Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Clinic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Джеймс Кър. Клиниката

Американска. Първо издание

ИК „Делакорт“, София, 1994

Редактор: Вихра Манова

Художник: Росица Крамен

ISBN: 954-841-514-3

История

  1. — Добавяне

17.

Мишелин Лонг продължи да се оправя до следващия понеделник следобед.

Същата сутрин първият им случай беше операция в областта на врата, а вторият — на един четирийсет и пет годишен пощенски служител, изпратен им от кабинета на д-р Сюсък. Извикаха Питър още в шест часа сутринта, за да прегледа пощенския служител. Той установи, че има остър дивертикулит и реши, че трябва да започне лечението с антибиотици. Матю Хеч дойде, след като Питър приключи с прегледа и веднага позна човека на носилката.

— Ти си Джо Чендлър, нали? — запита той. — Помощник-пощальонът от Болервил.

— Да. Как ме познахте, докторе?

— Не си ли спомняш, когато разговаряхме да вземем една част от сградата на пощата на лизинг за филиал на клиниката?

— О, да. Но това беше преди пет години.

— А д-р Де Хаан току-що ми каза, че си тук с болки в корема. По всяка вероятност си бременен. Тук имаме специална терминология за пощенските служители, наречена преждевременна доставка или раждане — пошегува се той, като внимателно започна да опипва корема на човека.

— О, докторе, много боли!

Матю го прегледа ректално и след това за пръв път стана сериозен.

Г-жо, положението е сериозно. Напипвам по-ниско дебелото черво от лявата страна и то е удебелено, възможно е да има и руптура. Сигурен съм, че там има малък абсцес. — Питър не вярваше на ушите си. Никой не можеше да извлече толкова много информация от опипване на цялостната коремна стена и поставяне пръст на ректума. — Винаги съм установявал, че е най-добре да се действа направо и да се отвори корема. Можем да извадим болния инфектиран орган и отново да го зашием. Но това трябва да се направи незабавно, сега, още тази сутрин. Няма време за губене.

— Не искате ли да се направят рентгенови снимки, кръвни проби или нещо от този род, докторе?

— Ще направим някои, естествено, но това няма да промени мнението ми.

— Мислите ли, че е рак, докторе?

— Не, просто лоша инфекция, която трябва да се оправи.

— Е, щом така смятате. Не искам да ме оперират, освен ако не е крайно наложително.

— Много пъти съм правил такива операции, Джо. Знам как стават тези работи.

— Е, добре, обадете се на съпругата ми, моля ви, и поговорете с нея. Ако тя се съгласи, значи и аз съм съгласен.

— Добре, Джо, ще заплануваме операцията ти за около девет часа. Веднага след първата ми предварително планирана операция.

Питър беше против. Абсолютно против. Никога, дори и за миг не би допуснал, че този доктор е в състояние да извършва толкова бързо хирургични операции. По всяка вероятност пощенският служител щеше да се оправи и без операция. А ето че тук историята отново се повтаряше.

Следобеда г-жа Лонг отново получи силни болки. Изведнъж започна да я тресе от студ и вдигна висока температура. Централната част на корема й се поду и стана като голям пъпеш, опънат като горната част на барабан, прободен от ужасните малки дренажни тръбички. Имаше вид, като че ли започва да я боли, само като го гледа човек и дори най-малкият допир я караше да крещи и да се разтреперва от болка.

По-късно същия ден, след като Питър й смени превръзките, тя попита:

— Виждали ли сте Ник, д-р Де Хаан?

— Не, днес не съм. Видях го за малко снощи.

— Знаете ли, той си има своите добри качества както всички хора. Бяхме толкова щастливи, когато се оженихме и последните дни отново имах чувството, че сме се сближили. Казва, че ще спре да пие и ще направи дъщерите ни много щастливи. Не познавате момиченцата ми, нали? — Питър поклати глава. — Г-ца Уест уреди веднъж да дойдат да ме видят, но всичко беше толкова странно, а и те изглеждаха така уплашени.

— Можем да уредим да дойдат пак довечера, ако искате. Бих могъл да се заема с това.

— О, бихте ли го направили? Ще се опитам да не забравя да кажа на Ник.

Малкият й нос се покри с точици от пот и тя не можеше повече да говори. Заспа и Питър не й заведе децата, защото така или иначе нямаше да ги познае.

Ник Лонг стоеше мълчалив и от него не лъхаше на алкохол, когато Питър нагласи абдоминалните инструменти и й премери кръвното на следващия ден при вечерните си визитации. Когато свърши, Ник Лонг направи крачка напред със сълзи в очите:

— Много ценя това, което вие правите за Мики, докторе. Страшно много. Чувствам се ужасно виновен за всичко. Ако не се бях държал като такова копеле, тя първо на първо нямаше да получи язва.

— Трудно е да се прецени дали това е причината, г-н Лонг.

— Децата са отвън в колата. Казахте, че може да ги доведа пак да видят майка си.

— Смятате ли, че това няма да ги притесни? — запита Питър.

— Не мисля — отвърна г-н Лонг. — Може дори да им помогне. Майката на Мики казва, че и без това през цялото време си играят на болница и все за нея говорят.

— Добре тогава, доведете ги.

Той се върна след няколко минути с две малки момиченца, едното русо с конска опашка, големи очила и чипия нос на майка си. Изглеждаше здравословно закръглена, но уморена, с лилави петна под очите. По-малката й сестра беше два пъти по-дребна от нея, на около седем години, тъмнокоса и с тъмни очи, които оглеждаха любопитно всичко наоколо. Дъвчеше дъвка и задаваше по въпрос на всяка стъпка, която правеше по коридора. Започна, като го попита:

— Вие ли сте лекарят на майка ми?

— Да — отвърна с усмивка Питър.

— Тя ще се оправи ли?

— Още не мога да кажа със сигурност. Много е болна. Ти как се казваш?

— Аз съм Вики. Налага ли се да й биете инжекции?

— Понякога.

— Ужасни са. И на мене понякога се налага да ми бият. Винаги ме карат да плача.

Баща й подаде глава от стаята, за да я повика:

— Хайде, Вики, ела.

— Ще влезете ли с мене вътре, докторе? — запита Вики, като сграбчи Питър за ръката с явно изписан страх на лицето си.

— Разбира се, Вики.

Когато Питър излезе от стаята, за да ги остави сами, всяко едно от момичетата държеше по една от слабите бели ръце на Мишелин Лонг, все още с остатъци от лак по ноктите, а г-н Лонг тъжно ги гледаше.

На следващата сутрин температурата на Мишелин Лонг си остана висока и тя напълно загуби ориентация.

— Слънцето ми блести в очите — обърна се към Питър. — Не можете ли да накарате Мери да дръпне пердетата?

Времето беше мрачно и облачно.

Стаята бе изпълнена с неприятна миризма, проникващата миризма от чревните фистули, през които изтичаха фекални отпадъци в бинтовете. На Питър започна да му прилошава на стомаха, докато й сменяше превръзките. Най-накрая успя да й покрие корема с купища абсорбиращи тампони и подложки, и обърна внимание на състоянието на сърцето и белите дробове на умиращата жена, като се опита да измисли някакъв начин да ги подсили и облекчи болките й. Отново започнаха да й слагат кислородни маски, смениха й антибиотика и възобновиха лекарството против шок, защото кръвното й започна бързо да спада.

Когато се върна да я види по-късно същия следобед, лицето й се бе зачервило и изглеждаше още по-изтощено. Сестрата я събуди и тя запита:

— Стана ли време за друга инжекция? Не ми слагат достатъчно, за да ми облекчат страданията, а и ме карат дълго да чакам, след като помоля за нова.

— Просто не искаме излишно да ви държим в състояние на упойка — обясни й Питър. — И без това спите през по-голямата част от времето.

Като погледна през рамото на Питър, тя рече:

— Е, ето го и д-р Хеч.

Питър не знаеше дали не става въпрос за някоя друга от халюцинациите й, но като се обърна, видя работодателя си и шефа на клиниката, който бе застанал на вратата. Д-р Хеч влезе с усмивка, облечен в дълга бяла престилка и очилата с дебели рамки, които обикновено използваше.

— Как я караш, скъпа? — жизнерадостно запита той.

Тя само простена в отговор.

— Виж какво, Мики, започваш да се оправяш. Поне този следобед си будна.

— Д-р Хеч, накарайте ги да ми сложат още една инжекция против болки. Много ме боли, просто непоносимо.

— Добре, Мики. Само исках да ти кажа, че смятам, че имаш нужда от още един млад и красив лекар да те види, затова ще помоля д-р Силвана да погледне стомаха ти. Познаваш ли го?

— Мисля, че не. Заминавате ли?

— Не. Просто искам и той да те види, за да можем да си поклюкарстваме зад гърба ти.

— Дишането ми е много особено. Защо все не ми достига въздух и се задъхвам?

— Ще го оправим. Ще дойда да те видя по-късно, кукличке. Довиждане. — Направи знак на Питър да го последва и излезе от стаята.

Отвън му рече:

— Искам Норман да я види по две причини. Първо, той има невероятно добра преценка при тези тежки случаи и второ, може да се наложи пак да я оперирам. Бих искал да го помоля той да ми асистира, за да видя какво ще му е мнението по време на операцията, като види състоянието й.

— Наистина ли смятате, че е необходима още една хирургическа намеса?

— Норман ще намине да я види рано тази вечер и ще почакаме да видим какво ще каже. Ще ми се обади. Другият проблем е, че това недоносено копеле, съпругът й, може да ни докара неприятности. Опитва се по друга линия да организира временно разследване на случая по страничен път. Доколкото разбрах, онзи ден я е накарал да подпише някакви документи. Възможно е да се надява да заведе гражданско дело срещу нас и затова смятам, че ще постъпим умно, като повикаме и Норман да я види, за да даде мнението си по амбулаторната й карта. — Спря за момент, но когато Питър не каза нищо в отговор, продължи: — Този тип Лонг никога не ме е харесвал. Мики си беше паднала по мене преди известно време, в продължение на около година, ако трябва да бъда точен. Беше една от онези тъпотии, които пациентите понякога си втълпяват, че чувстват, а на съпруга й това, естествено, не беше приятно и се настрои срещу мене.

— Случва се.

— Всички други пациенти добре ли се оправят?

— Старецът с проблемите в дебелото черво, г-н Стайрън, много кашляше тази сутрин, така че му поставих клапата на Бенет.

— Добре си направил. Наистина много ми помагаш. Хей, кажи какво мислиш, защо се задъхва г-жа Лонг според теб? Дали няма пневмония или пък е от сърцето й?

— Възможно е разпъването на корема да е притиснало диафрагмата.

Какво по дяволите очакваше той? Жената умираше от гноясване на корема, а той се чудеше защо не й достига дъх?

— Е, недей да гледаш толкова притеснено, момче. Не бива винаги да приемаш чуждата мъка толкова присърце. Знам как се чувстваш, но такава ни е професията, не може да не се сблъскваме с подобни неща. Човек прави всичко възможно, за да ги избегне и независимо от това се безпокои какво още може да се случи. Ако се държиш така, само ще намалиш работоспособността си и ще попречиш на оздравяването на пациентите си.

 

 

Норман Сипвана дойде да види Мишелин Лонг, докато Питър все още попълваше картоните на пациентите с резултатите от следобедните визитации на бюрото на сестрите.

— Бях останал с впечатление, че ще дойдеш вечерта, Норман — рече Питър, когато го видя да излиза от стаята й.

— Ще излизаме довечера, така че предпочетох да намина сега. Вече наближава шест часа, нали?

— Шест и пет е.

— По дяволите.

— Това е пациентката, за която ти разказвах миналата седмица, Норман, и която те молех да погледнеш.

— Така ли? — Норман се обърна към Питър. — Мога да ти кажа едно нещо. Тя е една от онези бъркотии и каши, които обича да забърква Матю Хеч, а след това отчаяно започва да търси някой, който да го измъкне. По дяволите, вече никой не може да й помогне. Тя е пътничка. Възможно е да не изкара и нощта. Матю ме помоли да я видя, като ме запозна само с една десета от подробностите. Каза ми: „Г-жа Лонг има проблем с фекалните фистули след гастректомия“, със същия успех като някой, който ти подхвърля, че еди-кой си е с гнойни пъпки по лицето. По всяка вероятност има най-малко шест фекални фистули. На умиране е.

— Той спомена, че може да се наложи пак да я отвори и смята, че ще му помогнеш, за да се възползва от полезните ти съвети.

— Още една операция ще бъде направо убийство. По всяка вероятност няма да е в състояние да я преживее, но дори и да успее, просто няма нищо, което да може да се направи в хирургическо отношение, за да се подобри състоянието й.

— Ще му се обадиш ли?

— Да. Кой му е домашният телефон?

— Ето го тук, Евъргрийн 7–8998.

Норман набра номера и изчака:

— Здравей, Розали. Обажда се Норман Силвана. Може ли да говоря с Матю? — Пак изчака. — Мат, обажда се Норман. Да. Току-що видях г-жа Лонг. Не мисля, че за нея вече изобщо може да се направи нещо. Прегледах корема, погледнах амбулаторния й картон и току-що поговорих с Питър за нея. Единственото, което мога да ти предложа за подобряване на състоянието й поне малко, е да й се направи кръвна плазма или да й се бие интравенозно протеин. Не смятам обаче, че това много ще й помогне. — Няколко мига слушаше това, което му казват от другата страна на слушалката. — Страда от силен задух, но на моменти я тресе. Температурата й е 40 градуса и е напълно естествено дишането й да е затруднено. Освен това, в момента взима три или четири антибиотика. — Пак замълча, след това продължи: — Възможно е да има пневмония или сърдечна недостатъчност, но не смятам, че това е основният й проблем. Мисля, че става въпрос за типичен случай на отравяне на кръвта. Перитонит. Не виждам как е възможно анестезията да обясни състоянието й. — Пак замълча. — Смятам, че в никакъв случай не трябва да я отваряте отново. Това ще я убие. — Пауза. — Е, ако смяташ, че съпругът й има нещо подобно на ум, това е още една причина, която да те възпре от подобни действия. — Пауза. — Няма да издържи операцията в състоянието, в което се намира. Ще умре на операционната маса. — Пауза. — Добре. Ще я прегледам още веднъж сутринта, отбелязвам си тук на картона.

Норман шумно тресна слушалката и затвори телефона.

— Нека този тип да си мисли, че човек трябва да му говори по заобиколен начин, за да му каже истината. Знаеш ли, че наистина се канеше да оперира момичето още веднъж тази вечер? Единственото, което иска, е човек да не противоречи на онова, което и без това вече е решил да направи, но проклет да съм, ако го сторя.

— Учудих се, когато спомена още една операция тази вечер. Много съм ти благодарен, че го уговори да не го прави.

— Поне смятам, че за тази вечер съм го навил, а мисля, че графикът му е доста претоварен за утре сутринта. Но тя ще бъде толкова зле утре, че на него и през ум няма да му мине за това.

 

 

На следващата сутрин Питър се събуди още в пет часа и не можа пак да заспи. Най-накрая стана и се облече. Малко след шест вече беше в стаята на г-жа Лонг. Температурата й се бе вдигнала над 40 градуса и тя непрекъснато стенеше, когато не говореше несвързано. Сестрата каза:

— Не мога да разбера какво приказва, докторе. Имам чувството, че от време на време говори на френски.

— На френски. Не знаех, че говори френски.

— Съпругът й ми каза, че е израсла в Канада и е говорила френски като дете. Мисля, че това може да обясни ситуацията.

Точно тогава тя избълва поток от безсмислици, започна да се мята в кревата и да вади маркучетата от устата и ръцете си.

— Това, което прави, не е хубаво за нея, нали? — запита Питър.

— И през нощта се мяташе и ги вадеше, докторе, не сме й вкарвали течности от четири часа.

— Как е кръвното й налягане?

— Не мога да ви кажа със сигурност, поне в продължение на последния час. Давах й арамин.

— Е, налага се незабавно да го възобновим. Мисля, че прекалено се поти. Трябваше веднага да ме уведомите.

— Не исках да ви безпокоя.

Питър де Хаан отново погледна Мики Лонг, преди да започне да работи с нея, като още веднъж си помисли колко неузнаваема бе станала тя, откакто за пръв път я видя. Сега лицето й беше червено и подпухнало, черната й коса беше разчорлена, а ноздрите й бяха подути и възпалени, като яркочервените им краища бяха изранени от слаганите катетри. Коремът й бе патологично надут, похабените й ръце надупчени на черно-бели точки от иглите. Беше олицетворение на изкуствено поддържан живот, дишането й се подхранваше с кислородна маска, правеха й инфузии, пречистваха я със смукателни тръби и я стимулираха, за да удължат поне малко живота й. Сърцето й биеше бързо и стабилно, но очевидно звукът му беше по-слаб. Едва когато повдигна клепачите й и видя черните нефокусирани очи, можа наистина да я познае. Насили се да мисли философски за провала в живота на умиращата жена и да се опита да реши каква следваща стъпка да предприеме. Бързо предписа разпореждания какво трябва да се направи и по време на интервалите между всеки две операции тази сутрин тичаше при нея, за да види как е. След като приключи операцията в единайсет и половина, Питър презглава се втурна към стаята й.

— Току-що спря да диша, докторе. Тъкмо се опитвах да ви се обадя. Започна да се втвърдява и посиня — обърна се към него сестрата.

Питър веднага преслуша сърцето й. То биеше слабо и неравномерно. Зениците й се разширяваха. Пое си дълбоко въздух и след това на китките й вече не се усещаше никакъв пулс.

— Преди шест минути температурата й беше 42 градуса и шест, докторе.

— Ректално ли?

— Да.

— Ще изтичам да донеса корамин. Сложете й кислородната маска малко по-високо, ако обичате. — Взе лекарството и докато се връщаше, видя г-н Лонг, който излизаше от асансьора с двете малки момиченца, в които Питър разпозна дъщерите на Мишелин. — Не знаех, че и днес ще доведете дъщерите си, г-н Лонг.

— Исках пак да видят майка си, докторе. Докато е тук, искам да я виждат всеки божи ден. — Днес не се държеше особено стабилно, като явно излъчваше алкохолни изпарения.

— Ужасно е зле, г-н Лонг. Не могат да влязат при нея сега.

— Искам да влязат. Не ме интересува.

— Невъзможно е. Не сега.

— Толкова ли е зле?

— Много. — Питър ги остави да стоят в коридора, момиченцата хванали баща си за ръце. В стаята видя как Мишелин отново се стегна и си пое дълбоко дъх.

Сестрата каза:

— За първи път си поема дъх, откакто излязохте.

След като сипа корамина в интравенозната тръбичка, Питър опита да й приложи изкуствено дишане за компресия на гръдния кош, но нищо не се случи, освен няколко съвсем слаби опити за вдишвания. Ударите на сърцето вече не се чуваха, а зениците й бяха много разширени.

Питър излезе от стаята и каза:

— Г-н Лонг, тя току-що почина. Отиде си.

По-голямото момиче започна да плаче, а г-н Лонг и Вики загледаха втренчено и невиждащо.

— Не мога да повярвам, докторе — отвърна г-н Лонг. — Искам да я видя.

— Ако сте съгласен да влезете сам, ще ви позволя.

— О, не искам да отивам при нея без момичетата. Благодаря ви за всички усилия, които положихте, за да й помогнете.

— Мама наистина ли е умряла? — наруши мълчанието с въпроса си по-малкото момиченце.

Баща й кимна, след което се обърна и тръгна заедно с момичетата към изхода. Точно преди да се качи в асансьора, погледна Питър и почти беззвучно изрече:

— Благодаря ви, докторе.