Рейчъл Хокинс
В плен на магията (13)

Глава 14

— О, Боже! — измърмори Джена едновременно с мен (въпреки че моето възклицание бе далеч по-нецензурно, а думите на Арчър по-добре изобщо да не споменавам).

Някой от тълпата — май беше Тейлър извика:

— Ама училището е затворено! Всички твърдят… — и млъкна, без да довърши.

Разнесе се ясният, звънък глас на една от феите:

— Нямате право да ни призовавате тук! Феите вече не са в съюз с останалите магически същества. От името на Сийли Корт настоявам да ни изпратите у дома!

А, това бе Навзикая. Само тя говореше с подобен предвзет тон, все едно репетира пиеса.

Джена се приведе към мен и прошепна:

— Феите са напуснали Съюза? Ти знаеше ли?

Поклатих глава. Госпожа Касноф прониза Навзикая с унищожителен поглед. Явно, колкото и крехка да изглеждаше в момента, не бе загубила силата на погледа си.

— Съюзите и договорите нямат никакво значение тук, в „Хеката“. Веднъж попаднете ли в училището, дължите вярност само на него. Завинаги! — Усмихна се, но усмивката й приличаше повече на гримаса. — Така пише в Кодекса, който всички подписахте при изпращането си тук.

Спомних си въпросния Кодекс — дебело ръководство, което прегледах съвсем бегло, преди да се подпиша на празното място най-отдолу. Значи в него имаше такава клауза. Изведнъж ми се прииска да мога да пътувам във времето, за да се върна една година назад, да цапардосам тогавашното си „аз“ и да кажа на тази глупачка първо да чете, а после да подписва каквото и да било.

— Така, сигурна съм, че имате много въпроси — продължи госпожа Касноф, което беше толкова меко казано, че повече нямаше накъде. — Засега обаче искам да си отидете по стаите. Довечера ще има събрание, на което всичко ще ви бъде обяснено.

— Това са пълни простотии! — кресна някой.

Повдигнах се на пръсти и забелязах високо момче с рижа коса.

— Евън — измърмори Арчър.

Тълпата бързо се раздели и отстъпи встрани от момчето. Сякаш никой не искаше да застава между него и госпожа Касноф.

— Извинете, какво казахте, господин Бътлър? — попита госпожа Касноф.

За миг сякаш се превърна в някогашната директорка и вече изобщо не приличаше на крехка старица.

— По дяволите, Окото и Бранник ни избиват, а училището изчезна! И сега какво? Искате просто така да започнем нова учебна година?

Вече никой не говореше, дори шепнешком. Всичко сякаш застина. Царяха неестествена тишина и мъртвешки покой. Вятърът бе изчезнал напълно, не се виждаха птици, липсваше далечният звук от прибоя. Като че ли целият остров бе затаил дъх.

— Достатъчно — отсече госпожа Касноф. — Както вече казах, на събранието тази вечер ще получите отговори на всич…

— Не! — изкрещя Евън и гласът му прозвуча гръмко в неподвижния въздух. — Няма да направя и една крачка, преди да разбера какво точно става! Как ни домъкнахте тук, по дяволите? И той защо е тук? — посочи с палец намиращия се зад гърба му Арчър и няколко души отправиха погледи към нас.

Арчър гледаше отегчено, но синината на бузата му изведнъж изпъкна още повече. Беше пребледнял.

— Господин Бътлър! — избухна директорката и изпъна гръб, при което сякаш в миг порасна на ръст. — Престанете. Веднага.

— Всичко да върви по дяволите! — изсумтя Евън.

Момичето до него — вещица на име Микаела, ако не се лъжа. Постави ръка на лакътя му и му каза нещо, но той я отблъсна.

— Няма начин да прекарам още една година в тая прогнила сграда, далеч от света! Не и при тази война, която се задава!

След тези думи започна да разблъсква тълпата и тръгна решително по алеята, а под краката му се вдигаха облачета прах.

— Евън! — извиси се гласът на госпожа Касноф, но сега, освен гнева и раздразнението в него се долавяше и нещо друго. Предупреждаваше.

Евън обаче не се обърна.

— И какво смята да направи, да плува до континента ли? — измърморих аз.

В този момент Евън стигна стената от гъста мъгла, която ограждаше къщата. Поколеба се за миг. Видях как изпъва рамене и свива ръце в юмруци, сякаш се опитваше да се задъха. Вдигна длан и от пръстите му изскочиха искри… които обаче угаснаха моментално с тихо пукане, като че ли бе запалил влажни пиратки.

Застаналият до мен Арчър повтори движението му — със същия резултат.

— Явно нямаме право да използваме магия прошепна.

Насочих отново вниманието си към Евън. Смятах, че сега вече ще се откаже и ще се върне. Вместо това той пристъпи с единия си крак в мъглата. За момент остана като закован наполовина в и наполовина извън сивата мараня.

— Какво става? — зачуди се Джена. — Защо не се движи?

— Нямам представа — отвърнах, а Арчър отново преплете пръсти с моите.

И точно тогава Евън започна да крещи. Наблюдавахме безпомощно как от мъглата изпълзяват пипала и се обвиват около тялото му. Едно се стрелна напред, сграбчи ръцете му и ги погълна, второ се уви около торса му, трето се плъзна към главата му и се уви като змия около нея. Изведнъж крясъците на Евън секнаха, после той изчезна.

Никой не помръдваше. Мисля, че това бе най-странното — нямаше писъци, нямаше припаднали. Случилото се бе реалност. Евън беше… е, ако не беше мъртъв, то беше изчезнал.

Тълпата се обърна към госпожа Касноф като един. Нямах представа какво ще направи директорката. Може би да се разкикоти или да ни погледне презрително и самодоволно да заяви „Казах му да не отива“.

Тя обаче се бе облегнала на перилата и изобщо нямаше такъв вид. Всъщност не забелязах у нея дори следа от задоволство. Просто една възрастна, уморена жена, дори малко тъжна.

— Влизайте вътре — нареди безжизнено Касноф. — Стаите ви са същите като през миналия срок.

Известно време не се случи нищо. После учениците, които се намираха най-близо до сградата, бавно започнаха да се качват по стълбището.

— Какво ще правим? — попита Джена.

— Ами явно трябва да влезем — отговорих. — Нямаме кой знае какъв избор. Или отиваме вътре, или мъглата ще ни погълне. Мисля да си пробвам късмета с къщата.

Тръгнахме след тълпата към верандата. Когато стигнахме госпожа Касноф, спрях. Не бях сигурна какво да й кажа, нито какво тя може да ми каже. Просто имах чувството, че би трябвало да покажем, че отчитаме присъствието на другата. Стоях на не повече от метър от нея, но тя дори не ме погледна. Поемаше си треперливо въздух, облегната на парапета, и се взираше в мястото, където бе изчезнал Евън. Накрая се отказах, обърнах се и влязох в сградата.

От вътрешността се разнасяха изумени ахвания и приглушено хлипане. Затова се подготвих психически, че и вътре в „Хеката“ положението ще е толкова зле, колкото фасадата и целия остров.

Очевидно не се бях стегнала достатъчно.

Първо ме блъсна горещината. Остров Грималкин се намираше близо до бреговете на Джорджия, освен това посред август навън царяха адска жега и безумна влажност. В къщата обаче винаги бе хладно и приятно. Не и днес. Въздухът бе наситен с изпарения и топлина и толкова тежък, че затрудняваше дишането. Носеше се миризма на плесен и на места тапетите се бяха отлепили. Когато за първи път се озовах в „Хеката“, реших, че сградата е противна и мърлява. Това обаче се дължеше на заклинание, което те караше да си мислиш така. Сега магия нямаше, пред мен бе реалността.

И със светлината сякаш ставаше нещо странно. Помня, че главното фоайе бе ярко осветено, а сега бе толкова сумрачно, че част от стаята почти не се виждаше.

Пристъпих напред и нещо изхрущя под краката ми. Сведох поглед и забелязах парче цветно стъкло. Едва тогава осъзнах защо всичко изглежда така различно. Огромният витражен прозорец зад витото стълбище беше счупен. Някога той бе изобразявал появата на магическите същества: грамаден намръщен ангел с меч в ръката, който изхвърля от Рая трима други. От тези трима ангели произлизаха вещиците, зооморфите и феите. Сега обаче главата на войнствения ангел липсваше, както и по-голямата част от меча му, а в средата на трите фигури под него зееше голяма дупка, сякаш бяха отрязани наполовина… от нещо с огромни нокти.

Нямам представа защо, но гледката на строшения витраж бе капката, която преля чашата. Очевидно и с другите беше така. На няколко метра пред мен стояха четири вещици, загледани в прозореца и обезглавения ангел. Бяха се прегърнали.

— Какво става? — жално попита едната.

На този въпрос никой не можеше да отговори.

Аз, Джена и Арчър нямахме намерение да се вкопчваме един в друг и да надаваме рев, но също бяхме разтърсени.

— Добре-е — промълвих накрая. — Всички ли сме съгласни, че това е може би най-кофти ситуацията, в която сме изпадали?

— Абсолютно — потвърдиха те в хор.

— Чудесно — кимнах. — А случайно някой да има идея какво да направим по въпроса?

— Ами не можем да използваме магия заяви Арчър.

— А ако се опитаме да се махнем, ще бъдем изядени от Чудовищната мъгла — добави Джена.

— Така. Значи никой няма план?

— Не — каза намръщено Джена, освен ако не броим идеята да се свием в позата на зародиш и да останем така известно време.

— Да, и аз си представях нещо подобно. Влизам в банята, както съм си напълно облечен, свирам се в ъгъла, пускам душа и си изплаквам очите — бе приносът на Арчър.

Не се сдържах и се разхилих.

— Просто супер! Добре, значи всеки отива да си изживее на спокойствие кризата, след което ще измислим как да се измъкнем от тази каша…

— Струва ми се, че най-добре е за известно време да си траем и да се спотайваме — каза Арчър. — Нека госпожа Касноф си мисли, че сме твърде шокирани и уплашени, за да предприемем каквото и да било. А може би на тазвечерното събрание ще научим поне част от отговорите.

— Отговори — въздъхнах аз. — Крайно време е!

Джена ме изгледа малко особено:

— Соф, ама ти да не би да… да се усмихваш?

Усещах как са се разтегнали бузите ми (чак ме боляха), така че явно точно това правех.

— Ами нали схващате? Ако искаме да разберем какво са намислили Касноф, тук е идеалното място за целта!

— Ето, това е моето момиче! — усмихна ми се Арчър. — Да, определено си права.

Сега вече бузите не само ме боляха, ами и горяха.

Джена прочисти гърло и обобщи:

— Тоест, отиваме си по стаите, а след събранието довечера ще се видим и ще решим какво да правим оттук нататък.

— Разбрахме се — казах, а Арчър кимна в потвърждение.

— Какво, няма ли да си плеснем ръцете за подпечатване на сделката? — попита шеговито Джена след кратко мълчание.

— Не, но мога да измисля някакво тайно ръкостискане, ако искаш — предложи Арчър и двамата се усмихнаха един на друг.

Почти веднага обаче Джена отново стана сериозна и се обърна към мен:

— Хайде, да тръгваме. Искам да разбера дали и нашата стая е в такова ужасно състояние.

— Добра идея — отбелязах.

Арчър се протегна и леко погали пръстите ми.

— Ще се видим по-късно, нали? — попита.

Тонът му бе нехаен, но кожата ми пламтеше от докосването му.

— Разбира се.

В ума ми се въртеше мисълта, че дори момиче, което трябва да попречи на злите вещици да завладеят света, все може да вмести в програмата си малко време за целуване и натискане.

Той се обърна и потегли към стаята си. Наблюдавах го, а Джена гледаше мен.

— Добре де — произнесе тя с драматичен апломб, — признавам, че е готин. Донякъде.

Сръгах я леко с лакът в ребрата:

— Благодаря.

— Идваш ли? — попита тя, поемайки към стълбището.

— Да — отвърнах. — Ей сега. Искам само първо да разгледам тук, долу.

— Защо, за да се депресираш още повече ли?

Всъщност исках да почакам още малко на долния етаж, за да разбера дали се е появил още един човек. До този момент бях видяла почти всички, които си спомнях от последната година в „Хеката“. Но дали и Кал бе тук? Той всъщност не бе ученик, но миналата година госпожа Касноф доста бе използвала способностите му. Дали искаше и той да й е под ръка?

На Джена казах само:

— Е, нали ме знаеш. Обичам да сипвам сол в раните.

— Добре. Оставям те да се правиш на детектив. — И хукна по стълбите.

Аз почаках петнайсетина минути във фоайето, но от Кал нямаше и следа. Както и от двете Касноф, впрочем. Водена от любопитство, се насочих към мазето. До него се стигаше по един тесен коридор, който и преди си бе сумрачен, а сега в него цареше почти пълен мрак. Едва успях да забележа дървената врата на мазето и се наложи известно време опипом да търся металната дръжка. Натиснах я — беше заключена. Естествено.

— Вече опитах — обади се Арчър зад гърба ми.

В момента бях благодарна за мрака, който скриваше лицето ми. Отново се бях изчервила.

— Вече ти казах, Крос. Оттук нататък ще се целуваме само в замъци, а срещите ще са в прилични кафенета! — След което опрях гърба си на вратата.

Той се приближи към мен.

— Е, на практика сега сме извън територията на мазето измърмори и ме придърпа в прегръдките си.