Джеймс Кър
Клиниката (16)

16.

Хирургичният график за операции не беше толкова натоварен в петък сутринта. Г-жа Лонг лека-полека се възстановяваше и заприличваше все повече и повече на себе си. По-късно същия ден каза на Питър:

— И за миг не съм допускала, че ще остана жива след още една операция, но ето че съм още тук, а и на всичкото отгоре се чувствам по-добре. — Лицето й беше опънато и много по-бледо от свалената температура.

Тази вечер Питър вечеря с Ан и баща й. Г-н Алексио им разказа дълги забавни истории за проблемите, които бе срещал с мексиканските си работници, когато се опитвал да построи мостове между Гуадалахара и Гуанахуато. Хавайската гозба, поднесена от Ан, мешаната салата и лимоновият пай бяха много вкусни и направо прекрасни.

След вечеря г-н Алексио се оттегли в кабинета си, за да поработи няколко часа, докато Питър и Ан отидоха в хола. Когато седнаха на канапето, Питър рече:

— Майка ми сигурно би ти поискала рецептата на хавайската манджа „говеждо териаки“.

— Много е просто. Лесно мога да я науча. Разкажи ми за нея, Питър — помоли го Ан. — Какво представлява тя?

— Хм, трудно е да я опише човек. Мисля, че е най-просто да се каже, че прилича на мене, или може би, за да бъда по-точен, че аз приличам на нея. Нямам предвид, че прилича на мен по външен вид. Аз си изглеждам като един типичен Де Хаан. Тя е дребна, сивокоса, слаба като всички от техния род, семейство Дофни. Забавна е, има чувство за хумор и е особена по отношение на някои неща. Цигарата не й слиза от устата, за разлика от мен, но иначе много си приличаме. Свикнали сме да отиваме навреме, щом трябва да се свърши някоя работа. Всичко се поставя на мястото му и ако започнем нещо, винаги го довършваме.

— Ти никога не показваш, че си ядосан или разстроен, искам да кажа, не даваш външен вид на чувствата си. И тя ли е такава?

— В това отношение наистина много си приличаме. Характерът ни е един и същ. Изобщо не се ядосваме лесно, но когато се ядосаме или разсърдим на някого, оставаме ядосани или сърдити дълго, понякога за цял живот.

— Не знам дали да ти повярвам за това. И ти ли си такъв? — запита Ан, но в този момент телефонът звънна. Търсеха Питър и, след като говори, той бавно се върна в хола.

Ан внимателно го наблюдаваше:

— За г-жа Лонг ли ставаше дума, Питър?

— Не, има нещо друго. Нали знаеш, че напоследък помагам на д-р Хеч и му асистирам при операциите. Вчера оперирахме една възрастна жена, извадихме й жлъчния мехур и сега ми се обадиха, за да ми кажат, че е колабирала и внезапно е починала. Не знаят от какво. Сестрата мисли, че може да е повърнала и повърнатото да се е върнало в нея по аспиратора, като един вид се е задушила. Това често се случва.

— Колко ужасно! Как се казваше?

— Лилиан Холенхърст.

— На север има едно голямо ранчо, наречено „Холенхърст“.

— Може да има някаква връзка, не знам. Живеела е в някакво ранчо с дъщеря си. Проклет да е този д-р Хеч. Не мога да разбера защо трябваше да я оперира.

— И преди си казвал такива неща, скъпи. Медицинските общности и държавните министерства не отнемат ли лекарските права за извършване на ненужни операции?

— Боя се, че не става така лесно, както си мислиш.

— На колко години беше тази г-жа Холенхърст?

— На осемдесет и четири или и пет.

— Е, все пак е била доста възрастна. Много неща биха могли да се случат на човек на тази възраст. Отдавна ли е била болна?

— От години не била добре, но съм сигурен, че щом е изкарала до тази възраст, това не е малко и е над средната смъртност на населението. Пък и нали задачата ни не е да убиваме хората, след като стигнат до известна възраст?

— Искаш да кажеш, че тази пациентка не е била в състояние да издържи на подобна операция ли?

— Не, въпреки че не там е въпросът. Не разбирам защо изобщо е трябвало да се оперира. Естествено, не бих искал това, което ти казвам в момента, да излезе от теб. Нека да си остане само между нас.

— Разбирам.

— Извадихме й жлъчния мехур вчера и аз не мога да проумея причината.

— Защо се махат жлъчни мехури? Не е ли, защото в тях са се образували камъни?

— Да, но в нейния нямаше нищо. На д-р Хеч само му се стори, че може нещо да не е наред с жлъчния й мехур, въпреки че рентгеновите снимки бяха добри, както и самият жлъчен мехур беше в много добро състояние, когато го извадихме, доколкото успях да видя. Но той постави сонда в общия канал, каза, че е усетил съпротивление и предположи, че може да има камъни, които вече да са изпаднали от жлъчния мехур. След това реши, че отварянето на канала до голяма степен ще облекчи състоянието й.

Ан постави кожената папка на масата и стана.

— Значи наистина в този канал може да е имало някакво камъче. Няма как да си сигурен в обратното.

— Да, точно там е проблемът при подобни ситуации. Свързано е с даване на различни мнения и преценки. На ръба е на истината и практически е невъзможно да се докаже. До такава степен, че човек трудно може да обвини някого, ако той е премислил тази ситуация и отдавна преднамерено я прилага върху пациентите си.

Ан застана пред него и го хвана за двете ръце.

— Да не искаш да кажеш, че д-р Хеч е психопат и върши всички тези хирургични операции съвсем преднамерено?

— Не знам какъв е. Не мога да го разбера. Някои доктори наистина смятат, че са в състояние всичко да излекуват със скалпелите си. Напълно е възможно нещо подобно да се е случило и на д-р Хеч. Може да се смята за някакъв бог и че скалпелът в ръката му е магическата пръчка на божествената благословия. Има едно нещо обаче, което няма начин да не съзнава, а именно, че хирургичните операции ежегодно му донасят цяло състояние. Предполагам, че парите са му повлияли до известна степен и той отдавна внимателно е пресметнал действията си.

— Такъв човек ли ти изглежда? — запита Ан, а ръцете й бяха студени в неговите.

— Още не мога да разбера. Знам, че казва и втълпява на хората, че е посветил целия си живот на медицината. Знам, че искрено вярва, че операциите му са напълно обосновани и необходими. А и пациентите са много интересни. Нямат нищо против да се отнасяш грубо с тях или да злоупотребяваш, стига само да им обръщаш достатъчно внимание. Чувам хора да казват: „Всеки път, когато отида при д-р Хеч, иска да ми направи по някоя и друга операция и да ме зашие след това с игла“, след това започват да се смеят, като му се възхищават колко прекрасен човек е той и колко много е направил за тях.

Ан се приближи до Питър и постави глава на рамото му.

— Предполагам, че веднага трябва да тръгваш.

— Жената вече е починала, така че, колкото и да бързам, няма да мога да й помогна. Трябва просто да подпиша няколко документа и да се срещна със семейството.

— Това, което каза, много ме разстрои — рече Ан. — Всички ние сме такива егоисти. Знаеш ли, че първото, което ми идва на ум и от което започвам да се страхувам, е, че ще решиш да напуснеш това място и д-р Хеч, и да си заминеш.

— Знаеш, че никога няма да си тръгна без тебе.

— По-добре не се и опитвай.

Целунаха се и тя каза:

— Неприятно ми е като се сетя за следващия уикенд. Трябва да отида до Фрешо до Института по изкуствата. Не ми се иска да заминавам и да се разделям с теб, дори и за три дни. Не е ли глупаво от моя страна?

— Не, прекрасно е.