Рейчъл Хокинс
В плен на магията (31)

Глава 33

Някой ме разтърсваше.

— Софи — прошепна ми. — Събуди се!

Дезориентирана се претърколих на една страна. По мокрите ми бузи бяха залепнали кичури коса. Явно бях плакала. Отново. Седнах и за известно време потънах в лесната илюзия, че последните няколко седмици не са се случвали. Пак бях в спалнята си в базата на Бранник и утринното слънце нахлуваше през тесния прозорец. Може би изобщо не съм напускала това място, помислих замаяно. Може би съм сънувала всичко.

Но не бе така. Джена седеше на ръба на леглото ми с обезпокоено изражение на лицето, а Арчър стоеше на прага. Майка ми и баща ми бяха някъде на долния етаж заедно с трите Бранник, Ник и Дейзи…

Но Кал го нямаше.

— Пак ли същия сън? — попита Арчър.

Кимнах и потърках лицето си с длани. От нощта, през която бяхме използвали Итинериса, за да се измъкнем от остров Грималкин — тогава той се тресеше, сякаш всеки миг ще се срути в океана — не бях спряла да сънувам кошмари.

Баща ми каза, че това е съвсем разбираемо предвид всичко, което бях преживяла. Само че вече бе минал цял месец. Щяха ли изобщо да престанат някога?

— Пак ли крещях? — запитах аз и отметнах завивката.

— Само плачеше — със състрадание отвърна Джена. — Доста силно.

Опитах се да си припомня съня, но споменът за него вече ми се изплъзваше. В него отново бях видяла Кал в ямата. Върху него се сипеше пръст. И госпожа Касноф бе там, помнех мъртвите й пусти очи. Потреперих.

Джена посегна да ме хване за ръката, но аз се изправих и й отправих възможно най-убедителната си усмивка, с която казвах „Всичко е наред — наистина!“.

— Беше просто сън — казах й.

Арчър отвори уста, за да възрази, но аз вдигнах ръка и го спрях.

— Просто сън — повторих. — И така, останалите долу ли са вече? Защото не знам за вас двамата, но аз умирам от глад.

В действителност това не бе вярно. Само при мисълта за храна стомахът ми се сгърчваше. Вече бях отслабнала толкова, че се налагаше да смалявам дрехите си чрез магия. Когато минах покрай Арчър, той постави длан между плешките ми и прошепна:

— Всичко ще бъде наред, Мерсер.

Облегнах се на него и си позволих, поне за кратко, да потъна в топлината му, в присъствието му. После изправих рамене.

— Хайде, да слизаме долу — отсякох аз. — Ник и Дейзи винаги изяждат целия бекон.

Както и предполагах, когато стигнахме кухнята, от него бяха останали само две парчета. Ник и Дейзи седяха на кръглата дървена маса, а чиниите пред тях бяха почти празни. Айслин бе застанала пред печката и приготвяше бъркани яйца. Спрях на прага и се замислих за картината пред очите ми: една Бранник приготвяше закуска за два демона. Кой би могъл да си представи подобно нещо?

Ник ме забеляза и се усмихна. Е, по-скоро се опита. Като мен — като всички ни всъщност — и той не се бе отърсил от онази тревога и мрачните спомени, заради които дори приятелското му изражение носеше сянка на тъга.

— Добро утро, София. Запазих ти парче бекон. И едно за теб, Джена — поздрави той и ни изгледа последователно. После стрелна с очи застаналия от другата ми страна Арчър. — Съжалявам, приятел, ти нямаш късмет.

Арчър изсумтя развеселено и влезе в кухнята, но в раменете му все още се забелязваха напрежение и предпазливост. Освен това седна на стола, който бе възможно най-далеч от Ник. Не бях сигурна дали двамата щяха някога да имат по-нормални взаимоотношения, но това бе обяснимо. В крайна сметка родителите на Ник бяха убили тези на Арчър, а пък самият Ник се бе опитал да убие Арчър — и то неведнъж, а два пъти.

Да, определено атмосферата на семейните събирания в бъдеще щеше да е неловка.

На Арчър не му помагаше особено и фактът, че хората, които бе смятал за свое семейство, сега бяха твърдо решени да го убият.

— Соф? — повика ме Айслин и ме извади от унеса ми. — Ти искаш ли яйца?

— Ъ-ъ, не, благодаря. Ще хапна нещо по — късно.

Всички присъстващи се намръщиха на думите ми и за да им доставя удоволствие, взех едно парче бекон и го разкъсах на две. Седнах срещу Дейзи, започнах да дъвча и между хапките подхвърлих:

— Нещо ново днес?

Откакто бяхме напуснали „Хеката“, всяка сутрин някой от нас задаваше този въпрос. През първите няколко дни имаше и отговори: „Да, островът още е там.“ „Да, намерихме Ник и Дейзи и може да ги доведем тук.“ „Да, Окото са обявили награда за главата на Арчър. С парите човек може да си купи малък остров.“

Последното наистина сериозно бе разтърсило Арчър. Очевидно малката рота, която бе довел на острова, се бе върнала и докладвала на началничката си, че Арчър ги е подчинил с помощта на някакъв магически предмет и заклинание. Това била единствената причина да се бият на страната на магическите същества.

— Вярно ли е? — бях попитала аз.

Арчър отклони поглед и пресилено вдигна рамене.

Аз приех жеста му за „да“.

След това обаче нямаше никакви новини. Липсваше информация как останалата част от магическото общество приема случилото се в „Хеката“. Не се знаеше какво е станало с останалите деца, които бяха превърнати в демони и които ние спасихме.

Но и тази сутрин Айслин въздъхна и отговори:

— Не. Нищо.

— А може би това е хубаво — отбеляза Дейзи, докато мажеше препечената си филийка с масло. — Може би всички просто са… са се разотишли.

Сега, когато вече не бе демон, Дейзи нямаше нищо общо с магическите същества. Преди Касноф да я превърнат в такова, тя била съвсем обикновено момиче. Напълно разбирах желанието й да остави зад гърба си всичко, свързано с магическия свят.

Дейзи наклони глава и я отпусна на рамото на Ник. Е, може би не съвсем всичко. Радвах се, че Дейзи е до Ник. След онова, което бе преживял, той се нуждаеше от нея. Въпреки това в очите на Ник имаше нещо особено, мрак и тревога. Заради тях се съмнявах, че с него всичко ще е наред, независимо дали е контролиран от Касноф, или не.

Някъде отвън се разнасяше характерния звук от удара на метал в метал. Следователно Финли и Изи вече бяха станали и тренираха. Реших да се присъединя към тях — не да размахвам меч, а да правя заклинания, които те да парират.

За тях щеше да е полезно упражнение, а и за мен щеше да е добре да съм заета с нещо, вместо да си седя в стаята и да си спомням отново и отново онази последна нощ в „Хеката“.

Тъкмо се канех да стана и да отида при тях, когато в кухнята се втурна баща ми. Той все още бе по пижама, което бе изключително необичайно за него. Баща ми никога не слизаше за закуска, без да е напълно облечен. От друга страна, горнището на пижамата му имаше специално джобче с носна кърпа вътре; може би това се броеше за приемливо облекло?

Баща ми държеше някакъв лист хартия и се взираше в него с разширени очи.

— Джеймс — подхвърли Айслин, — днес ставаш доста късно. Грейс още ли спи?

Баща ми вдигна поглед и мога да се закълна, че се изчерви.

— Хм-м? А, да. Ами всъщност, ъ-ъ… Както и да е, да се върнем към належащия въпрос.

— Остави татко на мира — обърнах се към Айслин. — В момента британецът у него дава на късо.

Вместо да съм отвратена и потресена, изпитвах особено задоволство при мисълта, че родителите ми са толкова… уф, както и да е (добре де, признавам, че леко ме втрисаше от близостта им). Но сдобряването им бе единственото хубаво нещо, което бе произлязло от цялата тази ужасна каша. Е, това и че спасихме света, много ясно.

Баща ми тръсна глава и повдигна листа в ръката си.

— Не съм дошъл да обсъждаме личния ми… живот. Дойдох заради това писмо. Пристигна тази сутрин, изпращат го от Съвета.

Рязко изправих гръб на стола си:

— Съвета ли? Ама за онзи Съвет ли говориш? Той вече не съществува! Да не си сбъркал нещо? Сигурно става дума за Съвета за най-подходящата зърнена закус…

— София! — спря ме баща ми с поглед.

— Съжалявам. Шашнах се.

— Разбирам те, скъпа — каза той с лека усмивка. — И ако трябва да съм напълно честен, мисля, че имаш основания.

След което ми подаде листа, който се оказа официално писмо. Адресирано бе до баща ми, но още в първия абзац забелязах името си. Оставих го на масата, да не би някой да забележи как треперят ръцете ми.

— Сова ли го донесе това нещо? — измърморих. — Моля те, кажи ми, че е дошло…

— Софи! — възкликнаха едновременно почти всички присъстващи.

— Стига, Мерсер — каза Арчър и въздъхна раздразнено.

Поех си дълбоко въздух и започнах да чета. Когато стигнах средата на страницата, спрях и очите ми се разшириха. Сърцето ми лудо биеше. Погледнах отново към баща си:

— Ама те сериозно ли?

— Да, така смятам.

Прочетох отново думите.

— Мили боже и всички ангели!