Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хекс Хол (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spell Bound, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
Tais (2014)

Издание:

Рейчъл Хокинс. Хекс Хол

Американска. Първо издание

ИК „СофтПрес“, София, 2012

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-619-151-021-4

История

  1. — Добавяне

Глава 12

На следващата сутрин се озовах на най-странната закуска в живота си. Отбелязах присъстващите: аз, майка ми, баща ми, трите Бранник и Кал. А, да — и Торин, тъй като закусвахме с бисквити във военната зала. Думите на Елодия от предната вечер не ми излизаха от главата. Сериозно ли вярвахме, че имаме някакъв шанс срещу Касноф?

— Сигурно знаеш нещо — тъкмо казваше Айслин на Торин.

— Естествено! — сопна й се той в отговор. — Вече ти казах, че онези жени са на проклетия си остров!

— А. Къде. Е. Той?! — натърти Айслин за може би четвърти път.

— Посред. Проклетото. Море! — отвърна Торин по същия начин и вдигна ръце във въздуха, при което дантелените му маншети отхвръкнаха назад. — Не знам защо не можете да го откриете! Намира си се на абсолютно същото място, където винаги е бил!

— Айслин, вече ти казах. Сигурно са му направили някакво заклинание и са го скрили — намеси се баща ми.

Беше се подпрял на облегалката на един от сгъваемите столове. От едната му страна се бе изправил Кал, а от другата — майка ми.

Срещнах погледа на Кал и снощната случка мигом изникна в ума ми. Как бях вкопчила пръсти в тениската му и как притисках устни към неговите.

Веднага насочих цялото си внимание към Торин.

Така, значи Касноф са в „Хеката“ — заявих. — Вероятно наедно с всички демони, които са успели да създадат междувременно. Но с какво се занимават там? Спретнали са си адско парти?

Никой не се обади, така че добавих:

— Нали схващате? Адско — понеже всички там са… Уф, няма значение.

— Аз разбрах — тихичко каза Изи.

Усмихнах й се признателно.

— Нямам представа какво планират — продължи Торин — зная само, че са там.

После ни изгледа намръщено един по един.

— Не всичко на този свят ми е известно, както добре знаете. Сигурен съм само, че това момиче тук — при тези думи ме посочи с показалец — играе основна роля, за да предотврати използването на орда демони за изтребване на човечеството.

Или пък ще води атаката. Тази мисъл изскочи неканена в ума ми. Коремът ми се сви. Торин ми намигна и се зачудих дали не умее и да чете мисли. Или просто бе разгадал изражението ми, което не бе особено трудно.

Изхвърлих от мислите си представата как заставам начело на армията демони и заявих:

— И Окото не са наясно с кроежите им.

Само след секунда, когато осъзнаха смисъла на думите ми, всички впериха погледи в мен.

— Снощи, ъ-ъ, говорих с Арчър — подхвърлих, все едно случайно се бях засякла с него в кафенето на ъгъла. — Използва някакъв камък, предавател или нещо подобно… Както и да е, появи се да каже едно „здрасти“.

— И ти едва сега реши да го споделиш с нас? — попита ме татко.

— Ами когато влязох, вие се разправяхте с Торин — отвърнах рязко. — Нямах кой знае какви възможности да взема думата. Освен това Арчър не знае нищо. По-точно, не знае повече от нас. Не смятах, че е особено важно да го споменавам. Намина за, хм… не повече от пет минути.

— Дойде в стаята ти ли? — повдигна вежди майка ми.

— Беше безплътен! — повиших тон аз. — И… съвсем като призрак. Всичко беше напълно невинно, заклевам се!

— Гаджето ти е член на Окото на Бога? — запита ме невярващо Финли.

Баща ми прочисти гърло.

— Във всеки случай — намеси се той и ме спаси от необходимостта да отговарям на Финли — хубаво е да го знаем. Това означава, че поне по отношение на Касноф всички сме в едно положение и никой няма предимство.

— Да — съгласих се аз, — тоест, никой няма идея какво да предприеме. Честно казано, това не ми звучи много добре, тате.

— Добре, а какво можем да сторим? — зачуди се на глас Финли. — Само ще си седим тук и ще чакаме Касноф да направят първата стъпка ли?

— Можем да отидем до Лох Балах — заяви Айслин.

— Това името на някакво място ли е, или просто се задави? — поинтересувах се аз и си изпросих сърдит поглед.

Баща ми издаде странен звук, все едно го душеха; възможно бе да се опитва да потисне смеха си. Прикри го с кашлица и обясни:

— Лох Балах е езеро в Ирландия. Свещено място за семейство Бранник, ако не ме лъже паметта.

— Най-святото — добави Айслин. — Някога едно от задълженията на Бранник е било да го охраняват.

— И какво толкова има там, че да му е нужна охрана?

— Предполага се, че там има вход към Подземния свят — отговори майка ми.

— Щом ще се бием срещу демони, ще ни е нужно и много демонично стъкло. В крайна сметка само то може да убие демон — отново взе думата Айслин. — А Подземният свят е единственото място, откъдето можем да се сдобием с него.

— Говориш за буквално отиване в ада, така ли? — попитах аз.

Никой обаче не ми обърна внимание.

— Не можехме да влезем — каза Финли. — Нито един от нас не е в състояние да преживее пътуване в Подземния свят. Трябва да притежаваш наистина могъща тъмна магия за това. Ако Софи все още имаше магически способности, може би щеше да е възможно, но без тях… — поклати глава тя.

— Софи все още притежава магическата си сила — намеси се тогава баща ми.

— Да, така е — подкрепих го и аз. — Не ме подложиха на Очистването. Обаче е затворена тук — потупах се по гърдите. — Онази дума, която използваха членовете на Съвета след присъдата ми, я заключи вътре в мен и сега не мога да я достигна.

Татко се протегна и взе ръката ми в своята.

— Помниш ли гримоара, с който се занимавахме в абатство Торн? В него имаше едно заклинание, което те накарах да докоснеш.

Естествено, че си спомнях. Не бях разбрала какво е заклинанието, но когато пипнах страницата, все едно нещо ме удари леко в средата на гърдите.

Едва сега осъзнах, че именно на това място усещах заключените си сили.

— То бе магия за защита — обясни баща ми. — Сега никой не може да ти отнеме напълно силите. Каквато и оковаваща магия да ти направят, достатъчно е само да докоснеш страницата с онова заклинание и отново ще разполагаш с тях.

Стиснах толкова силно ръката му, че сигурно го заболя.

— Божичко! — ахнах.

Можех да си върна отново магическите способности. Вече нямаше да се чувствам безпомощна, нито да имам нужда от призрака на Елодия, за да правя магии. Щяхме да имаме реални шансове да спрем Касноф. Обзеха ме надежда и въодушевление.

После обаче сякаш някой ме заля с кофа студена вода. Спомних си картината, която бе обрисувал Торин снощи: аз, начело на армията демони на Касноф. Би трябвало да разполагам със силите си, за да го направя, нали? А-а, не! Не, тук много се лъжеше. Нямаше начин да се съюзя с Касноф и да участвам в нещо толкова ужасно. Никога!

А след това се сетих за друго.

— Да, обаче трябва да докосна заклинанието. Онова, което е в гримоара. А гримоарът къде е?

Баща ми се сепна, сведе засрамено поглед и призна:

— Без съмнение, у Касноф.

— А пък те са на острова, който не можем да открием. Кълна се, че това е най-заплетената загадка на света!

— А може би има и друг начин — предположи Финли. — Сред познатите ви няма ли някоя вещица или магьосник, които да могат да възстановят силите на Софи?

— Може би — отвърна баща ми, но го познавах достатъчно добре и бях наясно, че неговото „може би“ всъщност означава „няма начин!“.

— Не може ли някой просто да произнесе заклинанието? — зачудих се аз.

Знаех, че се хващам за сламка, но дори да съществуваше най-малката възможност да си върна способностите, щях да се възползвам от нея.

— Не — поклати глава баща ми. — Това конкретно заклинание е било втъкано в хартията с кръвна магия. Трябва да се докосне страницата, иначе думите нямат такава сила.

— Моята магия може и да не е тъмна, но е доста силна — каза Кал. — Ако отидем в Ирландия, какъв е шансът да успея да вляза?

Баща ми леко се почеса по тила, докато обмисляше въпроса му.

— Предполагам, че е възможно, но рискът…

— Трябва да предприемем нещо — тихо отсече Кал. — Предпочитам да поема риска и да се опитам да проникна на Лох Балах, отколкото да чакам тук.

— Момчето е право — намеси се Торин, макар че той и Кал вероятно бяха на почти еднаква възраст (е, плюс-минус петстотин години, но кой ги брои). — При това, колкото по-скоро, толкова по-добре. Може да се каже, че в момента цари затишие, но нещо се приближава. Усещам…

— Смущение в Силата? — прекъснах го необмислено.

Торин се намръщи:

— Предполагам, че си правиш шега с мен, макар този израз да не ми е познат. Както и да е. Истината е, че се надигат могъщи тъмни сили. Колкото сте по-подготвени, толкова по-добре за вас.

— Тогава да вървим — казах.

— А може би няма да е зле да разгледаме и някои други възможности, преди да се понесем към Ирландия — предложи баща ми и бутна очилата си нагоре. — Софи, ти все пак преживя голямо изпитание…

— Ще спя в самолета. Виж, изправени сме пред опасността насреща ни да излезе истинска армия от демони. За вас ме знам, но мен тези думи ме ужасяват почти колкото „вадене на зъб“ и „училище в събота“. Вече изоставаме с три седмици. Нямаме време просто да си седим тук, да обмисляме възможности, да четем прашасали книги и да слушаме още некадърни предсказания от тоя идиот — занареждах аз и посочих Торин.

Той ми отвърна с жест, който вероятно бе старовремският еквивалент на среден пръст.

— Е, да — продължих. — Тази идея може би е глупава, но ако някой от нас има дори минимален шанс да проникне в Подземния свят, трябва да се възползваме от него.

— Добре, така ми харесваш — заяви Финли и ми се усмихна широко. После погледна баща ми: — Тя е права. Ако не измислим как да спрем вещиците Касноф, трябва поне да сме в състояние да се защитаваме от тях. А единственият начин за това е да отидем до Лох Балах и да вземем оттам поне вагон демонично стъкло.

Баща ми въздъхна и се отпусна на един от столовете край масата.

— Невъзможна мисия — измърмори той.

— Да имаш други идеи? — попита го Айслин.

Той отметна глава назад, сякаш отговорът щеше изведнъж да се появи на тавана. После впери поглед в мен:

— Наистина ли искаш да го направиш?

— Кал може и да успее да влезе. А може би не. Така или иначе, нищо няма да постигнем, ако продължаваме да висим тук, в пущинака. Без да се обиждате — подхвърлих на Айслин, която само махна с ръка.

Дълго време баща ми само се взираше в очите ми. Най-накрая кимна уморено и каза:

— Права си. Как обаче ще стигнем дотам? Итинерисът е твърде опасен за теб, а за хората може да е смъртоносен — уточни той и посочи към мама.

— Аз ще се погрижа за самолетната компания както предния път — каза Кал.

Финли и Айслин го погледнаха въпросително и баща ми обясни:

— Кал ни измагьоса билети и фалшиви документи, с които се измъкнахме от Англия. Това не е най-благородното приложение на магията, но определено си има предимства.

— Съгласна съм — заяви Айслин. — В такъв случай, момичета, отивайте да си съберете багажа. А ти, Финли, първо зареди с газ пикапа. До най-близкото летище има доста път.

Огледах стаята и събраните в нея хора — моето семейство — и ме обзе възбуда. Да, това може би щеше да влезе в историята като най-глупавото нещо, което съм правила през живота си; обаче толкова се радвах, че имаме план, че изобщо не ми пукаше дали е добър. А ако мога да съдя по израженията на останалите, и те се чувстваха по същия начин. Е, е изключение на Торин, който ни наблюдаваше отегчено.

Тръгнах след Финли и Изи към горния етаж. Почти бях стигнала края на стълбището и площадката пред стаята си, когато изведнъж ме заслепи ярка светлина. Първо си помислих, че идва от прозореца в коридора, и вдигнах ръка, за да закрия очи. Едва тогава осъзнах, че светлината всъщност идва от дланта ми. От нея бликаше силно златното сияние, което се плъзна нагоре по ръката ми, а после се спусна по гърдите ми. Изи се обърна и зяпна. Посегна към ръкава ми, но пръстите й минаха през него и ръката ми изчезна.

Златните нишки сега се движеха по-бързо, пълзяха по тялото ми като змии. Наблюдавах как краката ми стават прозрачни, след което изчезват напълно.

Всичко стана толкова бързо, че нямах време дори да се паникьосам. В състояние бях единствено да стоя и да гледам надолу към майка си, която тичешком се качваше по стълбите и крещеше името ми.

— Мамо! — оформих с устни, но от тях не излезе нито звук.

По коридора към нас тичаше още някой и си помислих, че сигурно е баща ми. После обаче сиянието покри и очите ми и вече не виждах нищо. Обзе ме ужасно странно усещане — сякаш някой усукваше тялото ми и го дърпаше, като че ли искаше да ме обърне с хастара навън. Освен това се движех нанякъде с такава замайваща скорост, че всяка кост в тялото ми тракаше и протестираше. Все едно ме бе грабнало торнадо и сега се въртях във вихъра му.

А след това, пак така внезапно, всичко свърши.

Стоях права (което само по себе си бе истинско чудо, имайки предвид колко силно треперех). Въздухът нахлуваше и излизаше от дробовете ми на силни болезнени хрипове и се наложи да съсредоточа поглед в краката си и да си припомня как се диша нормално, а не като болен от астма морж. В крайна сметка успях донякъде, но все още имах проблем с очите. Много добре си спомням, че си бях обула старите бели маратонки, но в момента краката ми бяха черни и… Чакайте малко, това чорапи до коленете ли са?!

Примигнах. В къщата на Бранник носех дънки, а в момента от коленете нагоре виждах надиплено нещо на черни, сини и зелени карета.

Вдигнах поглед и вече дори не се задъхвах. Просто изобщо не дишах.

Сградата изглеждаше още по-занемарена, отколкото я помнех; буйните папратови растения от двете страни на входната врата бяха загинали. Верандата отпред, която преди бе просто хлътнала, сега бе загрозена от грамадна зейнала дупка. И макар да бе август, дъбовете вече не хвърляха сянка в двора, защото по клоните им нямаше нито едно листо.

Нямах представа нито как съм се озовала тук, нито защо. Бях сигурна само в едно: отново бях в „Хеката“.