Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хекс Хол (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spell Bound, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
Tais (2014)

Издание:

Рейчъл Хокинс. Хекс Хол

Американска. Първо издание

ИК „СофтПрес“, София, 2012

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-619-151-021-4

История

  1. — Добавяне

Глава 29

Веднага щом влязохме, пролуката зад гърба ни се затвори.

— Естествено — измърмори под нос Арчър.

Повдигнах пръсти и от тях изскочи магическа светлинна сфера. Не че помагаше особено. Наоколо си виждах само черен гладък гранит и нищо друго.

— Значи, това е? — запита Джена. — Влязохме ли вече в Ада? Честно казано, мислех си, че ще бъде по-горещо.

Огледах се в тъмнината.

— Нямам представа — казах накрая. — Някой случайно да вижда табелка с надпис „За Ада“? За предпочитане със стрелка отдолу.

— Не, за съжаление — обади се Арчър. — Обаче тук има нещо странно… или вие не го усещате?

Сега, като го спомена, и аз изпитах нещо особено — сякаш пещерата бе наситена със слаб електрически заряд. След миг забелязах, че косъмчетата на ръцете ми са настръхнали. Магията в мен се надигна и разбушува.

— Определено смятам, че сме на правилното място. А това означава, че вероятно трябва да…

Обърнах се към тях и се съсредоточих. Казах си, че искам „да бъдат в безопасност“ — наистина не можах да измисли по-подходящо заклинание за закрила. Но магията ми реагира, надигна се в тялото ми, нежно премина в ръцете и се изля през пръстите. Заклинанието бе млечнобяло на цвят и се обви като дим около Арчър, Джена и Кал.

— Добре… Как сте, чувствате ли се защитени?

— Да — веднага отвърна Арчър, — макар да стана против волята ми и без предупреждение. Не че това има особено значение.

Направих пренебрежителна физиономия и запитах:

— А вие двамата?

— Да — отвърна Кал. — Не знам какво точно направи, но май действа.

— И аз така мисля — добави Джена.

— Чудесно. — Тръгнах напред, а те ме последваха. — Арчър, да са ти известни някакви полезни факти за демоничното стъкло?

— Ами, ъ-ъ… Значи, след войната в Небесата онези ангели, които се сражавали на грешната страна, били лишени от силите си и сведени до основния си елемент…

— Да — кимнах. — Баща ми ми разказа за това. Демоните са само чиста тъмна магия, нищо повече. Ама само докато попаднат в нечие тяло.

— Знам ли, от време на време и ти самата изглеждаш като чиста тъмна — ох! — изпъшка Арчър, защото го сръгах в ребрата. — Както и да е, демоните били принудени да отидат в друго измерение. Хората го наричат Ад, Подземния свят, Оня свят и как ли не още. Предполага се, че именно там може да намериш демонично стъкло. Което всъщност е само обикновена скала, пропита от цялата тази черна магия. Един вид демоничен криптонит.

— Следователно в момента навлизаме в друго измерение, така ли? — гласът на Джена леко потрепери. — Както когато пътуваш в Итинериса?

— Да, в общи линии.

Като се има предвид колко тежко понасяше Джена придвижването през Игинериса, разбирах притеснението й.

— Аз обаче нямам чувството, че сме в друго измерение — намесих се. — Повече ми прилича на…

— … на пещера — прекъсна ме Кал.

— Да, на пещера. — Веднага щом произнесох думата, сърцето ми започна да бие по-силно и бързо. Уф, тая история с новопридобитата ми клаустрофобия вече сериозно ми лазеше по нервите! — Като изключим странната миризма, която може би е съвсем естествена за подобни места, не усещам нищо. Нищо, което да подсказва, че наистина сме слезли в Подземния свят.

Едва бях казала това, когато магическото кълбо в ръката ми угасна. Джена ахна изненадано, а аз с всички сили се опитах да призова светлината отново. След миг пак виждах другите трима и за секунда помислих, че съм успяла със заклинанието. После обаче осъзнах, че светлината не е мека и синя като на кълбото, което бях направила. Беше ярка и жълто-оранжева, все едно идваше от улична лампа.

Примигнах. Наистина бе улична лампа. А пък аз вече не бях в пещерата. Намирах се в стая — в мотелска стая, съдейки по евтиния мокет и еднаквите двойни легла. На едно от леглата лежаха две фигури. Тихото им равномерно дишане показваше, че спят.

— Какво става тук, по дяволите? — запита Арчър.

В същия миг чух глух стон. Джена. Тя стоеше до мен с широко отворени очи и притискаше длани към устата си.

Хванах я за ръката и попитах:

— Джена? Какво има?

В стаята се разнесе трясък от счупено дърво и двама мъже, облечени изцяло в черно, нахлуха вътре. Единият от тях ме блъсна с рамо, докато минаваше. Усещането бе съвсем истинско, като от плътно и твърдо тяло — също като на Кал, който бе застанал от другата ми страна.

Фигурите на леглото се надигнаха с писъци. Светлината падна върху челото на едната и забелязах познат розов кичур. Джена изскочи от леглото с оголени зъби, а мъжете в черно — членове на L’Occhio di Dio — нападнаха с вдигнати над главите дървени колове. Чух отвратителен жвакащ звук, когато един от коловете улучи целта си.

Аманда, първата приятелка на Джена. Момичето, което я бе превърнало във вампир.

И Джена в мотелската стая, и Джена до мен изкрещяха. А после, все така неочаквано, всичко отново потъна в мрак. Единственият звук бе накъсаното ни дишане и ужасеното хлипане на Джена.

— Всичко е наред — прошепнах и я прегърнах. — Това не беше реалност.

— Напротив беше! — проплака тя. — Т-точно т-така стана!

Нямаше какво да й отговоря. Някой се приближи до нас.

Арчър. Гласът му бе нисък и дрезгав:

— Джена, толкова съжалявам.

Тя не отговори, само изхлипа сърцераздирателно.

— Добре — каза Кал. — Да продължаваме.

Поне вече бяхме сигурни, че се намираме в Ада. Бях се подготвила за пламъци, пушек и сяра… Но да се озовеш в място, където преживяваш най-кошмарните моменти от миналото си? Преглътнах, притиснах по-силно Джена към себе си, запалих отново магическата сфера и поехме нататък.

Бяхме изминали едва десетина метра, когато кълбото пак примигна и угасна. Този път се оказахме в ярко осветена, жизнерадостна всекидневна. Мястото не ми бе познато, затова се обърнах към Кал и Арчър:

— Някой от вас?

— Не — едновременно отвърнаха те.

В стаята прокънтя вик. Идваше от горен етаж. Видяхме тъмнокос мъж, който се втурна по стълбището във всекидневната. Цялата му риза отпред бе подгизнала от кръв, а очите му лудо се стрелкаха из стаята.

— Елиз! — изкрещя той.

На стълбището се появи втори мъж, който се движеше със свръхестествена скорост. Хвана се за парапета и го прескочи. Видях дългите му нокти… и силно стиснах очи. Когато ги отворих, мъжът, който бе повикал Елиз, лежеше с лице към пода. Другият бе застанал задъхан над него и от вече нормалните му ръце капеше кръв. До него се бе изправила жена с горящи в червено очи. В изражението й, също като в неговото, нямаше нищо човешко. Освен това бе в напреднала бременност, заради което цялата сцена изглеждаше още по-ужасна.

Някъде в къщата се разнесе пискливо ридание. Плачеше дете. Мъжът вдигна глава и започна да души въздуха.

— Те са демони. — Знаех, че не могат да ме чуят, но въпреки това шепнех. — Обаче никога не съм ги виждала. А пък ако тя е бременна, значи бебето им…

А после се вгледах по-внимателно в мъжа и забелязах тъмната му чуплива коса и познатата форма на носа и очите.

— О, Боже! — ахнах. — Ник! Това са родителите на Ник. Той е демон по рождение.

Джена бе спряла да плаче:

— Но защо ни показват това?

В този миг демоните избягаха през входната врата, а в стаята влезе едно съвсем малко момче, може би на две или три годинки. По пухкавата му буза се стичаше кръв, а тъмните му очи блестяха от сълзи.

Рязко обърнах глава към Арчър. Лицето му бе пребледняло толкова силно, че изглеждаше сивкаво.

— Това е семейството ми — обясни той, когато картината изчезна. — Това им се е случило. Винаги съм се чудил, но… Божичко!

И млъкна задавен, сякаш го душеха.

— Стига толкова — отсякох. — Махаме се оттук!

Синята сфера отново пламна в дланта ми.

— Демоничното стъкло… — започна Арчър.

Бузите му бяха започнали да си възвръщат цвета.

— Да върви по дяволите! — отвърнах. — Ще измислим нещо друго. Не можем да останем тук и секунда повече! Не искам да виждам подобно нещо.

Но беше прекалено късно. Обля ни лунна светлина и подухна хладен вятър. В ноздрите ми нахлу миризмата на лавандула и сърцето ми се сви. Намирахме се в абатство Торн. А пред нас, сгърчена в тревата, лежеше и плачеше Алис. Изглеждаше толкова млада, така ужасена. Напълно различна от могъщото създание, което познавах. Пред нея с гримоара в ръце бе застанал Алексей Касноф, а до него се бе изправила руса жена. Вирджиния Торн, тъмната вещица, която се бе съюзила с Касноф и бе намерила ритуала за създаване на демони. Тя стоеше с ръце на гърба, а Алексей вече произнасяше думите на заклинанието. В мрачното небе проблясваха светкавици. Чух вик и рязко обърнах глава. Към Алексей тичаше красив младеж, който се опита да му изтръгне книгата от ръцете. Вятърът виеше толкова силно, че не чувах думите му.

— Хенри! — изкрещя Алис и покри с ръка корема си, сякаш да го защити.

Значи това бе Хенри Торн, братът на Вирджиния. Алис е била бременна, когато са я превърнали в демон. Баща ми подозираше, че детето й е от Хенри. Сега, когато видях ужаса на лицето й, се уверих в правотата му.

А после Алексей Касноф вдигна ръка, сякаш се канеше да размаже досадна буболечка, и запрати магическа светкавица право в челото на Хенри Торн, която го уби на място.

— Не-е! — зави Алис.

Вирджиния Торн изкрещя едновременно с Алис. Със същото нехайно движение Алексей уби и нея. Светлината стана по-ярка, толкова силна, че се наложи да извърна глава. Точно преди да го сторя обаче, Алис впи очи в моите. Знаех, че всъщност не гледа мен, просто гледа в тази посока. Въпреки това огромните й изпълнени със сълзи очи — със същата форма и нюанс на синьото като моите — ми късаха сърцето.

А после и тази сцена изчезна.

— Моля ви — проплака Джена, — моля ви, нека да се махаме!

Препънах се в мрака и кимнах, после добавих и на глас:

— Аз съм „за“. Да вървим.

Протегнах ръка, за да се опра на стената, но в мига, в който докоснах повърхността, изпищях от болка и отдръпнах пръсти.

— Софи! — извикаха в един глас Арчър и Кал.

— Добре съм — отвърнах и притиснах ръка към гърдите си. — Но стената… стената ме изгори.

Призовах за пореден път магическата светлина и се вгледах в розовите мехури, които се бяха появили на пръстите ми. След това отново насочих вниманието си към стената. Отначало бях решила, че с каменна, а блясъкът е от влагата по нея. Сега обаче разбрах.

Това е демонично стъкло — промълвих. — Цяла… цялата пещера е от демонично стъкло!

Не се поколебах дори за миг. Вдигнах здравата си ръка и казах:

— Бъдете готови да грабнете възможно най-много, а после на секундата се пръждосваме оттук. Разбрано?

— Разбрано! — долетя единодушният им отговор.

Поех си дълбоко дъх и затворих очи.

— Счупи се!

Десетки парчета се разпиляха на земята, без да наранят никого. Джена, Арчър и Кал се втурнаха да ги съберат, след което хукнахме обратно в посоката, от която бяхме дошли. Светлината отново изгасна, разнесоха се гласове, но те бяха твърде тихи и далечни, за да различа думите.

Все пак чувах част от сцената, която се развиваше зад гърба ми. Писъци на различни хора. Един от тях ми бе странно познат… Всъщност ми се стори, че крещя аз.

Заковах се на място и се обърнах. Кал гледаше картината през рамо, но преди да успея да я видя и аз, той ме бутна пред себе си.

— Продължавай! — изсумтя.

Пред нас отворът вече се бе появил. Втурнахме се към него с всички сили. В мига, в който стъпих на калната пътека, се подхлъзнах, но успях да се задържа на крака. Колкото по-скоро се махнехме от това място, толкова по-добре. Спряхме да тичаме едва когато чухме стърженето на камък в камък. Погледнахме назад. Пролуката в скалата бе изчезнала… За малко да се стоваря на земята от облекчение.

Вниманието ми бе привлечено от черните остриета, които държаха другите.

— Леле, боже! — възкликнах, останала без дъх. Успяхме!

Не знам защо си бях представяла, че ако сполучим да вземем демонично стъкло, по пътя обратно буквално ще подскачаме от радост. Само че цената на това оръжие се оказа дяволски висока. Сигурна бях, че докато бавно и тежко пристъпвахме по тясната кална ивица, всички си мислехме за видяното в Подземния свят.

Джена сякаш бе прочела мислите ми:

— Това значи правел Подземният свят… Показва ти най-ужасното нещо, което ти се е случвало… с теб или със семейството ти — добави и изгледа мен и Арчър. — Нещо като филм на ужасите…

— Наистина беше дяволско изживяване — отбеляза Арчър, все още шокиран.

— Не мисля, че става дума само за минали събития — намеси се Кал. — Според мен показва и бъдещи.

Спрях рязко и отметнах косата от лицето си:

— Какво видя вътре, Кал?

— Няма значение — поклати той глава.

Но когато мина покрай мен, погледът му за миг се спря върху Арчър. Припомних си онзи писък. Онзи, който звучеше като излязъл от собственото ми гърло.

Вървяхме бавно към лагера, родителите ми и Бранник. Не можех да се отърся от мисълта, че колкото и кошмарна да ми се бе сторила пещерата, най-страшното все още предстоеше.