Фьодор Достоевски
Бели нощи (6) (Сантиментален роман)

Утро

Моите нощи свършиха с утро. Денят беше лош. Валеше дъжд и скръбно тракаше по стъклата на прозорците ми; в стаичката беше тъмно, вън — мрачно. Главата ме болеше и ми се виеше свят; треска пълзеше по тялото ми.

— Писмо имаш, господарю, по градската поща, донесе го раздавачът — наведе се над мен Матрьона.

— Писмо! От кого? — извиках аз, като скочих от стола.

— А че не знам, господарю, погледни, може там да е написано от кого е.

Счупих печата. От нея!

„О, простете, простете ми! — пишеше ми Настенка. — На колене ви моля, простете ми! Аз измамих и вас, и себе си. Това бе сън, мираж… Измъчих се днес за вас; простете, простете ми!…

Не ме обвинявайте, защото аз в нищо не съм се променила; казах, че ще ви обичам, аз и сега ви обичам, нещо повече дори! О, боже! Ако можех да обичам и двама ви наведнъж! О, ако вие бяхте той!“

„О, ако той бяхте вие!“ — премина през ума ми. — „Спомних си твоите думи, Настенка!“

„Бог вижда, какво не бих направила сега за вас! Зная, че ви е тежко и мъчно. Оскърбих ви, но вие знаете — като обичаш, прощаваш обидата. А вие ме обичате!

Благодаря! Да, благодаря ви за тая любов! Защото тя се е запечатала в паметта ми като сладък сън, който дълго помним след събуждане; защото аз вечно ще помня оня миг, когато ми открихте така братски сърцето си и така великодушно приехте в дар моето, убитото ми сърце, за да го пазите, галите и излекувате… Ако ми простите, споменът за вас ще бъде възвисен у мен като вечно благодарно чувство към вас, което никога няма да изчезне от душата ми… Аз ще пазя тоя спомен, ще му бъда вярна, няма да му изменя, няма да изменя на сърцето си: то е прекалено постоянно. То и вчера така скоро се върна към оногова, комуто принадлежеше завинаги.

Ние ще се срещнем, вие ще дойдете у нас, вие няма да ни оставите, ще ми бъдете вечно приятел, брат… И когато ме видите, ще ми подадете ръка, нали? Ще ми я подадете, вие сте ми простили, нали? Обичате ли ме както преди?

О, обичайте ме, не ме оставяйте, защото аз така ви обичам в тая минута, защото аз съм достойна за вашата любов, защото аз ще я заслужавам… мой мили приятелю! Идната неделя ще се омъжа за него. Той се върна влюбен, никога не ме е забравял… Вие няма да се разсърдите, че пиша за него. Но аз искам да дойда при вас заедно с него; вие ще го обикнете, нали?…

А сега простете, помнете и обичайте вашата

Настенка.“

Дълго препрочитах това писмо; сълзи напираха в очите ми. Най-сетне то падна от ръцете ми и аз закрих лице.

— Миличък! Ей, миличък! — обади се Матрьона.

— Какво, старо?

— Ами паяжината свалих цялата от тавана; сега, ако щеш, жени се, гости си кани, време ти е…

Погледнах Матрьона… Тя беше още бодра, млада старица, но не зная защо, изведнъж ми се стори, че е с изгаснал поглед, с бръчки по лицето, прегърбена, остаряла… Не зная защо, изведнъж ми се стори, че моята стая също се е състарила като старицата. Стените и подовете са овехтели, всичко е потъмняло; паяжините са се увеличили още повече. Не зная защо, когато погледнах през прозореца, стори ми се, че къщата отсреща също на свой ред е остаряла и потъмняла, че мазилката на колоните се е олющила и опадала, че корнизите са почернели и напукани и стените от ярко тъмножълти са станали шарени…

Дали слънчевият лъч, внезапно надникнал иззад дъждовния облак, пак се скри зад него и всичко пак потъмня пред очите ми; или може би пред мен премина така неприветливо и тъжно цялата перспектива на моето бъдеще и аз се видях такъв, както сега точно след петнадесет години, застарял, в същата стая, също така самотен, със същата Матрьона, която ни най-малко не е поумняла през всичките тия години.

Но да помня обидата си, Настенка! Да закрия с тъмен облак твоето ясно, тихо щастие, да те упрекна обидно и да причиня мъка на сърцето ти, да го нараня с тайно угризение и да го накарам тъжно да тупти в минутата на блаженството, да стъпча макар и само едно от нежните цветенца, които си вплела в черните си къдри, когато си тръгнала с него към олтара… О, никога, никога! Нека бъде ясно твоето небе, нека бъде светла и безметежна милата ти усмивка, бъди благословена за минутата блаженство и щастие, което ти даде на друго самотно, благодарно сърце!

Боже мой! Цяла минута блаженство! Та нима това е малко, па макар и за цял човешки живот?…

$orig_lang=ru

$orig_title=Белые ночи

$year=1848

$type=Повест

$translator=Дамян Тодоров

$trans_year=1959

$labels=Руска класика, Реализъм, Любовен роман