Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хекс Хол (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spell Bound, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
Tais (2014)

Издание:

Рейчъл Хокинс. Хекс Хол

Американска. Първо издание

ИК „СофтПрес“, София, 2012

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-619-151-021-4

История

  1. — Добавяне

Глава 7

Настъпи пълен хаос. Върколакът ръмжеше, Изи викаше Финли, а аз очевидно отново бях изпуснала раницата с оръжията, защото ръцете ми бяха празни. Колкото и тъпо да звучи, изчаках няколко секунди с надеждата да усетя как магията ми се надига от земята и петите ми. Дали някога щях да свикна да съм… уф, просто човек!

Най-после открих презрамката на раницата. Придърпах я към себе си, без да спирам да се чудя какво, по дяволите, ще правя. Никога не бях стреляла с пистолет и нямах представа как да използвам кола. Думите на Финли и Айслин отекваха в ума ми: безполезна, безполезна.

Вдигнах поглед и видях Изи, стиснала същия нож, който размаха снощи срещу мен. Сега обаче, докато Финли и върколакът се въргаляха по земята, тя очевидно се колебаеше. Не знаеше как да нападне създанието, без да нарани Финли. В този момент най-после изрових от раницата няколко шишенца със светена вода. Изправих се на крака и с всичка сила ги хвърлих по върколака.

Не се справих особено добре, защото само едно от тях се счупи. Останалите отскочиха от козината му и се търколиха на земята, без да му причинят вреда. Все пак успях да привлека вниманието му.

Върколакът се отдръпна от Финли и се извъртя към мен и муцуната му капеха едри парцали пяна. Финли се претърколи и се отдалечи на безопасно разстояние, а аз преглътнах мъчително.

Снощи в очите му бях забелязала искрица човечност. Нея вечер обаче имаше пълнолуние и очевидно звярът в мен надделяваше. Все пак не ме нападна. Вместо това свъси нос и ме подуши, а после наклони масивната си глава настрани.

— Точно така — казах аз, мислейки си колко добре би било, ако гласът ми не трепереше толкова. — Ти знаеш каква съм.

Може и да не бях в състояние да използвам магията си, но върколакът със сигурност усещаше присъствието й и разбираше, че не съм просто обикновено човешко същество.

— Слушай — продължих, като се престорих, че не усещам погледите на Изи и Финли (те явно ме смятаха за напълно побъркана). — Зная, че си уплашен, а и тези момичета наистина те преследваха. Само че ако ги нараниш, ще дадеш на хората още един повод да искат да те убият. Така че защо просто не се, ъ-ъ… разкараш?

Върколакът като че ли обмисли думите ми и за миг реши, че може би всички ще се измъкнем от тази ситуация невредими. После обаче създанието оголи зъби, в гърлото му се надигна ниско ръмжене и разбрах, че съм загубена.

С периферното си зрение забелязах, че Финли зарежда стрела в един мин и арбалет… Само че знаех колко бързо се движат върколаците. Нямаше да успее да го използва, пречи той да скочи върху мен. След това ме заслепи ярка светлина. Реших, че Изи е стреляла с пистолет, но изведнъж ме заляха гняв, високомерие и… да, сила. Ръката ми се повдигна, пръстите ми се раздвижиха и върколакът застина, оплетен в проблясваща магическа мрежа.

Готово!, триумфално възкликна гласът на Елодия в ума ми.

Ако бях в състояние да контролирам тялото си, щях да скръцна със зъби.

Виж, благодарна съм ти, че ме спаси, ама това с обсебването трябва да спре.

Този път нямаше отговор, но усетих как втора вълна магия залива главата и раменете ми. Пръстите ми отново се размърдаха, заклинанието, с което бе пленен върколакът, започна да пулсира и от мрежата се разхвърчаха сини искри. Изви се вятър и внезапно създанието изчезна.

Къде отиде? — попитах Елодия.

В друго измерение, отвърна ми тя, а аз се зачудих как е възможно да звучи така насмешливо и самоуверено, след като е само глас в главата ми.

Какво, по дя… започнах наум, но тялото ми вече се бе обърнало към двете Бранник.

— Спрете да се държите гадно със Софи! — нареди глас, който излизаше от моята уста, но не беше мой.

Финли и Изи се спогледаха, след което насочиха очи към мен.

— Ъ-ъ, извинявай, защо говориш за себе си в трето лице? — запита Изи.

— Това не е Софи, Из — поклати глава Финли. — Помниш ли какво ни каза? Може да прави магии само когато е обсебена от някакъв призрак. Предполагам, че това е въпросният дух.

Кимнах в потвърждение.

— Елодия — размърдаха се устните ми. — И говоря сериозно. Тя може да не ми е кой знае каква любимка, но преживя доста. Няма вина, че тъпият ви клуб е изритал Айслин и така е предизвикал унищожението си. Стават такива работи. — Пристъпих към Финли и показалецът ми се заби в гърдите й. — Така че си запази изблиците на пубертетски гняв за друг случай. Остави я да диша!

Направо останах без думи (не че можех да говоря, и да исках). Елодия Парне да ме защитава?! Може би хаосът напоследък бе причина да стават чудеса.

Финли присви очи насреща ми, но Изи каза:

— Тя те спаси, Фин. Преди призракът да се всели в нея, нападна върколака, макар да не притежава магия, нито бойни умения. Тая Елодия изглежда гаднярка, ама… може би е права.

Видя ли?, подхвърли Елодия в ума ми. Ей така се прави с такива като тези!

Хич нямам желание да се биеш вместо мен, отвърнах й аз.

О, така ли?, изсумтя тя. Защото без мен почти му беше видяла сметката на оня върколак!

Канех се да й отвърна с подобаващ сарказъм, но тя се изсули от мен, преди да успея. При предишното й оттегляне бях в безсъзнание. Щеше да е хубаво, ако и този път не бях усетила нищо. Защото, знаете ли? Когато духът, който досега е контролирал тялото ти, внезапно изчезне… Да кажем само, че е травмиращо.

Озовах се на земята, опряна на длани и колене. Поемах си накъсано и мъчително въздух и се опитвах да се преборя с усещането, че някой рязко е откъснал прилепената към душата ми лепенка. Известно време останах така, борех се за всяка глътка въздух и се чудех как ще се изправя. После някой ме подхвана под мишницата: Изи ми помагаше да стана. Финли пое другата ми ръка и двете някак успяха да ме повдигнат.

— Благодаря — измърморих.

За моя голяма изненада, отговори ми Финли:

— Няма проблем. — После се обърна към Изи: — Хайде да я отведем в къщата.

С препъване се придвижвахме през тъмната гора.

— А да знаеш случайно тя къде изпрати върколака? — попита Изи след малко.

— Елодия каза „друго измерение“, ама нямам идея какво значи това.

Влязохме в къщата и заварихме майка ми и Айслин в кухнята. И двете държаха чаши с кафе. Атмосферата бе напрегната и се досетих, че допреди малко са водили разгорещен спор. Докато Финли търсеше из шкафовете антисептичен крем и превързочни материали за дълбоките драскотини на ръката си, аз разказах на Айслин какво се бе случило.

— Това е много силно заклинание — отбеляза тя, а на мен ми се прииска да й отвърна: „Така ли мислиш?!“, но се сдържах. — Ако можеш да изпращаш живи същества в други измерения…

Аз обаче веднага я прекъснах:

— Не аз. Елодия знае как се прави. А на нея не може да се разчита особено.

Това бе възможно най-тактичният начин да заявя: „Престанете да мислите как да ме използвате за оръжие, защото няма да стане!“

Айслин отново се отпусна на стола си и блясъкът изчезна от очите й.

— Да, в това има логика.

— Добре, стига за тази вечер — намеси се мама. После се огледа. — Впрочем, къде е Изи?

Финли, която тъкмо прикрепваше превръзката, потръпна и отговори, без да вдига поглед:

— Вероятно вече се е качила горе.

Пожелахме си „Лека нощ“, с което официално бе сложен край на вероятно най-странните двайсет и четири часа в живота ми (макар че странните събития в живота ми бяха толкова много, че първенството бе наистина оспорвано). Айслин ми каза, че мога да остана в стаята, която бях използвала преди това. Прегърнах мама, която явно щеше да остане долу и да довърши разговора си с Айслин, след което бавно започнах да се изкачвам по слабо осветеното стълбище.

Пред вратата на стаята си заварих Изи, която стискаше в ръка някаква папка.

— Здрасти пак — някак смутено ме поздрави тя.

— Здрасти и на теб. Виж, Изи, ужасно съм скапана. За каквото и да искаш да говорим, може да…

— Дръж — каза тя и ми бутна папката в ръцете. — Само… само исках да ти благодаря, че се опита да спасиш Финли и… и аз не знам за какво още. Защото се държиш мило с нас, макар че не си длъжна.

Усмихнах й се и в продължение на няколко секунди и двете се чудехме дали да се прегърнем, или не. Аха, значи непохватността ми е семейна черта, казах си. В крайна сметка само се потупахме по раменете и Изи слезе на долния етаж.

Влязох си в стаята, затворих вратата и се облегнах на нея, което се оказа добра идея. В мига, в който отворих папката, коленете ми се подкосиха. Смъкнах се на земята с притисната към устата ръка, а очите ми се напълниха със сълзи.

В папката имаше само две неща: зърнеста цветна фотография, явно заснета при провеждано наблюдение и една бележка с няколко печатни реда. На снимката се виждаше вампир, когото познавах добре — лорд Байрон. Да, същият. Поетът. Първо бе преподавател в „Хеката“, а след като бе напуснал училището, го засякох в един клуб в Лондон. И ето го пак — вървеше по някаква улица и се мръщеше. Обаче не беше сам.

До него крачеше Джена, хваната в момента, когато нервно поглежда през рамо. Беше още по-слаба от обикновено, както и по-бледа (ако изобщо бе възможно). Но розовият кичур не можеше да се сбърка. Погалих с пръсти изображението й и преглътнах.

Едва тогава хвърлих поглед към бележката. „Към гнездото на лорд Байрон се е присъединил нов вампир“, пишеше в нея. „Пол — женски, възраст — предстои да бъде установена. Има вероятност да е Дженифър Талбът.“

 

Отдолу имаше дата. Пресметнах (без да забравям, че ми се губят седемнайсет дена). Снимката бе направена преди по-малко от седмица.

Джена бе в безопасност. Не бе изгоряла и очевидно бе добре. Беше при лорд Байрон, който щеше да се грижи за нея, макар че иначе бе голям тъпанар.

Затворих очи и силно притиснах снимката към гърдите си. Щом Джена бе жива, може би и татко, Арчър и Кал бяха невредими.

 

 

На следващата сутрин Изи ме изведе да разгледам базата. Макар че предния ден само се бях пошегувала, оказа се, че наистина има бодлива тел и бункери. Най-голямо впечатление обаче ми направи царящата неподвижност и колко пусто и изоставено изглежда мястото.

— Ние винаги сме живели тук, а останалите от семейството го използваха като сборен център. Идваха при нас за допълнителни тренировки, за стратегически съвещания и така нататък — разказа ми Изи, докато минавахме през подземието към вътрешността на къщата. В него видях няколко походни легла, покрити с еднакви сини одеяла. Над главите ни бръмчаха флуоресцентни лампи.

— Къде е баща ви? — попитах и седнах по турски на едно от леглата. — Имате баща, нали?

Изи започна да си играе с косата си:

— И той преследва свръхи, но сам. На мъжете не им е позволено да живеят с жените от фамилия Бранник. Те само идват да, ъ-ъ, да ни видят. Обикновено ни посещава веднъж на три месеца.

— Много подходящо за… за амазонки.

Тя седна до мен и започна да чопли одеялото.

— Отврат е — заяви.

Усетих, че се каня да хвана ръката й, но спрях в последната секунда.

— Благодаря ти за снимката на Джена — смених вместо това темата.

Изи се изчерви и изведнъж силно се заинтригува от ноктите си.

— Няма за какво. Като каза „розова коса“, и се сетих за тази снимка. Получихме я миналата седмица. Предположих, че е същото момиче.

— А случайно да ви се намират и други?

Изпитвах огромно облекчение, че Джена е добре, но това не намаляваше тревогата ми за татко, Кал и Арчър… нито премахваше усещането за пустота.

Изи обаче поклати глава:

— Не, тази я получихме от един приятел на мама, който се е специализирал в преследва… ъ-ъ, в следенето на вампири. — Изи наклони глава и ме изгледа изпод бретона си. — Притесняваш се за баща си, нали?

Не отговорих веднага, а когато го направих, гласът ми бе задавен:

— Да, много. Всъщност се безпокоя за много хора. Смяташ ли, че… Оня тип от огледалото, Торин. Мислиш ли, че знае къде е баща ми?

По лицето на Изи пробяга някаква сянка и тя леко се отдръпна от мен.

— Възможно е. Но и да ти каже нещо полезно, първо ще изтърси куп тъпотии, които никой не може да разбере… Само ще се объркаш. Така прави по принцип.

— Мисля, че мога да се справя с това — заявих и се изправих.

Забързано изкачих стъпалата, решена добре да си поговоря с Торин. Преди да се уверя, че любимите ми хора са в безопасност, не бях в състояние да се занимавам с Касноф или дори да мисля по въпроса.

Само че когато стигнах до военната зала, вътре бе майка ми. Облегнала се бе на голямата маса със скръстени на гърдите ръце и се взираше в Торин. Не разбрах за какво говорят, защото млъкнаха веднага, след като влязох. Не ми харесаха израженията им.

— Ъ-ъ, здрасти — подхвърлих. — Тъкмо идвах да си поговорим.

— Добре — отвърна майка ми, но аз поклатих глава.

— Не с теб. Тоест, и с теб трябва да разговарям, но първо искам да си поприказвам с него — заявих и посочих Торин.

Той ми се ухили:

— Разбира се! Макар да подозирам, че искаш да питаш за същото като майка си. Къде е Джеймс, жив ли е, възможно ли е да се свържем с него…

— Питала си го за какво?!

Майка ми хвърли мръсен поглед на Торин.

— Да. Не че имаше голяма полза. Уф, забравила бях колко ги дразнещ!

Без да спира да се усмихва, Торин отпусна брадичка върху ръката си и заяви:

— Знаеш ли, ако ме пуснеш от проклетото огледало, сам ще ида да намеря Джеймс. Стига, разбира се, да не е изгорял по време на пожара.

Стиснах ръцете си в юмруци и го нарекох с дума, която никога не бях използвала пред майка си. Тя обаче не се възмути особено, всъщност каза:

— Да, и аз така мисля — и с почти незабележимо движение на китката си покри огледалото с платнището.

— В повечето случаи е безполезен — обясни ми, като потриваше тила си. Бръчките край устата й се бяха вдълбали още повече и ясно показваха безпокойството й. — Айслин трябваше да се отърве от него преди години.

— Чух те! — извика Торин с приглушен от платнището глас.

Мама сви презрително устни, после предложи:

— Искаш ли да излезем за малко навън?

Подвоумих се. Всъщност исках хубавичко да си поговоря с Торин, но и с мама имахме много неща за обсъждане. Освен това магьосникът нямаше как да избяга от огледалото.

— Добре — съгласих се.

В крайна сметка излязохме на разходка. Странно, но на дневна светлина гората край базата на Бранник изглеждаше красива и в нея нямаше нищо заплашително.

Мълчахме дълго. Майка ми проговори едва когато стигнахме до поваления дънер на голямо дърво, паднало над толкова тясна вадичка вода, че не бих могла да я нарека дори поточе:

— Някога много обичах да идвам тук и да размишлявам. Преди много години, когато бях на твоята възраст.

— Обзалагам се, че е имало за какво да мислиш.

Тя се разсмя тихичко, но в смеха й нямаше веселие. Двете седнахме върху ствола на падналото дърво. Обувките на майка ми докосваха водата, но на моите не им достигаха няколко сантиметра.

— Добре, започвай — подканих я, след като се настанихме. — Искам да чуя цялата история. Как точно си се превърнала от бебето Бранник в Грейс… О! — Обърнах се да я погледна в очите. — Мерсер всъщност е измислено, нали? В действителност се казваш Грейс Бранник.

Майка ми като че ли се засрами:

— Избягах през нощта и спрях случайно минаваща по пътя кола, която се оказа мерцедес. Шофьорът ме попита как се казвам и аз, ъ-ъ… импровизирах.

Имената са просто думи. Знам, наистина. Но да научиш, че фамилията, която си използвал цял живот, е измислена…

— Добре, а аз как да се представям тогава? — зачудих се. — Софи Атертън? Софи Бранник?

И двете ми звучаха странно. Имах чувството, че съм навлякла чужди дрехи, които не са ми по мярка.

Мама се усмихна и отмести косата от лицето ми:

— Наричай се, както на теб ти харесва.

— А-ха, добре. Значи и „Софи Бляскавата принцеса“ става, нали?

Едва тогава майка ми се разсмя истински, от сърце. Хвана ръката ми и преплете пръсти с моите. Положих глава на рамото й и известно време останахме така, докато ми разказваше историята си. Беше почти като едно време, когато ми четеше приказки преди заспиване. А и разказът й не се различаваше много от мрачните, страховити истории, които толкова обичах като дете.

— Животът тук бе… Е, ти видя как живеят Финли и Изи. Сурови условия, жестока подготовка. Обичах семейството си, но през цялото време, докато растях, трябваше само да тренирам, да се бия, да преследвам… и пак да тренирам. — Мама въздъхна и притисна буза към косата ми. — Не ми изглеждаше нормален начин на живот. Затова, когато бях на двайсет и една, се махнах. Една вечер излязох да патрулирам и просто… продължих да вървя.

Отишла в Англия с надеждата да научи нещо повече за историята на Бранник. Да провери дали не може да е полезна на семейството си, без да се налага да убива.

— Тогава си срещнала татко — прошепнах меко аз и отново се зачудих къде ли е той в момента. И как ли се чувства.

Ако все още е жив.

— Да — отвърна простичко тя.

— Знаеше ли какъв е?

— Не — отговори със задавен от сълзи глас. — Онова, което ти разказах за запознанството ни, беше самата истина. Двамата бяхме в Националната библиотека, търсехме една и съща книга за историята на вещерството.

Разсмях се безсилно:

— Това би трябвало да ти подскаже нещо.

— Сигурно е така — съгласи се тя. — Отидох до масата, на която бе седнал, и го помолих да я взема за малко…

Въздъхна и замълча.

— Беше такова клише! Той ми подаде книгата, пръстите ни се докоснаха… и това бе достатъчно. От този миг бях изгубена.

Припомних си първия път, когато видях Арчър, облегнат на едно дърво в двора на „Хеката“.

— Чувството ми е познато — измърморих.

— Бяхме заедно в продължение на близо година. Но един ден се събудих и го заварих да измагьосва закуската — материализираше я от въздуха. Изкара ми ангелите.

— А как си живяла с него цяла година, без да разбереш какъв е? Изи надуши, че не съм обикновен човек за около пет секунди.

Майка ми отметна косата си назад и обясни:

— Защото е Изи. Не всички Бранник имат еднакви способности. Аз, например, не мога да усещам присъствието на магически същества като нея. Както и да е. Когато осъзнах, че съм живяла с въплъщението на всичко, срещу което би трябвало да се боря, направо…

— Направо откачи? — подсказах й.

— Напълно — потвърди тя. — А после научих, че съм бременна и… Е, останалото го знаеш. Непрекъснатото местене и криенето.

— Само че не си се криела от татко. — Най-после и последното парче от пъзела си дойде на мястото. — В абатство Торн татко спомена, че си имала причина винаги да си в движение.

Беше споделил и друго — че все още обича майка ми. Искаше ми се да й го спомена, но нещо ме спря. Може би защото се надявах, че баща ми ще успее сам да й го каже.

— Нямах представа как ще реагира семейството ми на новината, че ще родя дете от магьосник, което ще наследи силите му. При това не просто магьосник, ами демон. Сега разбирам, че може би е трябвало да им дам възможност, но тогава се страхувах. Освен това бях много млада. Божичко бях само с шест години по-голяма, отколкото си ти сега. Това е ужасяващо. — Повдигна леко рамо и бутна с него главата ми. — Моля те, недей да ме правиш баба след шест години, става ли?

Изсумтях:

— Повярвай ми, след всичките ми проблеми с момчета, сериозно обмислям да отида в манастир.

— Е, това е добра новина — отвърна по същия начин тя.

Останахме дълго на онзи дънер. Разговаряхме, провесили крака над поточето, докато слънцето се издигна високо над главите ни. Когато тръгнахме обратно към базата, вече се чувствах малко по-добре. Е, не че животът ми внезапно се бе превърнал в застлана с рози пътека, но поне бях получила някои отговори.

Когато стигнахме къщата, Изи и Финли бяха навън и изпълняваха домакинските си задължения — в браннишки вариант. Изи пренареждаше мишените на тренировъчната площадка (аз все още я наричах „двора на нинджите“, с което карах Изи да се залива от смях). Финли пък бе в плевнята до площадката и точеше ножове.

— Можеш да й помогнеш — предложи Айслин, веднага щом я открих.

Беше в подземието и сменяше чаршафите на походните легла там. Зачудих се защо ли си прави труда, но реших да не питам.

— Ако не е проблем, по-добре да не пробвам. Не съм много добра с ножовете — казах й. — Няма ли някаква друга работа за мен? Нещо не така… смъртоносно?

Айслин пъхна една възглавница в калъфка, сви рамене и отвърна:

— Можеш да идеш във военната зала и да прегледаш материалите, които сме събрали за „Хеката“ и Касноф. Да провериш дали всичко е точно и дали не сме пропуснали нещо.

А, да. Документи. Книги. Никакви предмети с остри ръбове. Идеално.

— Отивам. Благодаря.

Тръгнах нагоре по стълбите, но след мъничко спрях:

— А, да. И, ъ-ъ-ъ… Благодаря, че ми позволи да остана тук. След всичко, което сте преживели заради мен.

Тя само ме изгледа неразбиращо, затова побързах да обясня:

— Финли ми разказа какво се е случило с останалите Бранник. Каза, че не биха загинали, ако ти си била водачката.

Стоях в горната част на стълбището, обгърната от неловка тишина, докато Айслин внимателно се вглеждаше в мен. Имаше същите очи като майка ми и затова се чувствах още по-странно по време на съсредоточения й оглед. Накрая обаче тя каза единствено:

— Ти си част от семейството.

На това нямаше какво да отвърна. Кимнах леко и продължих към горния стаж.

Военната зала не бе станала по-подредена или по-малко депресираща от вчера насам. Десетина минути рових из документите на масата и в големите тежки кашони на пода, но не намерих материалите, свързани с „Хеката“. Изнервена, въздъхнах дълбоко.

— Проблем ли има? — измърка вече познат копринен глас.

Пренебрегнах Торин и се насочих към купчината бележници, струпани до кушетката.

— Съжалявам за онова, което казах по адрес на баща ти сутринта — извини се той. — Беше подло и нехарактерно за мен.

Продължих да не му обръщам внимание.

— Пленничеството в това огледало е изключително изнервящо. От време на време си го изкарвам на околните. Извинявам се още веднъж. А сега, ако желаеш, мога да ти помогна в търсенето.

С пълното съзнание, че вероятно ще съжалявам за решението си, прекосих стаята и отметнах платнището. Както и предния път, той седеше по турски на масата и ми се усмихваше.

— Огледалце, огледалце на стената — започнах аз (всъщност казах нещо доста по-грубо, но на вас ще ви го спестя), — къде са материалите за „Хеката“?

Торин се смя дълго и звучно на въпроса ми, а аз забелязах, че зъбите му са леко криви. Всъщност, той беше от шестнайсети век… вероятно имаше късмет, че изобщо са му останали зъби.

— О, наистина те харесвам — заяви накрая и изтри сълзите, които бяха избили в очите му. — Всички тия кръвожадни жени воини са толкова сериозни! Приятно е в къщата да има човек, владеещ истинското остроумие!

— Добре, добре. Знаеш ли къде са документите за училището, или не?

Той се наведе напред и посочи под масата. В огледалото съзрях кашон, бутнат навътре сред сенките. Нищо чудно, че го бях пропуснала.

Аз изтеглих кашона, а Торин попита:

— Само за това ли ти бе нужна помощта ми, София?

Изгледах го намръщено:

— Снощи много ясно показа, че си падаш по кодираните съобщения. А точно в момента нямам желание да разгадавам загадки.

Той мълчеше, докато проверявах съдържанието на кашона. Измъкнах два големи кафяви плика, на които бе надраскано „Касноф“. Имаше и три отделни папки с надписи „Хеката“. Извадих и тях.

— Беше заседнала в пустото пространство — каза изведнъж Торин.

Толкова бях погълната от първата папка за Касноф, че отначало изобщо не го чух. Когато все пак схванах, че е казал нещо, само го погледнах и изтърсих:

— Какво?

— Трите седмици, които ти се губят. Попаднала бе в пустошта между измеренията. Такъв е механизмът на Итинериса. Той пътува през и покрай измеренията. Почти никога не възникват проблеми. Ти обаче заседна, вероятно заради същността си. Или може би заради това, което не си.

Аз продължих да го гледам, без да схващам за какво говори.

— Вече не си демон, поне не изцяло. Само че не си и човек. — Торин подпря брадичка върху дланта си и на малкия му пръст проблесна пръстен с едър рубин. — Итинерисът не е успял да те определи, затова те е задържал за известно време. Всъщност имаш късмет, че в крайна сметка е решил да те пусне.

Думите му ме притесниха.

— Добре — казах накрая. — Това е наистина… ъ-ъ… ужасно. Но благодаря, че ми каза.

— За нищо — сви той рамене.

Заех се отново с папката. Стигнала бях до една снимка на госпожа Касноф и сестра й Лара. Тук бяха съвсем млади, на не повече от двайсет години. До тях бе седнал мъж с черна, зализана назад коса и мустаци, оформени внимателно като някоя от сложните прически на госпожа Касноф. Предположих, че това е бащата, Алексей Касноф.

— Знаеш ли, аз всъщност виждам и други неща, не само бъдещето и миналото.

— Така ли? — попитах, без да спирам да разгръщам страниците. — Виждаш и настоящето? Че това и аз мога да го правя! Сега, например, усещам, че се намирам в разхвърляна стая заедно с един пълен тъпанар. Това си ти, впрочем.

Нямаше нужда да вдигам поглед, защото гримасата му се предаде и на тона:

— Не. В определени случаи успявам да видя… алтернативно бъдеще. Да, може да се нарече така.

— И какво значи?

— Времето не е неизменно, София, Всяко решение може да ни поведе по различна пътека. Затова понякога виждам повече от една възможности. Например видението, за което разказах на леля ти — че именно ти ще спреш вещиците Касноф и армията им от демони. И наистина видях това бъдеще. То обаче не е единственото, което може да се сбъдне за теб.

Искаше ми се да го пренебрегна, но не успях. Почти против волята си оставих настрани папката и се обърнах към огледалото:

— Какъв е другият вариант?

— Всъщност е точно обратният — отвърна той, изпълнен с вбесяващо задоволство. — В първия те видях да побеждаваш Касноф. А във втория се бе присъединила към тях. Разбира ос, не съм споменавал за него пред Айслин. Съмнявам се, че щяха да те посрещнат така сърдечно, ако го бях сторил. Би трябвало да си ми благодарна.

Е, предсказанието ти е грешно — успях единствено да кажа аз. — Никога не бих участвала в демоничната… армия или каквото и да било на Касноф!

— О, ти не просто участваше — уточни той с широка усмивка. — Всъщност беше начело.

Тогава вече му обърнах гръб. Ръцете ми трепереха.

— Казваш го само за да ме ядосаш!

— Вярвай в каквото си поискаш, Софи… — Той млъкна рязко, а аз вдигнах глава и забелязах застаналата на прага Изи.

— Изолда! — възкликна Торин. — Радвам се да те видя!

Изи дъвчеше долната си устна.

— Защо разговаряш с Торин? — попита.

— Трябваше ми малко помощ за нещо — отговорих и вдигнах папката за доказателство. — Реших, че поне с това може да ми е полезен, понеже предсказанията му очевидно не струват.

Торин изсумтя обидено:

— Не е вярно! Никога не греша! — Плъзна се от масата, а погледът му отскочи към Изи. — Никога.

След тези му думи Изи прекоси стаята с няколко широки крачки и рязко спусна платнището над огледалото.

— Можеш да ме покриваш, колкото пожелаеш, Изолда! — приглушено заяви Торин. — Това не променя нищо.

Изи трепна и за секунда изражението й се промени. Не се сдържах и попитах:

— За какво става въпрос?

Тя обаче само поклати глава и коленичи на пода до мен.

— Нищо. Поредните глупости на Торин. Е, намери ли онова, което търсеше?

— Не съм напълно сигурна — отговорих и обърнах на първата страница в папката.

„Алексей Касноф е роден през 1916 г. в Санкт Петербург (който тогава се е наричал Петроград), в семейството на Григорий и Светлана Касноф, и…“

Преди да прочета нещо повече, из къщата се разнесе мощно думкане.

Изпуснах документите.

— Какво беше това, по дяволите?

Изи се намръщи и се изправи.

— Нямам идея. Мисля, че някой чука на входната врата, но… Тук никога не идват посетители.

Двете заедно изхвърчахме от военната зала и се озовахме в коридора. Айслин бе застанала на вратата — едната й ръка бе поставена върху бравата, а в другата стискаше голяма кама. Майка ми бе плътно зад нея. В гърдите ми магията се развилия и буквално започна да вие. Каквото и да имаше отвън, притежаваше голяма сила.

Айслин бавно и предпазливо отвори вратата и осъзнах, че съм била права.

На прага — по-висок, възмъжал и значително по-уморен, отколкото го помнех от последната ни среща — стоеше Кал.

А на него се бе облегнал мъж със светла кожа, покрита с гневни тъмнолилави татуировки. Баща ми.