Джеймс Кър
Клиниката (15)

15.

В шест часа сутринта пиха кафе и ядоха кифлички с канела в малката кухничка, след това се измъкнаха, ръка за ръка, крадешком по задните стълби, преди да се целунат на последното стъпало. Всеки се качи в своята кола и отпътуваха като непознати.

Питър се отби да види г-жа Лонг, преди да отиде в операционната. Беше задрямала, но повдигна клепачи, когато той влезе и леко му се усмихна.

— Още съм тук — рече тя.

Сестрата му връчи графика за температурата. Беше спаднала до 38.6 ректално. Сигурно кортизонът й беше помогнал.

— Как са болките? — запита Питър.

— Точно сега малко по-добре. — Говореше бавно и с усилие. Дишането й бе станало малко по-леко, но все още беше студена и влажна на допир. — Исках да кажа днес, но се сетих, че не знам кой ден сме.

— Четвъртък.

— Четвъртък ли стана вече? Не ме ли оперираха в събота вечер?

— Не, в неделя вечер.

Тя заплака, когато Питър пипна корема й, който продължаваше да е твърд, но малко по-мек отпреди. Като се поослуша за известно време, чу движението на вътрешностите. Обърна се към нея:

— Пак ще дойда по-късно тази сутрин. Междувременно ще помоля да направят още една рентгенова снимка на стомаха ви.

Когато излезе от стаята, Питър намери г-н Лонг, който го чакаше в коридора.

— Докторе, как е тя? Вчера с часове чаках д-р Хеч, но той така и не се появи.

Питър му направи знак да тръгнат заедно по коридора, за да не говорят пред стаята.

— Да ви кажа откровено, г-н Лонг, хич не съм доволен от развитието на събитията. Въпреки че тази сутрин изглежда малко по-добре, продължава да е много зле.

— Знаех си аз, че не трябваше да се подлага на тази операция. Проклетият му д-р Хеч. Извинете ме за думите, но никога не съм го харесвал.

— И все пак мисля, че трябва на всяка цена именно вие да поговорите с него, г-н Лонг. Тази сутрин има една операция, която ще продължи около час. Смятам, че ще можете да го намерите около осем и половина.

— Добре, въпреки че много ми се иска да му кажа право в очите какво мисля за него. Какъв е проблемът сега? Инфекция ли има?

— Проявява се като инфекция, ние го наричаме натрупване на гной вътре в коремната област на оперираното място. Може да е също така и от панкреаса. Понякога се възпалява след операция. Тогава вече не става въпрос за истинска инфекция, а за остро възпаление, придружено с висока температура и болки.

— Мислите ли, че има опасност да умре, д-р Де Хаан?

— Би могла. Въпреки че от все сърце се надявам да не стане така.

— По-добре е да не умира. — Питър забеляза кървясалите очи на мъжа и помириса киселата етанолова миризма на дъха му, останала от предната нощ.

— Грижа се за нея много внимателно, г-н Лонг, и ще направя всичко, което е във възможностите ми, за да й помогна.

— Зная това, докторе, и не мислете, че не го оценявам. Не сте вие този, на когото съм ядосан.

 

 

В съблекалнята на операционната Матю Хеч го поздрави с усмивка и вдигната ръка, като държеше телефонната слушалка до лявото си ухо с другата и само единият му крак беше обут в хирургическите дрехи.

— Добре, тогава — каза д-р Хеч по телефона. — Следобед ще поговоря с вас по този въпрос. Елате у дома ми точно в пет часа, става ли?

Мълчаливо кимна няколко пъти, сбогува се и затвори телефона.

— Господи, тези борсови агенти стават толкова рано, само и само, за да ти развалят настроението още от сутринта. Приличат на търговци на дребен добитък. Опитват се да сключат сделка с теб, когато си още в полусънно състояние.

— Мислил съм да купя борсови акции съвместно с някой друг — рече Питър. — Например всеки месец да внасяме по петдесет или сто долара на едно място, за да има по нещичко настрана.

— Не бих те посъветвал да правиш това, Питър. Един добър борсов агент може да направи за теб много повече. Когато работиш с тях, се налага да отделяш повече пари, но накрая се оказва, че е имало смисъл и си е струвало труда. Е, отивам да се мия. Мога да почна и без теб.

— Веднага идвам.

След като направи разреза на корема на г-жа Холенхърст, д-р Хеч се обърна към Питър:

— С какво впечатление остана от тази стара дама? Доста силен характер има, а?

— Да, заприлича ми на едната от двете старици във филма „Арсеник и стари дантели“.

— Прав си. Точно така. Знаеш ли, тя доста пиеше.

— Чудех се дали няма нещо такова.

— Какво мислиш, че ще открием вътре?

Питър погледна Матю Хеч.

— Не знам.

— На тази стара дама й има нещо. Просто го чувствам и мисля, че е в корема й. Смятам, че е жлъчният й мехур. Няма да се изненадам, ако намерим някой злокачествен тумор там.

— Така ли?

— Да. Никога не съм я виждал толкова зле. Знам, че и преди е получавала пристъпи, но очевидно този е най-тежкият. Убеден съм, че напипах жлъчния й мехур при прегледа. Рентгеновата снимка не го показва ясно, но видях мъгливост на върха на жлъчния мехур, която може да се окаже малки камъчета или утайка. Лю не го отчете в доклада си, но го запитах за това и той каза, че е напълно възможно. Разчитам сам всичките си рентгенови снимки и сам си ги тълкувам, като много държа на собствената си преценка. Не искам да кажа, че Лю Кондон не е добър радиолог. Но той не е разчитал рентгенови снимки в продължение на двайсет и три години на пациент след пациент, които също лекува от години и следи състоянието им отблизо. Лю често се чуди на диагнозите ми за чревна непроходимост, като преглежда рентгеновите снимки преди операциите. Предполагам, че затова мога да се справя и сам с тях.

Питър се запита дали д-р Матю Хеч понякога се усъмнява в собствените си възможности и дали не получава временни ясновидски проблясъци на себереализация. Или главата му непрекъснато витаеше в облаците, като всяка неприятна мисъл, която се зараждаше в нея мигновено се изличаваше? Никога ли не беше прозрял факта, че хирургията е много рентабилна професия и ако на човек не му пука къде отиват човешките органи или дадени части от тях, или какви инструменти е използвал, за да ги изреже, може да натрупа цяло състояние единствено от провеждане на операция след операция? Хората обичаха да се подлагат на най-различни операции. Когато им предлагаха да ги оперират и им го поднасяха под формата на здравна необходимост, те приемаха всичко за чиста монета и веднага се съгласяваха. Бяха готови на всичко, за да си възвърнат здравето. Един лекар би могъл да направи капитал от това. А Матю Хеч? Изглежда, точно така постъпваше. Значи го правеше съзнателно. Едва ли беше възможно. Сигурно бе осмислил вътрешното си желание за пари и власт и бе възприел това, което смяташе за приемлива, може би дори по-висша форма на поведение на един медик. И все пак, просто нямаше обяснение за постъпките му.

Питър започваше да усеща заедно с Матю Хеч онова, което той бил чувствал, когато веднъж разговарял с осъдените на смърт затворници от затвора в Мериленд. Или пък си припомни как той самият се бе чувствал при посещение в психиатричното отделение на една държавна болница. Всички там му се сториха толкова нормални, че не можеше да повярва, че се намира в компанията на убийци, луди и психопати. Ето сега, като не можеше да проумее мисловните процеси на Матю Хеч, му беше трудно да повярва в реалността на действията му.

Сигурно вече собствените му преценки бяха започнали да стават твърде резки, почти параноични, като голямото му умствено напрежение го принуждаваше да си мисли най-различни странни неща. Може пък да се окаже, че г-жа Холенхърст наистина има жлъчен мехур, пълен с камъни и добрият д-р Хеч щеше да я излекува и да обоснове действията си? Не, изключено. Освен ако във върховете на пръстите си нямаше някакво магическо шесто чувство, което да му подскаже, че трябва да подложи тази възрастна жена на проблематичната, и почти със сигурност ненужна в дадения случай, холецистектомия? Толкова много неща подлежаха на медицинска преценка, а тя до голяма степен варираше при различните лекари, но тук той просто не можеше да допусне съществуването на подобен вариант. Със сигурност нито един добър хирург не би се съгласил да я оперира. На Питър внезапно му прилоша от мисълта колко ли още такива доктори като д-р Хеч съществуват по малките градчета и из големите градове, в селцата и медицинските сгради небостъргачи на Щатите?

— Дръж този ретрактор по-здраво, моля те, Питър.

— Да, господине.

— Определено има плеврални сраствания около яйчниците и в дебелото черво. Мисля, че тук е имала стар апендицит. Добре, давай да погледнем в жлъчния мехур. Можеш да приготвиш няколко сутури^[1] на иглите.

— Две нула ли, докторе?

— Да, две нула е добре.

Жлъчният мехур се видя след няколко минути и въпреки че имаше няколко малки сраствания с черния дроб по краищата, изглеждаше голям и напълно здрав.

Матю го попипа и стисна края му.

— Мисля, че напипвам малко песъчинки вътре. Дебел е на пипане, бих казал. Стената му е удебелена.

— Ще го извадите ли? — запита Питър.

— Естествено — разсеяно отвърна Матю. — Това е от този вид заболявания, когато трябва да се изследва и общия канал, както при г-жа Лонг. — Премахването на жлъчния мехур му отне още петнайсет минути. Когато го отвориха в металния поднос на масата, в съда се изля само жълта жлъчка. — Не виждам камъни. Жлъчката, обаче, не изглежда нормална, а и стената е удебелена. Хайде сега да надникнем в общия канал. Камъните може да са се измъкнали там. — Той внимателно избра две метални сонди с формата на клещи от стерилната поставка. Първата не искаше да влезе лесно, затова взе втората и се опита да я набута. Изглеждаше, че тя на няколко пъти се повдигна нагоре от панкреаса при опитите му, докато най-накрая Матю Хеч не я пробута вътре със сила, като й добави една ампула ватер и я вмъкна в малкия чревен лумен на дванайсетопръстника. — Готово. Ако там има камъни, а на мен ми се струва, че точно те пречеха на сондата да проникне вътре, сега ще излязат в червото. Добре. Хайде да я затваряме.

Когато после си обличаше дрехите в съблекалнята, д-р Хеч си тананикаше и си подсвиркваше, като от време на време спираше, за да каже нещо на Питър за хирургичната операция тази сутрин.

— Мисля, че сега състоянието на тази дама доста ще се подобри, ако проследиш развитието й през следващите няколко месеца. Сигурен съм, че беше патологичен жлъчен мехур.

— Операцията не беше от най-трудните.

— Да, дори беше доста лесна. Знаеш ли, току-що се сетих, че има добър медицински семинар в Сан Франциско следващия месец, в болницата „Нортън Мемориал“. Ходя там по за ден-два всяка година. Отлично обучение. Събират се добри колеги, които са доста практични. Говорят за неща, които биха могли да се приложат. Защо не дойдеш с мен?

— Може и да дойда — отвърна Питър, като се поколеба за миг, но след това продължи: — Знаете ли, вчера се сетих, че може панкреасът на г-жа Лонг да е възпален и помолих в лабораторията да ми направят серумна амилаза за нея. Беше само леко по-висока. Но температурата й толкова се качи през нощта, че си позволих да й предпиша кортизон. Тази сутрин температурата й е поспаднала, изглежда по-добре и говори по-добре.

— Бих казал, че си постъпил отлично. Със сигурност одобрявам постъпката ти. Понякога се получават възпаления на панкреаса при подобни операции и са дребна работа.

— Съпругът й също чака в стаята. Знам, че много иска да разговаря с вас.

— Добре, хайде да отидем там. Днес е четвъртият ден след операцията й, нали? Винаги съм установявал, че четвъртият ден е определящ в случаите, когато не се знае как човек се оправя в следоперативния си период. Става ясно накъде вървят нещата и дали ще се подобри или не. Повечето пъти, когато ми се е налагало повторно да ги отварям за абсцесни натрупвания или каквото и да било там, все е ставало на петия ден, след ключовия четвърти. Днес или утре ще трябва да вземем решение как да постъпим с нея, дали пак да не я оперираме.

— Не разбрах, че това имате предвид.

— Да, налага се.

— Не знаех, че се безпокоите за нея — неубедително добави Питър.

 

 

Г-н Лонг мрачно седеше на един стол в стаята, а лицето му беше плувнало в пот от стреса и напрежението. Изправи се, когато видя Матю Хеч, който му махна и се ръкува набързо с него, преди да отиде при пациентката. Повдигна китката й за няколко секунди, преди бързо да развърже коремната връв, за да палпира корема й. Г-жа Лонг промърмори под нос нещо.

— Какво каза, Мишелин?

— Пак се чувствам по-зле. За известно време тази сутрин си помислих, че съм по-добре, Матю.

— Е, този следобед ще си готова за урок по танци, Мики. Добре се справяш — засмя се.

— Няма да преживея всичко това.

Д-р Хеч презрително изсумтя.

— Няма да се справиш ли? За какво говориш? Ти си най-здравият човек, когото съм виждал тази седмица.

— Моля те, не ме заблуждавай, кажи ми истината.

— Имаш нужда от само едно нещо още да ти се оправи. Така че отново ще те качим на операционната маса и ще си наред.

— Не мога пак да понеса всичко това. Шегуваш ли се? — Тя вдигна глава, за да го погледне, а лицето й бе станало направо триъгълно от слабост.

— Не, не се шегувам. Нуждаеш се от още една операция, за да се оправиш. — Тонът му внезапно стана сериозен.

— Не съм в състояние да издържа повече операции.

— Няма начин, скъпа, и аз ще я направя още този следобед.

— Не мисля, че ще мога да я изтърпя. Необходимо ли е наистина?

— Да, сега ще разкажа на Ник какво е положението и той ще ти го обясни. Ще я предвидим за пет и петнайсет.

Питър видя как очите на Ник Лонг се разширяват и умореното му лице застива при думите на Матю Хеч за предстоящата нова операция. След това съпротивлението почти осезателно се отдръпна от лицето и тялото му. Изглеждаше по-лек в коридора, като изпотен и победен борец след битка.

— Пак ли трябва да я оперирате следобед, д-р Хеч?

— Да, сто процента, няма никакво съмнение по този въпрос. — За миг се обърна към Питър. — Направи ли й нова амилаза за днес?

— Да, вече е вписана в амбулаторната й карта и пак е около двеста.

— Добре. Ще наредиш ли да й приготвят около литър и половина кръв и да й прелеят поне половин литър преди да отидем в операционната? Много ти благодаря.

— Какво й е, докторе? Какво ще й оперирате? — запита г-н Лонг.

Д-р Хеч отговори с равен тон, не много любезно.

— Има инфекция или поне някакъв възпалителен процес в корема. Може да е възпаление на панкреаса. Или натрупване на абсцеси, просто най-обикновена инфекция. Положението със сигурност е сериозно и ще се наложи да я оперираме още днес. Не можем да чакаме повече.

— Тогава бих искал да се консултирам и с друг хирург преди това, докторе — отвърна г-н Лонг, чиито достойнство и гордост внезапно се върнаха.

— Нали знаеш, Ник, че в момента нямаш никаква законна връзка с нея?

— Все още съм й съпруг. Съдебното решение за развода ни още не е излязло.

— Съгласието ти не е необходимо, за да се извърши тази хирургична операция. Ти не носиш никаква материална отговорност нито за сметките й, нито за грижите по лечението й, освен ако това не се реши по съдебен ред, а доколкото разбирам, дори не си й плащал издръжка, нито си давал пари за децата си. Не е нужно аз да те убеждавам какво й е нужно сега на Мики. Ти не си човекът, който има право да се интересува от положението й в момента.

— Знам, докторе. Дано Господ да ми помогне. Знам. — Отново бе смирен, а потта се стичаше по бледата му кожа. — Само си мисля и се притеснявам за Мишелин, докторе.

— Трябва да й направим тази операция, за да й спасим живота. Налага се. За теб ще бъде само загуба на време и пари, ако решиш да се консултираше друг хирург. Възможно е да успея да й спася живота с тази операция, въпреки че не съм убеден. Страхувам се, че ще умре, независимо какво ще направим ние. Както знаеш, отдавна се опитвам да я накарам да се оперира, и мисля, че достатъчно е отлагала досега, като същевременно съпротивителните й сили са отслабнали и ще й е по-трудно да я преживее. По време на операцията дори и кръвта й не течеше нормално. Нали забеляза, Питър?

Питър го погледна, но не отговори.

Матю Хеч бързо продължи:

— А и упойката не й понася добре.

Ник Лонг дълбоко въздъхна и мълчаливо разпери ръце.

— Е, такъв е случаят, Ник, какво да се прави. Ще й определим час за операция в пет и половина.

 

 

Д-р Хеч обясни на Питър, като тръгнаха надолу по коридора:

— Всъщност малко попресилих нещата пред Ник, защото винаги съм установявал, че е най-добре за един лекар така да постъпва, както ти казах и при случая с момчето на Лопес.

Питър отново се изненада от точната памет на Хеч, когато му изнасяше.

— Възможно е изобщо да не умре — продължи д-р Хеч. — В действителност, както знаеш, до голяма степен обвинявам анестезиолозите за проблемите, които имаме с нея и за редица други случаи напоследък. Като че ли не разбират кога пациентите им имат трудности, за да реагират правилно и да ги предотвратят. Мога да ти дам много примери как Бъд Ноулс оправяше нещата, докато работеше като анестезиолог при нас и как всичко вървеше по-гладко. Беше страхотен. Трийсет минути след операцията вече бяха будни и едва ли не пееха. Никакъв шок. Нямаше следоперативни затруднения. Но с Марш Урмсер нещата не вървят така леко и той обикновено обърква нещо, а после два дни не спира да го коментира. Поне да не приказваше толкова много.

Слязоха с асансьора и влязоха в кафенето. Д-р Хеч продължи, когато седнаха на една от масите:

— Та да ти обясня какво искам да кажа. Мисля, че когато се слага твърде силна упойка, нещо при пациентите се обърква, казано в биохимичен смисъл. Казах ти, че съм мокър хирург. В действителност малко се майтапех, за да видя как ще реагираш. Нямам нищо против да пусна малко кръвчица тук-там, докато оперирам, но си забелязал, че винаги внимателно завързвам кръвоносните съдове и никога не оставям някой от тях незавързан както трябва. Откакто Маршъл работи тук, имам прекалено много пациенти с кръвоизливи, твърде много рани се разкъсват или разпукват. Казах на Марш точно какво мисля по въпроса. Твърде силните упойки влияят зле на хората в метаболично отношение, започват да кървят или пък раните им не зарастват. От особено голямо значение е твърде голямата премедикация преди поставянето на упойката. Знам, че страшно ми се ядоса тогава. Не каза почти нищо, но оттогава е далеч по-внимателен.

— Повечето време добре се държи с мене — рече Питър, като му се искаше поне мъничко да защити Маршъл Урмсер.

— И с пациентите се държи много добре. Страхотен артист е. Да не забравя още нещо — без захар, благодаря — може би ще трябва да проверим дали Мики Лонг не страда от недостатъчност на гама-глобулин. Франк Луики го откри в част от пациентите ни след хирургична намеса. И тогава в някои от кръвотеченията се установи недостатъчност на фибриноген. Кръвотечението може веднага да се спре с интравенозна инжекция на фибриноген. Наистина е адски скъпо, но пък е в състояние да спаси човешки живот. Накарай лабораторията да приготви екранните изследвания преди операцията, ако обичаш.

— Добре, д-р Хеч.

— Е, тогава ще се видим в пет и петнайсет. Приятно ми е да работя с тебе. Радвам се, че толкова ми помагаш. Знаех, че си точно човека, от който най-много имаме нужда в момента. — Усмихна му се подкупващо, докато му казваше „Довиждане“ и бързо излезе през страничната врата.

 

 

В два и половина Питър отново отиде да види г-жа Лонг. Беше заспала, когато влезе, но леко се надигна, за да поговори с него. Сръбна от водата и парчетата лед, с подути и напукани от сухота устни, а езикът и вътрешната част на устата й бяха покрити със слоеве бял и розов детрит. Температурата й отново се бе качила до 40 градуса, въпреки че продължаваха да й дават кортизон.

В този момент влезе Маршъл Урмсер, като клатеше глава и псуваше, но не каза нищо директно на Питър, който седеше в ъгъла и попълваше болничния картон. Маршъл промърмори нещо под нос, когато Питър се изправи, за да привлече вниманието му, а след това безпомощно вдигна очи и ръце към тавана.

В операционната зала дадоха на г-жа Лонг малка доза циклопропан и я приготвиха за операцията, след което д-р Хеч и Питър веднага се приближиха към операционната маса. Д-р Хеч бързо, почти грубо сряза и премахна хирургичните шевове и старият разрез зейна отворен между пълните му, огромни по размери ръце. И на двамата моментално им се повдигна от миризмата.

— Господи, Питър, колко много гной се е насъбрала тук!

Маршъл вмъкна аспиратора, докато д-р Хеч бързо проникна по-надолу в некротичната течност с горната му част.

— Не се ли канехте сега да вземете проба? — напомни му Питър.

— О, да, да го направим веднага, преди да сме проникнали по-навътре. По-късно може да ни се наложи да вземем още една.

Попиха гнойта със стерилни тампони и ги върнаха в епруветките за изследване. След това д-р Хеч продължи да рови в корема, като разкъса тъканта от пресния белег с рязка дисекция и с ръце. Имаше и дебели сраствания около горния край на малкото черво, близо до хирургично установената връзка между него и стомаха. Най-накрая стигна до остатъците от храна и инфектираната тъкан бе почистена достатъчно надалеч, за да може да се види новата връзка между възела на малкото черво и стомаха.

— Виж, Питър, погледни — посочи д-р Хеч едно широко разкъсване във връзката, която беше измайсторил преди четири дни, между торбичката на стомаха и малкото черво. Половината връзка беше разкъсана. — Ето какво исках да ти кажа. За това говорех. Точно такива неща се случват. — Д-р Хеч подбутна стомаха настрани, за да погледне панкреаса и пак поклати глава. — Питър, и панкреасът й е целия възпален. Зле е. Погледни, част от него е заприличала на пастет от аншоа. — Повдигна част от тъканта с част от скалпела.

— Е, предстои ми много работа да върша. Ще трябва допълнително да направим още една резекция. Да премахнем по-голяма част от болните органи. — Веднага започна да реже и да поставя един до друг различни видове тъкан от повърхността на органа.

След като приключи, Матю Хеч рече:

— Свършихме добра работа. Питър, ще бъдеш ли така добър да й предпишеш каквото следва? Аз ще продиктувам хирургичната процедура утре сутринта, веднага щом стана. Чакат ме на една сватба. Всъщност закъснял съм и трябва да бягам. Моля те, обади ми се довечера, ако имаш някакви проблеми с нея и мога да ти помогна с нещо. Накарай лабораторията да побърза с резултатите от изследванията. — След това по-тихо добави: — И провери положението на назогастралната тръба. Смятам, че анестезиологът ни я постави твърде ниско и далече миналия път, което може би стана причина за повторната й операция сега.

Г-жа Лонг беше изпаднала в по-дълбок шок, отколкото след първата операция. Питър й предписа по-силно лекарство за кръвното налягане и нареди да се продължи кортизона. Като слезе долу, се видя с техника от лабораторията, за да бъде сигурен, че са започнали да изследват техните проби, след това поговори малко по телефона с Ан, преди да отиде на продължителна, изпълнена с размисъл вечеря в ресторанта на Чарли.