Ернест Маринин
Затворникът

Ден първи

Всред грохот и рев на избухващата атмосфера, закривайки звездното небе с понеслия се стремително нагоре хоризонт, планетата се сгромоляса върху кораба и се втурна нататък по орбитата, отнасяйки върху себе си смачканата тенекия с полупремазания човек в кабината.

Това бе само едно неуспешно кацане, но Олег възприе именно така момента на сблъскването. Той беше сам в кораба, който се връщаше на Земята. Другите осем звездолета на експедицията работеха в системата Регул. Повече от сто космонавта. А него го изпратиха на Земята заради страхливост. Не като наказание, не, просто един страхливец в експедицията е твърде голяма потенциална опасност. И командорът Янсен бе прав, когато утвърди решението на екипажа. Наистина, по-добре да загубят един кораб, отколкото да рискуват цялата ескадра. По-добре да изложат на опасност един човек, отколкото сто. Грешката на Янсен бе другаде. Олег не бе страхливец. По-точно той не бе просто страхливец. Той се отличаваше с предпазливост, предпочиташе да заобиколи опасността, а не да я преодолее. Това още не е страхливост. Когато нямаше друг изход, той проявяваше и смелост, и мъжество. Гнетеше го изключително богатото му въображение. То беше неговият главен талант, източник на идеи и решения. Благодарение на него той попадна в състава на Звездната. Но след кацането, в условията на реалните опасности и риск този негов дар се превърна в източник на страхове и подозрения. Намираше непрекъснато все нови и нови опасности, понякога и съвсем невероятни. Поради характера си Олег се стараеше да ги избягва. Отстрани всичко изглеждаше най-обикновена страхливост, а време, пък и желание за дълбоки психологични анализи нямаше и го изпратиха на Земята. Дадоха му кораб, изчислиха маршрута — само шест нула-прехода до Земята, но в космоса не всичко може да се пресметне… От втория скок „Делта“ излезе твърде близко до планетата. Да беше първия скок, Олег веднага би преминал в подпространството, но след втория трябваше доста да се поразходи в обикновеното пространство, за да възстанови запаса от вакуум, от разцепването на чиито частици получаваше енергия за нула-преходите. Аварията беше наистина тежка, но въображението на Олег я превърна в непрекъснат кошмарен катаклизъм.

… Планетата буквално изскочи на екрана. Автоматът включи спирачните двигатели, но непогасената енергия от скока и притеглянето на твърде близката планета устремиха „Делта“ по стесняваща се спирала. Корабът неудържимо падаше върху планетата и тя го посрещна с грохота на атмосферата, впила се в разтопената обшивка. А после воят на спирачните двигатели бе прекъснат от удар, от който навярно са трепнали стрелките на сеизмографите на Земята, а гръдният кош изпука като черупка, счупените ребра пробиха гърба и креслото и със скърцане се опряха до задната стена на кабината.

Съзнанието се изтръгна от тялото и се понесе към небето заедно с червения стълб пушек и прах, издигнал се над мястото на падането.

Измина цяла вечност. Всичко бе пусто и тъмно, както преди Началото, преди взрива на Първоатома и само безкраен мрак се простираше дванадесет милиарда светлинни години наоколо. После се появи звездичка — едва забележима в тъмнината. Постепенно тя започна да расте, стана точка, топче, кълбо, кълбовидна мълния, облак с формата на гъба; нарастващият облак изпълни черепа, стана твърд и еластичен, разкъса крехката кост на дванадесет милиарда парченца, разхвърли ги по безкрайното пространство. Пренапрегнатите струни на нервите се скъсаха с виещ звън, тялото се сгърчи от болка, но ето, рукнаха водопади студена пот, заляха горящия облак в главата, преляха през назъбените краища на черепа и потопиха Вселената на безкрайно число парсеци и вечности…

Олег трепна и отвори очи. Кошмарът свърши. През илюминаторите в кабината се лееше бледа светлина. Болките бяха силни, но поносими. После през тишината се промъкна звук — часовникът над пулта работеше. Той показваше, че от момента на падането са изминали дванадесет минути. Учуди се и това обикновено чувство му помогна да се съвземе. Болката премина. Помисли си, че трябва да стане и се ужаси, представяйки си с какъв звук ще се измъкват от тапицерията на креслото изпочупените му ребра. Побиха го тръпки, челото му се покри с капки пот и той остана да лежи, стиснал облегалките на креслото. Меката им гъвкавост му върна чувството за реалност, каза си: „Не вярвам в това бълнуване! Сега ще стана!“ — и се дръпна напред, докато страхът не беше успял да скове мускулите му.

На креслото нямаше нито дупки от ребра, нито петна кръв. Опипа гърдите и гърба си. Ръцете му го слушаха, движенията не му причиняваха болка. Всичко беше цяло. Отпусна се на облегалките и се усмихна, повярвал най-после, че е жив. „Жив!“ — тихо каза той. А после по-силно, почти викайки: „Жив! Жив!“ Гласът глухо прокънтя зад пулта, там нещо щракна, зазвъня. Радостта угасна.

Изчислителят бе унищожен изцяло. При удара микромодулите се бяха натрошили и изсипали през отворите на кожуха и сега лежаха по пода на красиви купчинки от разноцветни парченца. Системата за регенерация наистина можеше да се възстанови. За месец–два. Ръчното управление бе оцеляло, но разцентровано. Но какво значение има това! Все едно, нито изчислителят бе цял, за да изчисли маршрута, нито контролните уреди. А най-главното — намотките на конвертора се бяха изместили. За „Делта“ пътят през подпространството бе затворен. Обикновеното гориво би стигнало за дълго, но не и за триста светлинни години. Продуктите са оцелели, в една цистерна имаше кислород за около седмица. А регенераторите трябва да се ремонтират два месеца.

Струваше ли си да живее?

Надникна през илюминатора. Нищо особено. Обикновени жълтосиви камъни и скали без следа от растителност, някакво нелепо сиво-розово небе. По него пълзяха лилави петна — нима са облаци? Вятърът гонеше кълбета прах, те покриваха неясно очертаната линия на хоризонта със сива мътилка. Прилича на боровинков кисел, разреден с вода от някоя локва. „Ех — въздъхна Олег, — ако в този кисел можеше да се диша!“ Той искаше да провери състава на въздуха, но анализаторът, разбира се, не работеше. „Трябва да изляза навън. А ако там има някаква жива гадина?“ Веднага му се стори, че в мъглата се мяркат сенки. „Не, не може да бъде, от страх ми се привижда. Тук няма никого!“

Дълго стоя в шлюза пред затворения люк, мислеше. „Ех, ако имаше бог! От душа бих се помолил и бих казал: господи, направи, моля те, от този кисел нормална атмосфера, за да се диша, да е прохладно и свежо и от запад да се носи дъх на жасмин, а от юг, да кажем на момини сълзи… Ех!“ Олег тежко въздъхна, стисна зъби и отвори люка.

Всичко изглеждаше така, както през илюминатора — камъни, прах, лилави петна върху сиво-розово. Спусна стълбата, слезе долу, пообиколи кораба и си рече: „Престани да се мотаеш. Трябва да опиташ въздуха. Ако става — всичко е наред, ще живеем. Ако не става, не става. Е, с една седмица по-рано. В края на краищата все едно е.“ Съвсем не му беше все едно, но той знаеше, че трябва да се убеждава. Риск почти няма — отровните газове няма да минат през филтъра, микробите — също, а ако там няма кислород, веднага може да мине на бутилките… Е, хайде! Отвори клапата на филтъра и леко пое през носа.

Беше въздух, истински, прохладен, като през лятна вечер, малко сух и прашен. И едва, едва намирисваше на кисел. Олег помириса. Да, миришеше на кисел от червени боровинки. Анекдот!

Дишаше и се радваше, че все пак няма да умре след една седмица. Нямаше отровни газове, микроби и белтъчини. Индикаторите на филтрите останаха чисти. Отново задуха вятър и донесе лек мирис на жасмин.

„Дявол да го вземе, значи все пак това не е бълнуване! Ами ако не е? Тогава откъде се е взел жасминът? Самовнушение? Помислих си за жасмин и си внуших, че усещам миризмата му. Ами тогава аз съм гений на самовнушението. И изобщо съм гений. Аз съм Наполеон.“ Скръсти ръце на гърдите, излъчи корем и наведе глава, надменно гледайки пред себе си. Не му стигаха само наполеоновските къдрици. Ръката му се плъзна по гладката повърхност и събори на земята… триъгълна шапка! Олег вдигна императорската шапка и тъпо погледна дъното й. На хастара й беше отпечатано със злато:

Парижки облпромкомбинат,

ул. Елисейски полета, І, тел. 1-23-45

И размерът — „59“. Шапката беше доста поизносена — ръбовете й бяха изтъркани, а на хастара, там, където се опираше темето, имаше голямо петно.

Това беше пълен идиотизъм. Магия някаква. Внимателно постави шапката върху камъка, направи няколко крачки и шепнешком произнесе: „Изчезни, сатана!“ Шапката не изчезна, макар че той искаше това и вярваше твърдо, че ще се стопи във въздуха след класическото заклинание. Тогава стреля в нея с пистолета. Шапката пламна и горя дълго, пукаше и разнасяше мирис на изгоряла кожа. После вятърът отвя дима и пепелта, а върху камъка остана само петно от сажди.

„Какво имаше на хастара: телефон едно-две-три. Зайчето се скри!“^[1]

Тогава се чу странен звук, нещо като похъркване. Без да мисли, Олег скочи встрани и рязко се обърна, измъквайки пистолета. Пред него изникна зайче. То мърдаше разцепената си устна, душеше земята, направи две крачки и отново приклекна. „Така. Ето че се появи и фауна. Отначало зайче, а после ще има и вълци и овце, дачници и тем подобни варвари, драскащи по скалите «Оля + Коля».“

Бълнуването беше отишло твърде далеч. Може би беше отравяне от някои съставки на атмосферата. Или предсмъртни видения. Само че нестандартни. Казват, че преди смъртта си човек вижда своя живот, семейството си, близките си. А това е някаква бъркотия… Зайчета… жасмин. Само шипър липсва.

И изведнъж му замириса на шипър. Тежкият, още от детинството му ненавистен мирис изпълни дробовете му. Главата му се замая, прилоша му. Спазъм стисна гърлото му. Олег бързо включи кислородните бутилки и задиша често и дълбоко. Мирисът изчезна, но главата му все още бе замаяна. Прекрачи люка и като се държеше за стената, довлече се до кабината. С мъка сне скафандъра и тежко се строполи върху креслото. След около час се успокои, изправи се и приближи до илюминатора. Навън бе станало по-светло. Малиновочервена светлина обливаше скалите. Голямо червено слънце грееше силно през стъклото. Долу седеше познатото зайче. „Гладно е, сигурно — помисли Олег. — Да имаше сега едно морковче.“

Морковчето се появи. Увисна във въздуха и тупна пред зайчето. То се изправи на задните си крачета, пристъпи с предните, приближи и бързо, бързо загриза.

През стъклото не се чуваше нищо. Но Олег си представи как хрупка и на него самия му се прииска морков. Устата му се изпълни със слюнка. Тръсна глава и видя моркова. Висеше във въздуха сред кабината и се поклащаше. Омръзна му да се учудва. Хвана моркова, изчисти го в ръкава си и го захрупа. Беше истински, сладък.

„Страната на чудесата. Аз съм Алиса. Алиса Александрович Блинов. Планетата на осъществената мечта. Каквото поискам, това и въплътявам. Интересно как ли го правят? Всъщност кои са те? А тя — самата планета? Или аз? Нека приемем, че това е взаимодействие на пси-полето с полетата на планетата. И изобщо какво значение има как се получава всичко това? Получава се и толкоз. А е интересно! Да кажем, дай… ябълка!“

Съсредоточи се и си представи антоновката^[2]. Ябълката възникна. В кабината лъхна чудесният есенен аромат. Олег повъртя ябълката в ръка. Тя беше тежка и прохладна. „Голяма работа!… А обратното?“ Той отново се съсредоточи и си представи как ябълката изчезва. Поклаща се и се стапя във въздуха. Но нищо не излезе. „Обратното действие не се наблюдава, значи. Излиза, че трябва да мислиш какво мислиш, защото може такива ми ти работи да измислиш…“ Замисли се, въздъхна и изяде ябълката.

Събуди се потънал в ледена пот. Навън бе някаква инфрачервена нощ и в нея, като отражение на кошмарните сънища се носеха огромни сенки. Лежа дълго, загледан през черно-червения кръг на илюминатора и мислите му, неоформени и несвързани нелепо се трупаха една върху друга, бавно се преобръщаха и спираха в бездните на полудрямката му. После отново заспа.

Ден втори

Сутринта сглоби вертолета и тръгна на разузнаване. Под него се простираше еднообразна равнина. На тази планета нямаше нищо освен камъни и прах… След три часа полет реши да се върне. Нещо го безпокоеше. Спомняше си нощните сенки зад илюминатора, мяркаха му се мезозойски чудовища, които преобръщаха „Делта“ с уродливите си лапи. Помъчи се да прогони тези мисли и увеличи скоростта.

Корабът беше на мястото. Само се беше катурнал — настрани и по него се виждаха драскотини. Наоколо имаше някаква промяна — май че преди камъните не лежаха така. И между тях личеше следа — ясен отпечатък от огромен птичи крак. Нокти, люспи — всяка голяма колкото длан. „Така значи. Тук направо е страшничко да се мисли. Измислих го… Това не ти е зайчето“ — промърмори Олег и се върна във вертолета.

Издигна се на около двеста метра и забеляза встрани движеща се петно. Изключи двигателя и безшумно тръгна надолу на авторотация. Беше някакво животно като кенгуру, но голямо колкото автокран. Движеше се с плавни подскоци, като си помагаше с опашката. Някакъв хищен динозавър.

Когато до животното останаха около двеста метра, Олег дръпна ръчката и включи мотора. Вертолетът зави и увисна. Звярът се метна встрани и замря в заплашителна поза — готов за скок, с отворена чудовищна паст, пълна с остри зъби. На края на муцуната му стърчеше остър рог.

Олег извади пистолета и като притвори вратичката, насочи лъча право между изпъкналите му очи — жълти, свирепи, с вертикални зеници. Лъчът, удари черепа, но се оказа слаб — звярът подскочи, достигна вертолета с края на рога и тежко рухна на земята. От удара Олег едва не падна, но се задържа и изравни машината. И веднага натисна пистолета, защото животното скочи пак. Не го отклони, докато динозавърът не падна. От него шуртеше черна кръв, отсечената глава се търкаляше встрани, а задният му крак, огромен като лостове на екскаватор, все още се свиваше конвулсивно и разхвърляше камъните наоколо.

Олег приземи вертолета и внимателно приближи до звяра. Първият лъч беше разрязал дебелата пъпчива кожа и черепа на десетина сантиметра и все пак не беше стигнал до мозъка. Прииска му се да пипне с пръст, но се въздържа, вдигна камък и го хвърли в отворената паст. Езикът се сгърчи и челюстите се затвориха шумно. Нещо студено и тежко се вдигна от стомаха на Олег. Той се извърна и тръгна към вертолета.

Корабът лежеше катурнат на една страна и люкът се намираше отдолу. Аварийният люк бе смачкан при кацането. Да се влезе вътре беше невъзможно. Олег дръпна лоста на аварийния люк, после реши да изреже ключалката с лъча. Мъчнотопимият метал се поддаваше бавно. Оранжеви пръски се разлетяха встрани, вятърът отнасяше гъстия пушек. А после лъчът изчезна — акумулаторни се бяха изтощили. Олег хвърли пистолета, отпусна се върху скалите и заплака.

Плачеше от безизходност и страх. Сам срещу цялата планета. Без да може да се предпази от всичко неизвестно, което би могла да породи нейната необикновена сила под въздействието на деформираното от страха въображение. Беззащитен, гол срещу целия свят. Той можеше да диша въздух, който мирише на боровинков кисел, можеше да се храни с плодовете на собственото си въображение, както с моркова и ябълката. Но как да се спаси от другите въплъщения на фантазията?

Сълзите спряха, но в гърлото му застана на бодлива топка. Постепенно отчаянието му се смени с тъпо безразличие, което заглуши мислите и чувствата му. С труд се изправи и тръгна, без да избира пътя, без да се замисля накъде и защо. Люлеещият се хоризонт го обхвана в тесен пръстен и се отдалечаваше с всяка крачка, оставайки далечен и недостъпен. Но той не виждаше това. Пред мисления му взор стоеше една картина: безкрайна жълтосива пустиня и някъде в средата й скрит в красив сребрист скафандър — труп. Отначало съвсем като жив човек, само със затворени очи и сиво-жълто лице, после отвратителни полуизгнили останки, после скелет; и скафандърът, незапълнен вече от тялото, ще стане плосък като парцал…

Препъна се и спря. Препънал се бе в скафандър — не сребрист, а жълто-сив от прах. Плосък, като парцал, едва повдигнат там, където са останали ребрата. Олег се наведе и изтри праха от шлема. В него имаше череп — бял, с кичури коса, с тъмни дупки на очите и носа, с насмешливо откачена долна челюст.

Това беше неговият труп. Разбра веднага и му стана толкова страшно, както никога досега. Не беше вече осъзнатият страх пред предполагаемата опасност и възможната гибел, а безсмислен животински ужас.

Побягна, спъна се в камък, падна, отново скочи, замята се на едно място, несъзнателно смъквайки шлема, отново падна, извивайки се измъкна се от скафандъра и се понесе с огромни скокове. Бяга дълго. Дори закаленият му организъм не издържа. Дишането му стана накъсано и тежко, кръвта нахлу в главата му, стори му се, че тя разкъсва вените му, залива мозъка му, показва се през очните ябълки. Наново падна и загуби съзнание…

Голямата червена мравка пропълзя по тилната част на дланта му, спря, повъртя се, сякаш подушваше нещо, прехвърли се върху една тревичка и изчезна. Олег опря ръце на земята и с мъка се надигна. Намираше се в низинка, обраснала с мека зелена трева. Вляво на хълма поклащаха клони две брези. Всред гъстия върбалак шуртеше поточе. Голямо сплескано слънце бе докоснало вече хоризонта.

Стана и като закрачи уморен, се изкачи на хълма. В далечината зад широкото зелено пространство тъмнееше гора. Отнякъде долетя глас на птица. Прииска му се да пие. Спусна се към потока. Той беше съвсем плитък, с чиста ледена вода.

Дишаше леко, миришеше на свежа трева, на жива вода, на нагрята от слънцето земя. Откъсна дълга тревичка и сдъвка сладкото стебълце. Вървеше пъхнал ръце в джобовете, усмихваше се, вятърът галеше гърдите през разкопчаната яка, умората беше вече приятна, топла и нежна…

Слънцето залезе, небето се обагри с всички оттенъци на червения, лилавия и виолетовия цвят. Над хоризонта светна дълга бледозелена ивичка. Повя вечерна свежест. Трябваше да помисли за нощуването. Сигурно не би замръзнал на тревата, но пред очите му на фона на залеза изведнъж израсна до зенита огромен надпис с черни букви: „НОЩ“ и веднага далечен животински рев заглуши ромона на потока и шепота на листата.

Олег закопча ризата си догоре и се съсредоточи. Духна силен вятър и внезапно спря. Въздухът стана плътен и непрозрачен. Завъртяха се вихри, устремиха се нагоре и стихнаха, добивайки форма и твърдост.

На склона на хълма се появи бетонна кубична грамада. Високо се издигаха глухи сивозелени стени. В преддверието проблясваше стоманена врата.

Стигна до вратата и я натисна с рамо. Бавно, с едва чуто скърцане вратата се отмести и застана напречно на отвора, заграждайки го наполовина със своята еднометрова дебелина. Влезе вътре, с мъка премести обратно вратата и закачи тежките резета. Напипа ключа на стената. Пламна ярка светлина. Постепенно очите му привикнаха и видя лека дървена стълба, която се вдигаше стръмно към втория етаж. Опираше в хоризонтална стоманена плоча. Олег се изкачи и сложи длан върху плочата — щракна реле, забоботи мотор, плочата се повдигна като капак на изба. Ярко осветен коридор водеше в просторно помещение. Олег мина по коридора, затвори след себе си още една стоманена врата, обшита с дъбови дъски, и пое въздух.

Помещението бе хубаво. Голяма камина. Върху скарата бяха подредени сухи дърва. Вляво — голяма маса с лампа на шарнири. Стол с ниско облегало и място за ръцете. Срещу камината — дълбоко кресло. Край стените — полици с книги. Дебел зеленикав килим. Вдясно врата към спалнята. Олег надзърна в банята и кухнята и се върна в хола. Застана до вратата и доволен заоглежда своето жилище. Приближи до полиците и взе една книга — страниците й бяха чисто бели… Дълго се разхожда край рафтовете и вземаше книгите наслуки — всички бяха без текст. Освен една, томче стихове със заглавие „Червената луна“. Това бяха негови стихотворения, които много отдавна, още в училище му бяха върнали от редакцията с вежливото извинение за претовареност на печатницата и утвърден тематичен план. Той криво се усмихна, пъхна томчето по-навътре и влезе в банята.

Ден трети

На сутринта Олег се отправи към кораба. Ремъкът на автомата приятно тегнеше на рамото му. Тежките обувки мачкаха тревата, която пред очите му се превръщаше в тясна пътечка. Това все пак беше удобна планета.

Отдалеч забеляза скафандъра със скелета, който вчера толкова много го изплаши, почака докато тревата израсне край него по-висока, и го заобиколи. Около обяд стигна при кораба.

Всичко си беше както вчера. И вертолетът стоеше с отворена вратичка. Лопатките на винта се въртяха бавно от вятъра. Само тревата, която вчера не растеше тук, се бе издигнала над колелата. Олег влезе в кабината и седна в креслото — да почине и размисли. А после създаде къртиците. Те не приличат много на истинските, но умееха да копаят, и то в необходимата посока — прокопаха канавка под кораба до самия люк и там веднага потънаха дълбоко в земята — не му бяха нужни вече.

Олег прибра пистолета, който лежеше край кораба и влезе вътре. Най-напред намери запасните акумулатори и зареди пистолета. После започна ремонта. Да поправя му беше много лесно — всичко, което не му достигаше, създаваше на място. Но все пак работата беше много и до вечерта той успя само да я започне както трябва.

Обратният полет до замъка му отне десетина минути. Вертолетът кацна на плоския покрив в средата на черния квадрат. Асансьорът го пусна на втория етаж. Над главата му покривът се затвори плътно. Олег зареди машината с чист изооктан и се приготви да вечеря. После прочете от стиховете в малкото томче, досрамя го за тях и си легна. Но сънят не идваше. Заболя го главата. Стана, метна на раменете си якето и влезе в хола. Приятно му бе да стъпва бос по мекия килим. Седна до масата, запали лампата. Седеше и гледаше белите листове хартия. Главата го болеше още и на душата му бе тежко. Краката му замръзнаха — от камината духаше. „Дали да я запаля?“ Приближи, щракна запалката и поднесе огънчето към дървата. Сухите брезови кори пламнаха, изгоряха, но дървата не се запалиха.

Опита още веднъж — все същото. „Дявол да го вземе, колко ли са се мъчили тези нещастни лордове?“ Позамисли се, сътвори бидон с бензин и заля дървата. Смачка няколко листа хартия, запали ги и ги хвърли отдалеч в камината. Пламъкът лумна, запя в камината, гореща вълна го блъсна в лицето. Когато дървата се запалиха, пламъкът намаля. Олег дръпна креслото, легна върху килима, опрял брадичка на свитите си юмруци, и се загледа в огъня. Играещите пламъци го успокоиха, болката в главата престана. Когато дървата изгоряха, Олег отиде да спи.

Ден четвърти

Ремонтът свърши. Корабът вече не лежеше, а стоеше, насочен към зенита, резервоарите му бяха пълни с гориво, всички системи бяха възстановени и регулирани. Олег седна пред пулта и започна да натиска бутоните, да движи лостовете и обръща ръчките. Очите на индикаторите светнаха, стрелките се поклатиха, релетата защракаха. Корабът оживя. Заработи системата за терморегулация. Горещината, която го измъчваше от средата на деня, се смени с приятна прохлада. И настроението му стана бодро и радостно. Това бяха последните дни, които той прекарваше на планетата, имаше още малко работа. Всъщност той би могъл да излети и след един час, но все едно, ще трябва да чака на орбита — на изчислителя бе нужно време за пресмятанията. Никакво удоволствие не е да се мотаеш излишно цяла нощ в безтегловност. Много му се искаше да прекара още една нощ в замъка. Сигурно това бе неосъзнато недоверие към „Делта“, нали вече бе изпадал в беда с нея, и в същото време несъзнателна вяра в твърдия бетон и стоманените плочи на замъка. Завърши работата рано и отлетя в къщи с твърдото намерение да се наспи.

Посред нощ го събуди чувството за безпокойство. Пробуди се не изведнъж, известно време лежа в полусън, но постепенно се разсъни напълно и смътното безпокойство веднага доби конкретна форма. Беше забравил да затвори външната врата! Наистина, спал бе дълбоко и едва ли нещо му се е присънило, затова нямаше опасност. Но призори сънят не е толкова дълбок, би могло да му се присъни нещо и тогава… Стана, запали светлината и тръгна към изхода. Навсякъде бе тихо и спокойно. Стоманената врата на хола меко се плъзна встрани. Олег натисна копчето в коридора. Тежката плоча, която закриваше стълбата, започна да се измества, но в този миг страшен удар отдолу я откъсна от оста й. От отвора се показа огромна, колкото човешки ръст рогата глава, устата се отвори и обля Олег със зловонен дъх, а зад главата вече се надигаше дебела люспеста шия. Олег изкрещя и се втурна назад. Успя да затвори вратата на хола и да се подпре на нея, поемайки си дъх, но веднага падна, отхвърлен от мощен удар от другата страна. Ударите се повториха, на третия вратата рухна заедно с част от стената и в отвора се показа безсмислено свирепа муцуна и се метна към Олег. Той едва успя да се отмести, закачайки с ръка студените люспи, и да се скрие зад масата. Главата бавно се извиваше и търсеше изплъзналата й се жертва, а той, дръпвайки капачката на бидона го обърна на пода и като скочи към вратата на спалнята, хвърли в бензина горяща запалка. Избухналите пламъци задържаха за известно време чудовището. Олег грабна колана с лазера и се втурна към асансьора. Гонеше го огънят, трясъкът и шума от пожара. Покривът се изместваше бавно, асансьорът едва пълзеше, но най-после отворът се показа, в същия миг моторът изрева и вертолетът се втурна в небето.

Олег включи фаровете и погледна надолу.

Замъкът сякаш бе станал двойно по-дълъг. До него се издигаше заоблена метална планина. Тя потреперваше и мърдаше, замъкът също мърдаше; по него пробягваха черни пукнатини; покривът се разцепи, издигна се огромен огнен стълб и в него се изправи дълга шия, дебела и блестяща като ракета на старт; тя все се издигаше, главата с отворената паст посягаше към вертолета… Олег насочи машината встрани и след него от устата на чудовището излетя дълга огнена струя, изви се като дъга и, разпръсквайки се като фойерверк, падна долу на тревата и я подпали. Олег караше вертолета с пълна скорост, а зад него в небето изпитаха огнени струи — огнедишащият дракон го гонеше.

Вертолетът се спусна до кораба. Олег постави лостовете в положение за излитане, бутна напред ръчката на газта и изскочи навън. „Муха“ излетя косо нагоре и бавно запълзя, набирайки височина, а Олег беше вече в кабината и с лявата ръка стягаше ремъците, а с дясната включваше системите. Сега трябваше да чака двадесет минути, докато корабът се приготви за старт. Екраните и локаторите светнаха. На десния като зелена точица се движеше „Муха“. Изведнъж тя полетя надолу и изчезна. Включи инфравизорите и видя голямо тъмно петно там, където догаряше вертолетът. А после то се раздвои и второто петно, отначало едва забележимо, бързо започна да става все по-тъмно и по-голямо. Това беше драконът, той приближаваше и Олег веднага включи загряването, макар че още бе рано. Ръката му лежеше върху лоста за тягата, но той изчакваше, стиснал зъби, защото корабът не бе готов. Още, макар само три минути… Драконът бе съвсем наблизо. Олег даде малка тяга. От дюзите излезе пламък, за миг изпепели тревата и вдигна облак прах. Драконът спря и изплю огнена струя, но тя не го достигна. Две минути и половина. Огнените струи вече лижеха обшивката на кораба, две минути… дано само не се изкачи на кораба! Минута и половина… два удара от страничното сопло, не толкова да го отблъсне, а ако може само да го задържи. Петнадесет секунди… Десет… Пет… Колко много са пет секунди! Най-после! Даде пълен газ и корабът се втурна нагоре. Притисна го претоварването. „Интересно стартирал ли е някой гол или аз съм първият? Дявол да го вземе, много е тежко… Трябва да изляза на орбита… Програмата на изчислителя… О, о, ръждясало ли е това копче, не може да мръдне… фу-у…!“ Изчислителят прие програмата и пое управлението на кораба.

Ден петнадесети

В 10,30 бордово време Олег стартира към Земята. Трябваше да се разгърне до работния режим на вакуум смукателите. Двадесет часа работа на акумулиращите устройства и можеше да влезе в първия скок. А после още три с безопасни излизания в празното пространство между спиралните витки на Галактиката и накрая — Земята. Родината. Планетата, където можеш да имаш въображение, където можеш да сънуваш. И можеш да не се страхуваш. Може би по-късно, когато експедицията се върне, той ще срещне Лена. И ще направи нещо… ще й докаже, че тъпата безсмислена смелост не е най-главното. Разбира се, там на Земята той вече няма да бъде Алиса, но главата му е достатъчно умна, че и без чудеса да направи нещо. Например да се върне на тази проклета планета с комплексна експедиция. С това си заслужава да се захване. Ако успее да разгадае тайната на чудесата, тайната на това хитро поле и да се научи да го възпроизвежда… Впрочем, на бъдещата експедиция ще й бъде доста веселичко. Първо ще срещнат огнедишащия дракон. А после ще си наплодят свои. Или да подбира участниците според принципа липса на въображение? Много ще наизследват тогава… Пък и къде ще намериш такива хора? Такива са само роботите. Впрочем, мозъците на всички тях са екранирани… Стоп! Ето ти една идея. Екран?… Не, глупости, та нали корабът не екранира? Ами ако опита със заглушител? Най-примитивен заглушител. На главата мрежа, а през мрежата слаб ток.

Толкова се зарадва, че не чу веднага сигнала за тревога. Тутакси двигателите се изключиха, настъпи безтегловност, креслото се опъна и го отхвърли, той здраво удари главата си в тавана. Успя да се хване за креслото и задържи. Какво става? Хвърли бърз поглед към пулта — горивото беше свършило. И изчислителят се е изключил — нито една лампичка не свети. Рязко отвори вратата на отсека с уредите и веднага се изясни. Там беше почти празно. Изчезнало бе всичко, поставено при ремонта. По-точно всичко, създадено, въплътено. Всичко беше както през първия ден, дори по-лошо, защото той бе изхвърлил негодните детайли и ги бе заменил с измислени. А сега всичко това изчезна. Някъде свистеше газ, на друго място капеше, шуртеше… Корабът бе излязъл извън пределите на магическото поле и затова всичко създадено се дестабилизираше. Разрушаваше се, изпаряваше се… И отново както преди петнадесет дена на екрана блесна жълтата планета, готвейки се да погълне разбития кораб.

Ден двадесет и шести

Събуди се рано и като опря лакът на възглавницата, дълго гледа спящата Лена. Жена му… Любимата… Ето я, до него. Докосна с пръст ръката й. Колко гладка е кожата й! Интересно дали само нейната е такава или на всички жени? Не знаеше. Отначало беше много млад, за да научи. После дойде Академията — пет години каторжен труд, веднага след Академията бе включен в експедицията и тогава единствената жена за него стана Лена. Далечна и чужда. Безкрайно скъпа, но от това тя не ставаше по-близка. И ето, сега е до него. Тя? Да, Лена! Истинска. Почти… Но това няма значение. Сега целият му живот е такъв — почти истински.

* * *

Лена се появи една вечер, защото беше забравил да включи генератора на заглушителя. Сега, когато си лягаше, той непременно включваше генератора и нощите минаваха спокойно, без неприятни визити. Изобщо всичко стана по-леко. Тогава той успя да напълни резервоарите преди кацането и се спусна нормално. Веднага си построи къща дълбоко под повърхността, отгледа гора, посади трева, прекара поток. После направи вертолет и отлетя с него до мястото на първото кацане. Събра всички истински части. Опита се да ремонтира „Делта“ — по инерция, да се възстанови напълно бе невъзможно, а с измислени детайли далеч няма да отлетиш. Още първия ден направи мрежичката екран и генератора. Действуваше чудесно и той бе много по-спокоен вече.

А после се появи Лена. Тази нощ му се присъни. Не такава, каквато беше в живота, приветлива, но чужда, а такава, каквато му се искаше да бъде.

Заспа в креслото пред камината и сънува, че спи в креслото пред камината. Късна нощ. Лена идва при него гали го по бузата и му казва: „Алик, ставай, време е да лягаш!“ Той не отваря очи, протяга ръка и я дръпва към себе си. Тя се противи. После сяда на облегалото, навежда се към него и го гъделичка с дългите си мигли. Целува я в ямката между ключиците. Сърцето му се свива от нежност. Никога преди това не му е било така хубаво… Лена скача, започва да го дърпа, смее се и вика: „Ставай, стига си се преструвал!“

Събуди се и отвори очи. Камината бе угаснала, тъмно бе, но той я позна веднага. Скочи и запали лампата. Тя примижа и закри очи с ръка. Олег опипа генератора — разбира се, изключен е! Прехапа устни. Промърмори: „Почакай, Лена, сега ще се събудя.“ Какво да прави? Какво да й каже, как да й обясни?

Очите й свикнаха със светлината, тя пусна ръката си и го загледа усмихната, но изведнъж погледът й се промени, огледа се, усмивката й стана плаха и несигурна, а после съвсем изчезна.

— Олег… Ти си Олег, нали?

— Разбира се, кой друг мога да бъда? — почти естествено се усмихна той.

— Почакай, нищо не помня, нищо не разбирам… Къде сме? Не сме на „Гама“, нали? И защо съм по халат? Какво се е случило?

— Лена, слушай… Седни, моля те. Всичко ще ти обясня.

Настани я в креслото и сам седна на килима малко встрани, за да не гледа постоянно в лицето й. Тя зиморничаво се сви.

— Студено ли ти е? Ей сега ще запаля камината…

Хвърли тънки дърва и стъкна огъня.

— По-добре ли ти е? Сега слушай. Ти се разболя на четвъртата планета. Хвана там нещо като летаргия. Ежен не можа да направи нищо, нямахме връзка със Земята, сложиха те в хибернатора, но след два месеца пулсът ти отслабна, започна още нещо и тогава Янсен реши да те изпрати на Земята. Изпрати мен.

— А защо тебе?

— Е, не зная, той така реши. Тръгнахме с „Делта“. Отначало ти беше зле, но после забелязах, че пулсът ти стана равномерен и ти си по-добре. Може би бе повлияла анабиозата, може би ускорението или нула преходите, не зная. Но ето че ни се изпречи тази планета. Аз, разбира се излязох рисковано близко до звездата, но и през ум не ми е минало, че под носа ни ще изскочи планета… Опитах се да спра, горивото свърши и бях принуден да кацна. От кораба остана само спомен. А после открих, че това е необикновена планета. Някакви полета. Изобщо материализират се предмети. Помислиш си за нещо и то възниква. Направих къща, пренесох те, настроих хибернатора за събуждане, но ти все спеше. Ремонтирах „Делта“, отлетях, разбира се, с теб, но на разстояние около три хиляди полето отслабна и всичко, което бях сътворил, се изпари — трябваше отново да кацам. Наново построих къща, отново започнах да поправям кораба, не зная защо, все едно с него не можем да летим. А после ти се оправи, само продължаваше да спиш — просто спеше, а сега се събуди… Това е…

— Странно… Аз не помня нищо и съвсем не усещам, че съм била болна. Всичко е наред, само в паметта ми има някакво прекъсване… Ще мине. Най-главното, ако съм разбрала вярно, е, че сме закъсали, да? Нито можем да се измъкнем, нито да сигнализираме…

— Да. И ще трябва да живеем тук неизвестно колко.

Двамата замълчаха и гледаха в огъня. А после Олег каза:

— Лена… Виж какво…

— Какво?

— Лена… — изведнъж гласът му пресипна и той се закашля. — Аз те излъгах. Аз зная защо Янсен изпрати мен. Той знаеше, че аз… те обичам… И ме изпрати — обърна се и я загледа с напрегнато очакване. Тревожната замисленост на лицето й се смени с усмивка.

— Ех, Олег, Олег… Това са знаели всички, освен мен. Та ти нищо не си ми казвал. Може би сега ще ми кажеш?

— Лена! — хвърли се към нея и я хвана за ръката. — Лена! Обичам те. Само теб, никоя друга не съм обичал… Лена…

Лена протегна свободната си ръка и го погали, както тогава, в съня.

— Алик… Ще те наричам Алик, искаш ли?

— А аз тебе как?

— Как искаш?

— Не зная. Още не съм измислил. Според мен Лена е най-хубаво от всички.

— Според мен също.

Двамата се засмяха, а после тя се дръпна, сви вежди, изгледа го критично и много сериозно каза:

— Ти не ми подхождаш. Още си момче…

— Ти самата си такава!

— Това си е моя работа, каква съм. Ще взема да си измисля някой друг, подходящ, висок, строен, с орлов нос и посребрени коси.

— Чакай, Лена. Виж какво. На ти това нещо — той сне мрежата, откачи генератора и й го подаде. — Сложи си я и колкото можеш по-рядко я изключвай. Че ще измислиш нещо… Когато кацнах първия път, не бях измислил това екранче и насъздадох едни ми ти такива нещица…

Замълча, съсредоточи се и създаде втори комплект. От учудване Лена широко отвори очи.

— Чакай, как го правиш това?

— Ами как — общо взето много просто. Съсредоточи се, представи си нещо по-подробно, пожелай го силно и ще възникне.

— Да опитам ли?

— Хайде, само снеми мрежата.

Лена се загледа пред себе си, а после се обърна към него и тревожно попита:

— Какво да създам?

— Какво искаш?

— Не знам, може би паста?

— Паста? Добре, хайде — усмихна се той, като си спомни за своите първи опити — морков, ябълка.

Лена очевидно не се бе съсредоточила достатъчно, защото нищо не излизаше. Застанал зад гърба й, Олег си представи продълговат еклер, покрит с шоколадова глазура. Сега се получи. Лена нерешително протегна ръка.

— Алик, аз обаче исках бадемова, а това тук…

— Е, аз малко ти помогнах.

— Слушай, никога не се меси в моите лични пасти! Няма да я ям! Унищожи я!

— Не става. Обратното не се получава. Ще трябва да я изядеш.

— Не искам. Яж я ти!

— Лена, ти сигурно наистина си гладна. Колко месеца само не си яла!

Отрупа масата с ядене. Появи се и бутилка шампанско. Приготвяше, а в главата му се въртеше мисълта: „Защо при Лена не се получи? Не се е приспособила още? Или на това е способно само моето пси-поле с хипертрофирано въображение? Или защото тя… е неистинска?“ От последната дума сърцето му се сви рязко.

— Е, как е?

— Добре. Хайде сега ми покажи къде какво имаш.

Поведе я из стаите.

— Ето спалнята, тук е кухнята, тук банята, това е изходът на повърхността. Това копче е за вратата, това за асансьора.

— Алик, защо вратите са такива?

— Нали ти казах вече. Отначало наплодих всякакви щуротии — гущери, къртици, дори и Змей Горянин — брониран и огнедишащ, той разруши първата ми къща. Това е за всеки случай. И запомни добре: без оръжие нито крачка на повърхността! Генераторът дръж винаги включен. И по-добре на първо време без мен да не излизаш.

Прохладният душ го обливаше. Приятно… После се зави в хавлията, седна на ръба на ваната и се замисли. Беше щастлив… От тази мисъл му стана тежко и тъжно.

Ден четиристотин седемдесет и пети

Саша се бе нахранил и спеше. Все пак той прилича повече на Олег — с чипо носле и светли вежди. Хубаво момченце, спокойно. Само първия месец не им даваше да спят, а после отведнъж се умири. И добре наддава на тегло. Само че е развит не за възрастта си — на пет месеца е, а вече зъб му никне. И изобщо ще бъде умно дете, отсега се вижда, когато не спи, все шари с поглед наоколо, усмихва се, а после се намръщва и започва да брои пръстчетата си. Гледа всяко поотделно, мърда ги. Дали не е време да му се сложи мрежичка под шапчицата? Кой ги знае дечицата кога започват да съобразяват. Трябва да поговори с Алик за това.

Лена чу тихото бучене на асансьора. Хлопна врата. Сега сигурно той задвижва тази кошмарна плоча — да, разбира се, през пода се усети лек тласък. Крачките не се чуват, заглушава ги килимът. Лена започна да брои: дванадесет, тринадесет, сега вратата ще се отвори…

Вратата се отвори и влезе Олег. Наведе се над креватчето и нежно докосна с устни розовата бузка. После седна до жена си, прегърна я през раменете, притисна се и уморено се отпусна върху възглавницата.

— Ей, малкия, здрасти.

— Сега ще ти дам един по врата! Че и по-надолу. Лена, не бива така, колко пъти съм ти казвал да заключваш вратата!

— Ти пък, вечно се страхуваш от нещо…

— Глупачке, аз не се страхувам за себе си. Ще се вмъкне някоя гадина тук…

— Е, добре, обещавам, няма повече да правя така, мой съпруже и повелителю! Как мина днешния ден? Донесе ли ни вечеря? Много слонова кост ли събра?

— Знаеш ли, Змей Горянин е изял слоницата Маша. Дявол да го вземе тоя никелиран змей.

— Убий го. Никаква полза няма от него, само вреда.

— Свърши. Отначало ми беше жал — все пак уникално животно. После реших — трябва да го убия, ще си направя нов. Но се оказа страшно издръжлив — четири ракети изпратих в него, а той продължава да се мята! А и сивите са едни твари! Не минаха пет минути, те вече бяха тук.

— Алик, може би трябва и тях?

— О, не, иначе твоите зверчета така ще се наплодят, че цялата флора ще изядат и ще започнат да боледуват. Нека поддържат екологическото равновесие.

— Какъв си ми умен и предвидлив!

Олег привлече Лена, прегърна я и я целуна. Тя сложи глава на рамото му, прекара пръсти по брадичката и започна да се сърди, че е вечно необръснат. Олег я прегърна по-силно и почна да я целува по бузите и вратлето. Но тя му се изплъзна и заяви:

— Време е за вечеря.

Поправи пред огледалото прическата си и изчезна в кухнята. Олег тръгна след нея и застана на вратата в любимата си поза — опрян с рамо на рамката и с ръце в джобовете. Гледаше как подрежда масата. Беше останала все така стройна и изящна, както преди раждането на Саша, а лицето й бе станало още по-хубаво. И тя никога не си спомняше какво е било по-рано. Преди появяването й тук. Само понякога говореха за Земята, но много рядко: стараеха се да не споменават за нея.

— Да, Лена. Земята никога няма да ни чуе — вълните не преминават.

— Дори и да ни чуе, кому ще е нужно това след триста години?

— Е, все пак, там ще разберат за тази планета…

— Може би. А ти откъде знаеш, че вълните не преминават?

— Тази сутрин изстрелях „Делта“ на дълга орбита. Локаторът я фиксираше до трите хиляди, а после изведнъж престана. След два часа, когато разстоянието се намали, всичко отново беше наред. А от кораба с истинския предавател сигналът минаваше през цялото време.

— „Делта“ и сега ли е на орбита?

— Да. Оставих предавателя включен. Разбира се, до Земята той няма да достигне, но може би някой ще прелети край него. Ще чуе SOS, ще кацне и ще ни прибере на Земята…

— SOS… Струва ми се на английски това означаваше „Спасете нашите души“?

— О, не, просто едно условно съчетание на букви. Някога са се договорили за него на международна конференция…

Той си спомни различните тълкувания на традиционния сигнал за бедствие и му дойде още едно на ум — „Спасете се от себе си“.

Заспа в креслото пред камината. Бележникът му падна на пода, ръката му, прехвърлена през облегалото, се зачерви, рязко изпъкнаха набъбналите вени. „Колко много се изморява!“ — помисли Лена. Тя загаси голяма лампа на тавана и се приближи да вдигне бележника. Олег измърмори нещо на сън, размърда се и се обърна на дясната си страна. Мрежата на главата му се измести и Лена видя червени петна на местата, където проводниците се допираха до кожата. „На всичко отгоре и тази ужасна мрежа, как я търпи!“ Тя внимателно сне мрежата от главата на мъжа си и я пъхна в джоба на сакото му.

Ден четиристотин седемдесет и шести

Първото, което Олег видя, когато излезе сутринта на повърхността, бе кораба. Носът му блестеше зад горичката в лъчите на издигналото се слънце. Отначало не повярва, но когато изтърча през горичката и спря в края й, корабът се изправи пред него — висок, на три могъщи опори, врязани в обгорелите камъни. Люкът беше отворен, долу стояха две фигури в скафандри.

„Нима това е всичко? Нима това е краят? Кораб. Хора. Или само приличат? Дано да са хора?“ Стоеше нерешително, а после се втурна напред, като крещеше и махаше с ръце. Забелязаха го.

На около двадесет метра от тях Олег забави крачките си. Той вече бе успял да види надписа на кораба: „Орион-Бета“. Приближи, спря и тихо каза:

— Здравейте, земляни.

Двамата се спогледаха и си казаха нещо. Не се чуваше през шлема. Тогава Олег бръкна в празния вътрешен джоб, извади бележник и писалки и написа: „Отворете щитовете, тук е безопасно.“ Отново се спогледаха, разговаряйки нещо. Левият приближи, взе бележника и написа: „Кой сте вие?“ — „Аз съм от екипажа «Регул-Гама», претърпях авария. Олег Блинов.“ Те отново започнаха да обсъждат нещо и после с жестове го поканиха на кораба. Олег кимна.

В шлюза му дадоха маска и включиха въздуха. Най-после вътрешната врата се отвори, непознатите отметнаха щитовете, започнаха да се разсъбличат и любопитно оглеждаха Олег. А той се задъхваше от радост.

— Момчета… Земляни, мили… Колко много ви чаках…

Този, който бе написал в бележника му, приближи, прегърна го, а после, като го държеше през рамо, запита:

— Вие сте рашън? Аз не говори добре рашън… Ние сме от Юнайтед Стейтс.

— Какво значение има това? Дявол да го вземе, та той не разбира… Това е все едно, безразлично, андифрънт, разбираш ли? Ай кен спик инглиш, бът май инглиш из нот соу гуд…

Те се засмяха, потупаха го по раменете и се представиха: Том Дрейк, Джим Колинз. После го заведоха в командната кабина.

Олег позна капитана. Това беше Стил Т. Дейвидсън, командир на три звездни експедиции, Герой на Земята. Олег се представи:

— Олег Блинов, планетолог. „Регул-Гама“.

— Стил Дейвидсън, командор. „Орион-Бета“.

— Мистър Дейвидсън, искам да поговоря с вас насаме.

Американците, споглеждайки се, излязоха от кабината. Последният затвори плътно след себе си вратата.

— Мистър Дейвидсън — започна Олег.

— Наричат ме Стил.

— Стил… Към Земята ли отивате?

— Да.

— Аз трябва да се върна на Земята. Корабът ми е повреден.

— Видяхме го на орбита и прочетохме бележката ви.

— Да. Ще можете ли да ме вземете с вас?

— Разбира се, Олег.

— Но, знаете ли, тук аз не съм сам. С мен са жена ми и детето ми.

— Ще вземем и тях, разбира се.

— Не, Стил, те трябва да останат. Не мога да ви кажа всичко, но… те не могат да отлетят от тук.

— А вие не се ли страхувате да ги оставите на планетата?

— Не, тук е безопасно, те са добре наредени. Но да ги взема не мога. И да ви обясня подробно също не мога.

— Олег, не намирате ли, че това звучи странно?

— Разбира се, Стил, но засега нищо повече не мога да ви кажа.

— А какво ще кажете на Земята?

— Там аз ще мога да кажа цялата истина.

— Да допуснем. А какво ще кажете на тях?

— Ще им кажа, че идвате от Земята, че ще съобщите за нас в базата и ще ни изпратят кораб. Аз ще отлетя с вас, но те няма да знаят това. А после ще се върна за тях.

— Така… А какво ще кажа аз на командата?

— Същото. Или това, което намерите за необходимо. А сега — Олег стана — моля ви, вие и целият екипаж да дойдете в моя дом. Тук може да се ходи без скафандри. Планетата е абсолютно безопасна по отношение на атмосферата и микроорганизмите. За всеки случай вземете си бластерите.

Дейвидсън натисна копчето за повикване. Екипажът се събра.

— Джентълмени! Нашият маршрут се променя. Ние трябва да изследваме тази система. С нас като пътник ще дойде мистър Блинов. Сега всички сме поканени на гости у мистър Блинов. На вахта остават Том и Кенет. Всички да се избръснат и облекат парадната форма. Излизаме без скафандри. Вземете бластерите. Има ли въпроси? Свободни сте.

Когато останаха отново двама, Дейвидсън, обърнат към илюминатора, запита спокойно:

— Доволни ли сте от това, което казах, мистър Блинов?

— Да, сър, напълно.

Обядът мина чудесно. Американците хвалеха всичко — и къщата, и яденето, и стопаните, особено домакинята. С удоволствие се занимаваха със Саша — държаха го на ръце, пяха му непознати песнички, а той весело гукаше, пулеше им се и ги броеше с пръстчетата си.

В единия ъгъл Дейвидсън разговаряше с Лена.

— Мисис Блинова, изследването на планетната система ще трае минимум два месеца. При това ще успеем да съберем само отделни късчета, как беше, трохички информация. Може би ще продължи по-дълго, но не много. Максимум половин година. Доколкото знам, вие сте чакали много повече?

— Да, тук сме от година и половина.

— Както виждам обаче, уредили сте се добре.

— О, всичко това направи Олег.

— Как? Сам? Но нима е възможно един човек да направи толкова много? Та това е направо чудо!

— Разбира се, че е чудо.

— А сега — Дейвидсън стана — вече е време. Утре в осемнадесет часа бордово време стартираме.

— Ще дойдем — каза Олег. — Ще ви изпратя.

* * *

Олег вървеше бавно към къщи. Имаше чувството, че е негодник. Необходимостта да се раздели с Лена и Саша го потискаше. Беше успял да се убеди, че това е нужно. В него се бореха две желания: да се върне на Земята, да заживее както всички хора и да забрави завинаги за страха или да остане тук, с любимите хора, на планетата, където той се научи да бъде властелин, но остана роб — роб на страха си. Да се върне и стане човек. И да бъде самотен. Или да остане с любимите хора. Но нима те са хора? Те не са истински. Той сам ги създаде. А Саша? Истински ли е или не? Или наполовина? Да отлети — и да ги предаде. Макар и неистински, но любими. И любящи. Или да остане честен пред тях и себе си — и да остане тук завинаги и цял живот да тъгува за синьо небе и истински хора. И да ненавижда тези…

Плачеше и се ругаеше на глас, сърцето му се свиваше мъчително, но и сълзите, и опитите да намери правилното решение — всичко това беше само търгуване със съвестта. Отдавна беше избрал и решил — още когато говореше с Дейвидсън. Дори по-рано, още щом видя кораба.

Ден четиристотин седемдесет и седми

Бяха се сбогували вече с американците и се дръпнаха встрани, към края на горичката. Лена държеше на ръце спящия Саша. Олег ги погледна и изведнъж разбра, че нищо не му се иска толкова силно, както да остане тук, с тях. Но веднага потисна тази мисъл и каза:

— Лена, почакай малко, забравих нещо. Сега ще изтърча до кораба и ще се върна, само след десет минути.

И дори не ги целуна за сбогом.

В шлюза на „Орион“ той спря, опря се с ръка в стената и затвори очи. Съсредоточи се. Постоя няколко секунди. Отвори очи. До него стоеше, опирайки се с ръка до стената, човек в изтъркан комбинезон. Вдигна глава, погледна на дясно, после на ляво и се обърна с лице към Олег.

— Олег — тихо каза Олег. — Това ти ли си… или съм аз? Дявол да го вземе, как да се обръщаш към самия себе си?

— Да, Олег, аз съм. В смисъл ти.

— Ти нали всичко знаеш и всичко разбираш?…

— Да, аз зная и разбирам всичко.

— Ще направиш всичко, както трябва. И още нещо: създадох те не точно като мен. Ти си по-добър. По-честен и по-смел… Ти ги обичаш, нали? И за теб няма да има проблем — да си отидеш или да останеш.

— Разбира се, Олег. Не се страхувай. Всичко най-хубаво!

— И на теб. Е, хайде!

Прегърнаха се топло и се целунаха. После двойникът се обърна и леко изскочи навън. Люкът се затвори. Олег отвори вътрешната врата и влезе в асансьора.

Горе надникна в кабината и доложи:

— Аз съм тук, командоре, всичко е наред.

— Дъм ит — скочи Дейвидсън, — щом това сте вие, кой тогава бяга към горичката? — и той посочи с пръст екрана.

— И това съм аз… Но какво значение има, командоре? Просто още едно чудо. На тази планета има много чудеса…

— Чудеса, да? Уел…

— Време е, командоре. 17,57. Има ли свободна койка?

— Да, петата каюта, втората койка. Побързайте.

* * *

Като дишаше тежко след бягането, Олег застана до Лена и загледа кораба. Ето, под дюзите заизлиза пушек, вдигна се облак прах, от него изскочи нагоре носът на „Орион“, за миг спря, опрян на огнения стълб, запълзя и се дръпна нагоре. Огнената колона нарастваше и издигаше ракетата, чу се безкраен грохот, вихърът късаше листата на дърветата. Олег едва успя да се хване за стъблото и да притисне с другата ръка жена си.

На обратния път той носеше Саша и за кой ли път се учудваше колко топъл е той.

* * *

Олег помоли Дейвидсън да намери „Делта“. Искаше да прибере скафандъра си и някои дреболии. Отначало командорът отказа, но Олег го убеди, като му обеща да зареди „Орион“ с горивото от резервоарите на своя кораб. Маневрираха няколко часа, докато мощният радар не напипа „Делта“.

Зареждането мина нормално, резервоарите на „Орион“ се напълниха. Дейвидсън, вежливо усмихнат, каза:

— Вие заплащате много щедро вашето превозване.

— Не си струва да говорим за такива дреболии.

— Извинете, мистър Блинов, но вие сте странен човек.

— Да, сър, тези дни след обяда аз също забелязах това.

— Уел… — промърмори Дейвидсън и поклати глава.

* * *

Стартираха към Земята в три часа, а в 3,25 Олег изхвръкна от койката и видя как стените на каютата се стапят в чернотата на Космоса. Успя да спусне щита на термошлема и известно време летя, задържайки дишането, а звездното небе се въртеше около него.

„Всичко е било мираж! Всичко! Сега вече идва краят! Нека, нека, така ми се пада!“ — шепнеше отчаян той. Всичко изчезна, всичко — и корабът, и Дейвидсън, и Том, Джим, Кенет… Всичко е било мираж, породен от съня му. „Какво пък, навярно е време да умирам вече“ — си каза той и посегна с ръка към закопчалката на шлема. Но внезапно го обхвана страхът от смъртта — безобразен, огромен и безкраен като Космоса. В ушите си чуваше някакъв вопъл и сам не знаеше той самият ли вика, или това е смъртта. И както потъващият гребе с последни сили, влагайки всичко в отчаяния си порив, така и Олег целия, до последната клетка — се втурна към живота. „Не, не всичко още е загубено! Още мога да се върна, да кацна!“ Като движеше ръцете си, той ориентира тялото си и включи ранцевия двигател, но горивото свърши бързо, а до планетата имаше повече от три хиляди.

А после чака два часа. Два милиона вечности, два милиона опити да съживи двигателя, два милиона умирания и раждания. И космосът се нахвърляше върху него, свиваше го до размерите на молекула и с нежелание го освобождаваше за миг, за да може да събуди надежда и после отново го свиваше така, че за надежда не оставаше никакво място.

Но след два часа се оказа достатъчно близко до планетата, двигателят отново заработи, а планетата се сгромолясваше върху него, запълвайки цялото пространство; после чу първото шумолене на атмосферата, докоснала скафандъра, и започна да създава парашути. Те се късаха на парцали, но той създаваше нови и нови, докато най-после не увисна под купола и вятърът бавно го понесе към повърхността на планетата, озарена от първите лъчи на утрото.

Ден четиристотин седемдесет и осми

Олег стана рано сутринта, когато току-що бяха започнали да се озаряват най-високите облаци на небето. Горичката бе обвита в мъгла, по тревата блестеше роса. С удоволствие оглеждаше новата си къща. Половинметровите дървени греди бяха обрасли с мъх, тръстиковият покрив се спущаше над блестящите прозорци. В гнездото на високия комин мътеха щъркели.

И в този миг му се стори, че над комина се мярна светъл пушек. Откъде? Никой не беше палил… Но като се вгледа, разбра грешката си. Далече бавно се спущаше парашут.

„Някому не е провървяло“ — помисли Олег и се втурна към вертолета.

Когато долетя, човекът беше вече успял да събере парашута и се занимаваше с ремъците. Беше в скафандър и шлем и стоеше гърбом, затова Олег не го позна веднага. Излезе от кабината и спря нерешително:

— Ти ли си? Откъде идваш? Нали отлетя… Или си трети?

— Отлетях! Кой дявол… Всичко беше мираж. Тук няма нищо, ама нищо истинско освен мене, идиота. Повярвах, глупак… Всичко е мираж, химери, такива, каквито сте ти и тя!

Олег стоеше, отпуснал ръце, без да може да намери нужните думи, а оня, обърнал се гърбом и наведен над парашута, замълча. После замря, сякаш в главата му бе дошла неочаквана мисъл и с глух, някак чужд глас, каза:

— Извинявай, но аз не съм трети. Аз съм първият. И единственият!

Обърна се рязко, вдигна ръка, в която блесна пистолет и в очите на Олег светна ослепително ярка звезда…

Вятърът отнесе пепелта, но обгорелите кости останаха. Наложи се да ги закопава.

* * *

Олег приземи вертолета в двора и дълго оглежда новата къща. „Да, този наистина е бил по-добър — не се е страхувал. И е могъл да въплъщава. Няма нищо чудно. Нали бях аз, макар и неистински… Всичко най-хубаво в мене — това беше той. А аз го убих…“ Стисна зъби и тръгна към старата си къща.

Лена още спеше. Тихо влезе в банята и дълго ми ръцете си с гореща вода. Все му се струваше, че по дланите му има пясък и пепел и той продължаваше да трие ръцете си с четка и сапун и мислеше, че още много, много години ще преживее и всеки ден ще се мъчи да премахне пясъка и пепелта от ръцете си…