Рейчъл Хокинс
В плен на магията (5)

Глава 5

— И защо точно смятахте, че ще се съглася? — попитах сърдито аз.

— Торин каза, че ще се биеш за… — намеси се Изи, но Айслин вдигна ръка и я спря.

— Достатъчно, Изолда — каза. — Вече няма значение.

— За мен има — упорствах аз. — Кой, по дяволите, е Торин? И как смятахте да ме използвате, като личната си магическа бомба ли?

Майка ми, която ме бе прегърнала през раменете, ме стисна по-силно. Аз обаче избутах ръката й, отидох до масата и се изправих срещу Айслин.

— Точно това искаха да сторят и Касноф.

Гласът ми леко потрепери, защото се сетих за Ник и Дейзи, двамата млади демони, с които… е, не може да се каже, че сме станали приятели, но в абатство Тори ги бях опознала. Последния път, когато видях Дейзи, тя напълно бе изгубила човешкото в себе си и се опита да ме убие. И вината за това бе на Лара Касноф. Същото важеше за Ник, който нападна Арчър и почти го уби. Лара контролираше Ники Дейзи, защото тя ги бе превърнала в демони.

Колкото й да бяха странни и опасни, в известна степен ми липсваха… съвсем мъничко, разбира се. Може би затова повиших глас:

— Касноф и останалите членове на Съвета искат да използват демони срещу вас и Окото.

Айслин вече не изглеждаше разгневена, а по-скоро сломена. Тя прокара ръка през косата си:

— Наистина ли смяташ така, Софи? Че създават демони, за да предпазят чудови… твоя вид?

— Ами… да, предполагам. В крайна сметка те все разправяха как искате да ни избиете до крак.

По лицето на Айслин пробяга странно изражение — сякаш ме съжаляваше.

— Да, бе, сигурно! — изсумтя отвратено Финли. — Двете Касноф създават демони само по една причина: за да си направят лична гвардия. Доста е удобно да си имаш собствена армия.

За щастие един от столовете бе съвсем наблизо, защото иначе щях да седна направо на земята.

— Не разбирам — измънках и погледнах майка си през рамо.

Устните й бяха свити в тънка, сурова линия.

— Бранник никога не са вярвали особено на версията, че Алексей, бащата на Лара и Анастасия, иска да създава демони за защита на магическия свят. С такава мощ на практика е разполагал с магическата версия на ядрена бомба!

С помощта на друга вещица Алексей бе превърнал прабаба ми Алис в демон. Тя била съвсем обикновено момиче, но след стореното от Алексей Касноф станала чудовище. Тъмната магия в нея я накарала да полудее.

Така че — да, можеш да създадеш демон, но да го контролираш, е трудна работа.

Първата вечер, която прекарах в „Хеката“, госпожа Касноф ни направи нещо като образователна презентация — показа ни картини на различните методи, с които хората са убивали магически същества през вековете. И то не само Бранник и Окото на бога. Имаше и съвсем обикновени хора. Госпожа Касноф все едно искаше да ни внуши, че сме под непрестанна атака.

— А-ха. Все едно обикновените хора имат някакви шансове срещу чудовищата! — възкликна подигравателно Финли.

— Знаеш ли колко души носят фамилия Бранник, Софи? — меко попита Айслин, Поклатих глава и тя добави: — В момента ги виждаш всичките.

— Какво?! — попитах, невярващо. — Само… само вие трите? И едната е на не повече от дванайсет?

— На четиринайсет съм — подвикна Изи от кушетката, но никой не й обърна внимание.

— Бяхме четири с майка ти — отвърна Айслин.

— Да, ама сте се съюзили с Окото — настоях аз.

Преди няколко месеца главната квартира на Съвета в Лондон бе изгорена до основи, а седем от членовете му — убити. Според баща ми това е било дело на Окото и Бранник, които работели заедно.

— Окото? — разсмя се Айслин. — Да се съюзят с нас? Няма начин! Семейството ни произхожда от вещица, забрави ли? Окото не искат да имат нищо общо с нас.

— Тогава какво — Окото са нападнали щаба на Съвета сами?

— Изобщо не са го нападали — заяви Финли. — Всичко е работа на приятелчетата ти Касноф.

Имах чувството, че току-що съм се озовала на някаква странна планета, където всичко е наопаки. Тръснах глава, сякаш това щеше да ми помогне да мисля по-добре.

— Но защо Касноф биха… — И после ми просветна. — Също като с представлението първата вечер! Така магическите същества още повече ще се уплашат от Окото и Бранник и на никого няма да му пука, че Касноф превръщат деца в демони. Не и ако тези демони ще ни пазят от Окото и всички нас — възкликнах и посочих към Айслин и Финли.

— Точно така — кимна Айслин. — А сега са приписали на Окото и унищожаването на абатство, дори и евентуалната смърт на баща ти.

Сърцето ми се сви при мисълта, че баща ми може да е мъртъв. Майка ми ме погали по косата.

— Значи сега Касноф могат да призовават колкото демони поискат — обобщи Финли. — И никой няма дори да се опита да ги спре.

— Аз ще го направя — казах машинално.

— И как? — сряза ме Финли. — Вече нямаш сили, а те разполагат с най-мощното магическо оръжие, създавано някога.

Магията ми се разбунтува и завихри в гърдите ми.

— Ние сме хора! — възкликнах и за свой ужас усетих, че от очите ми бликват сълзи. Наистина не исках да плача пред Финли. — Когато призоваваш демон, просто вкарваш изключително тъмна магия в душата на съвсем обикновен човек или магическо същество. Но личността им не се губи. Ник и Дейзи, аз и… баща ми, ние не сме предмети, които можете да използвате и после да захвърлите или унищожим! Не сме оръжия! — при последната дума стиснах толкова силно масата, че един от ноктите ми се счупи.

Майка ми пристъпи към мен и ме хвана за лакътя.

— Стига толкова — каза. — Важното е да намерим начин да спрем Касноф, без да намесваме Софи.

— Не ти решаваш, Грейс — отсече Айслин.

Майка ми се обърна към сестра си със свирепо изражение, каквото никога не бях виждала на лицето й:

— Тя ми е дъщеря!

— Само че не ние избираме пътя, по който поемат членовете на семейството ни, нали? — отвърна Айслин с очи, приковани в тези на мама.

Изведнъж в стаята се разнесе тих смях. Косъмчетата по врата ми настръхнаха. Изи подскочи, а Финли и Айслин рязко се обърнаха назад. Едва сега забелязах, че на стената виси някакъв предмет. Не бях сигурна какво представлява, защото бе покрит с тежко тъмнозелено платнище, но заради правоъгълната му форма предположих, че е картина.

— Ах, Грейс и Айслин се карат. Точно както едно време! — произнесе приглушен мъжки глас. — Някой ще махне ли това проклето нещо, та да мога да виждам?

Магията ми отново започна да тупти и да се блъска в тялото ми и разбрах, че говорещият (който и да бе той) не е човек. Въпреки това се слисах, когато Айслин прекоси стаята и смъкна плата.

Оказа се, че не бе маслено платно. Беше огледало, което отразяваше мрачната и неприветлива стая. Позите, в които бяхме застинали, образуваха странна жива картина. Майка ми все още ме държеше за лакътя, а в погледа й личеше предпазливост. Айслин се взираше в огледалото с отвращение, Изи бе пребледняла още повече, а Финли се мръщеше. Колкото до мен… направо се шокирах от отражението си. Никога не съм била толкова слаба. Изглеждах направо кльощава. Кожата ми бе мръсна, а сълзите бяха прокарали бразди по бузите ми. А пък косата… За нея най-добре изобщо да не говоря.

Но не външният ми вид бе причината магическите ми сили да се развълнуват така. Виновен бе мъжът.

В огледалото той седеше по турски в средата на кръглата маса и ни се хилеше подигравателно. Знаех, че в действителност не е там, но все пак погледнах към центъра на масата. Картите и документите, които в огледалото бяха смачкани под тялото му, в действителност лежаха недокоснати и без нито една гънка. Мъжът имаше рошава тъмноруса коса, а ръкавите на ризата му завършваха с волани с къдрички, които се стелеха по масата, защото китките му бяха отпуснати на коленете. Носеше високи ботуши и много тесни панталони. Или си падаше по баловете с маски и костюмите от Ренесанса, или бе направо древен.

Подозирах, че е второто.

— Значи това е момичето, заради което е цялата шумотевица — отбеляза той, докато ме изучаваше.

Имаше нисък дрезгав глас. Сигурно щеше да е много секси, ако нямаше аурата на злодей, при това не от онези секси злодеи от филмите. Въпреки това бях съвсем сигурна, че е обикновен магьосник. Демоните имат съвсем различно изкачване — много по-силно и тъмно. Този тип не бе от добрите, но не бе нито толкова мрачен, нито толкова могъщ.

Айслин цапардоса с ръка рамката на огледалото и масата, на която седеше мъжът, се разклати и за малко да се прекатури. Същевременно масата в стаята при нас остана напълно неподвижна.

Обитателят на огледалото сграбчи ръба на масата, за да се задържи, и се намръщи. Отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо, но Айслин не му даде възможност.

— Ти сгреши, Торин. Тя вече не притежава магически способности.

— Така ли? — сви рамене Торин. — Е, сега наистина ще стане интересно — усмихна се той.

Вероятно много жени биха го сметнали за очарователен, но на мен ми се струваше просто мазен. Мислите ми явно бяха изписани на лицето, защото усмивката му веднага се стопи.

— Няма значение — обърна се към Айслин и сви рамене. — Никога не греша. Казах ви, че абатство Торн ще бъде погълнато от огън — така и стана. Казах ви, че това момиче ще се завърне сред вас — и то е тук.

После насочи пръст към Айслин. Повърхността на огледалото се огъна над показалеца му все едно бе балон с вода.

— Освен това ви казах, че ще загубите Грейс, която ще предпочете едно от чудовищата. Тогава никой не искаше да ми повярва — добави той, обръщайки се към мен. — Само че ти дойде и това е доказателство, че всичките ми пророчества са верни. И онова, което ти съобщих, Айслин, е вярно. Това момиче ще спре вещиците Касноф.

Настъпи мрачно мълчание. Всички се взирахме в мъжа в огледалото. Аз се опитвах да проумея факта, че жените Бранник, прославените убийци на магически същества, се вслушват в предреченото от един вещер. А също и смисъла на пророчеството му, че именно аз ще сложа край на ужасната магьосническа война, която се подготвяше. Само че не ми харесваше да наричат баща ми „чудовище“ и когато се изправих, на лицето ми бе изписано презрение.

— Значи имате магическо огледало, а? Трябваше да ми го кажеш по-рано — обърнах се към Изи. — Това е много по-готино от бодлива тел и бункери.

— Огледалото не е магическо — отвърна Изи, а аз забелязах, че изобщо не откъсва очи от Торин. — Той е наш затворник.

— Гост! — избухна мъжът, но всички се направиха, че не го чуват.

— А как сте успели да заловите един вещер, след като не използвате магия? — зачудих се.

— Бранник не са го заловили — обясни мама. — Той сам се е хванал в капана.

Торин изведнъж ни обърна гръб и се зае да приглажда маншетите си.

— Опитал се да направи заклинание, което било прекалено силно за него — добави Финли. — И в крайна сметка се оказал пленник на огледалото. Това се случило още през 1589 г.

— 1587 — поправи я Торин. — И магията не беше изобщо прекалено силна. Просто се оказа… малко по-сложна, отколкото очаквах.

— Да, бе, сигурно! — изсумтя Финли. — Както и да е. Няколко години по-късно Ейвис Бранник го открила и донесла огледалото при останалите от семейството си.

— Ейвис разбрала, че Торин умее да предсказва бъдещето, и сметнала, че може да ни е от полза. Оттогава сме негови пазители — довърши Айслин.

Запитах се дали винаги така разказват историите — като вземат думата подред. Това ми напомняше за синхрона между Елодия, Анна и Частън. Онази странна болка отново прониза гърдите ми. Не че бях харесвала особено „Троицата“, но една от тях бе мъртва, а другите две бяха изчезнали. Един бог знаеше какво е станало с тях.

— Били са покварени — заяви Торин, при което подскочих.

— Моля?

— Мислеше за две вещици, които са ти били съученички. Чудеше се какво им се е случило. Подозираш, че Касноф са ги превърнали в демони. Така е.

Забелязах, че очите му са много тъмнокафяви, почти черпи.

— Чакай, значи не само предвиждаш бъдещето, а можеш и други неща?

Той кимна, очевидно горд със себе си.

— Зная какво ли не, София Мерсер. А ти имаш много въпроси, нали? Къде си била онези седемнайсет дни? Какво е станало с малката ти кръвопиеща приятелка и баща ти…

Без да се замисля, с няколко крачки прекосих стаята и застанах точно пред огледалото.

— Жив ли е баща ми? Джена…

Торин се разкикоти и се дръпна назад, а аз замълчах.

— Не мога да издам всичките си тайни просто ей така — обяви той и разпери широко ръце.

Магията бушуваше в тялото ми и искаше да изскочи, да се хвърли към огледалото и да го разбие на милион късчета. Задоволих се само да хвана рамката и здравата да го разтърся.

— Кажи ми! — креснах, а масата в огледалото се преобърна, Торин се стовари на земята и навсякъде се разхвърчаха документи.

Някой ме сграбчи за раменете и ме дръпна от него. Обърнах се рязко. Очаквах да видя Айслин, обаче не бе тя държеше ме майка ми.

— Покрий проклетото нещо! — подвикна тя на сестра си.

Докато Айслин слагаше платнището, мама нежно отметна косата от лицето ми и ми обеща:

— Ще намерим баща ти, миличка. Както и Джена. — Стрелна сърдито с очи вече покритото огледало. — И няма да използваме Торин за тази цел! — После насочи поглед към Айслин: — Изобщо не трябваше да го слушаме!

— Нямаме кой знае какъв избор, Грейс — уморено каза Айслин.

Каквото и да бе съдържала зелената напитка, ефектът му започваше да изчезва. Умората се завръщаше в тялото ми и костите ми натежаха. Канех се да попитам дали мога да се върна в стаята си, когато Айслин въздъхна и предложи:

— Можем да го обсъдим пак по-късно. Утрото почти настъпи. — После подкани с жест Финли и Изи: — Хайде, момичета, време е за вечерната обиколка.

Без да кажат и дума, двете по-млади Бранник се насочиха към вратата. Докато наблюдавах оттеглянето им, правех планове да се промъкна обратно в стаята и да си поговоря дълго и напоително с Торин. В този миг обаче Айслин стисна рамото ми като в менгеме:

— Върви и ти, София.

— Какво?

— Всички Бранник под осемнайсет години трябва вечер да патрулират из територията на базата.

Подаде ми нещо. Трябваха ми няколко секунди да осъзная, че стискам сребърен кол. Примигнах неразбиращо. Айслин разтегли устни в ужасяваща усмивка:

— Добре дошла в семейството.