Рейчъл Хокинс
В плен на магията (6)

Глава 6

— Следователно нищо не може да те отърве от задължението да патрулираш? Нито сериозната травма на главата, нито фактът, че си разбрал преди няма трийсет минути, че си част от семейството, да не говорим, че съответно нямаш никакъв опит с оръжията? — попитах Изи и Финли, когато се срещнахме при задната врата.

След думите на Айслин мама се бе опитала да спори с нея и да ми спести излизането. Каза й, че: а) все още дори не съм осъзнала напълно какво значи да съм част от Бранник, и б) доста съм преживяла напоследък, затова няма да е зле да си почина в леглото. Както и да хапна.

В отговор Айслин ми предостави… десет минути за бърз душ, някакви стари дрехи на Финли и бутилка със зелена течност с аромат на бор. Душът ме бе освежил, макар водата да бе хладка. Дрехите ми бяха твърде тесни, ръкавите и крачолите им — прекалено дълги, но бях доволна, че съм се отървала от собствените си мръсни и опушени одежди, които носех още в абатство Торн. Пъхнах сребърния кол в една от гайките на колана си с надеждата, че няма да ми пресече някоя артерия. После отпих няколко глътки от зелената напитка. Вкусът й бе все така противен, но от нея се почувствах значително по-добре.

Сега си пийнах още малко.

— Сигурна съм, че дори и без глави пак щеше да се наложи да излезем на обиколка — изсумтя Изи.

Усмихнах се, с което си спечелих сърдит поглед от Финли.

— Ясно ми е, че ще ти е трудно да свикнеш, нали разни феи и прочее са ти вършили мръсната работа… Тук обаче действаме така — отсече тя и ми тикна една черна раница в ръцете.

— Моля ти се! Явно не си срещала живи феи през живота си, щом мислиш, че биха вършили нещо мръсно — отвърнах аз.

— Срещали сме достатъчно феи! — избухна Финли, но бе свила глава между раменете си, заради което Изи я изгледа любопитно.

Карай да върви. И без това си имах достатъчно собствени семейни проблеми. После обаче се сетих, че на практика Изи и Финли също са част от семейството ми. Демони от бащина страна, ловци на магически същества — от майчина. Нищо чудно, че се бях озовала в такава каша!

Финли се обърна към вратата, която бе заключена с няколко отделни ключалки, всичките — с различни механизми. Завъртя секретните брави на първите две, третата отключи с ключ, който носеше на врата си, и накрая откачи веригата най-отгоре.

— Леле, обзалагам се, че ви трябва поне половин час да си отворите шкафчетата в училище! — подхвърлих.

— Не ходим на училище — отвърна Изи, а гласът й бе така сериозен и скръбен, че не посмях да й кажа, че само съм се пошегувала.

Финли натисна с рамо вратата, която се отвори със зловещо скърцане. Излязохме на двор, който приличаше на тренировъчна площадка за нинджи. Имаше две гимнастически греди, разположени на около метър и осемдесет от земята. Видях лост за набиране и здрава метална клетка в самия край на разчистеното пространство. Близо до тях имаше няколко мишени. В едната бяха забити стрели, във втората няколко страховити на вид ножа, а в трета бяха забучени шурикени.

Дворът бе заобиколен от дървета, а отвъд тях се виждаха очертанията на други постройки. Изи проследи погледа ми и обясни:

— Палатките. Базата е построена през трийсетте години на миналия век, когато членовете на семейството все още били много. Често са се събирали тук. Ние им викаме Големите браннишки сре…

— Млъквай, Из! — рязко я прекъсна Финли и тръгна напред. — Тя не е никаква Бранник, затова не й разправяй за нас, разбра ли?

Всъщност използва доста по-нецензурни думи. Само допреди няколко месеца бих й отвърнала подобаващо, но реших този път да пропусна. Обърнах се към Изи, за да я помоля да ми разкаже още за Бранник. В този миг лъчите на залязващото слънце осветиха малкия медальон със смарагд на врата й. В ума ми моментално изникна картината на строшения кръвен камък на Джена, която си наложих да прогоня. Изражението ми обаче вероятно се бе променило, защото Изи каза:

— Тя обикновено не се държи така. Тоест… държи се, но не използва подобни думи.

Прииска ми се да й разроша косата, но реших, че това няма да й допадне особено. Вместо това само свих рамене и отвърнах:

— Не е заради нея. Просто се сетих за… Няма значение. Имах предвид, че разбирам защо Финли не е в настроение.

Финли прекоси двора и навлезе сред дърветата, докато залязващото слънце хвърляше медни отблясъци върху косата й. Двете с Изи я последвахме, а аз метнах раницата на рамо. В нея нещо издрънча.

— Та какво точно включва въпросното „патрулиране“? — попитах Изи.

— Трябва да се уверим, че в гората няма свръхи — сви рамене тя.

— Какви сухи… а-а-а, „свръхи“! Тоест „свръхестествени“. Така ли ни наричате — свръхестествени същества?

Изи не се обърна. Може би се дължеше само на игра на светлината, но ми се стори, че ушите й порозовяха.

— Не, аз си го измислих — измърмори тя.

Добре че беше с гръб към мен и не виждаше усмивката, плъзнала по лицето ми.

— Харесва ми.

Сега вече се обърна, но изражението ми бе напълно сериозно.

— Наистина — уверих я. — Нали знаеш ние какво използваме? „Продигии“, „магически същества“, но от латински. — Изсумтях насмешливо. — Няма нищо по-тъпо от латинския!

Известно време Изи само ме наблюдаваше. После явно реши, че не й се подигравам, и ми кимна лекичко. Едва сега забелязах, че носът й е посипан с лунички, точно като моя.

Вече бях изгубила Финли от поглед, но Изи очевидно знаеше къде отиваме, така че просто вървях след нея. Дълго време мълчаливо си проправяхме път през дърветата и храстите. Слънцето почти се бе скрило, но аз все още се потях й непрекъснато подръпвах деколтето на взетата назаем черна тениска.

— А тук често ли се появяват такива… ъ-ъ… свръхи? От опит знам, че те не обичат особено да се мотаят из горите край разни хора, които искат да ги убият.

Почти веднага обаче се сетих за нещо и рязко спрях. Толкова бях заета с разсъжденията за Бранник и връзката си с тях, че напълно бях забравила за върколака, когото Изи и Финли бяха преследвали.

— Какво стана с върколака снощи? — попитах.

Изи се обърна към мен с усмивка, която ужасно напомняше тази на майка й.

— А ти какво смяташ, че гоним в момента?

Извъртях се, издърпах раницата отпред и я отворих. Да, още сребърни колове, както и малки стъклени флакони със светена вода. И — о, боже! Това пистолет ли беше?

Май коленете ми всеки миг щяха да се подкосят. Затворих „раницата на смъртта“ и предпазливо я пуснах на тревата.

— Нещо не е наред ли? — попита ме Изи.

— Много неща! Толкова много, че не знам откъде да започна… Нека пробваме с това, че две хлапета се разхождат с раници, пълни с оръжие!

Изи се напрегна и отсече:

— Ние не сме хлапета. Ние сме Бранник.

Въздъхнах и пъхнах ръце в джобовете си:

— Това ми е ясно, обаче аз не мога да убия върколак. Познавам няколко, живях с тях и… Е, вярно че са противни, плашещи и им текат лиги, но просто не мога да убия върколак и толкова!

Очаквах да извади срещу ми арбалет… или ръчна минохвъргачка… или каквото там ужасяващо оръжие криеше в раницата си. Вместо това тя наклони леко глава и запита:

— Живяла си с върколаци?

Вече почти напълно се бе стъмнило. Искаше ми се да виждам лицето й по-добре.

— Да-а — отвърнах. — В „Хеката“. Там имаше няколко. Една от тях, Бет, беше доста симпатична. А и онова момче, Джъстин — той бе съвсем малко по-голям от теб.

Наведох се да вдигна отново раницата, когато тя ме шашна със следващия си въпрос:

— А какви други свръхи имаше там?

— Всякакви. Както споменах преди малко, няколко феи… и доста магьосници и вещери. Бях в една стая с… — Млъкнах, за да преглътна буцата, която бе заседнала в гърлото ми — вампир. Казваше се Джена.

— Леле! — възкликна Изи и този път отново звучеше като дете. — Миналата година мама и Финли се изправиха срещу два вампира. На мен не ми позволиха да отида, защото било твърде опасно. Теб не те ли беше страх, че ще вземе да ти изпие кръвта, докато спиш?

Отворих уста да защитя Джена, но после се сетих как се бях чувствала през първата нощ в общежитието. Тогава се върнах в стаята и я заварих да поглъща съдържанието на банка с кръв.

— Малко. Преди да я опозная. После обаче никога не съм се страхувала, че ще ме нарани. Тя беше… тя е най-добрата ми приятелка.

Веднага след това се изправих, за да не се разрева отново и да загина от дехидратация. Държах раницата на известно разстояние от тялото си.

— Освен това е трудничко да се уплашиш от вампир с розова коса, висок метър и петдесет — добавих.

— Розова коса ли? — попита Изи след кратко мълчание.

— Е, не цялата, само един кичур… — започнах да обяснявам аз, после се сепнах.

Имаше нещо особено в начина, по който Изи бе произнесла думите „розова коса“. Сетих се за всички документи, папки и кашони във военната зала.

— Чувала ли си за нея? Виждали ли сте я? — попитах задъхано, а сърцето ми лудо биеше в гърдите.

— Не! — рязко отсече безшумно приближилата се зад мен Финли. — Не сме чували за вампир с розова коса. А и да бяхме, веднага щяхме да заминем за Англия да й забодем кол в гърдите, защото именно това ни е работата. А сега да тръгваме!

— Лъжеш! — всъщност нямах намерение да викам толкова високо, но се оказа, че в гората има ехо. — И ако още веднъж чуя думата „кол“ в едно и също изречение с името на Джена, ще…

— Ще — какво?! — кресна в отговор Финли. — Ще ме бутнеш на земята? Ще ми оскубеш косата? Ти вече нямаш сили! Изгубихме всичко заради теб, ти си напълно безполезна!

— О, страшно съжалявам, че ви създавам такива неудобства! И какво имаш предвид, че сте „изгубили всичко“?!

Фин ли направи крачка към мен и лунната светлина падна върху лицето й. В очите й гореше гняв.

— Някога не бяхме само три. Допреди около седемнайсет години сме наброявали близо петдесет. Не че е толкова много, но не е и малко. — Млъкна за миг и потърка с длан носа си. — После обаче останалите научили, че майка ти е забременяла от демон. Моята майка трябвало да стане водач на рода, но вместо това я изритали. Избрали някаква далечна братовчедка на нейно място, която дори не била пряка наследничка на Мейв Бранник.

— Виж, съжалявам, че майка ти не е станала водач на клана или там както го наричате, но това се е случило, преди да се родим! Не виждам какво…

— Три месеца след избирането й новата водачка повела целия род срещу най-голямото вампирско гнездо в Северна Америка. Нужно ли е да ти обяснявам какво се случило?

Започна да ми се гади, затова само поклатих глава.

— Било е пълна лудост, нямали са никакъв шанс. Майка ми щеше да е наясно с това — продължи Финли. — Ако не я бяха изхвърлили заради твоята майка, нападението изобщо е нямало да се състои. Знаеш ли какво? Когато Торин каза, че ти ще спреш Касноф, си помислих — а може би все пак изтребването на цялото ми семейство не е било съвсем безсмислено. Тая откачалка може да стори нещо за нас. Само че ти нямаш сили и не можеш да направиш нищо. А всички онези Бранник са изгубили живота си напразно!

Не знаех какво да й отговоря, затова накрая просто промълвих:

— Съжалявам.

Тя изсумтя и се пресегна за нещо на кръста си.

— Както и да е. Хайде да свършваме с обиколката, преди…

Само че не успя да довърши. Този път нямаше предупредителен вой, не се чу трошене на клони. Само викът на Финли, когато една едра тъмна фигура изскочи от сенките и се стовари върху нея.