Рейчъл Хокинс
В плен на магията (12)

Глава 13

Оказа се, че не съм сама на ливадата пред училището. Заобиколена бях от множество деца — може би над сто — които изглеждаха толкова уплашени и разтърсени, колкото и аз. На няколко крачки от мен бе застанала Тейлър, тъмнокосата зооморфка, с която може да се каже, че се бях сприятелила. Тя също ме забеляза и попита объркано:

— Хей, Софи! Откъде се появи?

После погледна надолу и се сепна при вида на училищната си униформа.

— А откъде дойдох аз? — добави по-скоро на себе си.

— Нямам идея.

Групата ученици край нас започна да шуми разтревожено и усетих, че объркването им заплашва да се превърне в паника. Съвсем близо две феи — реших, че са Навзикая и Шивайн — се прегърнаха. От крилете им се стичаха ярки сълзи.

Докато вървях през тълпата, долавях откъслечни разтвори. Много хора споменаваха „златиста светлина“ и „сграбчи ме от нищото“. Следователно, каквото и да се бе случило с мен, явно важеше за всички тук.

През последните няколко месеца бях преживяла какво ли не, но това бе напълно различно. Спрях и застанах като истукан в средата на поляната пред „Хеката“, облечена в училищната си униформа и заобиколена от бившите си съученици. Нямах представа какво да правя. С Бранник най-после бяхме изработили план — да отидем в Ирландия, до Лох Балах. Да се сдобием с куп демонично стъкло.

А да се озова обратно на остров Грималкин посредством някаква магическа телепортация — на място, което беше изчезнало, по дяволите! — въобще не влизаше в плана.

Завъртях се на пети и потърсих и други познати лица. Цялата местност бе обгърната от плътна мъгла и отвъд дъбовете, строени край алеята, не се виждаше нищо. Над главите ни белият диск на слънцето бе скрит зад сиви облаци.

Все още объркана, поех към къщата.

— Софи!

Обърнах се. Розовият кичур в косата й бе изсветлял, лицето й бе ужасно бледо, но това си беше Джена, която ми се усмихваше треперливо.

— Ето къде си била! — възкликна тя, сякаш раздялата ни бе траяла само няколко минути, а не няколко седмици.

Цяло чудо е, че не я повалих на земята — така се засилих към нея. Прегърнах я и сълзите й закапаха по ключицата ми. Аз самата трябваше да положа огромни усилия да не наквася цялата й коса, но всъщност и двете се смеехме.

— О, мъничката ми розова Джена — проплаках през смях, — никога през живота си не съм била така щастлива при срещата си с вампир!

Тя ме стисна по-здраво:

— И аз не съм се радвала толкова много на демон, който иска да ме смаже в прегръдките си!

В тази секунда не ми пукаше, че са ме довлекли обратно в „Хеката“ с помощта на някаква страховита тъмна магия, нито пък че най-вероятно ще намеря смъртта си. Джена Гюше жива, и беше тук, бяхме заедно. Всичко останало можеше да се оправи.

Когато се отдръпнахме една от друга, забелязах на врата й нов кръвен камък. Този бе по-голям и по-богато украсен от предишния. Джена проследи погледа ми и се разсмя, все още през сълзи. После повдигна леко камъка.

— Да, усъвършенствам се и се развивам — каза. — Получих го от Байрон, Той твърди, че е сто процента удароустойчив и няма начин да се счупи.

Повдигнах вежди, докато оглеждах изпитателно сложната изработка и финия сребърен обков на аметистовия медальон.

— Освен това е ужасно натруфен, но ако ще те предпази, аз съм „за“.

— Ще ти поръчам същия, на който да пише „Най-добри приятелки“ с руни, да речем.

Разсмях се. Не че беше чак толкова смешно, просто буквално се чувствах замаяна от облекчение, че я виждам.

— Значи наистина си била с Байрон през цялото време?

— Да. Онази нощ, когато ти се върна с Кал и Арчър, другите членове на Съвета дойдоха в стаята ми. Отведоха ме в някакво адски зловещо място… — Джена потрепери при спомена, а аз реших, че знам точно къде се е озовала: в приличната на затворническа килия стая в подземието на абатство Гори, която служеше за магическа съдебна зала.

— Лара Касноф искаше да ме прободат с кол — продължи Джена и аз инстинктивно стиснах пръстите й. — Заяви, че било глупаво да позволяват на вампирите да живеят с магически същества, затова трябвало да бъда екзекутирана. Госпожа Касноф предложи лично да се погрижи.

В момента толкова силно стисках ръката на Джена, че сигурно й причинявах болка. Представях си ясно как върви, ужасена и разтреперана, по стълбите след жената, на която някога бе вярвала. И то със съзнанието, че отива към смъртта.

Щях да убия госпожа Касноф. Само да си върнех силите, щях да й отнеса главата — заедно с малоумната прическа.

— Благодаря на Господ, че беше тя — каза Джена.

— Какво?! — примигнах аз.

— Именно госпожа Касноф се свърза с Байрон. Взе ми камъка, защото й трябвал за доказателство, че съм мъртва. Оказа се, че когато убиеш някой вампир, кръвният му камък се пръсва на парчета. Както и да е, после ме изведе от къщата през някакъв проход зад…

— Зад една картина — довърших.

И аз се бях измъкнала през него от абатството.

— Да, точно. Байрон ме чакаше в покрайнините на имението и ми даде това. — Повдигна отново натруфения накит. — Отведе ме в гнездото си в Лондон, което се оказа адски шантаво място. Но пък Викс беше там — завърши с лека усмивка.

Викс беше гаджето на Джена и също бе вампир.

След миг обаче всеки намек за веселие изчезна от лицето й:

— Чух за Торн. Байрон успя да научи единствено, че тялото ти не е било открито. В продължение на почти цял месец нямахме новини и си помислих…

Прегърнах я отново.

— Зная — прошепнах. — И аз дълго време се страхувах, че ти се е случило нещо ужасно.

Тя се усмихна, отдръпна се и изтри нос с ръка.

— А после Байрон започна да получава странна информация… Разправяха, че си при Бранник.

— С тях бях — отвърнах.

Очите на Джена се разшириха, затова вдигнах ръка и я спрях, преди да е задала въпроса си.

— Дълга история. Обещавам да ти я разкажа от край до край, но по-късно. Съкратената версия гласи, че майка ми е Бранник, а аз съм нечестивото отроче на любовта между една Бранник и демон. В случая понятието „семейство с проблеми“ придобива изцяло нов смисъл.

Не можеше да й се отрече, че знае как да постъпва в подобна ситуация.

— Добре, по-късно — съгласи се тя.

— По-важният въпрос сега е защо сме в „Хеката“.

Джена обърна внимание на гъстата неестествена мъгла, на занемарената (всъщност вече бе по-правилно да се нарече „порутена“)сграда.

— Нещо ми подсказва, че не става дума за среща на випуска.

— И теб ли те грабна магическо торнадо и те захвърли тук? — попитах.

— Не, превърнах се в прилеп и долетях. Ново умение, научих го от Байрон.

— Ха-ха! — оцених шегата аз и леко я шляпнах по рамото.

Тя се усмихна в отговор.

— Да, всъщност стана точно както го описваш. Все едно нещо ме понесе през въздуха с милион километра в час. — После изражението й стана сериозно. — Що за магия беше това?! Огледай се, Соф. Тук сме поне сто човека. И всичките сме били пренесени от различни места, по едно и също време. Това не е просто силна магия, а нещо…

— Страховито — довърших аз.

Останалите ученици започнаха да се скупчват пред къщата и ме обхвана неприятното усещане, че всички чакаме някого — или нещо — да се появи от входната врата. Все едно бе съвсем нормално начало на учебната година и всеки момент госпожа Касноф ще застане на прага и ще обяви откриването на срока. Двете с Джена се постарахме да не се отделяме една от друга и останахме зад основната маса ученици.

Някой ме побутна по рамото. Притиснах се по-плътно към Джена, за да му направя място… но въпросния някой хвана ръката ми.

Още преди да се обърна, вече бях сигурна.

— Мерсер — усмихна ми се Арчър от височината на ръста си. — Каква приятна среща!

Колкото и да ми се искаше, не можех просто да го прегърна и разцелувам пред всички. Макар че изпитвах наистина огромно желание да сторя именно това. Задоволих се да преплета пръсти с неговите и да го придърпам по-близо до себе си.

Арчър бе тук, жив и здрав и ме държеше за ръката. Джена също бе до мен, притискаше се към другата ми страна. Сърцето ми бе така преизпълнено с чувства, че едвам си поемах въздух. Опитах се да говоря небрежно, но гласът ми бе твърде напрегнат и разваляше търсения ефект:

— Много ясно. Всичко отива по дяволите с бясна скорост; естествено, че и ти ще се появиш!

Той само сви рамене, макар че в очите му гореше същото чувство, което препускаше и в моите вени.

— Ами в Италия взе да ми доскучава. Реших, че няма да е зле да проверя как я карате вие, дами. Здравей, Джена — кимна за поздрав на приятелката ми.

Тя леко се напрегна. Окото бяха убили първата й приятелка, момичето, което я бе превърнало във вампир. Нормално бе да не харесва особено Арчър.

— Здравей, Арчър — отвърна все пак тя.

— Е, какво? И теб ли те обгърна златиста светлина и попадна във водовъртеж, който те докара тук? — попитах, като се стараех да не се разсейвам със странични неща (като приятното усещане, докато галеше дланта ми с пръсти).

— Хм-м? А, да — златистата светлина. А после като че ли някой се опита да сгъне тялото ми в оригами. И накрая — бам! Озовах се в „Хеката“. Да имате някаква идея какво става?

— Никаква — отговори Джена. — Срещна ли някой познат?

— Да, докато ви търсех, попаднах на Евън — магьосника, с когото бяхме в една стая. Той, ъ-ъ… не се зарадва особено на срещата.

Арчър вдигна ръка към лицето си и леко трепна. Скулата му бе подута и започваше да му излиза синина.

— Ох, ясно — казах. Бях забравила слуховете, които плъзнаха в училището след изчезването на Арчър. — Хората си мислят, че си убил Елодия. Освен това са убедени, че си се опитал да убиеш и мен, така че може би трябва да спрем да се държим за ръка.

Не съм сигурна дали той се обърка, изнерви се или беше някаква комбинация от двете, но веднага пусна дланта ми.

— Защо…

Обаче не успях да разбера какво се канеше да каже, защото точно в този миг предната врата на „Хеката“ се отвори бавно и със скърцане. Всички се обърнаха по посока на звука. Мога да се закълна, че чух стъпки. Затаих дъх и ми се прииска да не бях казвала на Арчър да пусне ръката ми.

От вътрешността на къщата се появи госпожа Касноф, облечена със същия костюм, който носеше в деня на първата ни среща. Впрочем това бе единствената прилика.

На мъждивата слънчева светлина изглеждаше състарена поне с десет години, откакто я бях видяла за последно. Разпери ръце, за да ни приветства, и забелязах, че пръстите й треперят. Полата и сакото на тъмносиния й костюм висяха на кокалестото й тяло, а върху копринената й блуза се мъдреше тъмно петно.

Най-обезпокоителна обаче бе прическата й. Тъмнорусата й някога коса, която винаги бе вдигната в сложен кок (дори мислех, че използва специални заклинания за оформянето му), сега бе напълно побеляла и разпусната. Носеше се около лицето й като паяжина.

— Ученици от „Хеката“ — извиси тя треперлив, старчески глас, — добре дошли на откриването на новия учебен срок.