Доналд Бисет
Вълшебното дърво

Слънцето огряваше дървото в градината, вятърът нежно се провираше между клоните му, а листата шепнеха: „Пожелай си нещо, пожелай си нещо!“.

Защото това беше вълшебно дърво. Всеки път, когато някой застанеше под него и си пожелаеше нещо, желанието му се сбъдваше.

В къщата до дървото живееше един дебел старец. Казваше се Уилям Кадоган Смайт. Той продаваше сапун в селото и никак не обичаше децата. Един ден застана под вълшебното дърво и рече:

— Искам всички момченца и момиченца, които живеят наблизо, да отидат на луната.

Още недоизрекъл и всички момченца и момиченца от селото се озоваха на луната.

Там беше студено и самотно и някои от по-малките дечица се разплакаха. Но тъй като бяха твърде далеч от майките си, те не ги чуваха.

Щом децата изчезнаха, птичките в клоните на вълшебното дърво спряха да пеят.

Един кос обърна очи към господин Смайт и каза:

— Искам децата да се върнат!

Господин Смайт рече:

— Искам всички деца да са на луната.

А косът повтори:

— Искам всички да се върнат.

Децата съвсем се объркаха. Изобщо не знаеха къде се намират.

Господин Смайт тропна с крак и каза:

— Искам… — но не успя да довърши, понеже косът изстреля:

— Искам господин Смайт да стане добър.

И господин Смайт, който тъкмо се канеше да довърши: „Искам всички деца да отидат на луната“, внезапно промени мнението си, почеса се по главата и каза:

— Пожелавам си всички деца да дойдат на гости у дома този следобед, да ядем кейк и портокалово желе и да пием лимонада. Освен това мисля да спра да продавам сапун и да отворя сладкарница. И няма да разрешавам на никого да ме нарича Уилям Кадоган Смайт. Искам всички да ми викат Бил Смит. Ура! Ура! Ура!

След тези думи птиците в клоните на вълшебното дърво отново запяха.

Слънцето светеше, вятърът нежно се провираше между клоните му, а листата шепнеха: „Пожелай си нещо, пожелай си нещо“.