Рейчъл Хокинс
В плен на магията (27)

Глава 28

На следващата сутрин кръстосвах каменистия бряг на Лох Балах, като се опитвах да измисля как да се добера до острова.

Хоризонтът започна да се обагря съвсем леко в розово. Нямах представа колко е часът, но според тялото ми беше около „Уф, нечовешки рано!“. Спала бях само няколко часа. След думите на баща ми, че на другата сутрин ще ходя до проклетия Подземен свят, никой не бе в настроение да спи. Въпреки това Айслин, Финли, Изи и майка ми бяха разгънали спални чували на пода на къщурката, а аз направих палатки за Арчър, Кал, баща ми, Джена и себе си. Не бяха нищо особено (тази, която деляхме с Джена, бе леко хлътнала в средата), но все пак бяха първите предмети, които проявявах, след като толкова дълго не бях използвала магията си.

Когато ги материализирах, баща ми подхвърли:

— Току-що създаде от нищо нещо. Осъзнаваш това, нали?

Дадох си известно време, за да го осмисля. Създаването на „нещо от нищо“ бе почти непосилна задача за обикновените вещици и магьосници. Елодия го бе овладяла благодарение на обучението на Алис, но на мен не ми се отдаваше както трябва. Баща ми беше прав: сега бях направила заклинанието, почти без да се замисля.

— Толкова се радвам, че отново можеш да използваш силите си — тихо ми каза той.

Вгледах се във виолетовите татуировки на лицето му и само го прегърнах в отговор.

Стоях край водата, а силите ми кротко кръжаха в мен. Когато преди време поисках да мина през Очистването, баща ми каза, че това е все едно да пожелая да се разделя с цвета на очите си. И се оказа прав. Без силите си имах чувството, че голяма и жизненоважна част от мен липсва.

Потрих зиморничаво ръце, макар че бях направила заклинание за трансформация и бях превърнала училищната си униформа в дебел черен пуловер и дънки. Ирландия през септември бе значително по-студена от Джорджия. Естествено студът не бе единствената причина да треперя така.

Насред водата се издигаше грамадна, страховита скала.

Разтрих отново ръце и седнах до Айслин на един от облите камъни близо до водата. Бях станала още преди изгрев-слънце, за да избегна поредното сърцераздирателно сбогуване, но тя вече бе будна и ме чакаше на брега на езерото.

— Казах на Грейс, че аз ще те изпратя — беше ми обяснила. — Страхувах се, че ако дойде тя, и двете ще се разстроите твърде много. Същото важи и за баща ти. А в момента ти трябва да си пазиш силите и да се концентрираш.

Говореше грубо, но аз бях благодарна, че е с мен.

— Дали да не си направя лодка чрез магия? — попитах.

— Не мога да правя заклинания и не разбирам от магии. Просто постъпи така, както смяташ за най-добре.

— Може да плувам дотам — размишлявах на глас. — О! Или още по-добре, ще си направя джет — и протегнах ръце напред, сякаш стискам кормилото на воден мотор.

Известно време Айслин само ме наблюдаваше, после попита:

— Винаги ли се държиш така, когато си нервна?

Рязко отпуснах ръце отстрани на тялото си:

— Общо взето, да. — После се обърнах отново към водата. — Виж, проблемът е, че… Сигурна съм, че мога да направя лодка. Но дали да бъде с мотор или с платно? Или пък ще трябва да греба дотам…

— Моля те, пази мълчание, докато обмисляш въпроса.

Самите думи не бяха заплашителни, но Айслин имаше способността да ти внуши само с един поглед, че секунди те делят от ритник в зъбите.

Единствените звуци бяха тихото плискане на вълните в брега и тракането на зъбите ми. Хвърлих поглед през рамо към разположените в кръг палатки. Когато се измъкнах преди разсъмване, Джена все още спеше дълбоко. Не я бях събудила нарочно — първо, защото смятах, че ще е хубаво да си почине добре. Втората причина обаче бе по-важна. Ако я бях събудила, щеше да се наложи да се сбогувам с нея, а пък когато буквално се каниш да слезеш в Ада, сбогуването е някак твърде… окончателно.

Същата логика ме бе накарала да не влизам в къщичката при майка и да мина съвсем набързо покрай палатката на Арчър. Вече почти бях стигнала до брега, когато той ме повика тихичко:

— Мерсер!

Беше застанал на колене при отвора на палатката си, косата му бе разрошена, а училищната му униформа — ужасно намачкана. Сърцето ми се сви, като го видях такъв. Изтичах при него възможно най-безшумно и почти го съборих в устрема си. Казах си, че това е съвсем нормална целувка между гаджета, които се поздравяват с „Добро утро“. Дори когато ме придърпа в палатката, която бе топла и уютна и напоена с миризмата му, не си позволих дори да помисля, че може би го виждам за последно.

А когато ме привлече към себе си и измърмори:

— Мерсер, влюбен съм в… — покрих устата му с длан и му попречих да довърши.

— Не го казвай. Не сега. Искам да ми го кажеш, когато вече няма абсолютно никакъв риск да умрем, става ли?

Той измърмори нещо неразбираемо изпод дланта ми и аз я отместих, за да го чуя. Арчър ме целуна леко по върха на носа.

— Казвах само, че съм влюбен в тази палатка, която направи за мен. Но предполагам, че по-късно мога го повторя. Когато се върнеш.

Обвих тила му с ръка и го придърпах към себе си:

— Да, направи го.

При спомена по бузите ми плъзна ярка руменина. Отместих поглед от палатката му към езерото. Щях да се върна. Всичко щеше да е наред, щях да се справя. Щях да сляза в Подземния свят и да взема демонично стъкло без особени затруднения. Нищо чудно да съм се върнала за обяд.

Естествено нямаше как да се върна, ако изобщо не потеглех.

И в този миг ми хрумна най-лесния начин да прекося езерото.

Изправих се и насочих пръст към водата. По повърхността се появиха вълнички, разнесе се могъщо свистене и изведнъж водата пред нас се раздели и отдръпна встрани. На дъното на езерото остана тясна пътека, покрита с лъскава кал, която стигаше чак до подножието на скалистия остров.

— Може да не е особено красиво, но от практическа гледна точка е идеално — казах на Айслин, като се надявах да не усеща колко съм ужасена.

Тя обаче постави ръка на рамото ми — всъщност това беше първият път, в който ме докосваше, откакто се познавахме.

— Всичко ще е наред. Едно нещо научих за теб, Софи Бранник: ти си изключително издръжлива.

За малко да я поправя — „Софи Мерсер“.

— Благодаря ти, ъ-ъ, лельо Айслин.

Тя веднага отдръпна ръката си:

— Хайде да не се увличаме.

— Да. Извинявай.

Обърнах се отново към мократа пътека и си напомних, че съм преодоляла какви ли не страхотии. Измъкнах се от горяща сграда. Бих се с върколак. Преборих се със зловещ опит да контролират ума ми… Нямаше начин да се уплаша от разходка през някаква си вода!

Обаче краката ми отказваха да помръднат.

— Готова ли си? — запита някой зад мен.

Кал.

Той бе застанал на брега, точно до водата, с пъхнати в джобовете ръце. Вгледах се объркано в него:

— Не можеш…

— Не мога да сляза в Подземния свят заедно с теб, но това не значи, че не мога да те придружа до входа.

Айслин изгледа първо мен, после него и накрая отсъди:

— Добре, може да опиташ.

Кал протегна предпазливо крак и опипа пътеката. Напрегнах се, уплашена водата да не се втурне обратно и да го залее. Това обаче не се случи и се отпуснах. Дори не усетих, че съм сдържала дъха си.

— Изглежда ми достатъчно безопасно — заяви Кал.

— Ами тръгвайте тогава — каза Айслин, свивайки рамене.

Не добави дори „И гледайте да се върнете невредими“. Просто се обърна и тръгна към каменната колиба. Не си позволих да проследя с поглед отдалечаването й. Ако го бях направила, имаше реална опасност да хукна след нея.

Вместо това застанах до Кал. Почвата под краката ми леко поддаваше. Внимателно поехме по хлъзгавото влажно дъно.

— Бранник плюс магия плюс Подземния свят — по дяволите, ама че комбинация! — пошегувах се аз, а Кал издаде някакъв звук, който с повече въображение можеше да мине за смях.

В този миг стъпих на едно особено хлъзгаво място и залитнах, но Кал ме сграбчи за лакътя. Не ми се искаше да се чувствам неловко, нито пък да се изчервявам цялата, но тъкмо това се случи. Вдигнах поглед. Очите ни се срещнаха и Кал толкова рязко отдръпна ръката си, че изгуби равновесие. Наклони се назад, аз посегнах да го хвана… и в следващия момент и двамата паднахме във водата. Аз се пльоснах вдясно, а той — вляво. Потънах напълно и водата се затвори над главата ми, но веднага ме изхвърли обратно на пътеката.

Известно време само си седях на колене и водата капеше от косата в очите ми. Срещу мен бе Кал, който също бе мокър и дезориентиран. Още веднъж се погледнахме в очите… Но този път едновременно избухнахме в смях.

— О, Боже! — избъбрих и наоколо се разхвърчаха пръски. — Лицето ти!

— Лицето ми ли? — подхвърли той и смехът му премина в кикот. — Да можеше да си видиш косата!

После се изправи и ми протегна ръка, която поех с благодарност. Веднага щом стъпих на крака, прокарах длан по дължината на тялото си и с магия изсуших косата и дрехите си. Кал направи същото, след което се вгледахме изпитателно един друг.

— Добре-е… Сега, след като неловкостта помежду ни действително стана причина за злополука, май е крайно време да обсъдим нещата. Не мислиш ли така?

Той се усмихна половинчато и се обърна отново към пътеката.

— Не е нужно да се чувстваме неловко — отбеляза. — През последните дни след случката с Елодия доста размишлявах.

Пое си дълбоко въздух и се досетих, че това е един от редките случаи, в които се кани да каже повече от две думи наведнъж.

— Харесвам те, Софи. И то много. За известно време дори си мислех, че е нещо повече от това. Ти обаче обичаш Крос.

Каза го съвсем небрежно, но забелязах, че ушите му почервеняха.

— Знам, че наприказвах някои ужасни неща по негов адрес, обаче… не бях прав. Той е свестен. Тоест, имах предвид, че… Като твой годеник определено бих искал да сме нещо повече от приятели. — Млъкна за миг и се обърна да ме погледне. — Но като твой приятел искам да си щастлива. И ако наистина си избрала Крос, аз няма да заставам на пътя ти.

— Аз съм най-ужасната годеница на света, нали?

Кал повдигна рамо:

— Не-е, съвсем не — сви рамене той. — Познавах един магьосник, чиято годеница го подпали.

Разсмях се, за да не заплача. Вдигнах предпазливо ръце да го прегърна, а той ме придърпа и приюти в обятията си. Неудобството помежду ни се бе стопило. Сега вече бях сигурна, че топлината, която усещах към него, наистина бе любов. Просто беше… друг вид.

Подсмръкнах, отдръпнах се и отрих нос:

— Добре, сега, като приключихме с трудната част, да вървим да покорим Подземния свят.

— А случайно да има място за още двама?

Стреснах се и рязко се извърнах. На пътеката зад мен бяха застанали Арчър и Джена. Тя се държеше за ръкава му, защото й бе трудно да стои права.

— Какво? — едва успях да промълвя.

Арчър направи няколко крачки по пътеката:

— Хей, досега действахме като екип. Няма причина да се делим.

— Не можете да дойдете с мен в Подземния свят — отсякох. — Чухте баща ми, единствено аз имам…

— … достатъчно сила за това. Да, разбрахме — намеси се Джена. Обаче как смяташ да изнесеш такова количество демонично стъкло оттам? То ще те обгори. А и… възможно е силата ти да е достатъчна, за да ни вкараш всичките. — При тези думи обгърна с жест себе си и момчетата. — Освен това ние също имаме магия.

Знаех, че трябва да ги накарам да се върнат, но когато застанаха до мен, се почувствах много по-добре. Вече не бях ужасена. В крайна сметка въздъхнах дълбоко и пресилено.

— Уф, добре. Но дори и да ме последвате, да знаете, че главната роля се пада на мен! Вие сте второстепенни участници.

— По дяволите, надявах се да изиграя поне чаровния любим на главната героиня — подметна Арчър, преди да ме хване за ръката.

— Кал, ти коя роля искаш? — подвикнах.

Той се вгледа печално в острите скали, надвиснали над нас. Изведнъж се чу гръмотевично стържене, сякаш камък се триеше в камък. Четиримата се втренчихме в появилата се пред нас пролука.

— Ами, надявах се да изиграя „Онзи, който не умира“ — измърмори Кал.

Застанахме с лице към входа.

— Ние четиримата се бихме с таласъми, оцеляхме след нападенията на демони и Окото на Бога, а някои от нас дори съживяваха мъртви — казах. — И с това ще се справим!

— Именно заради тези вдъхновяващи речи ти се полага мястото на водача — каза Арчър и стисна ръката ми.

После четиримата едновременно пристъпихме напред и хлътнахме в зейналия в скалата отвор.