Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Distant Thunder, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
gaytanka (2009)
Първоначална корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
ganinka (2014)

Издание:

Даяна Мур. Приласкай ме в топла вечер

ИК „Слово“, София, 1992

ISBN: 954-439-077-0

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Вейн Карингтън Брандън се взираше в сиво-синия океан и очакваше появата на „Фрийдъм“. Видът на развълнуваните водни маси, на крановете и строителните съоръжения на пристанището в Йокосука засилваше още повече усещането за вътрешен студ у нея. Зъзнейки, тя нахлупи на главата си качулката на вълнената си пелерина. Кожената обшивка обрамчваше сърцевидното й лице със сиво-сини очи. Правилният нос и волевата й брадичка придаваха на класическата й хубост характер и решителност.

Вейн нетърпеливо отметна няколко руси кичура. Когато преди малко повече от три часа беше тръгнала от Йокохама, изкусно заплетеният й кок изглеждаше още доста прилично. Но японският зимен вятър беше разрошил с такава сила косата й, каквато тя не беше срещала в родния си Кентъки.

Вейн хвърли поглед към доковете и изпита спонтанно чувство на съжаление към майките, дошли заедно с децата си, за да посрещнат завръщащите се у дома мъже. Сутринта все още грееше слънце, но сега небето бе мрачно и облачно. На никого обаче не му се искаше да се прибира вкъщи. Всички очакваха с копнеж съпрузи и бащи, особено сега, в дните преди Коледа.

Когато Вейн отново огледа хоризонта, си спомни неволно как бе прекрачила за първи път офицерския клуб с двете големи табели върху сградата: „Командване на военноморските сили на САЩ, Япония“ и „Командване на действащата флота, Йокосука, Япония“. Спомни си също така и как за първи път на този док се беше сбогувала с мъжа си — едва шест дни след сватбата им…

 

 

— Вейн, това е лейтенант Кийф Брандън.

Вейн вдигна поглед към високия, добре изглеждащ офицер. Носеше бяла моряшка униформа, която още по-силно подчертаваше широките тесни рамене и тесния му ханш. Имаше внушителна брадичка, чувствена уста и сини очи, скрити под гъсти рижи вежди с цвета на къдравата му коса. Усмивката му, при която се образуваха малки трапчинки, беше заразителна. Вейн колебливо отвърна на усмивката.

— А това е малката ми сестричка Вейн, Кийф — завърши Тревър представянето.

Кийф Брандън задържа ръката на Вейн малко по-дълго, отколкото беше необходимо, преди да седне до нея. Вейн регистрира бегло недоволството на брат си, но беше вече така силно попаднала под излъчващата се от Кийф сексуална притегателна мощ, че не се замисли много по това. Под възхитения му поглед Вейн се почувства така опиянена, сякаш беше изпила цялата бутилка вино, която се намираше на масата. А при това дори не беше се докоснала до чашката си.

— Учудвам се защо не си ми споменал, че сестра ти ще дойде да те види, Тревър. Нали непрекъснато ми говориш за нея.

Вейн ги огледа и двамата. Тя леко смръщи чело, забелязвайки как брат й се размърда смутено на стола си при закачливия упрек в гласа на Кийф.

— Сигурно съм пропуснал — отвърна Тревър. — Знаеш ли, понеже Вейн е с девет години по-малка от мен, винаги се сещам малко късно за нея.

Вейн се усмихна. Тя знаеше, че голямата възрастова разлика само я беше сближила още повече с брат й. Тревър винаги бе играл ролята на неин закрилник и дори сега, въпреки че навърши двадесет и четири години, се отнасяше към нея като към малко дете. В момента нещо очевидно не му беше по вкуса и на Вейн много й се искаше да разбере какво е то. Обикновено нищо не беше в състояние така лесно да изкара Тревър от състоянието на душевен покой.

— Освен това — чу тя брат си да допълва, докато откъсваше поглед от загорялото лице на Кийф — нали знаеш как стоят нещата. Аз съм на изтребител, а ти на самолетоносач. Виждаме се обикновено доста рядко…

— Като изключим факта, че през последните месеци ти беше на сух док и те срещах всеки път, щом дойдех на пристанището. Да не говорим пък за двудневния ергенски гуляй, който устроихме за Ханк.

При тази забележка Вейн повдигна вежди. Брат й нищо не й беше разказвал за тази страна на живота във флотата и съдейки по мрачния поглед на Тревър, той не изглеждаше благодарен на Кийф, че насочи разговора към тази тема.

— Вейн дойде за рождения ми ден — поясни Тревър резервирано. — Не бяхме се виждали две години и тя ще остане няколко дни.

— Всъщност става дума за няколко седмици — поправи го Вейн припряно. Тя постепенно осъзна ситуацията. Тревър и Кийф очевидно бяха добри приятели, но Тревър явно смяташе, че трябва да я закриля пред Кийф. Вейн често се беше чувствала притисната и между Тревър и родителите си.

Един план бързо се оформи в главата й.

— Имам да ползвам още две седмици отпуск от последната година — добави тя. — Може би ще мога да остана по-дълго и да си потърся работа.

И двамата мъже обърнаха глави към нея. Но най-вече Тревър създаваше впечатлението, че новината му е паднала като бомба.

— Вейн, събери ума си! — прогърмя брат й. Той въобще не се мъчеше да сниши гласа си. Дипломацията никога не бе любимата му тактиката спрямо нея — оставяше я само за другите жени, с които се срещаше. — Тук никога не би си намерила работа като дизайнер. Това да не ти е Париж или Ню Йорк.

Вейн усети изпитателния поглед на Кийф, но се съсредоточи само върху шокирания си брат.

— Знаеш, че отдавна имам намерение да се преместя в Ню Йорк. Напреднах във фирмата на татко, доколкото можах, но не искам да получавам повишение, за което обикновено са необходими години само защото съм дъщерята на Закари Карингтън.

Вейн забрави за момент къде и с кого се намираше. Тя само искаше брат й да прояви разбиране.

— Всъщност никога не съм била сигурна дали наистина съм искала да стана дизайнер, или съм избрала тази професия само защото мама настояваше да поема по нейния път.

Стисна ръката на брат си и се помъчи да събуди съчувствието му.

— Тревър, наистина не ти ли е жал за мен, че се намирам постоянно в сянката на преуспяващите си родители, че живея в тази огромна вила, вечно под опеката им…

— Но, Вейн, нали знаеш, че мама и татко те обичат и ти мислят само доброто — отвърна Тревър с известна безпомощност в гласа, която беше нещо ново. Очевидно той вече подозираше, че няма почти никаква надежда да я вразуми.

— И аз ги обичам — каза Вейн и пъхна ръка в ръката на брат си. — Но трябва да стана самостоятелна, да стъпя на собствените си крака. Те не бяха особено щастливи, когато ти отиде във флота, а мен пък въобще няма да ме изпуснат от погледа си.

— Но това е само защото и двамата бяха прехвърлили четиридесетте, когато ти се роди и защото…

— И защото аз съм момичето, бебето — допълни вместо него Вейн. — Но, Тревър, ти трябва все пак да разбереш, че и аз имам правото да вървя по свой собствен път, да правя собствени грешки, да живея свой собствен живот.

Горещата молба на Вейн оказа своето въздействие върху брат й. Напрежението му се уталожи и той притисна студените й пръсти.

В очите на Вейн се появиха сълзи. Тя беше победила. Внезапно осъзна отново къде се намира. Погледна към Кийф и забеляза странен израз в сините му очи. Отпуснатото му, небрежно държане беше също толкова измамно, колкото интензивен беше погледът му. Вейн имаше усещането, че Кийф вече добре беше разбрал защо тя иска да остане.

Тревър също забеляза хвърлящото сякаш искри напрежение помежду им.

— Няма ли да тръгваш? — попита той подчертано Кийф.

Кийф се настани още по-удобно на тапицирания си стол и се огледа в помещението на клуба.

— Мислех да вечерям тук, но както виждаш, вече е доста препълнено.

Вейн видя, че имаше право. Но знаеше също така, че не бе толкова пълно, когато той се настани неканен на тяхната маса. А зле прикритият гняв на брат й показа, че това обстоятелство също не му беше убягнало.

С настойчив поглед, отправен към нея, Кийф добави:

— Затова си помислих, че няма да имате нищо против, ако седна при вас. — Преди още Тревър да успее да възрази, Кийф се приведе напред: — Няма да ви преча, Вейн, нали?

Погледът на Вейн пробяга между двамата мъже и въпреки предупредителния израз в очите на брат си, знаеше какъв отговор ще му даде…

След една бурна, опияняваща седмица Кийф и тя бяха вече женени. Тревър бе провел дълъг разговор с нея и се беше опитал да я откаже от този прибързан брак. Той познаваше Кийф от седем години и го смяташе за циник в отношението си към жените и живота изобщо. Минаваше за покровител на женските сърца, който се измъква от всяка по-задълбочена връзка.

Но Вейн се беше влюбила до уши в него — толкова силно, че събра цялата си смелост и на следващата сутрин след първата им любовна нощ му направи предложение за женитба. Въпреки че познаваше Кийф само от четири дена и той я беше предупредил, че гледа на брака като на остаряла институция, тя беше твърдо решена да поеме този риск. Можеше наистина Кийф да не държи толкова на брака, но беше готов да се ожени за нея. А тя не желаеше повече.

Веднага след това Вейн си потърси работа във флотската база и макар че издържа теста в гражданската служба, не получи подходяща длъжност в управлението. Но това не я притесни — назначиха я в службата за обмяна на валута.

Че Тревър, както и родителите й се бяха противопоставили на женитбата й, не беше успяло да я спре. Закари и Ванеса Карингтън бяха съобщили само с няколко лаконични израза, че няма да присъстват на сватбата й. Така че Тревър без особен ентусиазъм трябваше да даде благословията си.

Венчаха се в параклиса при базата. Налагаше се Кийф да замине за десет седмици и Вейн не искаше да чака, макар че Тревър настояваше и се бе надявал тя да се вразуми след първоначалното си сляпо влюбване.

Шест дни след сватбата Вейн придружи съпруга си до Йокосука, за да го изпрати. Прояви сдържаност, целуна го само бегло и се извърна. А толкова й се искаше веднага да изтича обратно и страстно да го прегърне. Не беше сигурна какво очаква от нея Кийф. Щом си тръгна от пристанището, се бе запитала дали новият й живот, отдалечен на хиляди мили от дома, би се подредил така, както се беше надявала.

Когато няколко седмици по-късно Тревър й съобщи, че го преместват, Вейн изпита още по-голяма благодарност към работата си. Колкото и да беше рутинна и прозаична, тази дейност запълваше поне част от самотните й часове през деня и я изморяваше достатъчно, за да може да заспива всяка вечер в мъчително пустото си легло.

С течение на времето тя привикна към дългите седмици самота, но никога не беше успявала да се справи с гризящата я вътрешна самотност, която изпитваше дори и тогава, когато Кийф се връщаше — самотност, която й тежеше много повече и заради факта, че никога не можеше да бъде напълно сигурна в чувствата на Кийф към нея. Колкото и да се мъчеше да се самоубеждава, че това е маловажно, все пак осъзнаваше в цялата му яснота, че той още не й беше казал нито веднъж, че я обича — дори и в миговете на най-голяма страст.