Рейчъл Хокинс
В плен на магията (24)

Глава 25

Още от мига, в който се събудих на другата сутрин, усетих гримоара. Дори костите ме боляха, толкова силен бе призивът му. Когато най-сетне събрах сили да стана от леглото, отдавна бе минало обяд. Слизането по стълбите бе истинска агония, но трябваше да разбера какво става.

Оказа се, че ситуацията е по-ужасна и от най-кошмарните ми представи, а повярвайте, бях се подготвила за какви ли не страхотии. Прозорецът със стъклописа сега бе напълно счупен и само тук-таме по дървената рамка бяха останали малки парченца. По някое време през нощта бе започнало да вали и водата нахлуваше през зеещата дупка. Джена и аз застанахме в централното фоайе и се втренчихме в дъжда, който се стичаше по тапетите и квасеше килима.

— Смяташ ли, че снощи са отвели единствено Тейлър? — попита Джена.

Толкова бях заета да се боря с подтика да я блъсна на земята и да се втурна към кабинета на Лара, че ми отне няколко секунди да включа и да й отговоря:

— Не зная. Нямам представа дали могат да променят по няколко наведнъж. Обаче това няма значение сега, след като вече са започнали да ги превръщат.

И изведнъж цялото ми тяло се разтърси, силите ми се втурнаха навън и нагоре, сякаш искаха да пробият кожата. Сякаш ме умоляваха да ги пусна на свобода.

— Какво правите тук? — кресна някой.

Зад нас с ръце на кръста бе застанала Ванди. Лицето й бе смръщено, но в очите й личеше умора, а бръчките й сякаш се бяха умножили.

— Ние само… — започна Джена, но Ванди вдигна рязко ръка.

— Обясненията ви не ме интересуват. Вървете си в стаята. Веднага.

Джена тръгна към стълбището, но аз не помръднах от мястото си.

— И вие ли това искате? — попитах Ванди. — Всички деца тук да бъдат превърнати в демони? Вярно, че сте подла, но не ви смятах за зла!

Лицето й се разкриви в още по-грозна гримаса. Сякаш нещо я измъчваше физически.

— Стига толкова! — избухна тя и посочи стълбите. Заминавай!

Облегнах се безсилно на Джена и двете се върнахме в стаята. Веднага щом вратата се затвори зад гърбовете ни, ключалката щракна. Стоварих се на леглото си, разтреперана от болка и изгаряща нужда, а Джена започна да крачи напред-назад.

— Ще продължат да идват за нас. Всяка нощ ще лежим в леглата си и ще слушаме този… този кошмар… и ще се чудим дали няма да сме следващите.

После се отпусна тежко на леглото.

— Софи, какво ще правим?

Ще вземем гримоара. Ще си върна силите. Мисълта бе толкова могъща и изискваща, че простенах и притиснах длани към ушите си.

— Нямам представа — отвърнах на Джена.

Усещах сълзите, които се надигаха и заплашваха да ме задавят. Има ли на света по-лошо чувство от безпомощността?

Претърколих се на една страна. Подтикът да се втурна към гримоара туптеше в мен, сякаш бе станал част от пулса ми. Дотолкова бях погълната от собствената си агония, че когато забелязах някакво движение в огледалото, реших, че халюцинирам.

— Какво беше това, по дяволите? — попита обаче Джена.

Съсредоточих се с усилие, седнах и се вторачих в огледалото. Отново нещо се стрелна в него и развълнува повърхността му. Приличаше на сянка. Накрая картината се изчисти и…

Торин.

Видях го за не повече от секунда, толкова бързо изчезна. Въпреки това скочих от леглото, без да обръщам внимание на настойчивия вой в ума си.

— И ти го видя, нали? — обърнах се към Джена.

Тя все още седеше на леглото си с широко разтворени очи.

— Да, В огледалото имаше някакъв тип. Какво…

Но аз вече бях притиснала длани към огледалото.

— Торин? Там ли си?

Нямах представа как се е придвижил от огледалото в базата на Бранник до това, но нямах намерение да се оплаквам. Образът му отново се появи за миг; все едно се опитвах да гледам телевизионна програма въпреки лошия сигнал. Лицето му се разкриви от раздразнение, когато усети, че отново ще изчезне. Преди да се изгуби обаче, успя да оформи с устни две думи:

— Родителите ти.

— Какво? — извиках и ударих с длан по огледалото. — Какво за родителите ми? Торин? ТОРИН!

Той обаче не се появи отново и на мен ми се прииска да се разкрещя заради безсилието, което изпитвах.

Джена се приближи към мен.

— Виж дали магията на Елодия няма да може… знам ли, да му помогне да проникне тук.

След стореното от Елодия нямах никакво желание да я допускам отново в тялото си, но отчаяното положение изисква отчаяни мерки…

— Ел… — успях да произнеса само, и тя вече се бе вмъкнала в мен.

Помогни му да се появи, наредих студено.

Тя не отговори, но усетих как магията й се посипва отгоре ми като дъжд и преминава в пръстите ми. Колкото и да се стараеше обаче, колкото и да повтарях „Хайде, хайде“, Торин нямаше и следа. Най-накрая Елодия уморено свали ръцете ми от стъклото и каза:

— Не мога. Каквото и да се опитва да направи, магията ми не е достатъчно мощна, за да му е от полза.

После въздъхна, обърна се и се облегна на шкафа. Джена все още стоеше пред мен със скръстени на гърдите ръце.

Магията на Софи би била достатъчно силна — каза и Елодия.

Джена се приближи още малко и разбрах, че търси в очите ми признаци за моето присъствие.

— Тя не бива да си връща силите. Ако го стори, Касноф ще я…

— Ще я контролират? Да, знам. Но не смяташ ли, че си заслужава риска?

Ами не, отвърнах.

Джена обаче само хапеше устната си и не отговори.

— Казвам само — продължи Елодия, — че ако се стигне до противопоставяне на волите на Софи и Лара Касноф, аз бих заложила на Софи. Възможно е да успеят да я поставят под властта си… Но също така е възможно и тя да им се противопостави.

Банди Не мога! Рискът е прекалено голям. Какво ще стане с Джена, ако аз съм под властта на Лара?

Банди А какво ще стане, ако продължиш по този начин? Разбирам какво изпитваш, Софи, усещам го. Ще се гърчиш в агония, докато не докоснеш онова проклето заклинание. Затова предлагам направо да го пипнеш и да видим какво ще стане!

Джена обхвана с длани лицето ми и го наклони леко към себе си.

— Софи — промълви, — сама не мога да повярвам, че казвам това, но… Но мисля, Елодия е права. Ако си възвърнеш силите, наистина има вероятност Касноф да те подчинят. Обаче без твоите сили изобщо нямаме шанс да се измъкнем оттук!

Елодия се обърна и отвори най-горното чекмедже на шкафа. Там, върху купчина дрехи, лежеше гримоарът.

Как се е озовал тук?, попитах. Сега разбрах защо тази сутрин усетих зова му толкова силно.

Аз го донесох — за да направя това. Под командата на Елодия ръката ми се протегна, вдигна книгата и намери заклинанието. После Елодия поднесе дланта ми към страницата.

НЕ!, изкрещях, и за миг тя се разколеба.

Трябва да го направиш, каза твърдо накрая. Реших, че ще е по-лесно, ако го сторя вместо теб.

Не, повторих, макар че дори за самата себе си не звучах убедително. Гласът ми бе съвсем слаб.

Направи го, отвърна Елодия. Сложи край!

А после си тръгна.

Препънах се и политнах назад към шкафа. Когато успях отново да си поема въздух, вдигнах глава и се вгледах в отвореното чекмедже. Магията ми вилнееше в мен.

Джена ме хвана за ръката.

— Можеш да го направиш — каза тя. — Знам, че можеш. По-силна си от тях.

Аз обаче не бях така сигурна. Но пък знаех какво трябва да сторя.

Не си позволих да размишлявам повече, просто грабнах гримоара от пода, където бе паднал — бях го изпуснала, когато Елодия излезе от тялото ми. С безпогрешна точност открих заклинанието, което ме викаше така настойчиво. Накрая, без дори да си поема дълбоко дъх, направо притиснах дланта си към страницата.

Имах чувството, че в гърдите ми е избухнало нещо. Замръзнах на място, а силите в мен се разгъваха и магията плъзна по вените ми. Дървеният под край мен изскърца и Джена отскочи назад с вик.

Задъхана от напрежение, захвърлих гримоара и залепих и двете си длани на огледалото. Торин, помислих си и си представих как го издърпвам оттам.

Той се появи толкова неочаквано, че подскочих.

— Какво беше това, мътните да го вземат? — изкрещя и се огледа ядосано. Накрая погледът му спря върху ми и той се усмихна широко: — Браво, София! Добра работа.

Аз обаче не разполагах с много време. Усещах някакво дразнене в ума си, нещо като сърбеж. Разбрах, че Лара — където и на остров Грималкин да се намираше — в момента осъзнава какво се е случило.

— Защо се опитваше да се свържеш с мен? Къде са родителите ми?

— Х-м-м? А, да, славната ми мисия. След като ти изчезна…

— Спести ми това! — излаях. — Какво искаш и къде са те?

Торин се намръщи:

— Добре, де, добре. В Ирландия са. Отидоха до Лох Балах. Аз трябваше да се добера до теб и да проверя дали си добре, но…

Аз вече действах. Отново грабнах гримоара и го напъхах отзад на кръста, под колана на полата си.

Заключената врата не представляваше никаква трудност — отнесох я, без да се замислям. Още по-лесно ми бе да повикам чрез магията си Кал и Арчър. Кал бе в къщичката си, а Арчър — в своята стая. Обърнах се и към двамата едновременно, говорех направо в главите им: Чакайте ни с Джена отвън. Пригответе се да тичате. А после, тъй като осъзнах, че на практика съм се разкрещяла без предупреждение в умовете им, добавих: Моля ви. И се извинявам за викането.

Джена ме последва на площадката. Бяхме слезли на не повече от три стъпала по стълбището, когато се случи.

Спрях рязко и се заклатих. Не можех да избягам. Не можех да напусна острова. Колко глупаво от моя страна. Не, сега трябваше да отида при Лара. Лара имаше нужда от мен, тя щеше да…

— Софи? — каза ми Джена и ме докосна по лакътя.

Обърнах се и я погледнах. Тя стоеше на пътя ми. Щеше да ми попречи да стигна до Лара, да осъществя съдбата си. Следователно можех да сторя само едно…

Трябваше да я убия.