последните открития на най-новите лекарства, но ги предписва по най-дивашки начин, като започва да реже всичко живо, което му се изпречи на пътя и става направо непоносим.

— Спомняш ли си, когато самият Матю трябваше да се оперира от дискова херния? — обърна се Маршъл към Франк. — Извика д-р Нюсбаум да дойде от Оукланд, за да извърши операцията. За нищо на света не искаше той да отиде в тяхната болница. Тогава имаше ужасно силни болки, или поне така каза, и поиска да му се даде толкова много морфин, че практически получи респираторно задушаване.

— О, сигурен съм, че не е нормален — заключи Франк. — Дявол да го вземе, помниш ли, когато стана скандалът с Бил Ероу и той реши да напусне, като му каза истината право в лицето? Мат за известно време направо изпадна в истерия. Обвини Бил, че краде от пациентите и накара г-ца Уест да претърси всички негови вещи.

— Същевременно се смееше и се шегуваше с пациентите, като че ли никога през живота си не е бил по-щастлив. Беше дяволски странно — добави Маршъл.

— Това, което бих искал да знам, е какво можем да предприемем по въпроса за д-р Хеч? — запита Питър. — Хари Лоусън изглежда го смята за превъплъщение на самия Исус Христос и допускам, че Ал Хамфърс също го има за свой идол. Смятам, че д-р Кьопф няма мнение по въпроса, както и изобщо за каквото и да било друго и нямам никаква представа какво мисли Лес Лесли за него.

— Просто някой път го попитай. Веднага ще ти стане ясно — рече Маршъл, като се облегна назад и повдигна вежди с онзи характерен за него поглед, който сякаш искаше да каже: „Нима има нещо ново на този свят?“.

— А какво ще кажете за Лю Кондон?

— Той също е близък с него, работи при добри и изгодни условия, а освен това не влиза в достатъчно пряк контакт с пациентите, за да може да разбере какво става — отвърна Маршъл.

— А ти самият? И твоят договор е добър и изгоден, нали? Защо тогава се разстройваш? — запита Питър.

— Понякога се чувствам като лейди Макбет — обикалям по цяла нощ из къщи и се опитвам да измия кръвта от ръцете си. Лю Кондон няма и представа за всичко това. Както и да е, той и без това е такъв аристократ до мозъка на костите си, че дори и за миг не би допуснал възможността някои от обикновените хора да страдат.

— Аз пък нямам такова мнение за Лю — намеси се Франк.

— Опитвам се да разбера каква е реакцията и отношението на всеки един от лекарите в болницата към д-р Хеч — рече Питър. — Ако болшинството е на мнение, че не е достатъчно компетентен, може ли да се направи нещо?

— Ако го махнем, не забравяй, че всички ние оставаме без работа. Без него ще трябва да започваме отначало — отвърна Маршъл.

— Не е ли възможно някой да му поговори така, че той да разбере какво ни е мнението за него? — запита Питър. — Не допускам да има кой знае каква полза, но може би си струва труда да опитаме.

Франк, който се бе облегнал на стола си с разхлабена вратовръзка, се наведе напред и каза:

— Всъщност, Питър, веднъж аз убедих Ал Хамфърс, че Матю е допуснал няколко грешки при двама от пациентите си, които му беше изпратил, след което Ал, по своя типичен прям маниер, направо му извади душата заради тях. И всичко това без никакъв резултат. Мат отрече всички обвинения и най-накрая успя да накара Ал да мисли, че аз съм този, който му е подал грешна информация.

— Не може да се разговаря с този човек, Питър. Той просто отказва да слуша това, което му се говори — рече Маршъл.

— Добре тогава, какво да направим, за да възпрем човек като Матю Хеч и да му наложим някакъв контрол? — запита Питър. — Все пак бих искал да зная. Не трябва ли някой да предяви официално обвинение срещу него пред щатските или областните власти? Наистина го мисля. Не е честно да го оставим да постъпва така с хората, нали?

— Нека да ти обясня някои неща, младежо — рече Маршъл, като запали нова цигара от угарката на предишната и си пийна една порядъчна глътка от чашата, преди да продължи. — Да вземем например д-р Сюсък от Болервил, направо излагация за лекарското съсловие, истинско копеле, да ме извиниш за думата, Глория, но си е чисто говедо. Готов е на всичко, за да вземе пари от хората. Луд е да им инжектира морфин. Понякога поставя на бедните филипинци и мексиканци, които работят на полето, по две или три инжекции с морфин на ден против грип. Преди известно време няколко от пациентите му се разболяха от хепатит и установиха, че им е бил инжекции направо през дрехите, когато е бил твърде зает, за да не губи време да се събличат. Без майтап, съвсем сериозно говоря, пациентите влизат, навеждат се, той им удря по една инжекция морфин или нещо друго, няма значение какво, без дори да ги кара да си свалят панталоните. — Маршъл дрезгаво се изкашля, преди да продължи. — В такъв случай се оказва, че и този Сюсък е истинска напаст и заплаха за здравето на хората. Не може да различи, сега ще се опитам да не бъда вулгарен, инфаркт от инкарцерирана херния, но много добре знае как да определя такси за прегледите си и да взима парите на хората. Комитетът за професионални отношения на областните власти, както знаеш, наричат го „Комитетът по оплакванията“, дори получил оплакване срещу него от един пациент, който казал, че за да му направи три кръвопреливания, му поискал по петдесет долара на всяко. Пациентът бил на мнение, че това, което му е прелял, изобщо не приличало на кръв и впоследствие установил, че наистина не е кръв, а просто най-обикновена червена течност, защото на негово име изобщо не била изписвана кръв от кръвната банка. Естествено, Сюсък казал, че човекът нищо не е разбрал и за нищо на света нямало да му върне парите, въпреки че комитетът му „предложи“ да го направи.

— Свършило ти се е питието, Марш. Ще ти донеса още едно, както и на Питър — рече Франк. — Продължавай да разказваш, ще те слушам от кухнята.

— Добре, Франк. Е, това е само началото, Пийт. Също така всички в града знаят, че е алкохолик и наркоман. Инспекторите по наркотичните средства обърнаха света, за да го обвинят, но така и не успяха да намерят нещо конкретно, в което да го уличат. И аз не знам защо. Човек може от пръв поглед да види, че е взимал наркотик. Зениците му са разширени като на сиамска разгонена котка в пустинята Сахара по пладне, замазва и слива думите си, ходи занесено и така нататък. Освен историите с наркотиците, е изпращал при нас няколко неправилно лекувани болни, които впоследствие починаха. Двама болни, малко момче и малко момиче, на които е правил тонзилектомии в кабинета си, също умряха. Кьопф е работил с едното от тях и сега изобщо не му говори. — Спря, за да си поеме дъх и да си пийне от новата напитка, която Франк му връчи, преди да продължи. — Истина е, че преди три години беше на лечение за алкохолизъм в щатската болница, след като се опитал да прегази една своя приятелка с колата си на тротоара. Това достатъчно събуди общественото мнение, така че Министерството на здравеопазването го пусна условно и официално го остави на изпитателен срок. След всичко това, като се напива или се дрогира по веднъж седмично, така че се налага сестрата да му върши работата вместо него, той съвсем очевидно е некомпетентен в медицинско отношение, независимо от всичките си други проблеми. Но да не мислиш, че собственият ни Комитет за професионални отношения е взел някакви мерки срещу него? Или че членовете на медицинската ни общност са тръгнали да тропат с крака по събрания и да изискват да се направи нещо срещу него или да му отнемат правата за практикуване? Не. Никой не направи нищо. Това си е направо позор, но е чиста истина. Не е правилно да се постъпва така. Лекарите не са тези, които трябва да търсят правото в живота. Не смятам, че те самите вече заслужават да упражняват контрол върху себе си. Но след като и върху такъв долен тип като Сюсък не може да се упражни никакъв контрол, какъв ни е шансът, ако се опитаме да предприемем нещо срещу д-р Хеч, който има такава голяма практика, много влиятелни приятели, действена просперираща клиника, с назначени доста на брой компетентни лекари? Положението му е съвършено и много стабилно. Здраво се е окопал и подсигурил от всички страни. Ако се опитаме да направим нещо, ще прережем собствените си гърла. Досега не съм чувал за някой, който да е бил дисциплинарно наказан от съдебните власти на Сан Маршъл. Неотдавна питах един юрист и той не можеше да си спомни да е имало подобен случай.

Франк внимателно изслуша думите на Маршъл, като кимаше одобрително от време на време. Облегна се на дивана и каза:

— Но, Маршъл, ние знаем, че не всички доктори са съвършени, както има и несъвършени бръснари, зъболекари, автомеханици и адвокати.

— Да, но дори адвокатите, например, са способни по-добре от нас да упражняват контрол върху самите себе си. По всяка вероятност всички могат по-добре от нас да контролират действията си. И докато те са свързани единствено с пари или имоти, зъби, коси или нещо подобно, ние си играем с човешкия живот и човешкото здраве. И аз като Питър мисля, че извършването на една-единствена излишна важна хирургична операция е не по-малко престъпление от въоръжен обир и трябва да бъде съответно наказано по съдебен ред от държавата и правителството. И съм сигурен, че някой ден това ще стане. Всъщност вече са започнали създаването на „Медикеър“, службата за контрол върху здравеопазването.

— За бога, Марш, слез на малко по-рационално ниво — сърдито изрече Франк. — В медицината, както навсякъде, има черни овце и некадърници, но същевременно тя е уникална по рода си професия. През последните петдесет години сме изминали дълъг път, за да я усъвършенстваме и да я направим ефективна, като тя непрекъснато се подобрява. Трябва да остане свободна професия, извън правителствен контрол. Доверието на пациента в лекаря е от съществено значение. То ежедневно ни помага да лекуваме хората. Ако признаем, че се нуждаем от правителствен контрол върху действията ни, което дори и за миг не допускам, то ще изгубим и разрушим това доверие.

— Виж какво — рече Маршъл, — тази организация „Медикеър“ е само началото. След десет години правителството ще упражнява пълноценен контрол върху медицината и от нас няма да се изисква да взимаме никакви решения. Това е така, защото те просто не могат да ни имат нужното доверие, че ще съумеем да допускаме до пациентите само добри специалисти.

— Но, Маршъл — намеси се Питър, — не мислиш ли, че можем да направим нещо? Аз така смятам. Няма начин да не успеем да премахнем некадърните лекари с помощта на съответните здравни министерства, спомагателните комитети и организацията „Медикеър“ и да докажем, че искаме пълноценно и добросъвестно да упражняваме медицинската професия.

— Не забравяй, че Матю е подал молба да постъпи и в тази организация, защото се нуждае от достъп в „Медикеър“ и другите застрахователни агенции, а след няколко месеца предстои да дойде общата комисия. Обзалагам се, че се е включил на всички възможни места, за да се подсигури. И освен това, когато говорим за тези здравни комитети, не забравяй, че става въпрос за лекари, които съдят други лекари и има ли нещо в миналото, което да ти говори, че ще направят нещо един срещу друг, освен да се потупат дружески по рамото? Разбира се, единственото, което се обсъжда сега е упражняването на контрол върху медицинската, и болничната практика в частност. Изобщо не става дума как да се упражни контрол върху работата по лекарските кабинети, а там кой знае какво чудо е.

— Виж какво, Марш — каза Франк, като се изправи, за да го погледне по-добре, — признавам, че трябва да вземем някакви контролни мерки, но мисля, че напредваме и можем още повече да напреднем. Мразя копелетата, които обикалят насам-натам, като само се оплакват и казват, че трябва да предадем всичко в ръцете на правителството или поне са толкова пораженчески настроени, че са готови да допуснат да изгубим всичко, постигнато досега.

— Пак повтарям това, което казах. По-добре е лекарите да докажат, че са в състояние да упражняват качествена медицинска практика или някой ден ще им видят сметката, като Министерството на здравеопазването, образованието и социалното осигуряване. Демократичната партия ще им отнеме правата за практикуване на професията.

— Знам, че тук съм само един младши асистент — рече Питър, — така че преди да се скарате, ще се съглася и с двамата. Смятам, че частните лекари са в състояние да осигурят по-добро и индивидуално лечение на пациентите си и не мисля, че американският народ наистина ще иска медицинското му лечение да се контролира изцяло от правителството. Но същевременно съм съгласен и с Марш, че лекарите очевидно никога не са извършвали работата си под заплахата на съдебен контрол и просто трябва да се намери някакъв начин това да бъде направено. Така че засега оставаме единодушни. Нали и ти така мислиш, Глория? — обърна се към нея Питър.

— Реших, че сте ме забравили. Трябва да призная, че вие тримата страхотно си прекарвате тази вечер. Това, което аз ще кажа, е, че се надявам, ако някой спешно се нуждае от лекар, Джордж Кар да успее да изтича по горнището на пижамата си, обут само в панталони.

— Той пък е в състояние само една вечер в годината да отиде на посещение по домовете — рече Франк. — Проклетият му мръсник гаден.

Питър внезапно остави чашата си на масата и си погледна часовника. Беше дванайсет и десет след полунощ.

— Господи — възкликна той, — трябва да се прибера, докато още съм в състояние и да ви оставя и вие да си лягате. Не ми се иска да мисля, че утре сутринта трябва да минавам на визитации. Хей, Маршъл, хайде да оставим горкото семейство Луики да си легнат на спокойствие и да си починат от нас, а?