Рейчъл Хокинс
В плен на магията (32)

Глава 34

Излязох от колата. Чакълът под краката ми изхрущя. Вгледах се в къщата, която се издигаше в края на алеята.

— Е? — запита баща ми, след като се измъкна от седалката до шофьора.

Арчър и Джена слязоха от задната и застанаха от двете ми страни.

Вдигнах слънчевите очила на главата си и заявих:

— Ами по-добре изглежда. Е, все още е зловещо и странно, но в нормални граници. Както си беше преди.

„Хеката“ блестеше с прясно боядисана фасада. Прозорците бяха поправени. Папратта от двете страни на входа отново беше яркозелена и някой бе ремонтирал дупката в предната веранда. Но дърветата край училището все още бяха безжизнени и почернели, а тревата сивееше.

— Вероятно никога няма да бъде същото — каза мама, която тъкмо бе заобиколила колата.

— А може би това е за добро — казах аз с въздишка.

— Как мислите, какво ще правят със сградата? — зачуди се Джена.

— Честно казано, иска ми се да я изгорят — отсече Арчър. — И като са започнали, най-добре да потопят и острова.

Тръгнахме към къщата. Откъм морето подухна бриз и развя косата ми. Вътрешността на училището вече не изглеждаше така запусната и мръсна, но ми се стори, че атмосферата винаги щеше да бъде някак тъжна. А може би това беше просто илюзия.

Минахме покрай прозореца с витража и аз вдигнах поглед. Доволна бях, че са го възстановили и главите на ангелите отново си бяха на мястото. Огряно от есенното слънце, цветното стъкло хвърляше красиви отблясъци. Когато приближихме балната зала, тихото мърморене, което се разнасяше от нея, се усили.

— Нервна ли си? — попита мама и ме хвана за ръката.

— Не-е — отговорих. Само дето блеех като овца и се съмнявам, че успях да я убедя.

Разнообразните по форма и цвят маси вече ги нямаше, а на тяхно място в залата бяха наредени множество черни столове, на които обаче не седеше никой. На подиума, където преди се намираше учителската маса, сега бяха поставени дванайсет стола (макар че би било по-правилно да се нарекат „тронове“). Единайсет от тях бяха заети.

Членовете на новосформирания Съвет като един се изправиха на крака, когато влязох в залата. Аз обаче на мига вдигнах ръце:

— О, боже! Моля ви, не правете така. И без това съм достатъчно притеснена.

Един от представителите на феите, грамаден мъж с изумруденозелени криле, ме изгледа намръщено:

— Като на наследник на поста председател на Съвета ви се полага определено уважение.

— Чувствам се уважавана и без подобни формалности. Честна дума.

Стори ми се, че им се иска да спорят още с мен, но в крайна сметка всички отново седнаха.

— Обмисли ли предложението ни? — попита една от жените.

Реших, че е вещица, но бе трудно да се определи със сигурност.

Вместо да й отговоря, седнах на един от черните столове.

— Може ли вместо това аз да ви попитам нещо? — Никой не кимна, но въпреки това продължих: — Защо избрахте точно мен? Тоест, ясно — аз съм демон, но и Ник е такъв. Защо не се обърнахте към него? Заради онази история… когато обезумя и уби хора ли?

Мъжът фея със зелените криле се вторачи в мен.

— Да, това е една от основните причини — каза тя. — Но не е единствената. — Жената преплете пръсти, после отпусна длани в скута си, при което видях да изскачат лилави искри. Бях права, наистина беше вещица. — Смелостта, силата на духа и… инициативността, които показа при спирането на Лара Касноф, силно ни впечатлиха. Особено заради крехката ти възраст. Ти не позволи на страха да те заслепи и направи онова, което трябваше. — След тези думи огледа колегите си. — Вероятно всички ние бихме могли да се поучим от това.

— А сега — започна висок мъж с бяла коса, — взе ли реше…

— Защо възстановихте „Хеката“?

През Съвета като вълна премина тиха въздишка.

— Защото — отвърна вещицата, — за нас училището винаги е било полезна институция. Нямаме намерение да позволим тези… злощастни събития да унищожат вековна традиция. През следващия месец всички ученици, на които е наложено да изтърпяват наказанията си тук, ще се върнат в „Хеката“. След това животът ще се върне в нормалното си русло.

Прииска ми се да се изсмея. „Нормално“! Все едно животът тук някога е бил нормален.

Но все пак бях получила отговора, който търсех.

Поех си дълбоко въздух, изправих се и заявих:

— Добре. Да, приемам предложението ви да стана председател на Съвета.

На няколко от лицата пред мен се разляха облекчени усмивки.

— Само че имам две условия — вдигнах предупредително ръка.

Усмивките се стопиха.

— Ще стана председател на Съвета, но едва след като завърша образованието си.

— Разбира се — каза вещицата. — Веднага ще уредим прехвърлянето ти в „Прентис“.

„Прентис“ бе елитното училище, в което богатите вещици и магьосници изпращаха децата си. Предполагаше се, че е пълна противоположност на „Хеката“.

— Не, не говорех за учебните заведения в магическия свят. Имах предвид истинско образование. Колеж, по-точно. Нормален човешки колеж.

Феята със зелените крила се намръщи отново:

— Само че имаш цяла година, преди да навършиш възраст за колеж, нали така? Доколкото знам, такава е системата. А ако не отидеш в „Прентис“, къде тогава? Човешките гимназии не изглеждат подходящи.

Още веднъж си поех въздух.

— Знам и именно с това е свързано моето второ условие. Искам отново да отворите „Хеката“. Не като интернат, не като място за наказание. Искам да бъде такова, каквото с било някога — убежище. Училище за всички магически същества, които искат да бъдат тук. Макар че, честно казано, след изминалата година желаещите едва ли ще са много. Все пак може да опитаме. Това са моите условия.

За кратко останах така, със стиснати в скута си ръце. Припомних си отново Кал и думите му: „Всичко е наред, всичко е наред“, докато стените на ямата се сриваха над него и го погребваха. Той бе дал живота си, за да спаси моя. Трябваше да го уважа по някакъв начин. А пък той искрено бе обичал „Хеката“. Вярваше в училището, грижеше се за него и го смяташе за свой дом. Най-малкото, което можех да направя, бе да го възродя.

Заради Кал.

Затова, когато вещицата ме погледна право в очите и каза „Съгласни сме“, не почувствах нито страх, нито съжаление. Само удовлетворение.

Излязох от залата и видях майка ми и баща ми, Джена и Арчър, които ме чакаха. Преди някой да каже каквото и да било, хванах родителите си за ръцете и ги помолих:

— Можем да говорим, докато пътуваме обратно. Сега имам нужда да остана за малко насаме, става ли?

Баща ми стисна дланта ми в отговор, а с другата си ръка прегърна мама през кръста.

— Разбира се.

— Няма проблем — съгласи се Джена.

— Щом имаш нужда — добави Арчър.

Оставих ги и излязох навън, на предната веранда. Дървените стъпала изскърцаха, докато слизах към поляната пред сградата. Отидох до един от дъбовете, облегнах се на него и се вгледах в училището.

Все още бях там, когато усетих някакво присъствие до себе си. Елодия се носеше във въздуха, съвсем близо до мен. Червената й коса се развяваше край лицето.

— Здрасти — поздравих тихо.

— Значи, ти ще бъдеш голямата шефка, а?

Отворих уста с намерението да подхвърля нещо заядливо, но не ми хрумна нищо.

— Да, така е — казах само.

— Несъмнено ще си добра. Но ако някога споменеш, че съм го казала, ще те убия.

— Така да бъде — казах аз и се разкикотих.

В продължение на няколко дълги минути я наблюдавах как гледа къщата. След това съвсем тихо промълвих:

— Ако вече си готова да те… Как да кажа… да те освободя — сега вече мога да го направя. Или поне така си мисля.

Елодия се обърна към мен. Краката й се носеха само на сантиметри над земята:

— И къде ще отида?

— Нямам представа.

— Ти ще… — започна тя, но веднага млъкна.

Ако не я познавах така добре, щях да реша, че е нервна. После изведнъж започна да движи толкова бързо устните си, че не успях да разбера пито една дума.

— А-а, дай малко по-бавно! Не съм чак толкова добра в четенето по устните.

Тя се приближи още малко към мен:

— Казах, че ако ще останеш в „Хеката“, аз… бих искала и аз да остана.

— Ама сериозно ли? Искаш да си свързана с мен завинаги? Защото, ако смяташ, че ще те пусна отново в тялото си дори за секунда… По-добре си помисли пак!

— Ама аз не искам пак да влизам в тялото ти — отвърна тя и лицето й се разкриви в гримаса. — Уф, това прозвуча отвратително. Както и да е. Просто искам да остана тук, поне засега.

— И защо?

Тя рязко вдигна ръцете си във въздуха.

— Защото си ми приятелка! Сега доволна ли си? Защото, докато помагах на теб и бандата загубеняци през последните няколко седмици… уф, забавлявах се. Или поне се забавлявах повече, отколкото смятах за възможно — като се има предвид, че съм мъртва.

Странно, но се трогнах.

— Разбирам те, Елодия — казах възможно най-меко. — А и честно казано, при мисълта да изчезнеш напълно ми… — Гърлото ми изведнъж се стегна. Опитах се да прикрия изблика на емоция с кашлица. — Но не можеш да останеш свързана с мен завинаги. Не е честно спрямо никоя от двете ни.

— А има ли възможност да прехвърлиш някак връзката? — попита тя. — Всички други призраци тук са свързани с острова. Можеш ли да направиш това за мен?

Замислих се. Силите ми се раздвижиха в мен и ми дадоха отговор.

— Да, бих могла. Но това означава, че завинаги ще си прикована към остров Грималкин. Ще бъдеш сама с другите призраци, които го обитават.

Елодия изчезна, а аз възкликнах раздразнено:

— О, стига де!

Почти веднага обаче тя се появи отново. Носеше се във въздуха на няколко метра от мен, близо до склона на хълма, отвъд който беше езерото. Размаха ръце — знак да я последвам — и се скри зад него.

Въздъхнах дълбоко и се изкатерих по хълма. Стигнах билото му и се наложи да засенча с ръка очите си, за да ги предпазя от отразената от водата светлина.

— Леле! — възкликнах, когато спрях до Елодия. — Езерото никога не е било така красиво! И виж, тревата ей там съвсем не изглежда като мъртва…

Думите заседнаха в гърлото ми. Притиснах длан към устата си.

По брега на езерото вървеше Кал. Или по-точно, призракът му. Толкова бе блед, че едва го различавах, но нямаше как да сбъркам широките му леки крачки. След миг той коленичи и прокара ръката си над едно петно сива трева, която на секундата отново стана жизнена и яркозелена.

После вдигна поглед към хълма, на който бях застанала, и леко ми махна с ръка. Отвърнах на жеста му, а по лицето ми започнаха да се стичат сълзи.

— Вижда ли ме? — запитах Елодия. — Или само теб?

— Вижда те — отговори ми тя.

След миг добави с известно прискърбие:

— Не смятам, че на мен би ми се усмихнал по този начин. — Устните й се извиха в дяволита усмивка. — Или поне не още. Разполагам с цялата вечност, за да променя мнението му за мен.

Знаех, че се шегува, но аз самата бях съвсем сериозна:

— Грижи се за него, става ли?

— Ще се грижа — промълви тя с неочаквано нежно изражение на лицето.

Магията, с която освободих Елодия от себе си и я свързах с острова, бе съвсем проста и лесна. Но признавам, че искрено се натъжих след изчезването на крехката магическа връзка помежду ни.

Когато Арчър и Джена ме откриха, Елодия вече си бе тръгнала. Кал също се бе стопил, макар че сега всичката трева около езерото бе зелена.

— Ето те — каза Джена, когато с Арчър изкачиха хълма.

— Да, извинявайте — отвърнах и отидох при тях. — Трябваше да помисля за много неща.

— Обзалагам се — подхвърли Арчър и обви с ръка кръста ми. — Е, значи им каза, че си съгласна?

— Да. Смяташ ли, че е глупаво?

— Мисля, че е опасно — обърна ме той към себе си. — Мисля също, че си полудяла. Но „опасна“ и „луда“ са две от качествата, които най-много обичам у теб. Така че, не, не смятам, че е глупаво. Макар да съм леко разочарован от условието, което си поставила. Вместо да поискаш отново да отворят „Хеката“, можеше да си издействаш… знам ли, почивка на Карибите с гаджето си.

Той сведе глава да ме целуне, а Джена прочисти гърло.

— Ъ-ъ, знаете ли какво? Сигурна съм, че по правило и вампирите с второстепенни роли получават награда.

Арчър я побутна на шега по рамото:

— Ами като се върнем от Карибите, може да те отведе в Трансилвания, например. Как ти звучи?

Тя го удари с юмрук по ръката, но в жеста й личеше привързаност. Изведнъж отново ми се доплака, затова се измъкнах от прегръдката на Арчър и заявих:

— Всички ваканции трябва да почакат, докато приключа с учебната година.

И двамата ме зяпнаха неразбиращо.

— Да, това е второто условие — обясних аз. — След като отново отворят „Хеката“, аз… ще остана тук. Само до края на годината — побързах да добавя. — Не за цял живот. А пък колежът е другата част от сделката, така че и в колеж ще отида след „Хеката“. Но, ъ-ъ… ще поддържаме връзка. Има достатъчно заклинания за целта.

Джена и Арчър се спогледаха.

— Че защо ни е да „поддържаме връзка“? — зачуди се Джена.

— Ами защото… Вижте, няма да ви карам да оставате тук още цяла година. Джена, ти си имаш Викс, а пък Арчър, ти… Всъщност какво имаш ти?

— Теб — отговори той твърдо. — И цял легион свещени рицари, които искат да ми видят сметката.

— Викс може да ми идва на гости — намеси се Джена. — А и сега училището ще бъде различно, по-хубаво място. Една година няма да е кой знае какво изтезание. Макар че — намръщи се тя — признавам, че това място представлява неприятна гледка. Нямам представа как ще го оправим.

Обърнах се към езерото и се загледах в изумруденозелената трева. Разсмях се треперливо.

— Мисля, че няма защо да се безпокоим за това — казах, като триех сълзите с опакото на ръката си. — Той вече оздравява.

— Ами в такъв случай всичко е наред — отбеляза Арчър. — Викс ще ни идва на гости, след време островът няма да е така депресиращ, а аз никога повече няма да те напусна.

— Да, освен това трябвала се оправим с Окото, които са… ами Окото. А и да се подготвя за председател на Съвета, което вероятно е свързано с изчитането на планина скучни книги и…

Арчър притисна устни към моите, което е доста ефективен начин да накараш някого да замълчи. Целувката бе страстна и продължителна. Когато се отдръпна, се усмихваше широко.

— Но пък си имаш арогантен и побъркан бивш ловец на демони, който е лудо влюбен в теб.

— И склонен към нервни изблици вампир, който би влязъл и в Ада заради теб. Не, който действително е влизал в Ада с теб добави Джена и застана плътно от другата ми страна.

— И родители, които те обичат и които вероятно се натискат на задната седалка, докато ние тук си приказваме — продължи Арчър, а аз избухнах в смях.

— Така че, сериозно — от какво повече се нуждаеш? — зачуди се Джена и ме подхвана под ръка.

Погледнах първо единия, после и другия. Толкова много ги обичах и двамата! Лекият ветрец къдреше тревата край езерото. Стори ми се, че чувам смеха на Елодия.

— От нищо — заявих и стиснах ръцете им. — От нищо друго нямам нужда.