Фън Дзицай
Унгарският велосипед

I

Мън Дафа отдавна мечтаеше за някакво такова неочаквано богатство, от което неговият живот, монотонен и изпълнен с лишения, изведнъж да блесне като крушка, в която е пуснат токът, богатство, от което неговата тъмна и скромна стаичка в миг да се изпълни с всичко, за което човек може да мечтае: да харчи, без да се притеснява, всеки ден да има достатъчно храна, да не трябва повече да бърчи чело, когато се тъпче по загубени ресторантчета с хем безвкусна, хем пресолена юфка, подправена със соев сос и сусамено олио; да си ушие няколко изискани костюма, да си купи нови кожени обувки и хубав часовник; тогава даже тъпканите с пари „братлета“, на които всички завиждат, ще започнат да го гледат със завист. Но къде да намери такова небивало богатство? Останал от малък без баща и майка и отгледан криво-ляво от леля си, която се беше поминала предната година от ревматизъм, той нямаше ни наследство, ни близки, от които да капне нещо, ни някой, който щедро да си развърже кесията за него. Щастливият случай като че се бе скрил през девет земи в десетата — и да го викаш, пак няма да дойде. Само една нощ преди четири годили бе намерил на улицата преполовена кутия цигари. Цигарите обаче бяха добра марка. Тъкмо запали и се канеше да си дръпне, но се усъмни, че в тях може да има отрова. В края на краищата ги захвърли по-надалече…

И така, чак докато веднъж след онази прословута Велика суматоха съответните органи не обявиха разпродажба на партида „безстопанствени“ велосипеди, та той успя да се свърже с човек, който му уреди унгарски велосипед марка „Диамант“ само за четиридесет юана. Това беше за него най-великото, най-щастливо и славно събитие в живота. Чувствуваше се почти като Наполеон след голямата победа с малочислена войска при Аустерлиц. Но великите личности си имат своите велики радости, а малките хора се радват на малките си удачи.

При покупката велосипедът беше потънал в прах, с олющен лак и целият в ръждиви петна. Добре, че нямаше нищо смачкано и основните части си бяха оригиналните. Но дребни повреди — колкото искаш: една трета от спиците бяха изпочупени и макар гумичките на предната и задна спирачка да бяха налице, липсваха поне десетина болта, нямаше я и капачката на звънеца. Навярно дълго време не беше каран, защото когато го избутваха, скърцаше и потракваше. Той дотътри колелото до завода и с помощта на един добър монтьор го почисти и смаза, допълни всички липсващи части — и неочаквано то придоби съвършено нов вид. Първоначално беше цялото в мръсотия и ръжда, но след измиването и смазването никелът блесна, черният лак засия и върху него ясно се открои емблемата „Диамант“ — с една дума, стана почти като ново. А ако го сложиш на по-сенчесто място, не може да се различи от току-що купено. Няколко специалисти по велосипеди от завода го поогледаха и заявиха, че сега цената му би била най-малко осемдесет юана. Тази оценка изпълваше сърцето му с наслада. Всяка вечер преди лягане той светваше лампата, любуваше се известно време на велосипеда и чак след това си лягаше, заспивайки необикновено сладко.

За съжаление всичко на този свят е преходно — добро или лошо, голямо или малко. И новата играчка, попаднала в нечии ръце като безценно съкровище, постепенно престава да се харесва и се превръща в нещо обичайно. Така и Мън Дафа започна да гледа на велосипеда просто като на вещ, за която е спестил някой и друг юан. А щастливото бъдеще, за което денонощно бленуваше, си оставаше все тъй през девет земи и изобщо не благоволяваше да се появи на хоризонта. Макар и да го беше взел евтино, велосипедът си оставаше една стара машина, а улицата беше препълнена с хора, каращи нови колела — какво толкова представляваше неговото! Освен това той ежедневно ходеше с него до работата и обратно, тъй че след време велосипедът се превърна в най-обикновено превозно средство, а съвсем не кой знае какво събитие в живота.

II

На отиване и на връщане от работа той винаги пътуваше по булевард Освобождение. Този булевард, прав като изтеглена с четка черта, преди половин век минавал през територията на четири чуждестранни концесии — френската, английската, американската и немската — и носел името Централна улица. Днес това беше главната магистрала, свързваща градския център с двете индустриални зони — край Глинената градска стена и Чънтанджуан. Всеки ден преди началото и след края на работното време тук се образуваше безкрайна, буйна и бързотечна река от велосипеди и други подобни средства за придвижване. Всякакъв вид звънци и клаксони, пронизващи ушите, припрени и подканващи хората — такъв беше шумът на тази голяма река. Ако се случеше внезапно някой велосипед да се обърне и да препречи пътя на другите малки и големи превозни средства зад него, то движението веднага се блокираше за не по-малко от половин час и срещу имената на безброй хора в списъците за явяване на работа, се вписваше закъснение. Но даже такъв един път не представляваше никаква трудност за велосипедист от класата на Мън Дафа. Той умееше да използува всяка пролука, въртеше кормилото, извиваше тяло, ловко лавираше ту насам, ту натам като змиорка и даже успяваше да се посъстезава с някой запален млад велосипедист, случил се в същата посока. Надеждният, послушен и бърз унгарски велосипед се превръщаше във верен другар, който му помагаше всеки път да изпревари другите, да стигне пръв до отклонението към Глинената стена и да хвърли горд поглед назад към задъхващите се далеч назад сразени пълководци.

Само дето такива състезания често будеха недоволните възклицания на други велосипедисти, а и бяха доста опасни: ако закачиш някой друг велосипедист в движение, то всички наоколо веднага падат. Най-опасно беше на кръстовището с пътя покрай околовръстната дига — от този напречен криволичещ път постоянно се вливаха велосипедисти и зимно време потокът от мъже и жени — много от тях без шапки и шалове, с коси, свободно развени от северния вятър — напомняше табун препускащи диви коне. Веднага щом те се влееха в общия поток, пространството между велосипедистите се уплътняваше до такава степен, че дръжките на кормилата се закачаха една за друга. Всички бяха нащрек. И само такива като Мън Дафа — ловки и бързи, или пък юноши, пълни с енергия и лекомислие, смятаха, че именно тук е арената за борба.

В онзи ден, когато за пореден път стигна до кръстовището с пътя покрай дигата, оттам изскочи велосипедист, който първоначално се движеше зад него, но скоро с едно завъртване на педалите го догони и се изравни рамо до рамо. Той почувствува, че онзи непрестанно гледа към него, и помисли, че е познат, но като се обърна настрани и го погледна, разбра, че го вижда за пръв път. Беше млад човек, облечен в обикновена широка работна униформа от груб памучен плат, с бледо чисто кръгло лице и макар че студеният вятър духаше насреща, изобщо не беше се зачервил. Тънките му вежди и хлътналите му очи изглеждаха напълно черни. Веднага щом погледите на Мън Дафа и непознатия се срещнаха, на лицето на онзи грейна топла, доброжелателна, вежлива усмивка и той поде разговор:

— Днес духа силен вятър, не се кара леко.

— И още как! — отвърна Мън Дафа, колкото да каже нещо.

Онзи не каза друго, мълчаливо въртеше педалите, но след малко пак заговори:

— А, твоят велосипед май е унгарски — „Диамант“?

— А? А, да.

— Такъв велосипед не се бои нито от вятър, нито от нагорнище — надеждна машина!

— Ами да!

— Ти май от доста години го караш?

— А? Ами да.

След тези безсмислени лаконични отговори Мън Дафа почувствува, че събеседникът му не намира думи да продължи разговора. Не че по природа Дафа беше неразговорчив — просто духаше силен вятър и само като си отвореше устата, студеният въздух нахлуваше право в корема, затова той реши да не приказва повече. Онзи също замълча и така — докато стигнаха до разклонението за Глинената стена. Мън Дафа зави на изток, а непознатият продължи направо — даже не си казаха довиждане. Срещнаха се и се разделиха като обикновени непознати спътници.

На другия ден, на път за работа, тъкмо при кръстовището с пътя откъм дигата, Мън Дафа отново срещна вчерашния човек. Понеже веднъж вече се бяха виждали, а и понеже онзи първи приветливо и някак спонтанно му се усмихна, той неволно също кимна с глава. Мън Дафа нямаше желание да пътува заедно с него, искаше да избегне чувството на неудобство, което изпитва човек, когато пътува дълго време с някой непознат. Но странно — когато нарочно караше по-бавно, онзи също не бързаше, забързаше ли — онзи също прибавяше ход. Той се ядоса, че не може да изфучи напред с велосипеда като изстреляно с ластик детско самолетче. Но точно в този момент спътникът му се обърна към него:

— Ти в трети стоманолеярен завод ли работиш?

— Аха! — потвърди Дафа, като се чудеше откъде можеше той да знае това.

Но човекът веднага поясни:

— Отзад на номера ти пише „трети стоманолеярен“, и затова предположих, че сигурно там работиш. Аз работя малко по-напред — в завода за медицинско оборудване „Червеногвардеец“.

Те не си казаха нищо повече и мълчаливо се разделиха на отклонението за Глинената стена.

Оттогава Мън Дафа често срещаше бледото лице с хлътнали навътре очи на симпатичния младеж. Постепенно свикна с него и не се стараеше да се освободи от компанията на случайно срещнатия придружител. Още повече, човекът спокойно, естествено и непринудено пътуваше с колелото си до него, подхвърляйки от време на време по някоя фраза, а от това дългият път по булеварда минаваше незабелязано. Така те всеки път научаваха по нещо ново един за друг. Той научи, че младежът е техник на неговите години, но имаше четвърти разряд и затова получаваше десетина юана повече. По време на разговорите и той започна да разказва разни подробности от своя живот.

— Как се казваш? — попита го той веднъж.

— Лан Далян — „лан“ като „синьо“.

— Я виж ти — ти си Лан Далян, а пък аз Мън Дафа — малките ни имена започват с един и същи йероглиф — „да“ — „голям“. И двамата не сме женени и сме на по двадесет и шест години.

— Така ни е било писано — да се сприятелим тук, на големия булевард.

Те се засмяха и не придадоха особено значение на тези думи.

Мина половин месец. Един ден, на връщане от работа, Мън Дафа видя пред себе си бавно и безгрижно движещ се велосипедист. От пръв поглед разбра, че този гръб му е познат. Догони го и се вгледа внимателно. Я гледай, каква среща — Лан Далян! Вече се свечеряваше и в къщите около булеварда един след друг, сякаш звезди по небето, светваха прозорците. Изведнъж Лан Далян предложи:

— Какво ще кажеш да отскочим до някое ресторантче отсреща? Бих хапнал нещо.

— А, не, аз…

— Ти нали си сам? Сигурно неведнъж ти се е случвало да вечеряш някъде навън след работа — и аз съм така понякога. Ако нямаш никакви ангажименти сега, дай да отскочим да си похапнем! — каза Лан Далян и думите му звучаха съвсем искрено.

— Не, не… — промърмори Мън Дафа. Лицето му изразяваше смущение на човек, който без видима причина е удостоен с награда и затова се чувствува като на тръни. В корема му обаче лакомото щурче вече подхващаше радостна песен.

В края на краищата Лан Далян успя да замъкне Мън Дафа в едно ресторантче. Той се отправи към тезгяха да види менюто и да поръча нещо, а Мън Дафа престана да се преструва, че иска той да направи това, намери свободна маса и седна да чака Лан Далян. Онзи не жалеше парите — какви ли не ястия не нареди на масата с щедра ръка: червени, жълти, солени, кисели, сладки, месни, постни… рибни — всичко имаше! А също греяна ракия и студена бира! Сред звъна на чашите, докато вкусните парченца пиле се топяха върху езика, а лютата горчица приятно гъделичкаше носа, през меката пелена на опиянението Мън Дафа гледаше своя нов приятел и чувствуваше, че сред неговите „братлета“, с които беше другарувал, нямаше друг толкова благороден и приятен момък, при това с толкова дълбоки, безкрайно черни и едновременно излъчващи светлина, блестящи и топли очи. Сърцето му се радваше, защото сега имаше такъв чудесен другар, който не жали пари за него. „Ще бъдем приятели за цял живот!“ — мислеше си Мън Дафа и току хващаше Лай Далян за ръката, сякаш беше смъртно уплашен да не би събеседникът му изведнъж да скочи и да избяга. Устата му беше изпълнена с алкохолни изпарения, а езикът, навит на руло, ломотеше нещо неясно:

— Отсега нататък ще се срещаме за по-дълго! Ще видиш какъв приятел е братлето ти Мън Дафа! Ако ти потрябва нещо от братлето Мън — само кажи!

Лан Далян се смееше все така лъчезарно. Двамата ядяха, пиеха и си говореха. Лан Далян попита:

— Дафа, харесва ли ти всеки ден да ходиш на работа с това старо унгарско колело?

— Харесва ми. Макар и да не е ново, не изпитваш никаква умора, като въртиш педалите. Не гледай, че е старо, веднъж като го минеш с парцал, ще светне. Аз… мен само дето ме мързи да го чистя.

— Ти май не една година го караш… — каза Лан Далян небрежно, като не беше ясно пита ли, или просто обяснява.

— Не. Право да ти кажа, купих го едва миналата година, по индивидуален купон. Казаха, че било безстопанствено — от склада за конфискувано имущество. Само за четиридесет юана. — Мън Дафа захапа една рибена глава със сладък сос, докато устните му се изкривяваха в доволна усмивка. — Какво ще кажеш, евтино, а?

Лан Далян го изгледа внимателно и попита:

— Ти разглобявал ли си го, след като го купи?

— Още не. Промих осите, смазах го, допълних някои липсващи части и карам, без много да му мисля.

Лан Далян се засмя и повече не спомена за велосипеда, смени темата. Двамата продължиха да ядат и пият. За страничните наблюдатели изглеждаха като близки приятели.

Дойде неделя. Времето беше наистина чудесно. Около десет часа сутринта слънцето вече печеше тъй силно, че бе нагряло и повърхността на масата — направо си се чувствуваше, че е настъпила пролетта. Мън Дафа тъкмо переше работните си дрехи. Вече от три месеца не бяха виждали вода и първоначалният им цвят не можеше да се различи. Тъкмо когато се беше разтъркал най-усърдно, на вратата на стаята му неочаквано изникна Лан Далян. Днес той не беше в работна униформа, а в тъмносив жакет с традиционна кройка, с разкопчана яка, и тъмносини панталони, безупречно изгладени. Тънък жълтокафяв шал свободно обгръщаше раменете му. В дрехите му нямаше нищо особено, а платът беше съвсем обикновен, но, кой знае защо, на него те стояха толкова естествено, че даже лицето му се беше изменило и като че изглеждаше още по-благородно.

— Гледай ти! Ами ти как ме намери, откъде разбра къде живея?

— Ама че си, нали ти ми каза! Днес и аз не съм на смяна и понеже нямам работа, дойдох да те видя.

— Тц-тц! Браво бе! — рече Мън Дафа и се зачуди дали ще трябва на свой ред днес да го почерпи с нещо вкусно за обяд. Стана да му подаде чашка вода, но Лан Далян сложи ръце на раменете му и го успокои:

— Пери си дрехите, не ми обръщай внимание, аз ще поседна за малко.

Като каза това, той се огледа и седна на една пейка в ъгъла на стаята, до която беше паркиран унгарският велосипед. Лан Далян разхлаби шала си и сякаш случайно сложи ръце на кормилото. Както си говореше с Мън Дафа, уж съвсем небрежно прекара велосипеда напред-назад, врътна колелата, опипа гайката, която държеше седлото, и прекара пръсти по рамката.

Той изчака Мън Дафа да си изпере дрехите и да ги простре навън, след това да изхвърли и мръсната вода и го посрещна с цигара в уста. Почерпи и него. Мън Дафа я взе и погледна марката — „Феникс“ — луксозни цигари с филтър. Обикновено той можеше да си позволи само евтините, люти и силни цигари „Бой“, а сега, захапал еластичния филтър, поемаше ароматния дим, изпитвайки неописуемо удоволствие. Това удоволствие скоро прерасна в благодарност към неговия приятел.

Лан Далян си дръпна от цигарата и тихо каза:

— Дафа, имам една молба към теб, не знам дали е редно да те питам.

— Каква молба? Какво говориш! Само недей да мислиш за братлето си като за чужд човек, казвай какво има!

— Как да ти кажа… — Лан Далян си дръпна от цигарата, пусна дим, изчака малко, все едно, че му беше трудно да отвори уста, и най-накрая каза: — Не ми харесва да карам велосипеди наше производство и винаги съм си мечтал за някой вносен, а най-вече за унгарски, марка „Диамант“. От година-две търся такъв велосипед и все не мога да си намеря…

При тези думи Мън Дафа се наежи — дали пък събеседникът му не иска да се възползува от ниската цена, на която беше купил велосипеда. Той тъкмо се канеше да прекрати разговора, когато изведнъж Лан Далян, все едно, че беше прочел мислите му, бързо добави:

— Изслушай ме. Хареса ли ми нещо — не жаля парите. Ние сме приятели и аз нямам намерение да се възползувам от това, за да го купя по-евтино. Ако се съгласиш да ми го продадеш, аз не мога да ти го платя по цената, за която си го купил. Ще ти дам сто и двадесет юана — така и ти ще можеш да си купиш нелош нов велосипед.

— Какво? Сто и двадесет? — стъписа се Мън Дафа. Той не подозираше, че по света все още има хора, които с такава лекота си пръскат парите. От раз — сто и двадесет юана — три пъти повече, отколкото беше платил. Няма що — богатите хора са щедри, оправят се леко в сделките и умеят да се държат с достойнство! Със сто и двадесет юана в ръката — от тях най-много за сто ще може да си купи на старо от пазара някой добре поддържан велосипед марка „Червено знаме“ или „Летящ гълъб“, нека да е по-тежък, но пак ще спести двадесет-тридесет юана. Често ли се случва на човек да му паднат толкова пари? Той беше много радостен, но се правеше, че му е неудобно, че не може току-така да приеме предложението.

— Не му мисли толкова! — Лан Далян беше прям. — Взимаш си служебното удостоверение или домовата книга, отиваме в някой оказионен магазин и оформяме препродажбата. Парите са в мен, Мън Дафа се поопъва още малко, но в края на краищата подкара велосипеда след другаря си.

С оценяването на велосипедите в магазина се занимаваше един шишко, който се задъхваше от тлъстина. Въпреки че беше като трупче, той все пак се наведе да прегледа осите, след което пъхтя сума ти време. Но проницателният поглед и невъзмутимото му лице го издаваха, че добре разбираше от работата си. След не повече от шест-седем погледа към велосипеда той съобщи, че струва не повече от осемдесет юана. А освен това постоянно хвърляше многозначителни погледи към купувача — Лан Далян, — за да му даде да разбере, че партньорът му го мами — иска да измъкне от него твърде много пари за такъв старомоден, попрехвърлил годините вносен велосипед. Мън Дафа веднага започна да нервничи:

— Ние така сме се условили — сто и двадесет юана — каза той. — Вие само трябва да оформите покупко-продажбата.

Шишкото погледна сурово:

— Младеж — каза той, — покупко-продажбата си е ваша работа, но ако я оформям аз, то цената ще е справедлива. Сто и двадесет юана? Че нали като добавиш още двадесет-тридесет отгоре, ще можеш да си купиш чисто нов велосипед. Като те гледам — десет-двадесет години да имам повече от теб — ама и ти не си малък! Трябва да разбираш, че така не може. Кажи ми честно, ти колко пари би дал за такъв старец с изпопадали зъби?

Мън Дафа целият пламна след тези поучения. Беше го яд и гореше от желание да спори. Лан Далян обаче го дръпна за куртката и му смигна да не се репчи повече, а после се обърна вежливо към дебелия:

— Моля ви, гледайте си спокойно работата. Ние пак ще обсъдим цената и ще ви потърсим по-късно. Много ви благодаря!

Без да каже нищо, дебелакът обърна туловището си като бирена бъчва и се отдалечи.

Лан Далян се обърна към Мън Дафа:

— Не ставай глупав! Защо е нужно да спориш с него? Пословицата гласи: „Хубавата стока си чака познавача.“ Той не е познавач, какво ще спориш с него. Аз мисля така — оформяме покупко-продажбата за осемдесет, а останалите пари ще ти дам на ръка. Какво ще кажеш? Ако си съгласен, давай тук колелото, домовата книга и служебното удостоверение — аз ще оформя всичко, без теб. По-добре да не се появяваш пак там, че ще вземеш да спориш и ще развалиш работата.

Мън Дафа хвърли поглед към Лан Далян и убедил се в искреността му, каза:

— Добре! — Той се страхуваше да не изпусне тази златна възможност, затова се съгласи да го пусне сам.

Лан Далян отиде да се разбере с шишкото. Онзи бързо оформи сделката и не след дълго му връчи квитанцията и парите. Междувременно беше станало време за обяд и Лан Далян пак покани Мън Дафа в близкия ресторант с кухня от провинциите Дзянсу и Фудзиен.

Заведението беше от класа, а ястията — много по-изискани от миналия път. В тази обстановка и с това настроение всичко беше като на тържество. На масата Лан Далян извади портфейла и даде на Мън Дафа четири банкноти по десет юана. Мън Дафа известно време се преструваше, че няма да ги приеме, но най-накрая все пак ги взе. После и двамата излязоха от ресторанта. Мън Дафа, с джоб, издут от парите, с корем, пълен с месо и вино, и със сърце, преизпълнено от щастие, стисна признателно ръката на Лан Далян за довиждане. Лан Далян скочи на преминалия в негова собственост унгарски велосипед, обърна за сетен път своя озарен от лъчезарната усмивка лик, след което буквално отлетя нанякъде. Той се чувствуваше толкова сигурен и караше толкова бързо, сякаш това винаги е бил неговият велосипед.

Същия следобед Мън Дафа се сдоби от пазара за стари колелета с нов велосипед „Червено знаме“, по-тежък — осемдесет процента запазен — чийто черен лак лъщеше много по-силно от този на унгарския. Купи го само за деветдесет юана и му останаха тридесет на ръка. Тази вечер лампата му свети до късно. Той седеше на кревата, пушеше, гледаше новото си колело и броеше падналите от небето банкноти, докато най-накрая клепачите му не започнаха да се слепват. Чак тогава загаси и си легна. В този момент беше убеден, че щастието му най-накрая беше достигнало апогея си. Ала това щастие беше внесъл в живота му щедрият Лан Далян. Той схващаше, че в момент на порив човек най-лесно може да се окаже изигран, и едва когато всички изгоди и щети улегнат постепенно в сърцето му, може правилно да прецени — какво печели и какво губи. Следователно — трябва да се възползува от ентусиазма и благородните чувства, обзели Лан Далян в началото на новата им дружба, и преди още да се е опомнил, здравата да го изиграе още няколко пъти. Мън Дафа се зарече на другия ден, като се срещне с Далян, обезателно да се поинтересува за адреса му и сам да почука на вратата му.

Кой знае защо обаче, след този ден той нито веднъж повече не срещна Лан Далян на пътя. Ден, два, седмица, две седмици, месец, два месеца — Лан Далян никакъв го нямаше… Нима и той бе изчезнал внезапно като късмета му — когато най не го чакаш, току се появи, а после пък най-ненадейно изчезне. Като птичка, прелитнала пред погледа ти — колкото и да са ти остри очите, колкото и да са ти бързи ръцете — най-многото някое перце да отскубнеш…

Когато от тридесетте спечелени юана бяха останали вече броени пари, Мън Дафа се събуди внезапно една нощ и повече не можа да заспи — в главата му се въртеше странната история с покупката на велосипеда, с продажбата му, случайната среща с Лан Далян и внезапното му изчезване. Той се опитваше да стигне до сърцевината на цялата история, но все повече долавяше в нея някакъв странен вкус. Докато се питаше и си отговаряше, внезапно го осени една твърде неприятна идея. Обзет от страх, той не се осмели да продължи размишленията си, а само неволно възкликна:

— Както излиза, май повече няма да го видя!

Тайната той скри в сърцето си и не разказа за нея никому. Но тя беше като червейче — извиваше се на всички страни, глождеше до болка и ставаше все по-непоносима. Най-накрая не издържа и я сподели с един колега от неговия цех, заслужаващ доверие и сравнително схватлив. Колегата му изслуша историята с безпристрастието на страничен наблюдател, след което внезапно го тупна здравата по рамото:

— Честито! Минали са те, Дафа!

— Как?! — попита той, макар дълбоко в себе си да беше разбрал вече всичко.

Когато нечие съмнение бива потвърдено от страничен човек, то се превръща в твърдо убеждение.

— В рамката на унгарското колело сто на сто е имало скрито нещо. Защо иначе оня мазник с фамилия Лан се е потулил? Както разбирам — не е глупак, за да плати такава висока цена за твоето старо колело. Къде ти беше здравият разум? Как не си се досетил?

— Аз… ех! Стига за това! Кажи по-добре какво може да е скрил в тая рамка? — попита пребледнял Дафа.

— Ами какво да ти кажа — бижута някакви сигурно, злато или пък спестовна книжка, диаманти, банкноти — всичко може да е имало. Усещам, че тоя мръсник само ще да е бил някой богаташ. При обиска на къщата му в началото на Великата културна революция е скрил нещо в рамката на колелото. След това обаче и то било конфискувано или пък се е запиляло някъде. Той го търсил навсякъде и случайно забелязал, че го караш ти. Лепнал се е за теб, а после като е видял каква си циция, набутал ти голяма сума пари и офейкал. Само така е било, няма грешка. Туйто! Патицата ти е изхвръкнала направо измежду зъбите! Но ти не унивай — размърдай си мозъка! Кой знае, може пък и да забогатееш!

Край! Може би единственият случай да забогатее в живота току-що му се беше изплъзнал от ръцете. „Глупак!“ Той вдигна празната си, останала без нищо длан и звучно се плесна по врата.

III

В разгара на своите душевни терзания Мън Дафа ненадейно се сети за една история. Имало едно време рибар, който по цял ден седял на брега на реката, хвърлял въдицата и си мечтаел как някой ден ще дойде голяма златолюспеста риба с червена опашка и ще клъвне примамката му. Ала минали двадесет години, а старецът чакал ли, чакал, на брега на реката. Плувката така и не помръдвала — била като изсъхнало, мъртво клонче. Дните отминавали, кукичката ръждясвала, а на примамката не обръщала внимание не само рибата, но даже и гладните раци я подминавали. Но ето че един прекрасен ден рибата доплувала — невъобразима, с огромни размери, преливаща с всички цветове на дъгата! С едно движение налапала тя и стръвта, и кукичката. Рибарят обаче спял и нищо не почувствувал, а когато се събудил, рибата вече преспокойно се отдалечавала. Той успял да забележи само последния мах на грамадната й като весло опашка и дълбокия водовъртеж, в който изчезнала. Хвърлил въдицата отново, но не хванал нищо повече. Само лек дъх на риба витаел над голата кукичка… Мън Дафа се чувствуваше точно като онзи рибар.

Той съжаляваше, окайваше се и тънеше в терзания! Най-напред отиде в завода за медицинско оборудване от южната страна на Глинената стена и попита за Лан Далян, но се оказа, че там няма такъв човек. Разбира се, можеше да отиде в оказионния магазин, да намери онзи шишко, който оформи препродажбата, и по квитанцията да открие следите му, но как да обясни причината на разследванията си? Оставаше му само да продължава издирването тихомълком.

На отиване и на връщане от работа, сред тълпите около кината след прожекция, из ресторанти, магазини и сергии — навсякъде сред хорските сборища търсеше той онзи човек, онова колело, онези скрити в него скъпоценности. В почивните дни от сутрин до вечер се разхождаше навън, обикаляше всички малки и големи паркове на града, блъскаше се из най-оживените места в центъра, оглеждаше се наляво и надясно, докато не го заболяваха очите от умора. А късите му крака заякнаха като железни пръти. За първи път се вглеждаше така внимателно, с такъв интерес във външността на всеки човек и започна да усеща колко богати и разнообразни могат да бъдат всъщност човешките лица — стотици и хиляди различни чешити. И тъй, година след година той продължаваше да търси със същата упоритост. По-настойчиво, отколкото някога самият Пърсивал е търсил своя съд, търсеше той Лай Далян, с чувството, че не може да живее, ако не го намери.

След четири години случайно забеляза сред оставените до Нармага велосипеди един унгарски, марка „Диамант“, твърде приличащ на бившия негов. От радост сърцето му едва не изхвръкна от гърдите. Доближи се, разгледа го внимателно. За момент даже не смееше да повярва, че това е именно неговият велосипед. Бяха минали вече четири години, а старата вещ трудно се разпознава, да не говорим, че с течение на времето един износен велосипед доста изменя първоначалния си вид. Трябваше да изчака малко и да види Лан Далян ли е собственикът на колелото. Затова застана на тротоара срещу паркинга и впери поглед във велосипеда. Цели два часа минаха в очакване, но така и никой не дойде да си го прибере. Денят беше наистина горещ, а и сянка отникъде не падаше. Мън Дафа започна да се чувствува като изоставен прът за знаме, щръкнал самотно под палещото слънце. Така го напече, че и потта му сякаш се изпари, виеше му се свят, устата — пресъхнала, ако продължаваше така, сигурно скоро щеше да избухне в пламъци. Затова отскочи набързо до най-близкото заведение за студени напитки и си купи един сладолед на клечка. Докато се върна със сладолед в ръка на мястото си обаче, някой вече беше взел велосипеда.

Така беше изпуснат и последният шанс за възвръщане на загубеното. Този път ударът не беше от леките. Най-големият му враг беше постепенната загуба на надежда, бавното умиране на всички негови стремежи и очаквания. Вече си мислеше, че дори и да намери Лан Далян, не ще може да направи каквото и да било, ако онзи не си признае, че е бил скрил нещо в рамката на колелото. При тази мисъл целият му плам стремително гаснеше.

Времето е като водата, способно е полека-лека и най-гъстото да размие, и най-желаното да превърне в нещо обикновено. И все пак винаги когато караше колело и срещнеше някой, чийто силует поне малко му напомняше Лан Далян, Мън Дафа извръщаше кормилото, догонваше го и внимателно го оглеждаше — дали пък няма да се окаже онзи, когото търси? Но всеки път се припознаваше и това само правеше още по-непоносимо бремето на неговото самосъжаление и отчаяние.

IV

И ето го вече Мън Дафа на тридесет и пет, все още ерген, но я кара къде по-добре — достигнал е втори разряд и с премиалните месечният му доход надхвърля седемдесет юана. При което и марката цигари, които пуши, и качеството на храната в чинията му вече са над средното ниво. Но, както се изразява самият той, отвори му се „апетит за пари“, тъй че, естествено, не бе успял да натрупа кой знае какви спестявания, за да си мисли за нещо като женитба и деца. Що се отнася до унгарския велосипед, за него мислеше съвсем рядко, тъй като това беше нещо, при което умуването нямаше да помогне.

Веднъж, както се разхождаше по улицата, някой го тупна леко по рамото. Огледа се — нещо в човека му се стори познато и той неволно трепна. А онзи се усмихна и каза:

— Не ме ли позна? Ами Лан Далян!

— А, Лан Далян, да, да точно така! — Само като съзря особената му, открита и топла усмивка, той веднага разбра кой е.

Доста се беше изменил за десетте години — понапълнял, както се полага на човек в средна възраст, бледото и слабо лице се беше закръглило и покрило с руменина, кожата блестеше, а контурите на овала се бяха позагладили, но дълбоките му очи все още излъчваха вглъбеност и спокойствие. Дрехите му както и преди бяха чисти, спретнати, но съвсем не изискани. Дафа възкликна: „Ай-я“, и не можа да се сдържи здраво да стисне протегнатите ръце на събеседника. Човекът, в безуспешно търсене на когото за десет години и железни подметки можеше да изтърка, изведнъж бе застанал пред него, покритата с пепел надежда наново се разпалваше. Ръцете му придобиха нова сила. Те като че стискаха онова безценно съкровище, смъртно уплашени, че то пак ще им се изплъзне.

— Ти… ти… ти…

Той не можа да изрече нищо повече. Далян пак се усмихна.

— Ти май през цялото това време си ме търсил? — каза той и после добави с увереност: — Да, търсил си ме навсякъде и не си ме намерил!

— Аз, аз наистина те търсих, но в завода за медицинско оборудване „Червеногвардеец“ се оказа, че няма човек с твоето име.

Далян се засмя, а това, което изрече, още повече обърка Дафа.

— Да. Ти не можеше да ме намериш. Аз не се казвам Лан Далян и не работя в завода за медицинско оборудване „Червеногвардеец“. Колкото до това къде живея, то е съвсем наблизо. Ако нямаш сега някаква работа — заповядай на гости. Имам да ти кажа някои неща.

Мън Дафа тръгна след него като насън. Минаха две пресечки, завиха в третата, влязоха през двукрила желязна порта с орнаменти и се озоваха в малко, спретнато дворче, посипано с жълт пясък. По краищата му бяха посадени няколко храста с блестящи зелени листа, а по средата минаваше пътечка, настлана с каменни плочи, извеждаща към изящна къщичка в японски стил със стръмен червен покрив.

Далян въведе Дафа в една стая. Макар и с нисък таван, тя беше просторна. Прозорец с арка гледаше към дворчето, а през него нахлуваха обилно слънчеви лъчи и изпълваха помещението със светлина. Первазът беше целият отрупан с различни цветя и треви, чийто аромат действуваше опияняващо. Дългите стебла на орхидеите се спускаха надолу от високо окачена саксия и някои от тях почти докосваха пода. Напряко пред прозореца беше поставено голямо старинно писалище за двама души един срещу друг, на което лежаха купища книги, списания, ръкописи, писма, както и шишенца за туш, бурканче с лепило, четки и съдче за четки… По четирите стени имаше големи шкафове, претъпкани с грижливо подредени книги. Имаше и няколко стола за гости, но ги нямаше общоприетите мебели като канапе, масичка за чай и лампион, които обикновено хората обичат да слагат вкъщи. За Дафа всичко в тази стая беше ново. Сред атмосферата на уединение и духовност, създавана от безкрайните редици книги, той изпитваше някакво необяснимо вцепенение, разбираше, че той и собственикът на дома са коренно противоположни хора, две съвсем различни създания.

Онзи го покани да седне, почерпи го с чашка ароматен чай и хубава цигара, след което се отпусна върху голям кръгъл фотьойл от срещуположната страна на писалището и го попита:

— Ти нали подозираше, че отмъкнах велосипеда с измама?

Прямотата на въпроса завари Дафа неподготвен.

— Аз?

— Не подозираше ли, че в него е било скрито нещо?

Този въпрос беше още по-прям от предишния и Дафа не намери думи да отговори, а само размаха ръка:

— Аз? Не! Не! Нищо подобно!

— Не е вярно, съмнявал си се. Ти със сигурност си помислил, че колелото е било мое, а в началото на Великата културна революция, когато са ми конфискували имуществото, аз съм скрил в него някакви скъпоценности, но после конфискували и него, че навсякъде съм го търсил и като съм те видял да го караш, нищо друго не ми е оставало, освен да ти го отмъкна. Така ли е?

Когато този тъй наречен „Лан Далян“ стигна дотук, от устата му се откъсна лек смях, но после той пак стана сериозен и произнесе отчетливо:

— Бил си напълно прав. По време на културната революция на мен действително ми конфискуваха имуществото и аз наистина скрих нещо във велосипеда…

— Наистина ли! — Веждите на Дафа се бяха вдигнали високо.

— Наистина. Но после ми конфискуваха и него и аз реших, че всичко е свършено, и кой да предположи, че за щастие ще се срещнем с теб. Преди да се видим за първи път на пътя, аз вече те следях от половин месец. Но дори след като се запознахме, аз не смеех да бъда сигурен, че това е именно моето колело. И чак после, когато ти дойдох на гости, успях внимателно да го разгледам и със сигурност да се убедя в това. Веднага щом го купих от теб, същия ден измъкнах седалката и видях, че всичко е на мястото си — нищо не липсваше…

— Ох…

Онзи пак се развесели и обясни:

— Днес тези скрити скъпоценности са общо достояние. Аз тъкмо се канех някой ден да намина към теб, но ето че се срещнахме ненадейно. Аз — тук той направи пауза, а после добави с радост в гласа, — аз реших да отделя част от тях и да ти ги подаря.

Това беше като гръм от ясно небе за Дафа и той, несъзнателно напрегнал краката си, едвам не скочи от стола. „Как? Нима на този свят наистина е възможно да загубиш спечеленото и после пак да го получиш обратно? Не става ли така само в романите? И нима този човек е толкова великодушен, че да отдели част от своята собственост за мен — почти непознатия, случаен приятел?“ Беше крайно смутен, а и не му се вярваше, но безумната радост, която не можеше да задържи в сърцето си, се отрази на лицето му.

— Ама ти защо, моля ти се… — неволно заговори той с тон на човек, когото ще даряват.

— Не, аз държа да ти ги подаря. Но първо искам да ти се извиня, че когато купих от теб колелото, те излъгах. За тридесет години живот ти си първият човек, когото съм излъгал. Но беше наложително, имаше определена причина и ти скоро ще я разбереш.

— Моля ти се, няма нищо. — Дафа беше станал и по всичко личеше, че чака да си получи наградата.

По лицето на човека заигра лека усмивка и в нея имаше някакъв труднопостижим смисъл. Той се изправи, извади от шкафа нещо правоъгълно и чисто ново и го постави на масата. Дафа реши, че ще са някакви бижута, защото предметът му напомни за пъстрите кутийки, обшити с копринени и ламени нишки, където обикновено се съхраняват такива скъпоценности. Но като се вгледа по-добре, откри, че всъщност бяха няколко нови дебели, книги.

— Какво е това? — Той не разбираше защо слагат пред него тези книги.

— Първо ги разгледай — предложи му онзи. Гласът и усмивката му оставаха все тъй топли.

Той повъртя в ръцете си тези ни най-малко неприличащи на скъпоценности книги и реши, че в тях се крие някаква тайна. Скоро обаче се убеди, че те не се отличават с нищо особено и че просто са няколко току-що отпечатани книги. Започна да ги прелиства и от тях замириса на свежа хартия и печатарско мастило. Едната се наричаше „Буен огън“, другата — „Слънцето ще изгрее на разсъмване“, а третата — „Сълзите на силния“. Имаше и един сборник стихове — „Паметна бележка за бъдното“. Под всички заглавия стоеше името на един и същи автор — Лан Тиен.

— Лан Тиен е моето истинско име.

И човекът, който най-после разкри истинското си име, му разказа цялата истина от началото до края.

— Това са нещата, които някога бях скрил в рамката на унгарския велосипед.

— Какво? — учуди се Дафа. — Не е възможно! Ти нали каза, че били скъпоценности?

— А нима не са скъпоценности? — Насочил към него пламтящия си поглед, Лан Тиен започна бавно да приповдига завесата над тази история. — Искаш ли да научиш съдбата на тези книги? Ще ти я разкажа. В годината, когато се започна Великата културна революция, аз, както и ти, бях на двадесет и три години. До този момент още почти нищо не ми беше ясно, а внезапно налетелият ураган промени всичко наоколо — от цялото общество до най-малкия дом и всяко човешко сърце. Бурните житейски промени отново подлагаха на изпитание всички. Със суровата мярка на отминалите военни години отново се претегляха мислите, стремежите, вярата и нравствеността на всеки от нас. Тогава станах свидетел на това как някои страдаха и желаеха единствено страданията по-скоро да свършат, как други сваляха своето бреме върху чужди плещи, как трети се отказваха от убежденията си; но имаше и такива, които си оставаха изпълнени с надеждата за светло бъдеще. Имаше хора, които мислеха само за своите изгоди и щети, загрижени единствено какво губят и какво печелят, но имаше и такива, които живееха с болките на страната, със страданията на народа и те закаляваха сърцата им. Моят дом беше разбит, но вярата ми не беше съкрушена. Понятието „народ“ отдавна вече се беше превърнало в куха фраза, но ако наистина умееш да вникнеш в сърцето на всеки отделен човек, да разбереш неговите мисли, стремежи и мечти, тогава за теб тези безброй сърца ще се съберат в едно и ще видиш, че народът — това не е нещо безформено, а реална, осезаема сила, на която не може да се противостои. За да не се разиграе подобна трагедия и с нашите потомци, за да не се случват в историята повече такива болезнено остри обрати, трябва ние, нашето поколение, да се извисим над личните радости и тревоги, над любовта и ненавистта и да гледаме реалния живот право в очите, от високата точка на нашето време, да извлечем от миналото уроци, които ще са от полза за бъдещето. Ето защо през онези една-две години аз правдиво записвах всичко, което чувах и виждах, всичко, което чувствах. Знаех, че ако някой случайно разбере за това, ще пострадам не само аз, но и моите родители, близки. Затова измислих един добър начин — записките си криех в тръбата под седалката на велосипеда. Кой можеше да допусне, че хората от учреждението на баща ми, изпратени да изнесат описаното при конфискацията имущество от нашата къща, по грешка ще отнесат и велосипеда ми. Обърнах всичко, за да разбера къде е изчезнал, тъй като истинските мисли и чувства, всички подробности, които бях записал, бе твърде трудно да се припомнят след време. Голяма част от суровия материал, влязъл в тези книги, е именно от записките, които бях скрил тогава в колелото…

— Ама, ама… как може така? — Развръзката на цялата история не се хареса на Мън Дафа, а и той за нищо на света не би могъл да разбере действията на този човек — трудно му беше да повярва във всичко това.

— Не ти ли се вярва? Добре, сега ще ти дам да видиш…

Изричайки това, Лан Тиен се обърна и извади от шкафа голям книжен свитък, а когато го разгъна, се оказа, че той се състои от дълги и тънки, плътно навити ивици пожълтяла хартия, при това по тези от външната страна още личаха ръждиви следи от допира с вътрешността на тръбата. Дафа облещи очи.

— Разбира се, за тези десет години аз съвсем не съм написал само това. Но и то свърши работа. Виж… — Лан Тиен посочи с ръка към масата, зениците му блеснаха, а гласът му се извиси и леко затрептя от вълнение: — Виж този куп писма. Пращат ми ги развълнувани читатели от всички краища на страната. Някои от тях наистина могат да те разплачат. Не е ли това най-високото свидетелство за цената на моя труд? Разбира се, за някои подобно нещо може да няма стойност, но за мен тези писма са по-ценни от всички съкровища. Те свидетелстват, че през десетте години, пълни с мъка и обиди за всички, аз не съм пропилял безцелно младините си, не съм си губил времето, не съм изменил убежденията си под натиска на живота, не съм изгубил интереса си към него, не съм живял само с днешния ден, не съм се поддал на усещането за безнадеждност, на душевния упадък. Но колко трудно ми беше да работя тогава… Да живееш в тайна, да не смееш да мечтаеш и за капка слава и да си готов да прекараш тези безкрайно дълги дни в безпросветна нощ, да се радваш на това, че си надеждно скрит и че никой нищо не знае, да съзнаваш, че цял живот трябва да мълчиш като ням… ето защо купих твоя велосипед и ние с теб повече не се срещнахме. През цялото това време съм вярвал, че мълком върша нещо полезно за моята страна и за народа. Човек само тогава може да се чувства щастлив, когато вярва, че животът му има смисъл. Така погледнато, истинското богатство на този свят е духовната пълнота. Съгласен ли си?

Даф слушаше, без да разбира напълно смисъла на тези думи.

Внезапната, съвсем невероятна развръзка го плашеше, объркваше и обезнадеждаваше. Пламенните и въодушевени слова на Лан Тиен го караха да усеща, че тях двамата ги дели дълбока пропаст. Бяха връстници, появили се по едно и също време на този свят, но поели по два съвършено различни пътя. И двамата са се стремели към едно и също нещо — богатство. За него самия то беше злато и сребро, ядене и пиене, небивали съкровища, а през онези ужасни години човекът се крил и рискувайки живота си, се стремял към нещо друго. Към някакво безкрайно обилно, обширно по смисъл, принадлежащо на цялото общество богатство… Двамата бяха прекарали цели десет години в мъчителни търсения и днес — в ръцете на единия богатството бе разцъфнало и дало плодове, а на другия ръцете така и си останаха празни.

Когато за пръв път от деня, в който се беше родил, проумя тази житейска истина, Дафа почувствува, че повече не може да седи до този човек.