Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хекс Хол (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spell Bound, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
Tais (2014)

Издание:

Рейчъл Хокинс. Хекс Хол

Американска. Първо издание

ИК „СофтПрес“, София, 2012

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-619-151-021-4

История

  1. — Добавяне

Глава 23

Още преди да се е отворила напълно, Елодия грабна гримоара и го пъхна под колана на полата ми. Когато подвързията докосна гърба ми, и двете с Елодия трепнахме. Магията на книгата ми подейства като токов удар. Цялото ми тяло настръхна.

Трябва да призная, че Елодия се справи много добре. Ако аз самата контролирах тялото си, със сигурност щях най-малкото да съборя всичко на земята или да си прищипя я пръста, я дрехите. Елодия обаче затвори безшумно чекмеджето, след което се настани на стола на Лара, сякаш се намираше у дома си. В ума й вече се оформяше обяснение — дали не беше в моя ум, трудно ми бе да разбера — когато в стаята надникна Кал.

— О, ти ли си — каза Елодия и се отпусна облекчено на стола.

Той се намръщи и кимна отсечено.

— Задържах Лара възможно най-дълго. Каза ми, че отива във физкултурния салон, но реших все пак да ви предупредя.

Елодия стана и заобиколи бюрото.

— Всичко е наред — заяви. — Намерих онова, което търсех.

„Аз“ ли? Защо каза „намерих“, а не „намерихме“?

Вместо да ми отговори обаче, тя се усмихна на Кал.

— Благодаря за предупреждението.

Той се вгледа в лицето ми с неразгадаемо изражение. Зачудих се дали не е патентовал тази безизразна маска.

— Е, с кого говоря? Със Софи или с Елодия, която е в Софи?

— Аз съм — отвърна тя и леко повдигна рамене. — Елодия се измъкна от мен, когато ти отвори вратата.

В момента вече не ми пукаше колко тих е „вътрешният“ ми глас. Какво правиш? — изкрещях с пълна сила. Тя леко се напрегна, после хвана Кал за ръката.

— Хайде, да се махаме оттук.

Двамата с него се качваха по стълбите, гримоарът все още изгаряше гърба ми с тежестта и енергията си, а ръката ми почиваше на лакътя на Кал. През цялото време не спрях да повтарям на Елодия:

Престани веднага! Или му кажи, че си ти, или се разкарай от тялото ми!

Стигнахме третия етаж. В общото помещение нямаше никого. Елодия подкани Кал да побързат към стаята ми, след което най-после отговори и на мен: Повярвай ми, правя ти услуга.

Отвори вратата и направи знак на Кал да я последва вътре. Забелязах колебанието му и за миг си помислих, че ще разбере: това не съм аз. Той обаче влезе след нея. Джена я нямаше. Елодия се облегна на шкафа и кръстоса глезени, а Кал тихо затвори вратата след себе си.

— Намери ли нещо? — попита той.

— И още как! Открих гримоара.

— Гримоара? — примигна Кал. — Седял си е там просто ей така?

— Всъщност беше в заключеното бюро на Лара. Ей, знаеш ли защо госпожа Касноф е… така де, госпожа Касноф? В крайна сметка баща й се казва Алексей Касноф, значи Томи е моминската й фамилия. Откъде тогава идва „госпожа“?

Ама ти сериозно ли?, намесих се аз.

Кал потърка с длан тила си и отвърна:

— А? Ами, ъ-ъ, била е женена някога, но всички от семейство Касноф си запазват фамилията. Семейна традиция. А за гримоара…

— И нейният брак ли е бил уреден като нашия? — попит и Елодия и се смъкна от скрина.

Приближи се и застана пред Кал. Той бе толкова близо, че виждах отражението си в очите му. Колкото и глупави да звучи, изненадах се колко много приличам на себе си. Бях напълно сигурна, че на лицето ми ще има някакъв издайнически белег за присъствието на Елодия. Такъв обаче липсваше.

Въпреки това Кал я изгледа странно, когато тя се приближи още повече. Хайде, помолих го безмълвно. Виж истината. Виж мен!

Но мигът отмина, той поклати леко глава и каза:

— Да, предполагам. Софи, видя ли заклинанието? Онова, което ще ти върне силите?

Това стресна за секунда Елодия и тя плъзна ръката ми към гърба, където беше скрита книгата.

— О, да… заклинанието. Тъкмо се канех да го извадя.

Не!, изкрещях отново.

За щастие се оказа, че и Кал е на същото мнение.

— Недей! — рязко нареди той и сграбчи китката ми.

А тъй като тя все още бе зад гърба ми, Кал на практик ме прегърна. В главата ми Елодия ликуваше: Успях!

Устните на Кал бяха съвсем близо до лицето ми. Усетих топлия му дъх, когато каза:

— Тя може би нарочно е оставила книгата така, че лесно да я откриеш. Ако докоснеш онази страница и си върнеш силите, отново ще станеш демон. Може би Касноф искат точно това.

В момента притеснението, от което се бе свил стомахът ми, нямаше нищо общо с онова, което Елодия се канеше да направи. Причината бяха думите на Торин. За първи път наистина реших, че може да не ме е излъгал. Мисълта беше непоносимо ужасна.

— Не бях помислила за това — промълви Елодия.

Гласът ми никога не бе звучал по този начин — нисък и дрезгав, почти секси.

Тогава за първи път Кал наистина се разколеба.

— Просто не смятам, че трябва да докосваш това заклинание. Поне засега.

— Няма.

— Тогава защо все още не ме пускаш?

Имах чувството, че наблюдавам автомобилна катастрофа на забавен кадър… само дето в действителност се намирах вътре в колата. Престани, казах отново. Вече не крещях, умолявах я. И не заради себе си, а заради Кал. Играеш си с него и го нараняваш, а той не заслужава подобно нещо.

Така е наистина, отвърна ми тя, после протегна моята ръка и сложи моята длан на тила на Кал. Но Арчър заслужава.

Кал докосна с устни моите съвсем предпазливо и за миг се запитах дали не подозира нещо. После обаче Елодия го придърпа към тялото ми и ми се стори, че дори и да го смяташе за странно, него вече не го беше грижа.

Целувката в палатката бе чудесна и разбуни сетивата ми, но тази… тази беше наистина огнена. Може би защото Елодия го прегръщаше и целуваше със страст, която аз самата никога не бях показвала към него.

В мен бушуваха толкова много чувства, а нямах представа кои са нейни и кои мои. Гняв, желание, тъга, триумф. Те се вихреха в мен заедно с магията, която туптеше в гърдите ми като второ сърце, и електричеството, което идваше от затъкнатия на гърба ми гримоар. Имах чувството, че енергията от взаимодействието им е толкова силна, че накрая ще избухна и ще се разпилея на милион късчета.

Преди обаче да се случи нещо такова, вратата се отвори и макар да изкрещях на Елодия веднага да се разкара от Кал, знаех, че е прекалено късно.

— Леле! — чух гласа на Джена.

— Какво?! — възкликна Арчър.

Изведнъж очите ми се отвориха и ги видях, застанали им прага. Джена изглеждаше просто объркана, но Арчър…

И да се бях съмнявала някога в чувствата му към мен, сега вече не остана място за никакви съмнения. Достатъчно бе да видя изражението му. Никога не са ми отстранявали орган без упойка, но ако ми се бе случило, сигурно щях да изглеждам по същия начин.

Елодия изви устни — моите устни — в усмивка. Имах чувството, че танцува от радост в главата ми.

— Не е много приятно да наблюдаваш как любимият ти човек целува друг, нали? — подхвърли на Арчър.

Кал, който все още стискаше китката ми, рязко отстъпи назад.

— Елодия! — Това не бе въпрос.

Никога няма да ти простя, казах й. Не ми пука, дори и никога повече да не правя магии! Вече няма да влезеш в тялото ми, дори за секунда, никога!

Тук не става дума за теб, отвърна ми тя. След което изчезна.

Стоварих се на пода и болезнено ожулих едното си коляно. Кал и Джена едновременно се втурнаха към мен и ми помогнаха да се изправя. Веднага щом успях да се задържа на крака. Кал ме пусна и отстъпи няколко крачки назад. Джена продължи да ме придържа за лакътя. Но когато вдигнах поглед, разбрах защо Арчър не ми се бе притекъл на помощ.

Защото го нямаше.

— Толкова съжалявам! — обърнах се нещастно към Кал — отново. Не биваше… не биваше изобщо да й…

Той махна с ръка и рязко ме прекъсна:

— Не беше ти.

Само че все така не ме поглеждаше в очите, а гласът му бе пресипнал и сърдит.

Нямах представа какво друго да направя, затова се заех с гримоара. Измъкнах го изпод колана си и го подадох на жена.

— Открихме го в бюрото на Лара. Кал смята, че може да е капан. Защо иначе ще го намерим толкова лесно?

Спомних си какво бе казала госпожа Касноф — че съм им „най-голямата надежда“. Споменала бе също така, че нещо „ни е в кръвта“. Не знаех какво точно, но ако Касноф искаха да си възвърна силите, надали бе нещо добро.

Джена пое книгата от мен, но не я отвори.

— Добре. А сега иди да се разбереш с Арчър.

— Знам, че е разстроен, но това е по-важно — възразих и посочих с брадичка гримоара.

Предпочитах Кал и Джена да ме смятат за смела и жертвоготовна, отколкото да разберат, че в момента ме е страх да разговарям с Арчър. Как изобщо човек може да каже: „Извинявай, че призракът на бившето ти гадже ме използва, за да се целува с годеника ми“?

Обаче Джена беше най-добрата ми приятелка.

— Соф — тихо нареди тя. — Върви да поговориш с него. Веднага.

— Нали знаеш, че никак не обичам склонността ти да раздаваш заповеди? — казах аз, като въздъхнах. — Не мога да я понасям почти толкова, колкото и факта, че винаги си права.

— Да, но ме обичаш — усмихна се тя.

Преди да изляза от стаята, потърсих с поглед Кал. Изражението му бе затворено и предпазливо, а в стойката му се усещаше напрежение. В момента бих дала всичко, за да мога да чета мисли.

Не ми бе нужно кой знае колко време да открия Арчър Той бе в „зеления“ салон, където за първи път бях срещнала Елодия, Частън и Анна. Седеше на пода, бе опрял гръб на дивана и бе протегнал дългите си крака пред себе си, взираше се съсредоточено в единствената фотография, която все още не бе паднала от стената.

Седнах до него, макар че килимът бе влажен и чувство то не бе особено приятно. Болнавата светлина, идващи от единствената лампа в стаята, бе прекалено слаба. По голямата част от лицето му бе потънала в сянка.

— Уф, това беше ужасно — произнесох възможно най-жизнерадостно. — Неприятен страничен ефект на това да излизаш с вещица, предполагам.

Той се засмя съвсем тихичко и раменете му леко се разтресоха, но все така не ме поглеждаше.

— Как мислиш, те дали са имали подобни проблеми? — попита и кимна към оцелялата снимка.

Тя бе заснета през 1903 г. и на нея се виждаше първият випуск на „Хеката“. По онова време учениците били само няколко, а училището не било интернат, в който затваря провинили се магически същества. Не служел за наказание, а за тайна квартира, в която да са в безопасност.

— Вероятно. Тая мадама със сламената шапка отвсякъде прилича на мръсница.

Едва тогава Арчър се разсмя истински и най-сетне обърна лице към мен.

— Знам, че беше работа на Елодия — заяви и хвана ръката ми. — И все пак… Видях момичето, което… видях те как се целуваш с Кал. И макар че веднага ми стана ясно, че е тя…

— Въпреки това беше гадно — довърших аз меко. — Разбирам те, наистина. За мен също бе ужасно, когато те виждах да целуваш Елодия.

— Беше ужасно да я целувам — заяви той и отново хвърли поглед към снимката. — Но не става дума само за това, че е гадно да видиш как гаджето ти преплита език с друго момче.

Трепнах, защото веднага си припомних колко се бяха развихрили страстите, когато Арчър и Джена влязоха в стаята. Арчър или не забеляза реакцията ми, или се престори, че нищо не е видял.

— Проблемът е, че Елодия беше права. Кал държи на теб. Освен това е добър човек. И макар че ми се ще да го намразя, задето ти е годеник. — Той сви рамене безпомощно. — Не мога. А това вероятно означава, че е наистина страхотен.

— Престани! — възкликнах и измъкнах ръката си от неговата. — Кал ми е приятел, това е всичко. Ти си момчето, което…

„Обичам“ — това исках да кажа. Само че думата заседна на гърлото ми и в крайна сметка изтърсих:

— … искам. Което избрах. Все тая!

Той прикова тъмните си очи в мен. Никога не го бях виждала толкова сериозен:

— А може би не трябва да съм аз.

Дръпнах се назад като опарена:

— Какво искаш да кажеш?

— Ами просто… ако си с него, ще си по-щастлива. За тебе ще е по-добре.

Е, сега вече наистина се ядосах:

— Не мисля, че имаш право да решаваш вместо мен. А ако наистина се чувстваш по този начин, май е по-добре да използваш онази изтъркана фраза — „Вината не е в теб…“ и да приключваме още сега!

За моя изненада обаче, Арчър се усмихна.

— Всъщност точно това е проблемът — каза. — Не мога да го направя. Може би ще понеса да ме напуснеш… Но няма начин аз да напусна теб.

Примигнах няколко пъти.

— Ти наистина си сбъркан!

— Нали точно това се опитвам да ти кажа.

Сложих длан на тила му и придърпах главата му към своята.

— Аз пък харесвам сбърканите типове — прошепнах. Устните ни почти се докосваха. — Така че повече недей да ми разправяш глупости, става ли?

Сигурна бях, че иска да ми каже още много неща, но не го направи.

— Добре — въздъхна.

— Ах, каква пленителна сцена!

Рязко извърнах глава. Съвсем наблизо бе застанала Лара с ангелска усмивка, играеща на лицето й.

— Радвам се, че най-после ви открих, госпожице Мерсер — добави. — Мисля, че е крайно време ние двете да си поговорим.