Рейчъл Хокинс
В плен на магията (30)

Глава 31

На следващата сутрин всички се събрахме край грамадната скала, в която се намираше Итинерисът. Носех училищната си униформа, тъй като сметнах, че с нея ще будя най-малко подозрения при промъкването си обратно в „Хеката“. Джена също бе облякла своята, както и младите Бранник. Никоя от двете не изглеждаше щастлива от този факт. Непрекъснато подръпваха полите си с недоволни изражения на лицата.

— Ама вие сериозно ли носите чорапи до коленете? Всеки ден? — попита намръщено Изи. — Дори само това стига да сринем до основи скапаното училище!

Въпреки че бях уплашена и силно разтревожена, не се сдържах и се разкикотих:

— Само почакай да видиш какво мъчение е влажна вълна да залепва за кожата ти насред жегата. Ще ти се прииска да потопиш целия остров.

— Идеята не е лоша — отбеляза Кал.

— Да, и това го казва човек, който носи вълнени дрехи през август! — подкачи го Джена.

— Така — подхвърли Айслин, докато прикрепите на кръста си кожен кобур.

В него бяха затъкнати три остриета от демонично стъкло. Изи и Финли бяха скрили подобни кобури под саката си, Джена и Кал — също. Аз не носех оръжие срещу демони — по очевидни причини. Хвърлих поглед към пръстите си, които все още розовееха. Е, поне сега бяха в тон с широкия белег от демонично стъкло на другата ми длан. Всъщност подобни мисли донякъде потискаха ужаса от онова, което предстоеше.

— … така че Софи да може да се погрижи за ритуала — казваше Айслин.

Напълно бях изгубила връзката, изобщо не бях чула какво говори. Тръснах глава. Сега не бе най-подходящият момент да се разсейвам. Естествено вече бяхме обсъждали плана поне десет пъти. Отиваме в училището. Айслин и Финли измъкват двете Касноф навън. Междувременно аз, Изи, Джена и Кал влизаме в сградата и започваме да търсим ритуала. Айслин и Финли отвеждат Лара и демоните, които вече е пуснала, обратно при ямата. Аз отивам с ритуала при тях, след което, с помощта на заклинанието от гримоара, унищожавам Касноф, ритуала и самата дупка с една голяма пъклена експлозия.

Звучеше съвсем просто. Направо лесно. През изминалата година обаче бях научила, че нищо, свързано с магията, не е лесно и просто.

— И така, ясно ли е всичко? — запита Айслин.

— Напълно — въздъхнах.

— Добре. Аз и Финли потегляме първи. Софи, Джена, Кал и Изи изчакват няколко минути и идват след нас.

— А пък ние оставаме тук — прибави баща ми и кимна към мама.

Снощи единодушно бяхме решили, че за него е прекалено опасно да идва с нас на Грималкин. Без силите си той не бе в състояние да се защитава, а пък тревогата за него само щеше да ме разсейва.

Вгледах се в двамата си родители, след което обвих вратовете им с по една ръка и ги придърпах за обща прегръдка.

— Ще се справя. Всичко ще с наред — обещах им, макар че треперещият ми глас ме издаваше. — Ще сритаме задниците на Касноф. А, нищо чудно и да се сдобия с още няколко готини белега!

Те едновременно ме притиснаха по-силно.

— Обичаме те, Соф — промълви майка ми.

— Точно така — добави татко, а аз се разсмях, макар стомахът ми да се гърчеше от безпокойство.

Отдръпнах се, преди отново да избухна в сълзи и да се изложа. Хванах Джена за ръката. Айслин и Финли вече бяха изчезнали.

— Готови ли сте? — попитах.

— Да — отвърнаха тримата в хор.

Хвърлих поглед през рамо към майка си и баща си. Те все още се прегръщаха през кръста. Усмихнах се.

След това излязох най-отпред. Обгърна ме непрогледен мрак, усетих в себе си онази ужасяваща неподвижност… А после, просто ей така, се озовах насред горичката на остров Грималкин. Не съм сигурна дали магията ми бе станала по-силна, или се дължеше на препускащия във вените ми адреналин, но този път „приземяването“ не бе така неприятно. За съжаление Джена отново не го понесе много добре. Веднага след нея обаче се появи Кал и положи длан на челото й. Дишането й се забави и бузите й леко порозовяха.

— Благодаря — каза му тя с признателна усмивка.

В този миг в далечината се разнесе вой.

— Добре, готови ли сте да действаме? — обърнах се към всички.

Изи все още не се бе съвзела напълно, но побърза да ми подаде ръка. Джена ме хвана за другата, а пък Кал пристъпи плътно зад мен и обви кръста ми с ръце.

Затворих очи и се съсредоточих. Подухна студен вятър и след секунда вече стояхме на поляната пред „Хеката“ насред нещо като Трета световна война.

Първото нещо, което видях, след като отворих очи, бе летящата към мене магическа светкавица. Замахнах с ръка и успях да я отбия, но тя бе последвана на мига от втора. Атакуващото заклинание улучи Изи в лявото рамо и тя извика от болка. Кал мигновено се озова до нея и я придърпа към прикритието на дърветата.

А аз се опитах да възприема кошмара, който се бе разгърнал пред очите ми. Навсякъде имаше демони. Демони зооморфи с кървавочервени очи, от чиито остри нокти хвърчаха виолетови искри. Във въздуха демони феи размахваха черните си криле, от които се излъчваше зловещо, неземно сияние. Демоните се биеха и в първия момент реших, че Финли и Айслин са сред тях. Потърсих ги, но те не участваха в сражението. Ужасните създания се биеха помежду си.

Тръснах глава; направо не вярвах на очите си. В мазето бях видяла само петнайсетина демони. На поляната обаче имаше десетки, а Финли и Айслин не се мяркаха никъде.

Опитах се да събера разпилените си мисли. Трябваше да вляза в училището и да открия ритуала. Пред входа му обаче летеше една фея демон. Вероятно засега нямаше смисъл да опитвам, затова тръгнах след Кал и Изи към дърветата. Джена ме последва. Четиримата се свихме насред горичката и невярващо се вгледахме в адската сцена, която се разиграваше пред очите ни.

— Какво правят? — зачуди се Кал на глас.

Погледнах демоните, които ръмжаха и съскаха едни срещу други и размахваха остри нокти.

— Бият се — измърморих. — Демоните са такива. Не се поддават кой знае колко на контрол. Божичко, обзалагам се, че Лара няма представа какво зло е освободила и пуснала по света!

Потръпнах, когато една от демоните феи връхлетя върху една позната фигура — Дейзи. Помислих си, че феята може би някога е била Навзикая, но сега бе трудно да се разбере. Крилата на Навзикая бяха изумрудено зелени, а тези — тъмносини и с остри като бръснач ръбове. Пред очите ми този демон замахна и ги вряза в повдигнатите ръце на Дейзи.

Потиснах с усилие страха си, поклатих глава и добавих:

— Това обаче няма значение. Най-важното сега е да открием онзи ритуал и Касноф, а после да…

Не довърших изречението си, а вместо това изкрещях. Нещо се бе блъснало в тялото ми… Но ударът не идваше отвън, усетих го вътре в себе си.

Елодия.

Този път обаче не успя да проникне в мен, защото магията ми я отблъсна. Призракът й отлетя на няколко крачки и започна да размахва ръце във въздуха.

— Съжалявам, съжалявам! — оформи с устни. — Много бързах. Ритуалът не е в училището. Намира се у Лара!

— Какво?

— Тя разбра, че идвате. Не знам как и откъде, но научи. Софи, те всички са демони! Всички деца, които бяха тук. Превърна ги в демони до едно!

В „Хеката“ имаше повече от сто деца, когато избягахме.

— Къде е Лара?

— При ямата. Все още работи върху няколко от тях.

Потреперих, когато чух думите „работи върху“.

— Как си, Изи? — попитах.

Тя все още бе облегната на гърдите на Кал, но сега е мрачно изражение бръкна под сакото си и извади парче демонично стъкло:

— Добре съм.

Съмнявах се, но въпреки това й протегнах ръка.

— Ще използваме магия за преместване, която ще ни отведе направо при дупката. Когато стигнем там обаче… — огледах всички един по един — Очаква ни нещо лошо. Вероятно дори по-зле от лошо.

— Все някак ще го понесем — заяви Кал.

— Да — съгласи се Джена с несигурна усмивка. — Достатъчно сме корави.

Стиснах силно ръката й:

— Точно така, по дяволите!

Сгушихме се един в друг. Бях уморена от всички тези магии, но и този път усетих познатия порив на вятъра.

Приземихме се и мигновено разбрах, че сме улучили точното място. Зъбите ми буквално звънтяха, а кожата ми болезнено се опъна от магията, която пулсираше наоколо ни. Отворих очи и съзрях зеещата дупка, при която вече бяхме идвали с Арчър през лятото. Тогава тя бе просто голям ров в земята. Сега от нея се излъчваше ослепително зелено сияние. Лара се бе изправила на ръба. В ръцете й видях изпомачкано парче пергамент и сърцето ми направи салтомортале. Ритуалът! Скочих на крака. Зад гърба си чувах далечен лай и ръмжене. Вероятно имахме само няколко минути, преди няколко от демоните на Лара да се метнат върху ни.

В този миг застаналата от другата страна на кратера Лара ме забеляза. На лицето й, осветено от отвратителното зелено сияние, играеше зловеща усмивка.

— О, Софи. Предчувствах, че ще те видя отново.

Ако смяташе, че имам намерение да си дърдоря със злодея като по филмите, много грешеше. Веднага вдигнах едната си ръка, а с другата се пресегнах за гримоара отзад на кръста ми. Предстоеше гигантска магическа експлозия, която щеше да вдигне всичко във въздуха.

Магията се събра около петите ми, сякаш извираше от кладенец, стрелна се през глезените ми, нагоре през краката и гърдите, плъзна по ръцете и от пръстите ми започнаха да изскачат искри.

— А, да — подхвърли Лара и притисна ритуала към гърдите си. — Убий ме. Унищожи ритуала. Затвори ямата. След това всичките ти приятелчета демони отново ще станат като преди.

Съсредоточих силите си в една точка. Трябваше да бъде идеално и да се получи от първия път. Втори шанс нямаше да имам.

— Много жалко за семейството ти, разбира се.

Отворих объркано очи. Проследих погледа на Лара, коя то гледаше към нещо в дупката, и цялата магия — а сякаш и кръвта — се оттекоха от мен.

На дъното в безсъзнание лежаха Финли и Айслин.

 

 

Глава 32

 

Зад гърба ми Изи нададе болезнен вой. Хвърлих поглед през рамо. Джена отиде при нея, прегърна я и й зашепна нещо. Срещнах очите й над главата на Изи и разбрах какво си мисли. Това бе единственият ми шанс да сложа край на всичко. Да убия Лара и да унищожа ритуала. Да затворя тази дяволска дупка, така че никой никога вече да не бъде превърнат в чудовище. Това биха искали и Айслин и Финли.

Целта оправдава средствата.

Лара забеляза колебанието ми и се разсмя.

— Сега разбираш ли? Ето затова твоето семейство не ставате за водачи и владетели. Поставяте другите над интересите на собствения си вид.

— Затова е цялата работа, нали? — попитах и с удоволствие забелязах, че вече не й е толкова забавно. — Сърдиш се, защото тати е решил, че обича демоните си повече от собствените си деца. Непрекъснато плямпаш за всичко, което е пожертвал и от което се е отказал за тази велика „кауза“. Какво е това всичко, Лара? Майка ви ли? Така и не чух някой да споменава мама Касноф.

— Я да си затваряш устата! — изсъска ми тя и замахна с пръсти към мен.

Отклоних заклинанието й без особени затруднения.

— А пък госпожа Касноф е била омъжена. Какво е станало със съпруга й? Кога най-после ще си го признаете? Баща ви ви е отнел всичко, а после е направил моя баща председател на Съвета. — Поклатих глава. — Това е просто магическа версия на сърдито дете, което се тръшка, за да получи внимание. Или поне щеше да бъде, ако нямаше толкова трупове. Да знаеш, че приключих с тая история! Никой повече няма да умира заради това.

И след тези думи насочих пръст към ямата и канализирах цялата си магия върху Финли и Айслин. В същия момент някой (Кал, без съмнение) метна към Лара магическа светкавица. Само че специалността на Кал бе лечебната магия, а атакуващите му заклинания бяха съвсем слаби. И това отскочи от Лара, без да й причини вреда.

На свой ред Лара вдигна ръце и насочи магически импулс към Кал, Изи и Джена. Заклинанието блъсна едновременно и тримата и ги запрати няколко крачки назад. Чух болезнените им охкания, когато се стовариха на земята. А после Лара изстреля магия към небето, някакво странно заклинание, което приличаше на пламък… и изчезна. Изскърцах със зъби, но не посмях да наруша концентрацията си. Магията в ямата бе толкова силна и толкова тъмна, че се налагаше да използвам всичките си сили, за да й се противопоставя. Всъщност нямах представа дали самата яма ги задържа, или Лара бе направила допълнително заклинание.

Бавно, съвсем бавно Айслин и Финли започнаха да се издигат. Когато бяха на метри от ръба на ямата, използвах силите си, за да ги положа внимателно на земята.

Изи и Кал се втурнаха към тях. Изи се метна върху двете отпуснати тела, а Кал се опита да ги върне в съзнание. Не смеех да си поема дъх. Най-накрая клепачите на Айслин потрепнаха, а Финли размърда пръстите на ръцете си.

Джена дойде при мен и постави ръка на рамото ми.

— Постъпи правилно — каза.

И докато гледах как Изи прегръща майка си и сестра си, осъзнах, че е права. Но когато пукотът от строшените клони, воят и ръмженето прозвучаха наблизо, някак престанах да усещам правотата на действията си.

— Джена, да си участвала в сбиване между демони преди? — запитах.

Тя вдигна собствената си кама от демонично стъкло и поклати глава:

— Не. Имам лошо предчувствие, че е много свирепо.

— Може би ще успеем да поговорим с тях — измърморих и потрих носа си с опакото на дланта. — Да седнем и да си поприказваме приятелски.

— На по чаша чай.

— О, да — в хубави порцеланови чашки. И да хапнем от онези, малките сандвичи.

Кал дойде при нас. Айслин и Финли също се изправяха на крака, но ясно виждах, че не са в най-добрата си форма.

— Не искам да убиваме тези деца — заяви Кал.

— Нито пък аз. Обаче не искам и те да убият мен — отвърнах.

— Не смятам, че в случая желанията ни имат някакво значение — намеси се Джена.

Погледнах към дърветата. Ако можеше да се съди по шума, съдбата ми се приближаваше.

И знаете ли какво? Наясно съм, че би трябвало да проявя смелост. Да използвам магията си възможно най-дълго и въобще да се държа в добрите традиции на „Смело сърце“. Само че не исках. Исках само да се разплача. Да прегърна отново майка си и баща си, да видя Арчър. Исках да се уверя, че съм постигнала нещо повече от това да отложа смъртта на Айслин и Финли с няколко минути.

Така че срещу демонските пълчища не се изправиха сурови и непоколебими воини, а една тийнейджърка, по чиито страни се стичаха сълзи, а от двете й страни бяха застанали двамата й най-добри приятели. Насреща ни — връхлитащите пъклени изчадия.

Забелязах силуета на една от феите демони. Насочваше се към нас. Припомних си острите като бръсначи ръбове на крилете й и как се бяха врязали в ръцете на Дейзи. Собствената ми ръка, която бях вдигнала в готовност, започна да трепери. Бях използвала голяма част от силите си, за да измъкна Финли и Айслин от дупката, затова сега магията ми не се вливаше в мен, а по-скоро мързеливо се въртеше около краката ми. Въпреки това имах достатъчно, за да ги задържа още малко.

Феята се приближи и вече ясно чувах плясъка на крилете й. Изстрелях заклинание. Преди обаче то да я достигне, във въздуха изхвърча нещо друго и се уви около глезена й — краят на сребрист камшик. С остър писък феята полетя към земята. Сърцето ми запрепуска развълнувано.

— О, боже! — възкликна Джена.

Нямаше нужда от повече думи. Двете бяхме виждали това оръжие и преди — онзи път, когато Окото нападнаха нощния клуб за магически същества в Лондон.

— Окото! — промълвих невярващо.

След което — вероятно за първи път в историята на магическото общество — демон, магьосник и вампир се спогледаха с радост, когато повторих:

— Това е Окото!

И наистина бяха те. От гората (в тази посока се намираше Итинерисът) един след друг започнаха да се измъкват мъже, облечени в черно.

— Но как? — запита само Кал.

Един от мъжете хукна към нас. Предполагам, че бе възможно да има и друг млад, висок и слаб член на Окото с тъмна чуплива коса, но въпреки това се хвърлих към него.

Сблъсъкът бе толкова силен, че буквално ми изкара въздуха. Не че ми пукаше. Арчър! Можех да дишам и по-късно.

— Реших, че малко помощ ще ви влезе в работа — измърмори той с устни, почти долепени към слепоочието ми. — С мен има само двайсетина човека, толкова успях да убедя да дойдат. Но все пак е нещо, нали?

Прегърнах го още по-здраво.

— Повече от просто „нещо“.

Но колкото и да ми се искаше да остана в прегръдките му (например, завинаги), сега не бе подходящият момент, така че се отдръпнах.

— Опитайте се да не ги убивате, става ли?

Той повдигна една вежда, но аз го спрях с жест:

— Недей. Нямаме време за остроумия. Просто… нека опитат да се въздържат, а? Все още има шанс да ги спасим.

За първи път, откакто се познавахме, Арчър не започна да се шегува. Всъщност не каза нищо, а се върна тичешком към мястото, където битката кипеше най-силно. Аз се завъртях на пети с намерението да се втурна подир Лара.

В крайна сметка обаче се оказа, че няма нужда.

Тя отново стоеше на ръба на ямата — само дето сега от високомерието и задоволството й не бе останала следа. Освен това не бе сама. До нея бе застанала госпожа Касноф, чиято снежнобяла коса бе вдигната в познатата сложна прическа. Облечена бе в един от сините си официални костюми и лицето й вече не бе безизразна пуста маска. Едната й ръка бе вдигната. Едва сега забелязах неподвижността на Лара — явно я задържаше някакво заклинание.

— Някога това училище бе истинско убежище за магическите същества — изкрещя госпожа Касноф. Гласът й бе дрезгав и пресипнал, но в него долавях част от силата на жената, която бе преди. — А пък ти го превърна в истински ад на Земята, Лара!

— Направих го за нас! — викна Лара в отговор. — Това искаше татко!

Госпожа Касноф обаче не й повярва, точно както не й вярвах и аз.

— Това трябва да спре — отсече тя с тон, натежал от десетилетия скръб. — Трябва да спре — повтори и срещна очи те ми над ямата.

И тогава разбрах какво трябва да сторя.

С треперещи ръце измъкнах гримоара от скривалището му и започнах да прехвърлям страниците. Открих описанието на ритуала, който щеше завинаги да погребе дупката. Шепнех думите на заклинанието съвсем тихо, но въпреки това те сякаш обгаряха устата и гърлото ми. Зелената светлина във вътрешността на ямата започна да помръква.

— Не! — възкликна Лара по-скоро объркано, отколкото гневно.

Тя все още бе застинала на ръба, а ръцете й бяха притиснати към тялото, сякаш оковани с невидими вериги.

Госпожа Касноф я прегърна и прочетох по устните й думата „Съжалявам“. После погледна към мен и промълви същото.

Притисна длан към гърба на сестра си и за секунда избухна лилава светлина. После и двете полетяха безжизнени в ямата.

Вече дори не се опитвах да прикривам сълзите си. Произнасях думите на заклинанието все по-бързо и по-бързо. Земята край нас започна да трепери.

— Софи! — изпищя Джена, но аз не можех да помръдна, без да съм завършила магията.

Този ритуал, който бе превърнал семейството ми в чудовища, който бе убил повече хора, отколкото бях в състояние да преброя, най-после щеше да изчезне. Аз щях да го унищожа и да сложа край.

Толкова се бях съсредоточила върху тази задача, че не забелязах кога почвата под краката ми поддаде.

Още някой извика името ми, може би Изи. А после паднах в ямата.

При приземяването стъпих накриво и чух как изпука глезенът ми. От главата до петите ме прониза болка като от нажежено до бяло — огън и лед едновременно. Изкрещях и изпуснах гримоара. Земята се тресеше, отгоре ми се посипа пръст. Опитах се да направя заклинание и да се измъкна, но магията тук, долу, бе прекалено могъща. Собствените ми почти изчерпани сили не можеха да я преодолеят.

Сведох глава, разтреперана от страх и болка. Започнах да уверявам сама себе си, че всичко е наред. В крайна сметка щях да загина за общото благо. Дейзи и дори Анна и Частън щяха отново да станат нормални деца — или вещици. Никой никога повече нямаше да се превърне в демон.

Легнах на земята и потреперих, когато срещнах безжизнения поглед на госпожа Касноф.

— Целта оправдава средствата — измърморих точно когато стената на дупката започна да се срива отгоре ми.

А после усетих някой да ме стиска за счупения глезен и изпищях. Издърпах рязко крака си, макар че цялото ми тяло пламна от болка при движението. Очаквах да видя Лара Касноф или може би някой от таласъмите, които преди охраняваха ямата. Но, слава богу, очакванията ми не се оправдаха.

Беше Кал.

Лечителските му сили нахлуха в мен и костите на глезена ми се наместиха и започнаха да зарастват. След миг седнах.

— Какво правиш?! — надвиках грохота, който ни обгръщаше.

Той обаче само поклати глава и ме изправи на крака. А след това събитията се развиха толкова светкавично, че изобщо не разбрах какво става. Той ме подхвана и ме повдигна, избута ме за стъпалата, а отгоре вече ме очакваха протегнати ръце…

— Не! — изпищях и не млъкнах, докато Айслин и Финли ме издърпваха.

Бях в безопасност, но стените на ямата се рушаха все по-бързо и по-бързо. Легнах на ръба и протегнах ръка на Кал. Призовах цялата магия, която ми бе останала, а тя не беше никак малко, както се оказа, защото чак околните дървета започнаха да скърцат в протест.

— Изкарайте го! — изкрещях. — Извадете го оттам!

Магията ми се втурна към него, но вече бе прекалено късно. Земята се разтресе още веднъж, а ръбът на ямата се разцепи. Кал се препъна и се стовари върху насрещната стена на дупката. В този миг очите му срещнаха моите. Лежах задъхана по корем и протягах ръка към него.

— Всичко е наред, Софи — прочетох по устните му. — Всичко е наред.

Блесна ослепителна светкавица и се разнесе грохот, сякаш се сриваше цяла планина. Джена ме изтегли миг преди стените на дупката да се сринат напълно и да я зарият. Целият остров потрепери, а аз, вцепенена, се зачудих дали е от отвращение или от облекчение.

След това всичко утихна.