Рейчъл Хокинс
В плен на магията (26)

Глава 27

Знаете ли кое би било наистина страхотно? Ако след поне едно магическо пътуване не се чувствах така, сякаш някой ми е изтръгнал гръбнака, и то през носа. Лежах на прохладната камениста земя и изчаквах вътрешностите ми да заемат обичайните си места. До мен някой се задави и се опита да си поеме въздух.

— Всичко е наред — каза един познат глас. — Дай си няколко минути да се съвземеш.

Майка ми.

Извърнах глава в посока на звука и я видях, коленичила до Джена, която се бе свила до нея и трепереше. Придвижването чрез Итинериса бе особено неприятно за вампирите. Подпрях се на колене и лакти и леко се надигнах. Огледах се — беше нощ и се намирахме край някакъв обширен воден басейн. Чувах как водата се плиска в брега, а въздухът бе напоен с влага. Зад мен се издигаше грамадна скала, в чийто център бе издълбана плитка ниша.

Предположих, че това е Итинерисът. После видях Арчър, който тъкмо сядаше зад майка ми и Джена. На лицето му бе изписано объркване. Кал пък се бе изправил до… присвих очи, за да виждам по-ясно. До Финли. Познах я по дългата червена плитка.

Изведнъж се сетих за гримоара и изпаднах в паника. Протегнах ръце към кръста си. За моя изненада и безкрайно облекчение, книгата все още бе там, притисната плътно към кожата ми.

Изправих се, но краката ми сякаш бяха от кашкавал. Подкосиха се и внезапно земята под мен се раздвижи и се втурна към мен.

Някой ме хвана за лакътя и ме задържа.

— Леко — каза баща ми и ми се усмихна.

На лунната светлина лилавите татуировки по лицето му изглеждаха черни.

Извиках тихо от облекчение, обвих ръцете си около врата му и зарових лице на гърдите му. Когато най-после си възвърнах способността да говоря, се отдръпнах и изграчих:

— Как? Как вкарахте Торин в „Хеката“?

Татко примигна няколко пъти и първоначално се зачудих защо въпросът ми го е изненадал толкова. После осъзнах, че не е това. Всъщност той се бореше със сълзите си. Като видях какви усилия полага баща ми (който обикновено изглеждаше като човек, защитил докторат на тема „Как да не показваме изобщо чувствата си“), за да не заплаче от щастие, че ме вижда, моите очи също започнаха да парят. След малко той прочисти гърлото си, изпъна рамене и заяви:

— Оказа се извънредно трудно.

Разсмях се през сълзи:

— Обзалагам се.

— Идеята бе на Торин — намеси се някой зад мен.

Обърнах се и видях Изи. Също като баща ми и сестра си, и тя бе облечена с дънки и черно яке. На главата си бе нахлупила черен каскет, който скриваше ярката й коса.

— Вкъщи имаме тонове стари книги със заклинания. След като вие с Кал изчезнахте, Торин се зае да ги проучва и намери заклинание, с чиято помощ можеш да се придвижваш от огледало в огледало.

— Разбира се, проблемът бе да открием твоето — добави Айслин, която тъкмо бе изплувала от заобикалящия ни мрак.

— Не се ли страхувате, че ще се пръждоса завинаги от собственото си огледало и вместо това ще започне да кръстосва… тези в момичешките съблекални, примерно?

Айслин стрелна с очи Изи, после каза:

— Торин си има причини да иска да остане с нас.

Дори на слабата светлина забелязах руменината, която плъзна по скулите на Изи. Някой ден може би щях да разбера за какво точно става дума. Вероятно след като успеех да разреша всички останали проблеми и загадки, които ме чакаха.

Джена все още здраво стискаше кръвния си камък, но вече дишаше нормално. Доволна, майка ми я потупа по рамото и я посъветва:

— Остани така още малко. Лежи и си почивай.

Джена кимна и затвори очи. Чак тогава майка ми се изправи, дойде при мен и ме прегърна.

— Мисля, че проляхме достатъчно сълзи при предишната си среща след дълга раздяла — каза тя през смях, заровила лице в къдриците ми.

— Когато всичко свърши, обещавам никога повече да не напускам дома. Ще си седим вкъщи, ще си поръчваме пица и ще гледаме тъпи шоута.

Майка ми се отдръпна и погледна към нещо или някого зад мен.

— О, мисля, че все пак от време на време ще искаш да излизаш — заяви.

Арчър обгърна с топла ръка кръста ми:

— Ей, ама и аз харесвам пица и тъпи шоута.

Обърнах се изненадана към него:

— Гърдите ти…

— Кал — обясни той с една дума. — Май вече му дължа цяла планина хамбургери. Чак ме е срам от самия себе си.

Майка ми ми се усмихна лекичко и подхвърли:

— Знаеш ли, не така съм си представяла срещата си с първия истински… приятел на Софи.

— Мамо!

Арчър ме притисна към себе си:

— Да не би наистина да съм първото момче, което родителите ти спасяват и пренасят от омагьосан остров с помощта на огледало? Чувствам се наистина специален!

Направих физиономия, която би трябвало ясно да показва какво мисля. После се обърнах към водата:

— Предполагам, че това е Лох Балах?

— Да — отвърна Айслин. — Бяхме много заети, след като вие двамата изчезнахте.

Финли и Изи бяха застанали зад нея, а сега и майка ми направи крачка встрани, така че да бъде до сестра си.

— Както и ние — взе думата Кал и изведнъж осъзнах, че стои от другата ми страна.

— Хайде, миличка — обърна се мама към мен, — да влизаме.

— Да влизаме къде? — попитах.

— Ето там — посочи Финли малка каменна сграда, покрита с мъх.

Последвах останалите в колибата, която някога може би е била уютна и симпатична къщичка. Дори липсата на прозорци сигурно бе предимство, когато откъм езерото духа леден вятър. Сега обаче вътре се бяха натъпкали девет човека, в малката камина гореше огън и тясното пространство бе прекалено горещо и изпълнено със задушлив дим. Фактът, че съм притисната между Кал и Арчър, не ми помагаше особено да се почувствам добре.

В средата на стаята имаше старинна масичка, по която бяха разпилени най-различни карти и книги. Ей, значи! Дадеш на Бранник и най-малкото кътче, и те веднага го обръщат на военна стая.

Айслин се настани от едната страна на масата, където явно бе обичайното й място.

— Добре — отсече тя, — разкажете ни всичко, което ви се случи.

Кал, Арчър, Джена и аз успяхме да постигнем нещо наистина забележително: да си разменим едновременно погледи, все едно се бяхме наговорили.

— Сложно е — отвърна най-накрая Джена.

— Използвахме магьосник от шестнайсети век, затворен в огледало, за да ви съобщим къде се намираме — сухо заяви баща ми. — Сложните обяснения нито са ни чужди, нито ни плашат.

Арчър тихо се разсмя и ми прошепна:

— Баща ти ми харесва.

— Не се и съмнявам — измърморих в отговор.

Думата взе Кал и, както обичайно, веднага мина на въпроса:

— Касноф използват училището като развъдник за демони.

Сега за първи път забелязах бръчките, които се бяха вдълбали край устата му, напрежението в изпънатите му рамене. Той държеше толкова много неща в себе си, че понякога забравях какъв кошмар бе за него онова, което правеха Касноф. Забравях, че не само аз се чувствам така. Понечих да го хвана за ръката, но размислих още щом пръстите ми допряха ръкава му. След стореното от Елодия не биваше да докосвам Кал при каквито и да било обстоятелства.

Прочистих гърло и насочих вниманието си към татко:

— Да, казаното от Кал е вярно. Само че има и още.

Пресегнах се и макар че баща ми бе в другия край на стаята, той с лекота стисна пръстите ми. Изпратих слаб магически импулс към него и очите му се разшириха.

— Силите ти! — ахна.

— Върнах си ги напълно — кимнах аз, извадих гримоара и го хвърлих на масата. — Благодарение на книгата.

Възможно най-кратко обясних за семейство Касноф и властта им над нашето, която би трябвало да се предава по наследство. Че кръвта им би трябвало да им дава контрол над мен.

— Лара направи някаква магия и ми показа семейната им история — продължих. — А тя е наистина мрачна. Хората буквално изравнили със земята цялото село на Алексей Касноф. Колкото и странно да звучи, всичко е започнало заради едно момче, което търсело сигурност. Алексей бил напълно убеден, че ще го постигне с помощта на демони, че така ще предпази всички магически същества. Предал тази вяра и на дъщерите си.

Огледах внимателно хората в малката задимена стая.

— Възможно е досега да не сте го разбирали… Но в действителност тези хора не са изначално зли и непоправими. Касноф смятат, че са прави.

— Именно затова са толкова ужасяващи — кимна баща ми. — Рядко някой възприема сам себе си като злодей.

Спомних си госпожа Касноф и как бе измърморила „Целта оправдава средствата“. Щях да потреперя, ако в стаичката не бе така горещо.

— Добре, това бяха техните планове — въздъхна Арчър. — Какви са вашите?

— Ще слезем в Подземния свят — заяви Изи. При тези думи тя подскочи леко, очите й блестяха, а съдейки по тона й, човек можеше да реши, че ще ходи в „Дисниленд“.

— Я успокой малко топката, Изи — подхвърли Финли и положи ръка върху рамото на сестра си. — Не е толкова просто.

— Остава и да беше — отпаднало измърмори Джена.

— Първо, Софи ще слезе сама — заяви Финли.

— Тя е единствената, която може да проникне там — добави веднага Айслин.

— Добре, но когато сте дошли тук, още не сте знаели, че съм си върнала силите — намесих се аз. Измъкнах внимателно ръката си, която бе притисната между тялото ми и това на Арчър, и избърсах капка пот от челото си. — Как тогава решихте, че ще успея да вляза?

— Не знаехме със сигурност — отвърна майка ми и се облегна на масичката. — Смятахме да изпратим баща ти с надеждата, че ДНК-то му ще бъде достатъчно, за да може да влезе.

После въздъхна и потърка очи. Изглеждаше състарена и уморена, никога не я бях виждала такава.

— Трябваше да опитаме нещо — допълни накрая.

— Сега обаче, след като си си възвърнала силите, би трябвало да проникнеш в Подземния свят без никакви проблеми — каза баща ми. — Ще отидеш там — сама — и ще събереш възможно най-много демонично стъкло.

— Защо всички се държат така, сякаш става дума за разходка в парка? — запита Арчър и се опита да вдигне ръка (вероятно искаше да я прокара през косата си в онзи познат жест), при което на мен ми се наложи да се отдръпна, за да избегна лакътя му. — Все едно чувам: „О, Софи само ще прескочи за малко до Ада, за да събере демонично стъкло в кошничката си!“

— Никой не държи на безопасността на Софи повече от мен и баща й — заяви майка ми. Гласът й бе тих и равен, но в очите й блестеше стоманена твърдост. Не бях сигурна дали говори суровата Бранник в нея, или чисто и просто майката.

— Наясно съм с това — отстъпи Арчър. — Знам също, че… Вижте, знам, че Софи е демон. Че може да измете пода с всеки от нас, поне що се отнася до магията. Но какво означава ходенето до Подземния свят? Дали там има други демони или чудовища? Какво я заплашва, какво може да й се случи?

Родителите ми се спогледаха, а Айслин прочисти гърло:

— Всъщност нямаме представа. Никой преди не се е опитвал да слезе в Ада.

— Тогава как така?! — Сега Арчър наистина се ядоса. — Просто я пращате там и се надявате всичко да е наред? Това е лудост! Трябва да има и друг начин да се преборим с Касноф!

Ще ми се да не се налагаше да водим този разговор пред цялото ми семейство. Уплаших се, че отново ще започне да говори за Окото, и го дръпнах за ръкава.

— Хей — промълвих меко, — никой не ме кара да върша каквото и да било против волята си. — Хвърлих поглед към Айслин. — Демоните, създадени от Лара Касноф… Само чрез демонично стъкло ли можем да се защитим от тях?

— Да.

Спрях за миг и си поех дълбоко дъх. Когато проговорих отново, се надявах гласът ми да не трепери прекалено:

— В такъв случай ще сляза в Подземния свят.

— Благодаря ти, Софи! — възкликна баща ми, а Айслин кимна отсечено:

— Значи, решено. Утре по изгрев-слънце Софи ще отиде до острова в средата на езерото и оттам ще се спусне в Подземния свят.

Стомахът ми се бе свил от нерви. Огледах събраните в малката стая — хората, които обичах най-много на света — и тихо се съгласих:

— Утре сутрин.