Рейчъл Хокинс
В плен на магията (16)

Глава 17

На следващата сутрин сънят ми бе прекъснат от училищната версия на будилник — онзи плътен ехтящ звук, който бе нещо средно между църковна камбана и животински вой. В стаята все още беше тъмно. Хвърлих поглед през прозореца, но навън се виждаше само проклетата мъгла.

Джена отиде до гардероба и измъкна отвътре униформа. Снощи бяхме установили, че шкафът е пълен с бели тениски и сини долнища на пижами. Всички бяха с един размер, но когато се облякохме, се промениха, за да са ни по мярка. Очевидно същото важеше за униформите. Когато Джена нахлузи полата, подгъвът стигаше до средата на прасците й, но след малко се плъзна нагоре и спря малко под коленете.

— Не мога да преценя дали това е удобно, или зловещо — отбеляза Джена, загледана в краката си.

Отметнах завивката, надигнах се от леглото и отидох да си взема униформа.

— Смятам, че „зловещо“ е по-подходящо в случая — отвърнах.

Джена си облече сакото. Забелязах, че дъвче долната си устна — очевидно размишляваше за нещо.

— Да знаеш, че този навик е много опасен за вампир подхвърлих и посочих с брадичка устата й.

— А? Уф, да — усети се тя. — Извинявай, просто… Соф, ако наистина големият пъклен план е да превърнат всички ни в демони, защо им е да влачат тук и теб? Или пък мен? Лара искаше да ме убие още преди месеци. Какво я е накарало да си промени мнението?

Снощи същата мисъл дълго време не ми позволи да заспя. Повтарях си отново и отново думите на Торин: аз, начело на армията от демони на Касноф. Софи Мерсер, която им помага. Затова ли бях тук?

— Те са зли и напълно смахнати — задоволих се обаче да кажа. — Кой може да разбере мотивите им?

Усетих, че отговорът ми не я удовлетворява, затова добавих:

— Но нали именно това смятаме да разберем? Днес стартираме операция „Детективите чудовища се развихрят в училище“!

Джена отвори уста да ми отвърне, но в този миг в средата на стаята внезапно грейна силна светлина. Джена изпищя, а аз вдигнах ръка да предпазя очите си от сиянието на ярката сфера, която след малко придоби познати очертания — това бе физкултурният салон, в който се провеждаха часовете ни по самоотбрана. Триизмерното изображение бавно се въртеше около оста си, а гласът на Лара изпълни помещението.

— Всички ученици веднага да се явят в гимнастическия салон.

Намръщих се и махнах няколко пъти с ръка във въздуха, където се намираше заклинанието. То се разнесе като истински дим и след малко изчезна напълно.

— Ама само колко обича ефектите! — измърморих. Толкова ли беше трудно просто да ни каже снощи? Или да използва само говор?

Джена все още се взираше към средата на стаята, където допреди секунди беше магията.

— Как мислиш, какво ще ни направят там?

— Аз…

Не успях обаче да довърша, защото отново проблесна светлина и в следващия миг от устата ми изскочиха думите:

— Виж какво, няма да те убият, така че я вземи се успокой!

Джена леко тръсна глава, сякаш й бях ударила шамар:

— Какво?!

Кажи й, че си ти! Или че си в мен! Каквото там решиш!, наредих аз.

Всъщност не очаквах Елодия да ме послуша. Обикновено не вземаше присърце мисловните ми команди. Този път обаче го направи, слава богу.

— Аз съм Елодия — каза тя на Джена.

След което набързо и повърхностно обясни защо е в състояние да ме използва като кукла на конци. Джена само примигваше в отговор.

— Ако Софи не бе използвала моята магия, която в момента е в тялото й — обобщи накрая Елодия, — досега щеше да е умряла поне десет пъти.

А, не — само два пъти!, възразих аз вътрешно.

Елодия обаче не ми обърна внимание.

— И, не — заяви тя, като вдигна ръка, за да пресече следващия въпрос на Джена, — не мога да обсебвам тялото на друг. Повярвай ми, опитвам се да вляза в Лара Касноф, откакто се довлачихме тук. Което само по себе си звучи… извратено!

А после Елодия накара тялото ми да повдигне рамене.

— Както и да е, преди малко имах чувството, че ще изядеш собствената си устна, а това е направо отвратително. Затова реших да се намеся и да те успокоя, преди да си го напращиш. Снощи, докато се опитвах с всички сили да се вселя в друг — в когото и да било, само да не е тая смотанячка тук — подслушах разговора на Касноф. Явно са решили, че да превърнат вампир в демон е страхотна идея, затова си и „Хеката“. Намушкване с кол не влиза в програмата.

А на мен дори не ми бе хрумнало да използвам Елодии като шпионин. Божичко, това е страхотно!, извиках.

Тоест, извиках наум. Разбира се! Те не могат да те видят, освен ако ти не пожелаеш. Можеш да ходиш навсякъде и училището съвсем безпрепятствено и…

Уф, не толкова силно!, прекъсна ме тя. Намирам се в главата ти, с вътрешния си глас не е нужно да крещиш.

После Елодия отметна косата от очите ми и измърмори:

— Божичко, как живее това момиче с подобна коса?

Обещавам да си направя маска на косата, ако ми дадеш дума да не нахлуваш повече в тялото ми, когато си решиш, отвърнах.

Тя изсумтя.

Джена скръсти ръце на гърдите си.

— Ти, какво — сега ни помагаш, така ли?

Повдигнах вежди.

— Не бе, отивам в отбора „Ще завладеем света с армия от демони“! Естествено, че помагам на вас. Най-вече с цел, когато всичко това свърши, Софи да се заеме с важните неща — като например да развали магията, която ни свързва.

Джена кимна, беше се разсеяла:

— Каза, че си правила магии чрез Софи. Би ли опитала нещо сега? Някое съвсем простичко заклинание?

— Това място има някаква магическа бариера — заяви Елодия в мига, в който и на мен ми хрумна същата мисъл. — Онези, които нямат специално позволение, не могат да правят заклинания.

— Да, обаче Касноф дори не знаят, че си тук — възрази Джена и по лицето й се разля усмивка. — Призрак, който прави магии чрез останал без магически сили демон? Обзалагам се, че не са и помислили за подобно нещо.

Струва си да се опита, казах на Елодия. Тя очевидно се съгласи с мен, защото накара пръстите ми да се повдигнат, след което усетих кратък прилив на сили във вените си.

Хвръкнаха искри и след секунда розовият кичур на Джена стана сребристо рус като останалата част от косата й.

— Мили боже! — възкликна Джена и невярващо подръпна кичура пред очите си. — Получи се!

Заля ме облекчение. Не можех да преценя дали го изпитвам аз или Елодия.

Изведнъж някой похлопа на вратата. Джена подскочи, а Елодия махна с ръката ми към нея.

Кичурът отново грейна в ярко розово, а после със същото отвратително усещане, което бях изпитала през нощта на нападението на върколака, Елодия излезе от мен.

Седнах на леглото си и се опитах да си поема въздух, а Джена отвори вратата. Там стоеше Ванди и ни гледаше свирепо. Сърцето ми слезе в петите. Те знаеха. Някак бяха усетили, че сме направили заклинание, и бяха изпратили Ванди за нас.

Полагах всички усилия, за да не хлъцна от ужас, а Джена видимо трепереше.

— Беше ви наредено да се явите във физкултурния салон! — каза Ванди, която стрелкаше с очи ту Джена, ту мен. — Моментално си завлечете кльощавите задници долу!

Сигурна съм, че ви се е случвало да реагирате напълно, безумно неподходящо. Толкова бях щастлива, че няма да ни отведат тайно някъде и да ни убият, че избухнах в смях. И то звънък, висок, продължителен кикот. Джена ме стрелна с паникьосан поглед, а Ванди се намръщи още повече.

— Кое е толкова смешно, госпожице Мерсер?

Изправих се на омекналите си крака и се опитах да спра неистовото хилене.

— Съжалявам, аз просто, ъ-ъ…

— Казахте „задници“ — изтърси Джена, — а Софи има ужасно инфантилно чувство за хумор.

— Ъ-ъ, да — грабнах аз подадената сламка. — Задници. Ха-ха!

Струва ми се, че ако Ванди можеше да ни убие на място, щеше да го направи, без изобщо да се замисли. Вместо това само посочи с пръст стълбището и нареди:

— Тръгвайте!

Излязохме с препъване от стаята.

Небето навън бе точно толкова навъсено и сиво, колкото бе и вчера. Мъглата като че ли леко се бе разнесла, така че успяхме да се придвижим до физкултурния салон, без да се страхуваме, че ще ни всмуче и изяде. Земята под краката ни обаче бе влажна и жвакаше, а тревата, която някога бе яркозелена, сега имаше болнав кафеникаво бял цвят като пънчето на гъба. Докато минавахме под един грамаден дъб, клоните му проскърцаха заплашително.

Веднага щом се отдалечихме от Ванди достатъчно, за да не може да ни подслушва, сниших глава към тази на Джена и прошепнах:

— Добре, значи си имаме призрак шпионин.

— Призрачен шпионин, който може да прави заклинания — добави Джена.

— А това е дори по-хубаво. Като че ли шансовете ни се изравниха.

Джена стисна ръката ми и — колкото и да е изненадващо — ме обзе лек оптимизъм. Не че смятах да заподскачам от радост (най-вече заради влажната почва, страхувах се да не се подхлъзна и изтърся), но като цяло се чувствах много по-добре.

Наближихме физкултурния салон. През големите прозорци ясно различавах вътрешността на някогашния парник. Почти всички ученици вече бяха вътре, застанали в кръг. Настроението ми дотолкова се бе подобрило, че се пошегувах:

— О, сигурно ще играем някоя детска игра… във вариант за демони.

Тя се разсмя, но изведнъж смехът замря в гърлото й. Тълпата ученици се раздели и видяхме около какво се бяха скупчили допреди секунди.

В средата на групата, с оковани в проблясващи магически вериги ръце, стоеше Арчър.