Рейчъл Хокинс
В плен на магията (19)

Глава 20

Няколко дни по-късно наистина се озовах в мазето. Този път обаче бях заета с нещо много по-приятно и забавно от описването на своенравни магически предмети.

— А какво стана с обещанието да се целуваме само в замъци? — подхвърлих на Арчър, когато се отдръпнах да си поема дъх.

Бях се облегнала на един от рафтовете и бях прегърнала Арчър през кръста. Над рамото му забелязах буркан с плуващи в някаква течност очи, които ми се пулеха насреща. — Нали виждаш онези неща там? Малко развалят атмосферата…

Той погледна към буркана, обърна се отново към мен и повдигна вежди:

— Така ли? При мен пък имат точно обратния ефект.

Разкикотих се и го сръгах с лакът в корема, после се оттласнах от лавицата:

— Ти си извратен!

Арчър се усмихна в отговор и сведе глава да ме целуне отново, но аз му се изплъзнах.

— Хайде, Крос, дойдохме тук с определена цел, която няма нищо общо с натискането!

Арчър скръсти ръце на гърдите си, без да представа да се хили:

— Твоята цел може и да не е била да се натискаме, но…

— Не! — прекъснах го рязко. — Не ме разсейвай с подобни приказки. Трябва да претърсим мазето, а заклинанието на Глория няма да продължи дълго.

Пред вратата на мазето Елодия се бе вмъкнала в тялото ми и й бе направила някаква противодействаща магия. Не каза нищо и дори не погледна Арчър. Веднага щом бравата щракна, тя просто изчезна.

Усмивката на Арчър се стопи. Всъщност той направо се начумери.

— Наистина ли ти е толкова криво, че няма да се натискаме в мазето? — закачих го.

Той обаче напълно сериозно поклати глава и отвърна:

— Не става дума за това. Заради Елодия е.

— И какво за нея?

— Нямам представа, Мерсер. Сигурно съм сбъркан, понеже не ми допада идеята призракът на бившето ми гадже да обсебва тялото на настоящото.

Отстъпих крачка назад и се блъснах в някакъв рафт, който се разклати. Нещо падна от него и издрънча на мръсния под.

— Леле, вече съм повишена в твое „гадже“, така ли?

— Дотук няколко пъти се опитахме да се убием един друг, заедно се бихме с таласъми и много се целувахме. Сигурен съм, че според някои култури все едно сме женени.

Сега бе мой ред да направя физиономия.

— Добре, както и да е. Виж, фактите са прости: в момента нямам магически сили. А Елодия има. Ако това, че ме използва като кукла на конци, означава отново да мога да правя магия, ще се примиря с това. И ти би трябвало да го сториш. Моето тяло, моят призрак и прочее.

Арчър очевидно искаше да ми каже още много неща, но и крайна сметка само кимна:

Добре. Ще се справя някак.

Нещо в тона му ме подразни, но реших да го подмина.

— Хубаво. Откъде ще започнем?

Той разкопча ръкавите на ризата си и започна да ги на вива.

— Така, Джена каза, че Лара е идвала тук… колко — поне три пъти тази седмица, нали?

— Да. Не носи нищо, когато влиза. На излизане също е с празни ръце.

— Добре-е — пое си той дълбоко дъх. — Следователно, с каквото и да се занимава, използва някой или някои от предметите в мазето.

Огледах претъпканите лавици.

— Така, нека уточним. Тя прави… нещо. С някои от джунджуриите тук. Които са някъде наоколо.

— Общо взето, добро обобщение — отвърна Арчър.

— Да живее неяснотата — измърморих аз.

Смъкнах си сакото, хвърлих го на най-близката лавица и изкривих гнусливо лице при вида на облака прах, който се вдигна.

— Уф, че гадно! Все едно на Касноф ще им стане нещо, ако от време на време правят магия за почистване! Всичко тук е покрито поне с три сантиметра пра…

Гласът ми заглъхна и не довърших изречението. Арчър се усмихна широко и разбрах, че и той се е сетил за същото.

— Обзалагам се, че ако ползваш нещо три пъти в седмицата, по него няма никакъв прах — отбеляза.

— Значи ще търсим най-чистата лавица. Не би трябвало да е трудно.

Или поне така си мислех. В продължение на двайсет минути двамата обиколихме всички рафтове, надникнахме и на най-скришните места. Забелязах няколко предмета, които помнех от наказанието миналата година (червено парче плат, няколко вампирски зъба в буркан), както и други, които сякаш бяха изскочили от страховит кошмар.

Чиста лавица обаче просто не видях. Дори предметите по рафтовете бяха прашасали, което беше наистина странно.

Не бяха магически и непрекъснато се движеха и местеха из мазето. Обикновено времето не бе достатъчно, за да се покрият с…

Изведнъж ми хрумна нещо.

Изправих се на пръсти и погледнах на най-горния рафт.

— Крос!

Той надигна глава на няколко метра от мен.

— Какво?

— Я погледни някой от магическите боклуци тук.

Той ме стрелна с очи:

— А-а, това ли трябвало да правим? Пък аз досега си рисувах в праха сърчица с инициалите ни.

— Много смешно! — срязах го аз. — Имах предвид друго. Защо всички буркани, кутии и така нататък също са покрити с прах? В крайна сметка те непрекъснато се местят, нали така? Не би трябвало да остават на едно място достатъчно дълго, за да прашасат.

Добър въпрос.

Арчър огледа лавицата пред себе си и измърмори:

— Ето това става.

Измъкна голям стъклен буркан, в който имаше чифт бели ръкавици. Спомнях си ги — имаха способността да летят и с Арчър ги бяхме гонили близо половин час из мазето. Едва бяхме успели с общи усилия да ги натикаме в буркана.

Сега той махна капачката и изтръска ръкавиците върху рафта. Те просто тупнаха и останаха да си лежат там, напълно неподвижни. Не можех да се отърся от усещането, че са умрели.

Арчър отиде при друга лавица, порови малко и намери стар барабан, скъсан и мухлясал.

— И в него не е останала никаква магия — каза и повдигна барабана, за да го видя и аз.

Завъртях се в кръг и огледах внимателно магически и джунджурии. Усетих тяхната… неподвижност. Бяха напълно безжизнени.

— В никой няма магия — казах на Арчър. — Възможно ли е магията да бъде… източена?

Той дойде при мен.

— Никога не съм чувал за подобно нещо, но кой знае. Обаче наистина е странно.

— Да, в „Хеката“ се случват странни неща… Кой би предположил! — подхвърлих лекомислено, но сърцето ми разочаровано се сви.

Бях толкова сигурна, че в мазето ще открием нещо, с което бихме могли да спрем Касноф! Нямам представа защо бях решила, че ще бъде така лесно.

Арчър обгърна врата ми с ръка, придърпа ме към себе си и ме целуна по косата.

— Ще намерим начин, Мерсер — измърмори, а аз притиснах буза към гърдите му.

Останахме така доста време, после той каза:

— Знаеш ли, остава ни още половин час. Срамота е да го пропиляваме така.

Сръгах го в ребрата, а той се престори, че зверски го е заболяло.

— Няма начин, приятел! — отвърнах аз. — Повече никакво натискане по мазета, мелници и килии. Или в замък, или си отивам в стаята.

Двамата тръгнахме към стълбите, ръка за ръка.

— Имаш право — каза той. — Трябва ли обаче да е истински замък, или някой от онези надуваемите по лунапарковете също става?

— А, не — разсмях се аз. — Никакви надуваеми замъ…

Изведнъж рязко спрях на първото стъпало. Арчър се блъсна в гърба ми.

— Какво е това, по дяволите? — посочих едно тъмно петно в най-близкия ъгъл.

Във всеки случай не и думите, които човек иска да чуе и някое зловещо усойно мазе! — заяви Арчър.

Аз обаче не му обърнах внимание. Петното се бе просмукало изпод каменната стена и покриваше приблизително трийсет сантиметра от мръсния под. Изглеждаше черно на цвят и някак… лепкаво. Потиснах отвращението си, коленичих и внимателно го докоснах с пръст.

Арчър приклекна до мен, бръкна в джоба си и извади запалка. След няколко неуспешни опита успя да произведе малко потрепващо огънче.

Вгледахме се в пръста ми на бледата мъждукаща светни на.

— Това трябва да е…

— Кръв, да — казах аз, без да откъсвам очи от ръката си.

— Плашещо е.

— Мислех да кажа „отвратително“, но и „плашещо“ става.

Арчър отново започна да търси нещо из джобовете си. Този път измъкна хартиена кърпичка. Взех я и така старателно започнах да трия кръвта, че имаше реална опасност да си смъкна и кожата. Същевременно умът ми бе зает с друго. Нещо ме притесняваше… освен факта, че току-що бях бръкнала в локва кръв.

— Провери останалите ъгли — казах на Арчър.

Той се изправи и обиколи стаята. Аз останах на мястото си и се опитах да си припомня следобеда, в който с баща ми се бяхме занимавали с гримоара на семейство Торн.

Прегледахме десетки заклинания, но имаше едно, което…

— Във всички ъгли има кръв! — подвикна Арчър от другия край на мазето. — Или поне предполагам, че е кръв. За разлика от някои хора, нямам особено желание да си цапам ръцете, за да се уверя.

Сведох глава и стиснах очи.

— Зная какво е това. Чела съм за заклинание, при което се използва кръв в четирите ъгъла на стаята.

Представих си гримоара, видях се как прелиствам страниците.

— Беше магия за задържане — казах накрая. — Кръвта превръща помещението в клетка, но за заклинанието е необходимо огромно количество магия. Никоя вещица не би могла да я направи сама, защото би изцедила цялата й сили. — Вдигнах очи и срещнах погледа на Арчър. — Освен ако не използва силата на нещо друго.

Арчър огледа мазето:

— Или пък на много други неща.

— Е, това дава отговор на една от загадките — заявих и се изправих. — Естествено, възниква въпросът какво всъщност държи тук госпожа Касноф.

— И къде по-точно? — добави Арчър.

— Знам къде. Или поне така си мисля. Заклинанието за задържане създава нещо като магическа мрежа. Кръвта в четирите ъгъла оформя опорните точки, а самата магия се простира над стаята.

И двамата вдигнахме поглед нагоре, сякаш очаквахме да видим проблясващи магически нишки по тавана. Там обаче нямаше нищо, освен прахоляк.

— Заклинанието е най-силно в средата на помещението — добавих. — Следователно трябва да поставиш онова, което искаш да задържиш, възможно най-близо до центъра.

— Явно имаш отлична памет — отсъди Арчър.

— Ами когато разглеждаш книга с най-силните и тъмни заклинания, създавани някога, внимаваш.

Двамата се насочихме към средата на стаята, където бе разположена една от множеството (кълна се, че бяха поне един милиард!) лавици в мазето.

В праха под нея се виждаха следи.

Хванахме я в двата края и след няколко минути и известно количество нецензурни коментари успяхме да я поместим на около метър разстояние. След това застанахме задъхани и леко изпотени на мястото, където беше допреди малко. В пода имаше отвор, закрит с капак.

— Каквото и да има там долу — каза след миг Арчър, — то е много опасно, щом Касноф са взели такива предпазни мерки да го задържат тук. Сигурна ли си, че искаш да продължим с това, Мерсер?

Разбира се, че не съм! — отвърнах веднага и сграбчих металната халка на капака. — Но ще го направя.

Дръпнах халката и капакът отскочи. Въздухът, нахлул през отвора, бе прохладен и леко миришеше на пръст и шило. На стената на шахтата бе прикрепена метална стълба. Успях да преброя десетина стъпала, след което всичко потъваше в мрак.

Арчър протегна крак, но аз го спрях.

— Ще вляза първа. И без това само ще ми гледаш под полата, ако съм след теб.

— Софи…

Но вече беше прекалено късно. Постарах се да се отърся от усещането, че влизам в гробница, хванах здраво страничните пречки на стълбата и започнах да слизам.