Рейчъл Хокинс
В плен на магията (17)

Глава 18

Двете е Джена се вмъкнахме в салона възможно най-безшумно и незабележимо. Сърцето ми се блъскаше като обезумяло в гърдите. Исках единствено да изтичам веднага при Арчър. Само че до него бе застанала Лара и на лицето й играеше подигравателна усмивка.

— Тая идея със „спотайването“ излезе ужасно тъпа — прошепнах на Джена, когато се присламчихме към задните редици.

Тя ми хвърли изпълнен със съчувствие поглед, след което отново насочихме вниманието си към Лара.

— Ученици — започна тя. — Както много от вас вече са чули, господин Крос, когото виждате пред себе си, е член на Окото на Бога.

Застана до Арчър и разкопча горните копчета на ризата му, след което я отвори и показа татуировката в златисто и черно точно над сърцето му. Няколко души ахнаха. Естествено, всички вече знаеха, че Арчър е от Окото. Но да чуеш нечий преразказ или слухове е едно, а да видиш реално доказателство със собствените си очи е съвсем друго нещо.

— А пък Окото са наши врагове — продължи Лара, която сега обикаляше в кръг около Арчър.

Погледнах го в очите. Той се опита да ми се усмихне, но виждах как трепери.

Свих ръцете си в юмруци и забих нокти в дланите си. Магията ми бушуваше като цунами в мен и бясно се блъскаше в стените на затвора си.

— Но безспорно господин Крос е най-лошият сред членовете на Окото на Бога. Иска ли някой да ни каже защо е така? — След тези думи прикова очи в моите. — Госпожице Мерсер? Той се опита да ви убие миналата година, така че защо не обясните на съучениците си каква заплаха представлява господин Крос?

— Той не е бил изпратен тук да ме у… убие — настоях. Вероятно щях да звуча много по-убедително, ако не се бях запънала на думата „убие“.

Прочистих гърло и продължих:

— Изпратили са го да ме наблюдава, само толкова.

— Предполагам, че е трябвало само да наблюдава и Елодия Парис? А защо, госпожице Мерсер, Окото проявяват такъв интерес към вас?

Сега вече стъпвах по тънък лед. И аз, и Лара бяхме наясно с това. Имах чувството, че и мен е оковала с вериги — само дето бяха от думи, а не от магия. Не исках да обявявам на всеослушание пред съучениците си, че съм демон — в крайна сметка, те все още смятаха, че съм обикновена вещица — а същевременно се страхувах, че ако кажа нещо друго, само ще докарам повече неприятности на Арчър. Затова, макар да ми се гадеше, сведох очи и стиснах здраво устни.

— Аз мога да ви кажа какво искаха Окото от Софи — проговори Арчър. Усмихваше се, но по гласа му усещах, че го боли. — Чухме, че е много добра на „Не се сърди човече“, а тъй като Окото провежда ежегодни състезания по тази игра…

Той не довърши изречението си, а извика от болка, когато Лара раздвижи пръсти и блестящите магически окови около тялото за миг се нажежиха до бяло. Прехапах бузата си отвътре, за да не изкрещя.

— Арчър Крос не само с член на Окото на Бога, той е и предател на своя народ — заяви Лара и отново се приближи до него. — Той въплъщава най-голямата заплаха, с която може да се сблъска някой от нас. Именно затова ще ни е толкова полезен днес.

Джена плъзна длан в моята и стисна пръстите ми, а Лара продължи да говори:

— Днес ще използваме господин Крос, за да се упражняваме. Ритуалът, за който ви споменах снощи, ще увеличи силите ви. Първо обаче искам да проверя какво е сегашното им състояние.

А после, все едно наистина ни подготвяше за някаква игра, плесна с ръце и каза:

— Хайде, наредете се на опашка. Всеки ще има възможност да използва най-силната си магическа атака срещу господин Крос. Все пак ще ви помоля да не правите заклинания, които могат да го убият. С нас е господин Калахан, който ще се погрижи да го излекува, но дори и неговите способности не са безгранични.

С пресъхнала уста вдигнах очи. Толкова се бях съсредоточила върху Арчър в средата на салона, че не бях забелязала Кал. Той се бе облегнал на бесилката, издигната в дъното на помещението. Ръцете му бяха скръстени на гърдите. Наблюдаваше ме, а изражението му бе странна смесица от облекчение, гняв и напрежение. Леко му помахах с пръсти, а той кимна в отговор. Джена проследи погледа ми и стисна още по-силно дланта ми.

— Кал — измърмори тя. — Е, поне някой тук е на наша страна.

Така беше наистина. За съжаление този факт не бе в състояние да ме зарадва, тъй като през следващите няколко часа наблюдавах как съучениците ми измъчват Арчър. Тъй като не притежавах магически сили, ми бе позволено да пропусна упражнението. Само гледах… А Лара наистина се погрижи за това. Още първия път, когато се опитах да затворя очи, осъзнах, че клепачите ми са застинали така, широко отворени. Не можех да си движа и врата и нямаше как да извърна глава.

Микаела беше първа. Тя се подвоуми и когато в крайна сметка използва атакуващото си заклинание, то бе съвсем слабо — отскочи от гърдите на Арчър и само леко го накара да залитне назад.

Реших, че всички ще постъпят така. Вярно, че Арчър бе така нареченият „враг“, но тези деца не бяха убийци. И ако не беше Лара, вероятно наистина щяха да го пощадят.

Само че когато Микаела застана най-отзад в редицата, Лара я удари в гърба с магическа светкавица. Момичето се стовари на колене на земята.

— На следващия, който го пощади и нарочно не използва всичките си способности, ще му се случи нещо много по-лошо — заяви Лара.

Зачудих се как е възможно някога да ми се е струвала симпатична. Или нормална.

Така че останах неподвижна на мястото си, сълзите се стичаха по лицето ми, докато наблюдавах как вещерите и магьосниците нападат Арчър един след друг със заклинанията си. Феите го замразяваха с лед или го обгаряха с огън. Една създаде лоза, която се обви около врата на Арчър и започна да го души, докато най-накрая той изгуби съзнание.

Не искам да ви разправям какво направиха зооморфите.

След всяка атака Кал се приближаваше и слагаше длани върху тялото на Арчър. Лекуваше го, докато Арчър престанеше да кърви или се върнеше в съзнание, или започнеше да диша отново. Всеки път, когато Арчър се изправяше и заставаше пред следващото дете, изглеждаше малко по-блед, малко по-смазан. И колкото повече наближаваше редът на Джена, толкова повече се свиваше стомахът ми. Идеята да наблюдавам как най-добрата ми приятелка впива зъбите си и пие кръвта на момчето, което обичах, беше толкова отвратителна и извратена, че не исках дори да мисля за това.

Слава богу, в крайна сметка не ми се наложи да стана свидетел на подобно нещо.

Точно преди Джена беше Тейлър. Когато след нея Кал коленичи до Арчър да го възстанови, погледна Лара и й каза:

— Стига толкова. Ако това продължи, няма да успея да го върна.

Лара се намръщи, но махна с ръка и каза:

— Добре. Утре ще получите възможност да си изпробвате силите, госпожице Талбът.

След това насочи вниманието си към останалите от групата, които до един изглеждаха… дори не знам как да го опиша. Разбити. Разтърсени до дъното на душата си. Изчерпани. Няма по-ужасно усещане от това да те принуждават да използваш силите си, за да нараниш някого.

— Добра работа свършихте днес — каза Лара.

Човек би си помислил, че сме получили отлични оценки на контролно по математика или нещо подобно, а не че сме измъчвали свой съученик.

— Сега — продължи тя, — когато имам по-ясна представа за способностите на всички ви, можем да се заемем с подобряването им. Хайде, връщайте се в къщата.

Всички се измъкнаха през вратата, без да се чуе дори дума. Джена дойде и седна до мен, а веднага след излизането на Лара установих, че отново мога да се движа. Без да виждам нищо край себе си, хукнах към Арчър. Той седеше на един от дебелите дюшеци, които използвахме в часовете по самоотбрана. Подпрял бе лакти на свитите си колене и бе заровил лице в дланите си. Коленичих пред него и несръчно обвих врата му с ръце. Той ме прегърна в отговор и ме притисна към себе си. Дълго време останахме така. Аз бях заровила пръсти в косата му, а той ме галеше по гърба.

— Добре съм — каза накрая. — Знам, че ти е трудно да го повярваш, но нищо не ме боли. Е, като изключим ума и душата ми, но те никога не са били съвсем в ред.

Внимателно и нежно се откъснахме един от друг и се направихме на крака.

— Магията ти е страхотна, човече — обърна се Арчър към Кал, който (едва сега го осъзнах) бе застанал до дюшека заедно с Джена. — Макар да трябва да призная, че сега, след като ме върна от прага на Оня свят към стотина пъти, имам чувството, че взаимоотношенията ни са твърде едностранчиви.

— Като се измъкнем оттук, ще ме черпиш един хамбургер — отвърна Кал.

Както обикновено, не можах да разбера дали се шегува, или говори сериозно.

Оставих за малко Арчър и отидох тромаво да прегърна Кал от едната страна.

— Радвам се да те видя — признах му. — И то не само заради, ъ-ъ… — и посочих с ръка към Арчър, който повдигна една вежда, но не каза нищо.

Пожелах си лицето ми да не пламва така лесно и попитах Кал:

— И ти ли дойде вчера като нас, другите?

Той въздъхна и напъха ръце в джобовете си.

— Да. В един миг отивах към палатката да си взема някои неща, а в следващия се появи онази светлина и се озовах тук. Обратно в моята къщичка всъщност.

— А защо чак сега те виждаме? — зачуди се Джена.

— Вратата беше заключена — обясни той. — Както и прозорците, всичко. Тази сутрин пък ми наредиха да дойда тук. Лара каза, че ще има нужда от моите „специални способности“. Признавам, че не предполагах подобно нещо.

Едва сега забелязах, че Кал е ужасно изтощен. Лицето му направо бе посивяло. Лекуващата магия е много тежка, дори само едно заклинание бе страшно изморително за него. А да изтръгва някого от лапите на смъртта толкова пъти, при това последователно и без почивка? Нищо чудно, че изглеждаше, сякаш всеки миг ще се строполи.

Но Кал бе силен. Преодоля очевидната си умора и попита:

— Значи се канят да превърнат всички в демони, а?

— Изглежда, това е планът — отвърнах.

Разказах му накратко за „събранието“ снощи и прибавих:

— А според Елодия искат да ни използват за някакъв експеримент. Да проверят какво става, като вкараш демон във вампир, например.

— Какво имаш предвид с това „според Елодия“? — сбърчи чело Арчър.

— Ами Елодия, ъ-ъ… Елодия ме следва. А пък сега може… ъ… да се вселява в тялото ми. Което — побързах да добавя, като видях колко мрачно става изражението му, — всъщност с хубаво, защото чрез мен тя може да прави магии.

Замълчах за кратко; Джена също не се обади. Оставихме ги да смелят информацията.

— Добре-е — проточи Арчър след малко. — Е, това е ужасно изнервящо, но подкрепям всичко, което може да ни изкара оттук по-бързо. Особено ако междувременно искат да ме използват като бяла мишка, за да изпробват нови мъчения.

Приближих се към него и обвих кръста му с ръка.

Престорих се, че не забелязвам как Кал бързо отклони поглед.

— Добре, а какво ще правим сега? — попита Джена.

— Честно казано — въздъхнах аз, — много ми се иска да отвърна „Да бягаме“. Да проучим възможните заклинания, които могат да ни прекарат невредими през мъглата убиец, а после да си направим с магия лодка или нещо подобно и да се махнем оттук.

Кал като че ли се засмя (човек с него никога не може да е сигурен), а Джена ми се усмихна. Арчър ме хвана по-здраво през кръста.

— Но? — подкани ме да довърша той.

— Но това е все едно да се опитваш да залепиш врата на Мария-Антоанета с лейкопласт. Като че ли най-сериозният ни шанс за успех е да се опитаме да поговорим с госпожи Касноф.

— И защо мислиш така? — зачуди се Арчър.

— Не съм сигурна. Просто… Можела е да убие Джена, но не го е направила.

— Защото е искала да я превърне в демон — отбеляза Кал.

— Възможно е, но не мисля така. Вижте, Лара е самото зло, но госпожа Касноф беше… Е, не бих я нарекла „мила“, но нали я видяхте как изглежда? Просто ужасно, не е на себе си. Нещо я тормози. Може пък да си струва да опитаме да я издебнем насаме.

— Възможно е да знае къде се намира гримоарът — прибави Джена и стисна ръката ми.

— Може би — съгласих се.

Надявах се да звуча ентусиазирано, за да не проличи колко съм несигурна, а и малко уплашена. Колкото и да исках да си върна силите, предсказанието на Торин ми тежеше като воденичен камък. От самата мисъл ми се свиваше сърцето и получавах главоболие.

Обърнах се към Арчър и прокарах ръка по предницата на ризата му, която още бе изцапана с кръв.

Ще се оправим с госпожа Касноф. Първо обаче трябва да разговаряме с един друг човек.