Едуард Литън
Бурен живот (49)

I

Беше хубава юлска утрин, когато един господин, пристигнал в града миналата вечер, след няколкогодишно отсъствие от Англия, вървеше бавно и замислено по хубавия булевард, който съединяваше Реджентс парк със Свети Джеймс.

Беше човек с големи умствени способности, обаче изхабил младостта си в разпуснат живот, изморен от любовта към удоволствията.

„Удивително е колко много се е подобрил този град — каза си той. — Всичко и всеки тук е зает енергично и шумно. Моите стари познати, които и наполовина не са умни като мен, са добре. Том Стефънс току-що е станал държавен подсекретар. Персън е сега директор на училище — издава гръцки трагедии и е кандидат за епископ. Колиър, научавам от вестниците, е напреднал. И Ърнест Малтрейвърс (но той беше малко талантлив) е станал известен. Аз, който струвам колкото всичките събрани заедно, не направих друго, освен това, че изхарчих половината от състоянието си, въпреки всичките си икономии. Обаче това трябва да има край. Трябва да погледна към най-добрия шанс, но тъкмо когато имам най-много нужда от неговата подкрепа, достойният ми чичо счита за благоразумно да се ожени пак. Хм, аз съм извънредно добър за този свят.“

Докато размишляваше така, той се срещна с висок господин, който държеше главата си изправена и изглежда не беше забелязал, че почти е спънал нашия отвлечен философ.

— Внимавайте, господине! Какво искате да кажете? — извика последният.

— Извиня… — започна другият кротко, но беше прекъснат.

— Боже мой, господине, действително ли тебе виждам?

— Ха! Лъмли?

— Същия! Как си, драги ми чичо? Не знаех, че си в Лондон. Аз съм тук едва от вчера. Колко добре изглеждаш!

— Да, аз съм доста добре.

— И си щастлив в новото си положение? Трябва да ме представиш на госпожа Темпълтън.

— Хм — каза Темпълтън с пресилена усмивка, — никога не съм мислил, че ще се оженя пак.

— L’homme propose et Dieu dispose — забеляза Лъмли Ферърс.

— Кротко, драго внуче — отговори важно господин Темпълтън, — тази фраза е малко светотатствена, аз съм човек от старото поколение, нали знаеш.

— Десет хиляди извинения.

— Едно извинение е достатъчно. Тези фрази са почти греховни.

„Проклето старо прасе!“ — помисли си Ферърс, но се поклони със смирен вид.

— Драги ми чичо, аз съм бил буен до сега, но с течение на времето идва умът. Под твое ръководство, надявам се на него и вярвам, ще стана по-умен и по-добър човек.

— Много добре, Лъмли — отговори чичото, — и много се радвам, и си се завърнал в отечеството си. Ще дойдеш ли да вечеряш утре с мен? Аз живея във Фулхам. По-добре ще направиш да си донесеш багажа и да прекараш няколко дни с мен. Ще бъдеш сърдечно посрещнат, особено ако можеш да минеш без чуждестранен слуга.

— О, драги ми чичо, не се безпокой, не съм достатъчно богат, за да имам чуждестранен слуга.

— Не е необходимо да си много богат — забеляза Темпълтън. — Седемстотин деветдесет и пет лири и десет шилинга годишно са достатъчни за човек да държи двама слуги, ако обича, но, за всеки случай, радвам се, че си пестелив. Ще се видим утре в шест часа. Довиждане.

„Уморително старче — измърмори на себе си Ферърс, — и не така сърдечно както по-рано, може би това се дължи на съпругата му — и той да извърши една неправда спрямо мен, ако има друг наследник. Трябва да се поинтересувам за това, защото без богатство по-добре да се върна и да живея в Париж.“

След това заключение Ферърс ускори хода си и скоро стигна в Симър Плейс. След още няколко минути беше в една библиотека, отрупана с книги и декорирана с мраморни бюстове и портрети.

— Господарят ми ще слезе веднага, господине — каза слугата, който го покани, Ферърс се облегна на едно канапе и започна да разглежда стаята с известна завист.

Тутакси вратата се отвори, и…

— Драги ми Ферърс! Как си? — беше набързо изказано поздравление.

След като няколкото по-обикновени въпроса отвориха път за по-общ разговор, Ферърс каза:

— Добре, Малтрейвърс. Ето че сме пак заедно тук, след толкова години. И двамата по-възрастни, разбира се, а ти, предполагам, по-умен от всякога. Във всеки случай, хората те считат за такъв, и това е всичко, което е важно по този въпрос. Как, човече, изглеждаш тъй млад както винаги, само малко по-блед и по-слаб? Но погледни ме. Аз не съм много повече над тридесетте, а изглеждам почти старец! Леността ужасно застарява хората.

— Лъмли, никога не съм те виждал да изглеждаш по-добре. И действително ли дойде, за да се установиш в Англия?

— Да, ако мога да се уредя. Но на моята възраст, и след като съм видял толкова много, живота на едно лениво, неизвестно момче не ме задоволява. Чувствам, че общественото мнение, което ненавиждах, започна да става необходимо за мен. Искам да бъда нещо. Какво мога да бъда? Не се тревожи, нямам намерение да ти съпернича. Ти познаваш страната си, кажи ми пътищата за издигане.

— Нищо друго, освен общественост, политика и богатство.

— Общественост, добре. Политика, може би подхожда, но богатство, драги ми Ърнест — ох, как копнея за една хубава сметка при банкера си!

— Добре, търпение и надежда. Не си ли наследник на богат чичо?

— Не зная — каза Ферърс доста тъжно, — старият господин се е оженил пак и е образувал семейство.

— Оженил се! За кого?

— Една вдовица, научавам. Не зная друго, освен че имала вече дете. Тъй че, виждаш, тя е тръгнала по един проклет път, да има деца. И, може би, докато стана на четиридесет, ще видя един цял рояк, чуруликайки, да отнася голямото състояние на Темпълтън!

— Ха, ха! Отчаянието ти изостря ума, Лъмли. Защо не вземеш пример от чичо си да се ожениш и ти? Намери наследница, ако ще трябва да се лишиш от наследството си!

— Разумно казано, и твоят съвет не трябва да се пренебрегва. Защото аз ще бъда богат. Хораций е казал: първата работа на новото поколение е да реши да бъде богато, а втората му работа е да размисли как да постигне това.

— Между другото, Ферърс, ти ще бъдеш мой гост.

— Аз ще обядвам днес с теб, но утре ще съм във Фулхам, за да бъда представен на леля си. Можеш ли да си я представиш? Неаполска рокля, златен ланец с очила, доста пълна и с папагал. Не подскачай, това е скица на въображението ми. Аз още не съм видял почтената си роднина със своите очи. Какво ще обядваме? Чакай да помисля, ти никога не си обръщал внимание на това.

Докато Ферърс бръщолевеше така, Малтрейвърс почувства, че се подмладява. Миналото с неговите приключения, бързо преминаваше през ума му. Двамата приятели прекараха заедно много приятен ден.

Едва на другата сутрин Малтрейвърс, размишлявайки върху различните разговори, които бяха водили, с едно неприятно чувство се увери, че мързеливата егоистичност на Лъмли Ферърс се беше превърнала в решителна и систематична липса на принципност, която вероятно щеше да го направи опасен и лукав човек, ако обстоятелствата го принудеха да действа.