Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хекс Хол (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spell Bound, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
Tais (2014)

Издание:

Рейчъл Хокинс. Хекс Хол

Американска. Първо издание

ИК „СофтПрес“, София, 2012

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-619-151-021-4

История

  1. — Добавяне

Глава 2

Някъде пред мен се разнесе вик, а върколакът се разджавка. Чух шум като от кратко боричкане, последван от остро излайване… и настъпи тишина. Единственият звук бе този от собственото ми дишане.

С периферното си зрение долових някакво движение и инстинктивно пристъпих натам, като продължавах да стискам меча с насочено напред острие.

Внезапно право в лицето ми блесна светлина, много по-силна от сиянието на Елодия. Затворих очи и се препънах. Точно тогава нещо цапардоса протегнатата ми ръка. Извиках от болка, а ръката ми моментално изтръпна. Мечът на Арчър се изплъзна от пръстите ми. Втори удар подкоси краката ми отзад и внезапно отново се озовах просната по гръб.

Някакво тяло притисна гърдите ми, а две кокалести колена приковаха ръцете ми към земята. Стресна ме остро бодване под брадичката и едва се сдържах да не изскимтя.

— Каква си? — запита висок, леко писклив глас.

Предпазливо отворих очи. Фенерчето, което ме бе заслепило, сега лежеше на няколко крачки от главата ми. То хвърляше достатъчно светлина, за да видя едно приблизително дванайсетгодишно момиче, седнало на гърдите ми.

Някаква шестокласничка ми бе сритала задника? Засрамих се.

Но допирът на студения метал до врата ми веднага ми напомни, че въпросната шестокласничка има нож.

— Не съм… не съм никаква — отвърнах, като се опитвах да си движа брадата възможно най-малко.

Очите ми бързо се приспособиха към слабата светлина и забелязах, че момичето има яркочервена коса. И колкото и странно да изглежда (имайки предвид острието, опряно в гърлото ми), първата ми мисъл бе: О, боже, благодаря ти!

Вярно, че бе по-малка, отколкото очаквах, но във всички други отношения бе точно такава, каквато се очаква от една Бранник. Те бяха голямо семейство, което се състоеше само от жени (макар да допусках, че в картината някак се вписват и мъже, след като фамилията бе оцеляла повече от хилядолетие). Произхождаха от изключително могъща бяла магьосница на име Мейв Бранник и се бяха посветили на мисията да прочистят света от злото.

За нещастие аз също отговарях на определението им за зло.

— Определено си нещо — изсъска намръщено момичето и се наведе по-ниско. — Усещам го. Каквото и да е, не е човешко. Така че или ми кажи какъв изрод си точно, или ще те отворя с тоя нож и ще проверя сама!

Втренчих се в нея.

— Ти си кораво хлапе.

Намръщи се още повече.

— Търся семейство Бранник — продължих забързано. — И предполагам, че си една от тях, защото… ами заради червената коса, агресивността и прочее.

— Как се казваш? — попита тя със заповеднически тон, а бодежът под брадичката ми прерасна в болка.

— Софи Мерсер — отвърнах през стиснати зъби.

Очите й се разшириха.

— Стига бе! Няма начин! — възкликна тя с разширени очи, като ученичка в средно училище, каквато вероятно беше.

— Има — изграчих в отговор.

За секунди очевидно я обзе съмнение, защото ножът се отмести от гърлото ми. Дръпна го само с два-три сантиметра, но и толкова ми стигаше.

Претърколих се с усилие на една страна. От движението нещо в рамото ми се разтегна толкова силно, че в очите ми избиха сълзи, но поне постигнах целта си: отърсих се от кацналата върху гърдите ми Бранник.

Тя изпищя. Чух приглушено тупване — много се надявах да е било от ножа, паднал на земята. Не че губих време да проверявам. На длани и колене пропълзях до меча на Арчър. Пръстите ми се сключиха около дръжката и го придърпах към себе си.

Използвах го като лост и успях да се изправя на крака. Обърнах се към тийнейджърката, която все още седеше на земята. Тялото й бе наклонено назад, беше се подпряла с длани на земята и дишаше тежко. Вече не се опитваше да се прави на страшен и хладнокръвен воин; сега бе просто едно уплашено дете.

Зачудих се на какво се дължи тази промяна. Не я заплашвах с меча, а го използвах вместо патерица. Краката ми силно трепереха и бях убедена, че ми личи. Знаех също, че лицето ми е набраздено от струйки сълзи и пот. Едва ли представлявах особено заплашителна…

Изведнъж си спомних изражението й, когато й казах как се казвам. Познаваше ме или най-малкото бе чувала за мен, следователно вероятно знаеше каква съм.

Или поне каква бях преди.

Опитах се да я изгледам като истинска принцеса демон. Оказа се трудна работа, понеже косата ми падаше в очите и ми пречеше, а носът ми течеше.

— Как се казваш? — попитах.

Тя не отделяше поглед от мен, но ръцете й неспокойно пълзяха по земята. Без съмнение търсеше ножа.

— Изи.

Вдигнах и двете си вежди. С подобно име трудно можеш да уплашиш когото и да било.

Изи вероятно изтълкува съвсем правилно изражението ми, защото се намръщи.

— Казвам се Изолда Бранник, дъщеря на Айслин, дъщеря на Фиона, дъщеря на…

— Да, да, ясно — дъщери на куп страховити и свирепи дами. Схванах.

Прокарах длан по лицето си. Очите ми смъдяха, сякаш бяха пълни с пясък. Имах чувството, че през целия си живот не съм била толкова изтощена. Главата ми като че бе натъпкана с цимент и дори сърцето ми биеше бавно и уморено. Освен това не ми даваше мира мисълта, че пропускам нещо важно.

Изхвърлих я временно от ума си и отново насочих вниманието си към Изи.

— Търся Грейс Мерсер.

Достатъчно бе да произнеса името на майка си на глас и в гърлото ми заседна грамадна болезнена буца. Примигнах и добавих:

— Казаха ми, че ще бъде при Бранник, а наистина трябва да я открия.

И да я прегърна, да се сгуша в нея и да плача около хиляда години, продължих наум.

— При нас няма никаква Грейс Мерсер — поклати глава Изи.

Все едно ме удари.

— Не, тук трябва да е! — викнах аз.

Образът на момичето пред мен се замъгли, започна да потрепва и осъзнах, че го гледам през пелена от сълзи.

— Кал каза, че е при Бранник — настоях аз, но после гласът ми се прекърши.

Изи изпъна гръб.

— Е, който и да е Кал, сбъркал е. Всички в базата „Бранник“ носят фамилия Бранник.

Да открия майка си — това беше единственото нещо, което ме интересуваше от мига, в който Кал се обърна и хукна към горящото абатство Торн. Защото ако успеех да намеря мама, всичко щеше да се оправи. Щях да намеря и останалите — баща си, Джена, Арчър и Кал.

Заля ме вълна от скръб и изтощение. Ако майка ми не бе при Бранник, влизането ми във вражеската територия бе абсолютно безсмислено. Бях без магически способности. Без родители. Без приятели.

В този момент ме изкуши идеята просто да захвърля меча и да легна на земята. Щях да се почувствам по-добре, а пък ако наистина бях изгубила всичко… на кого му пукаше какво щеше да ми направи това дребно, склонно към насилие момиче?

Веднага обаче отхвърлих тази мисъл. Не бях преживяла нападението на демони, схватката с таласъми и експлозията на демонично стъкло само за да ме убие някаква червенокоса хлапачка. Щях да оцелея, независимо дали майка ми бе тук, или не.

Стиснах дръжката толкова силно, че металът се вряза в кожата ми. Болеше, но това бе хубаво, защото вероятно щеше да ми попречи да припадна. Което пък нямаше да позволи на Изи да ме изкорми… или каквото там правеха Бранник с демоните.

С бившите демони. Абе, карай!

— Значи си имате база, а? — подхвърлих, докато се опитвах да приведа мозъка си в действие. — Това е… яко. Обзалагам се, че имате бункери и бодлива тел.

Изи направи физиономия и възкликна нещо, което можеше да се тълкува като потвърждение.

— Хм, добре. Та, значи, тая база — къде точно…

Не довърших изречението, защото земята под краката ми започна да се люлее. Да не би пък аз да се клатех наляво-надясно? И дали наоколо притъмняваше, защото светлината на фенерчето отслабваше, или просто очите отказваха да ми служат?

— Не, не — няма да припадна!

— Ъ-ъ… какво?

— Това на глас ли го казах?

Изи бавно се изправи на крака:

— Хич не изглеждаш добре.

Щях да я изгледам свирепо, ако очите ми не бяха заети с по-важни задачи (като например да се крепят на мястото си). Чух тракане, толкова силно, че главата ми започна да се тресе. После осъзнах, че това са собствените ми зъби.

Страхотно. Изпадах в шок. И то точно в най-неподходящия момент.

Колената ми се подгънаха и се наложи да сграбча още по-силно дръжката на меча, за да не падна. Това е мечът на Арчър, казах си. Не можеш да припаднеш, защото трябва да го откриеш и да му помогнеш…

Обаче вече бе прекалено късно. Спусках се към земята, а Изи се бе обърнала и търсеше ножа си.

Изведнъж забелязах някакво бледо сияние, което идваше иззад гърба ми. Обърнах се объркана назад. Предполагах, че още някоя Бранник се е включила в лова. После през тялото ми премина мощен импулс, все едно ме хвана ток. Веднага го разпознах.

Магия.

Стоях напълно неподвижна, без да разбирам какво става. Да не би способностите ми… Не. Каквато и да бе магията в тялото ми, не бе моята. Моите сили винаги тръгваха от долу, от краката ми, избликваха от земята. Тази магия бе лека и хладна и сякаш се разпростираше откъм главата ми. Все едно отгоре ми се стелеше сняг.

Точно като магията на Елодия.

Ами защото наистина е моята магия, глупачко! — сряза ме подигравателно гласът на самата Елодия в ума ми.

Какво? — опитах се да кажа, но не успях. Устните не ми се подчиняваха. Една от ръцете ми се повдигна, но отново не я движех. И със сигурност не аз изстрелях златиста светкавица от връхчетата на пръстите си право в гърба на Изи.

Тя изпищя и се строполи на земята.

Отидох при нея, вдигнала високо меча, но отново не по своя воля. Бях като марионетка. Усещах грапавия метал, който дращеше дланите ми, чувствах напрежение в раменете си от тежестта на оръжието, но изобщо не контролирах действията си.

Изи бе успяла да се изправи на крака и сега се отдалечаваше с препъване. Гърбът й се опря в ствола на едно дърво, а аз безпомощно наблюдавах как ръката ми повдига острието към гърлото й.

Беснеех вътрешно, затворена в собствения си ум, а триумфът на Елодия пулсираше в мен.

Махай се!, изкрещях безгласно. Не бих делила с теб дори стаята си в училище, да не говорим за тялото!

Няма да стане, отговори кратко Елодия.

— Виж какво, наистина ми писна от теб — чух се да ръмжа на Изи. — Така че или ми кажи къде е майка ми, или ще те набуча с меча. Ти избираш.

Изи дишаше тежко, а големите й зелени очи бързо се пълнеха със сълзи.

Ама тя е само на дванайсет, Елодия!, спорех наум.

Не ме интересува, отвърна тя.

Представях си каква физиономия е направила.

— Аз… — произнесе Изи, а очите й се стрелнаха към нещо зад гърба ми.

Опитах се да извърна глава, за да видя какво е, но Елодия ме принуди да не го правя.

— Знаеш ли какво си мисля? — казах и устните ми се извиха в подигравателна усмивка. — Една Бранник, убита от демон с меч, принадлежащ на член на L’Occhio di Dio. Това си е направо поетично, не мислиш ли?

Зад мен има нещо, откачалка такава!, изкрещях вътрешно. Спри да се правиш на побъркан злодей и вземи да погледнеш!

Обаче Елодия не ми обърна никакво внимание.

Все още се взирах в Изи, когато изражението й се промени. Ужасът, изписан на лицето й, се превърна в облекчение. Не бях сигурна коя от двете емоции — моята паника или объркването на Елодия — е по-силна, защото ясно усещах и двете.

А после всичко изчезна, пометено от ужасната пронизваща болка, когато нещо яростно се заби в тила ми.