Рейчъл Хокинс
В плен на магията (18)

Глава 19

— Това не ми харесва — заяви Арчър по-късно същия следобед, докато седяхме един срещу друг на пода на стаята ми.

— Нито пък на мен, но трябва да признаеш, че е по-добре от перспективата всеки ден да те измъчват.

Арчър измърмори нещо, което прозвуча като „Не съм много сигурен“.

В абатство Торн бях успяла да призова Елодия. Е, не съм съвсем сигурна, че може да се нарече „призоваване“, или просто тя се появяваше, защото така бе решила. Затова се чувствах малко глупаво, когато казах:

Ъ-ъ, Елодия? Случайно да си наоколо? Трябва да говоря с теб.

С периферното си зрение забелязах някакво движение и изведнъж Елодия се появи във въздуха до гардероба.

Какво — оформи с устни… След което забеляза Арчър.

В продължение на цяла минута двамата просто се гледаха един друг. А после аз — възможно най-меко и внимателно подхвърлих:

— Виж, Елодия, знам, че с Арчър си имате някои… неразрешени въпроси… но наистина ми е необходима помощта ти. Касноф го използват като боксова круша за тренировки те и ако продължава така, той може да умре.

Елодия отвърна с жест, който бе пределно ясен.

— Казах ти, че няма смисъл — заяви Арчър и се изправи да си ходи.

Хванах го за ръкава и го дръпнах отново долу.

— Почакай. Моля те, Елодия!

Тя долетя над нас. Изражението й бе неразгадаемо.

— Какво точно искаш да направя?

Обзета от облекчение, пуснах ръкава на Арчър и отговорих:

— Каквото ти е по силите. Някаква защитна магия, или пък да го направиш невидим… нещо, каквото и да било.

Елодия скръсти ръце на гърдите си и сърдито се вгледа в Арчър. Накрая обаче махна с ръка и отсече:

— Уф, добре, де! — и се вмъкна в тялото ми.

Усещането Арчър да гледа мен, но да вижда Елодия бе изключително странно. Лицето му бе застинало в безизразна студена маска, каквато никога преди не бе показвал пред мен. Още по-странни бяха мислите и чувствата на Елодия в главата ми. Тя бе ядосана. Гневът й пулсираше във вените ми, в стомаха ми. По-лошото обаче бе, че е… тъжна. И наранена.

— Подай ми ръцете си — чух да произнася собственият ми глас.

Той се поколеба за миг, после положи длани върху моите.

В същия миг в ума ми се появи картина: същите тези ръце обгръщат лицето ми, докато той ме целува. Не, всъщност не мен. Елодия.

Престани да мислиш за това!

Да не смяташ, че ще ми е приятно да си го спомням?, сопна ми се тя в отговор.

— Добре — каза на Арчър, който се бе вторачил в някаква несъществуваща точка над рамото ми. — Невидим не мога да те направя, но с това заклинание няма да изпитваш болка и ще получаваш само незначителни наранявания, нищо сериозно. Само че няма да продължи много дълго, така че предлагам със Софи да намерите начин да се измъкнете от тук ВЕДНАГА.

— А-ха, според тебе ние не сме се сетили за това, така ли?

— Искаш ли да ти направя магията, или не?

Арчър се намръщи, но кимна и стисна по-силно ръцете ми. След миг усетих как магическият дъжд на Елодия се посипа върху главата ми, как прелива по ръцете в пръстите и накрая преминава в Арчър. Щом направи заклинанието, Елодия рязко пусна дланите му и започна да трие моите в бедрата ми.

— Готово — заяви.

Арчър сви пръсти, погледна ги и каза:

— Благодаря.

— Все едно — подхвърли пренебрежително Елодия, след което просто изчезна, а аз се проснах на земята.

Сигурна съм, че представлявах много привлекателна гледка. Усетих как Арчър ме хваща за раменете и в следващия момент вече седях до него и се облягах на гърдите му.

— Уф, това беше по-откачено, отколкото си представях — промълви той с устни, допрени до слепоочието ми.

— На мен ли ми го казваш?! — изсумтях немощно аз. — Е, как се чувстваш сега?

— По-добре — отвърна. — Но ако магията наистина е краткотрайна, няма да е зле да намериш начин скоро да си поприказваш с госпожа Касноф.

За беда това се оказа трудна работа. През следващите няколко дни я виждах само на вечеря, а тогава тя си седеше на мястото на учителската маса и безизразно се взираше в стената. Започнах да се притеснявам. Как, по дяволии щях да я издебна насаме?

Впрочем това не бе единствената трудна задача. С Джон бяхме твърдо решени да потърсим гримоара, но досега не ни се бе отдала реална възможност. Голяма част от времето ни бе заето с така наречените тренировки, които Лара ни принуждаваше да провеждаме. Беше ми все така непоносимо тежко да ги наблюдавам, макар да знаех, че Арчър всъщност не изпитва болка, а само се преструва. Освен това ни заключваха по стаите веднага след залез-слънце. Опитах се да повикам отново Елодия, но след като направи магия на Арчър, тя явно бе решила да стои настрана.

На петия ден в „Хеката“ вече бях на път да полудея.

— Трябва да направим нещо — казах на Джена същата сутрин, докато се връщахме от физкултурния салон. — Тук сме от почти седмица, а изобщо не сме по-близо до откриването на гримоара. Нямаме представа как да попречим на Касноф да превърнат всички в демони, а пък аз дори не съм виждала госпожа Касноф да остава сама, откакто…

Хвърлих поглед към смълчаната Джена, която стоеше зад мен. Беше се заковала на място. Когато се обърнах, посочи към езерото:

— Ами точно в момента е сама.

Край водата имаше малка каменна пейка. Госпожа Касноф седеше на нея с гръб към нас. Косата й бе разпусната по раменете и леко се развяваше на вятъра.

— Леле боже! — възкликнах тихичко.

От толкова време чаках да я заваря насаме, че чак не можех да повярвам на късмета си, когато най-после се случи.

— Върви — подкани ме Джена и ме побутна с лакът. — Иди да говориш с нея. Ще се видим после вътре.

Взирах се в тила на госпожа Касноф и се чудех откъде да започна. Толкова неща исках да й кажа, че в главата ми цареше пълен хаос. Когато седнах до нея, тя дори не се обърна да ме погледне.

Здравей, Софи — поздрави ме, все така без да откъсва поглед от водата.

— Здравейте — успях да промълвя.

— Тя бе толкова тиха и кротка — промълви госпожа Касноф.

За миг се обърках. Не разбрах кого има предвид.

— Когато бяхме малки — продължи тя, — баща ни се страхуваше, че никога няма да проговори. — Едва сега разбрах, но става дума за Лара. — Аз обаче знаех. Умът й работеше непрекъснато. Мислеше, мислеше, мислеше. Винаги е приличала повече на баща ни от мен. Той не спираше да повтаря „Целта оправдава средствата“ — прошепна госпожа Касноф. — „Целта оправдава средствата.“

Подтикната от внезапен импулс, протегнах ръка и я сложих върху нейната. Кожата й бе леденостудена и крехка като древен пергамент.

— Вие обаче не вярвате в това — казах. — „Хеката“… Е, училището не бе най-любимото ми място на света, но не беше лошо. Сигурна съм, че не това искате в действителност — обясних аз и махнах към мъглата, порутената сграда, отронения и загиващ остров.

Госпожа Касноф обаче пак не ме погледна. Само поклати глава и измърмори:

— Това искаше той. Заради това се отказа от всичко.

— Кой? — попитах с пресъхнало гърло. — Баща ви ли?

Това бе може би единственият ми шанс да разговарям с нея и трябваше да се концентрирам.

— Защо ме доведохте тук?

Едва сега тя се обърна към мен. По умореното й лице имаше следи от сълзи.

— Софи Мерсер — произнесе. — Четвърто поколение демон. Единствената. Останалите са прекалено млади, твърде нови. Твърде… непредсказуеми. Ти обаче — пресегна се и сграбчи лицето ми в длани, а аз инстинктивно понечих да се освободя, — си различна. Ти си най-голямата ни надежда.

— Най-голямата надежда за какво? — запитах.

— В кръвта ни е — меко каза тя. — В кръвта. В твоята, и моята и тази на баща ми, в тази на Алис…

Гласът й заглъхна. Тя ме гледаше, но не ме виждаше.

— Какво означава това? — настоях, но директорката просто ме пусна и очите й отново се замъглиха.

— Госпожо Касноф?

Протегнах се и я разтърсих за раменете, но тя като че ли дори не усети. Обзе ме отчаяние и ми се прииска така да я раздрусам, че зъбите й да изтракат. Какво ни беше и кръвта? Как бе възможно аз да съм надеждата за каквото и да било?

— Софи — повика ме някой.

Обърнах се и видях Кал, който бе застанал зад пейката.

— Хайде, ела — подкани ме той и ми протегна ръка.

Вгледах се отново в госпожа Касноф, в побелялата й коса и опустошеното й лице. След това поех ръката на Кал и му позволих да ме отведе.

— Мислех си, че може да ни помогне — казах, когато се отдалечихме. — Зная, че е глупаво, но… Преди я беше грижа за нас. Както и за това място.

Вървяхме един до друг. След малко Кал пусна дланта ми. От време на време свитите му лакти докосваха моите.

— Тя е болна, Софи — отвърна ми той, докато изкачвахме неголямото възвишение близо до къщичката му.

Пред нас се виждаше сградата на училището, която изглеждаше в по-окаяно състояние и от преди.

— Точно както и всичко останало тук — добави Кал, а аз въздъхнах, защото си припомних колко много обичаше това място и колко се гордееше с него.

— Съжалявам — промълвих аз.

Ясните му лешникови очи срещнаха моите и проблеснаха закачливо.

— Често го казваш.

Подръпнах униформата, която носехме през часовете по самоотбрана и която в момента ми изглеждаше дори по-грозна, отколкото я помнех (дрехите от памук и ликра в яркосиньо не отиват на никого). После леко се засмях.

— Ами да, често се чувствам така.

Прииска ми се да добавя: „Особено когато става дума за теб“.

Кал не отговори нищо и след малко пое към училищната сграда. Изчаках няколко секунди, после тръгнах след него.

Исках да му кажа толкова много неща, но не знаех откъде да започна. „Кал, струва ми се, че те обичам, но може би не съм влюбена в теб… Макар че целувката с теб бе прекрасна…“ Да, това бе един от вариантите.

Или пък: „Кал, обичам Арчър, но чувствата ми към теб са много объркани, защото ти си страхотен, а и адски секси… Освен това сме сгодени, което още повече разпалва огъня под врящия казан от емоции и хормони, в който съм се превърнала“.

Е, по-добре беше да пропусна частта с врящия казан.

— Добре ли си?

А? — примигнах аз и с изненада установих, че сме стигнали до къщата.

Кал бе сложил десния си крак на най-долното стъпало и се взираше в мен.

— Беше се замислила и имаше едно изражение, сякаш решаваш изключително трудна задача — отбеляза той.

— Може и така да се каже — изхилих се аз.

Минах покрай него и влязох в къщата, решена да поговоря с него като зрял, разумен човек… Някой ден. Засега само му махнах с ръка и изтичах към стаята си.

Когато влязох, Джена седеше на леглото си и буквално трепереше от вълнение:

— Е?

— Нищо не се получи. Госпожа Касноф не е добре и не може да ни помогне.

За моя изненада Джена сякаш не се разочарова особено. Вместо това се приведе напред и отсече:

— Е, да, това е кофти. Обаче, Соф, да знаеш какво видях днес!

Проснах се на леглото си и изритах маратонките от краката си.

— Намираме се на прокълнат остров, заобиколен от смъртоносна мъгла и управляван от две откачени и зли вещици. Наистина нямам сили за предположения, Джен.

— Лара, която излизаше от мазето — заяви тя и издуха розовия кичур от челото си. — Освен това изглеждаше много подозрително, потайна такава. Така де, още по-подозрително и потайно от обикновено.

А, мазето. Влажно злокобно място, където бяха складирани множество магически предмети със странния навик да променят местоположението си. Миналата година двамата с Арчър прекарахме много време в опити да ги подредим.

— Както и да е, споменах на Тейлър и тя каза, че е виждала Лара да слиза там всеки ден, още откакто пристигнахме. Което ме кара да си мисля, че…

— Че там долу има нещо важно. Например гримоара — сетих се аз. Мога да се закълна, че в този миг магията ми подскочи от въодушевление в гърдите.

Джена кимна, но нямах възможност да кажа каквото и да било друго, защото в мен се всели познато присъствие.

— Тъкмо идвах да ви съобщя същото — чух собствения си глас. — Тя определено крие нещо в мазето, защото вратата е омагьосана с някаква страшно силна магия.

Отдавна не се беше вясвала, казах й.

Бях заета.

А междувременно Джена мигаше на парцали. За мен бе истински шок всеки път, когато изведнъж се превръщах в Елодия. Дори не мога да си представя как изглеждаше в очите на другите.

Джена обаче бързо се съвзе:

— Ще можеш ли да развалиш заклинанието и да отвориш вратата?

— Естествено — отвърна презрително Елодия.

След това седна на леглото и се опита да отметне косата ми, но пръстите ми веднага безнадеждно се оплетоха.

— О, за бога! — измърмори тя, докато се опитваше да разплете един кичур, който се бе закачил на пръстена ми.

На вратата се почука и Елодия понечи да напусне тялото ми, но тогава чухме гласа на Арчър:

— Мерсер? Там ли си?

Хайде, тръгвай, подканих я, но тя не го направи. За щастие Джена отвори вратата и веднага му съобщи:

— Софи е тук, но в момента Елодия я е обсебила.

— В такъв случай ще изчакам отвън — заяви той.

Усещах… някакво чувство, което се надигаше в Елодия, но не успях да разбера какво точно, защото този път тя наистина изчезна.

Докато аз се съвземах, Арчър седеше до мен на леглото, обвил с ръка раменете ми. Джена му разказа за безполезния ми разговор с госпожа Касноф, както и новината за мазето.

— Елодия смята, че може да направи магия на вратата, така че Софи да влезе — завърши тя.

Арчър ме погледна.

— Ще дойда с теб — отсече.

Повдигнах вежди:

— Крос, Касноф те използват вместо боксова круша за „тренировките“ си. Цяло чудо е, че ти позволяват да ползваш старата си стая, вместо да те оковат и да те затворят някъде. Ако те пипнат да обикаляш около мазето…

— Ако Касноф искаха да ме затворят, вече щяха да са го направили.

— А защо не са? — зачуди се на глас Джена.

— Може би защото са сигурни, че не мога да избягам. Или пък е замислено като наказание за останалите ученици — да гледат момчето, което се опитват да убият всеки ден. Каквато и да е причината, сега ми е добре дошло.

После отново се обърна към мен и по лицето му плъзна онази позната усмивка:

— Хайде, Мерсер. Ти, аз и мазето. Какво може да се обърка?