Рейчъл Хокинс
В плен на магията (4)

Глава 4

Когато вратата се затвори след Айслин, мама зарови лице в дланите си и въздъхна, потрепервайки. Надигнах чашата и я изпих до дъно. Веднага се почувствах по-добре. Не само болката в главата ми отслабна, а направо живнах, макар в устата си да имах вкус на борова кора.

Това обаче не бе проблем. Така можех да се съсредоточа върху нещо друго, вместо върху факта, че на практика всичко в живота ми е било една голяма лъжа. Или върху не по-малко неприятната мисъл, че някак съм „изгубила“ седемнайсет дена. Или върху това, че в тялото ми има призрак.

Джена ми липсваше, при това толкова силно, че бе почти като физическа болка. Исках да я хвана за ръката, да чуя някоя от типичните й забележки, след която ситуацията щеше да изглежда смешна, а не ужасна.

И Арчър би ми свършил работа. Той сигурно щеше да вдигне вежда по онзи едновременно дразнещ и секси начин и да пусне някоя мръсна шега за това как Елодия ме е обладала.

Или пък Кал. Той нямаше да каже нищо, но самото му присъствие щеше да ме успокои и да ме накара да се почувствам по-добре. И татко…

— Софи! — повика ме мама и ме изтръгна от унеса ми. — Не знам… не знам дори откъде да започна.

Вгледа се в лицето ми. Очите й бяха зачервени.

— Исках да ти кажа… толкова пъти се канех, но всичко бе така… объркано. Мразиш ли ме сега, като научи?

Поех си дълбоко въздух:

— Разбира се, че не! Не че съм особено очарована… запазвам си правото да се разсърдя и ядосам по-нататък. Но сега… Мамо, сега съм толкова щастлива да те видя, че не ми пука дори да си нинджа от бъдещето, изпратена да унищожава пухкави котенца и дъги!

Тя се засмя леко задавено.

— Толкова ми липсваше, Соф!

Прегърнахме се и опрях лице в ключицата й.

— Само че искам да ми разправиш всичко — добавих приглушено. — Цялата история, без да спестяваш абсолютно нищо.

— Разбира се. След като поговорим с Айслин.

Отдръпнах се и се намръщих:

— Добре, а тя каква ти е? Да не сте братовчедки?

— Сестри сме.

Зяпнах я.

— Чакай малко, искаш да кажеш, че си съвсем истинска Бранник? Ама ти дори нямаш червена коса!

Мама стана от леглото и вдигна на кок косата си, която досега носеше на конска опашка.

— Не си ли чувала за боя за коса, Соф? Хайде да вървим. Айслин и без това е в лошо настроение.

— Да, това го схванах — промърморих, отметнах завивката и се изправих.

Излязохме от спалнята на една слабо осветена площадка. На този етаж имаше само още една стая, а аз изведнъж си спомних абатство Торн и всичките му коридори и помещения. Все още ми бе трудно да повярвам, че такава грамадна къща просто… я няма.

Тръгнахме по тясно стълбище, което свършваше с ниска арка. Минахме под нея и се озовахме в друга сумрачна стая. Тия хора да не би да мразеха светлината?

Забелязах древен зелен хладилник и кръгла дървена маса, поставена пред прозорец със зацапани стъкла. Въздухът бе изпълнен с аромат на кафе, на плота имаше недояден сандвич, но кухнята бе празна.

— Сигурно са във военната зала — подхвърли мама сякаш на себе си.

— Чакай малко… Правилно ли чух? „Военната зала“?!

Майка ми обаче вече бе излязла от кухнята и зави зад ъгъла. Аз я последвах по-бавно, като се опитвах да „почувствам“ къщата. Първата дума, която ми хрумваше, бе „спартанска“. В Торн имаше толкова много предмети — картини, гоблени, декоративни фигурки, даже рицарски доспехи, за бога! — че човек не смогваше да ги асимилира всичките. Тук сякаш се бяха отървали от всичко, което не бе абсолютно необходимо. Всъщност май липсваха дори неща от първа необходимост. До този момент не бях видяла баня и тоалетна, например.

Липсваха прозорци, само няколко флуоресцентни лампи на тавана хвърляха нездрава светлина върху всичко в помещението. А въпросното „всичко“ включваше овехтяла кафява кушетка, три-четири сгъваеми метални стола, две лавици с книги, няколко кашона и голяма кръгла маса, зарината с документи.

А, да, и оръжия.

Навсякъде из стаята бяха пръснати най-различни зловещи и смъртоносни на вид пособия. На кушетката бяха подпрени три арбалета, а върху едната лавица имаше купчинка звезди за мятане, каквито ползват нинджите. Май им викаха „шурикени“.

Изи бе седнала с кръстосани крака на дивана и държеше книга с меки корици. Не вдигна поглед, когато влязохме, и се зачудих какво толкова интересно чете. Най-вероятно „Как да убиваме чудовища, за начинаещи“ или нещо от тоя род.

В стаята имаше още само двама души: Айслин и момиче приблизително на моята възраст. Когато с майка ми пристъпихме прага, и двете рязко вдигнаха глави от листовете, които съсредоточено изучаваха. В специален калъф на колана на момичето висеше електрическо фенерче. Значи това бе Финли, Повелителката на фенерчетата. Потърках с длан тила си, а тя ми се намръщи.

Обърнах се към своята кротка, обичаща книгите майка — жена, която не бях виждала да убива дори муха.

— Съжалявам, ама хич не мога да повярвам, че си израснала тук. Просто е невъзможно.

Изведнъж се чу свистене и усетих как нещо прелита покрай лицето ми. С периферното си зрение забелязах как майка вдига ръка и пръстите й се свиват около дръжката на нож — нож, който очевидно току-що бе хвърлен към главата й. Всъщност цялата случка се разви за по-малко от секунда.

Преглътнах с усилие:

— Както и да е.

Майка ми не каза нищо, но погледът й бе прикован в Айслин, чиято ръка все още бе леко вдигната.

— Грейс винаги е била най-бърза от всички ни — заяви усмихнато Айслин.

Осъзнах, че говори на мен. Даже усмивката й бе предназначена за мен.

— Добре — произнесох накрая. — Впрочем не съм наследила способностите й, ако случайно се чудиш. Не мога да уловя дори топка.

Айслин се разсмя тихо, но Финли се намръщи още повече.

— Значи ти си демонското изчадие — изсъска Финли.

— Фин! — избухна Айслин.

Ха! Значи поне една Бранник ме мразеше. Колкото и да бе странно, от тази мисъл се почувствах по-добре. Знаех как да се справям с подли кучки.

— Всъщност ми викат Софи.

Откъм дивана се чу кикот и всички се обърнахме към Изи. Тя прикри устата си с длан и се опита да се престори, че се е разкашляла, но Финли тръсна глава и нареди:

— Отивай си в стаята, Из!

Изи затвори книгата и я пусна в скута си. С изненада забелязах, че чете „Да убиеш присмехулник“.

— Фин! Аз не ти се присмивах заедно с нея! — възрази и ме изгледа гневно. — Та тя се опита да ме убие!

— Всъщност нищо подобно не съм правила — намесих се.

В очите на Айслин и Финли виждах непреклонност и жестокост, които силно ме стреснаха. Нямах никакво желание да понеса отговорността за постъпката на Елодия, особено сега, когато поне на теория бях една от тях, от Бранник. Думите започнаха да се изливат от устата ми като порой:

— Вижте, сега нямам магически сили, защото трябваше да мина през Очистването и ми направиха някакво заклинание, което ги заключи или нещо подобно. Не мога да ги използвам. Обаче имаше едно момиче — по-точно една вещица, Елодия… Та тя ми прехвърли способностите си, когато умря, и затова сега сме свързани. Това значи, че призракът й ме следва по петите и… ъ-ъ, прави разни неща. И когато Изи ме нападна, тя обсеби тялото ми. Прави го за първи път и, честно казано, направо ми изкара ангелите. Дори още не съм наясно какво точно стана и как. Както и да е. Изи, не аз, а тя използва магия срещу теб. Пак тя опря меча в гърлото ти и ти наприказва всички ония гадости. Аз не съм гадна. Или поне не нарочно.

В този момент бях приковала вниманието и на трите Бранник — всъщност на четирите, ако броим и майка ми. Леле, каква бе оная течност, която Айслин ми бе дала? Енергийна напитка „Бранник“ ли?

— Аз, ъ-ъ, май трябва да млъкна.

Айслин вече не се усмихваше. Дори ми се стори, че в изражението й се е промъкнала уплаха. Финли облегна бедро на масата и скръсти ръце на гърдите си:

— Какво искаш да кажеш с това, че вече нямаш магически сили?

Положих много, ама наистина много усилия да не покажа, че губя търпение.

— Точно каквото чухте. Имах сили, но след това Съветът — това е организацията, която определя и следи за спазването на правилата в магическия свят…

— Мда, това го знаем — прекъсна ме Финли с презрителна физиономия.

— Браво на вас — измърморих. — Та, те извършиха ритуал, който не беше… е, не беше толкова могъщ като Очистването. Магията ми не е изгубена завинаги.

Или поне така се надявах, но това не им го споменах.

Айслин и Финли се спогледаха.

— С други думи — каза Айслин — сега на практика си обикновен човек.

— Освен когато Елодия реши да се всели в тялото ми, да.

Смятах, че тази новина ще ги зарадва — нали уж мразеха магическите същества? Вместо това Айслин стисна силно ръба на масата и увеси глава с дълбока въздишка. Финли постави ръка на рамото й и прошепна:

— Всичко ще бъде наред, мамо. Все нещо ще измислим.

Собствената ми майка погали лекичко гърба ми и промълви:

— О, скъпа! Толкова съжалявам.

Изпитах силно желание да се срина на пода и да избухна в ридания, но го потиснах и само свих рамене:

— Е, нали отидох в Лондон, за да ми отнемат силите. Просто не стана по начина, по който предполагах. Затова пък нямам и татуировки, което е голям късмет.

Внезапно Айслин стовари юмрук върху масата, а когато вдигна глава, напълно отговаряше на представата ми за страховита убийца на чудовища.

— В момента сме във война. Твоите хора се канят да отворят портите на ада и да пуснат демони сред хората, а ти се шегуваш?!

Нямах представа защо изведнъж се превърна от Усмихнатата Айслин в Бясната Айслин.

— За последните няколко часа бях обсебена от призрак, за малко да ми пробият дупка в главата, а накрая разбрах, че майка ми е ловец на магически същества — заявих аз, като я гледах право в очите. — Преди това пък изгубих всички други, които обичам, и научих, че онези, на които съм имала доверие, тайно създават демони. Така че в момента животът ми е отврат. Правила съм си била шеги…

— Сега си безполезна за нас — каза Финли.

— Извинявай, а как точно ви бях полезна преди? — попитах, макар да предчувствах какъв ще е отговорът.

Не се бях излъгала. Финли ме погледна в очите и отсече:

— Нали чу майка ми? Във война сме. Ти трябваше да си нашето оръжие.