Дън Йоумей
Опустошеният храм

Встъпление

Лотосовата планина е нещо като патриаршеска обител на една от чан-будистките школи^[1]. Още от времената на династията Дзин^[2], в течение на различни епохи, по предния и задния й склон са били строени и достроявани общо девет скални храма и осемнадесет манастира с три хиляди статуи на светци, а освен тях — каменни релефи, стенописи и рисувани тавани — гледка действително внушителна и великолепна. През последните години на династията Цин^[3] дошъл висш японски духовник на поклонение при патриарха и поднесъл в дар пълното будистко писание — прочут в страната и зад граница книжовен паметник. С един замах Великата културна революция изпрати бодхисатвите^[4] в нирвана и предаде сутрите^[5] на изпепеление. Останаха само три монашески килии и страничното крило от един храм на билото на планината. След подема на туристическото дело намери се човек именно в този храм на билото да отвори павилионче за чай, а при случай да дава и легла за пренощуване на туристи. Името му бе Инкун^[6], някогашен монах. През културната революция слязъл от планината и няколко години изкарал като член на селската комуна, а сега се беше върнал да продава в храма чай. Основната част от приходите той предаваше в бригадата и наесен се включваше в бригадния списък за зърнени дажби. От тази гледна точка още си беше като комунар. А по зида на страничното крило на храма бе разлепил няколко ивици червена хартия с надписи „Амитуофо“, „Буда на Вечното дълголетие“, „Бодхисатва Дочуваща мирския зов“, „Бодхисатва Велики вседържител“^[7], под табелките беше поставил кадилници за благовония и касички за пожертвувания. Щом дойдеха хора да палят благовония, все се случваше и някой да хвърли в касичката пара (тъй като днес тибетски или алоеви благовония не могат да се купят, те бяха заменени с ухаещи на роза пръчици, които се палят за санитарни цели или за прогонване на комари, а парите си бяха напълно годни монети на Народната банка). Тези пари не отиваха в бригадата, а биваха ползувани изцяло от Инкун. Оттук погледнато, той като да си беше и монах. Изобщо — хем мирянин, хем монах, а и малко тралала. Но слабоумието на този духовник не причиняваше притеснения никому и в бригадата много-много не му придиряха.

В благото утро на един щастлив ден от втория летен месец^[8] на 1980 година откъм подножието на планината се зададе джип марка „Пекин“. От него слязоха двама мъже и две жени и пожелаха да пренощуват в храма. Инкун кимна неколкократно с глава, скръсти ръце пред гърди и въведе гостите в монашеската обител. Тези четирима души бяха: У Дачън, завеждал до Великата културна революция градското управление „Пропаганда“, понастоящем съветник в центъра на провинцията, Шао Лянин, до Великата културна революция подчинен на завеждащия У, понастоящем началник на градския отдел за паметниците на културата, У Байлин, дъщеря на У Дачън, студентка във Факултета по журналистика на един известен университет, а така също и жената шофьор от таксиметрови превози, с неизвестна фамилия.

Инкун, беловлас, но с младенчески лик и чисти сетива, съвсем не бе оглушал и ослепял за суетата и илюзиите на мирския прахоляк. Като наблюдаваше скритите погледи, разменяни между младежа и девойката, той стигна до заключение, че житейските съдби на Шао Лянин и У Байлин ще да се преплитат. Но подобни неща не засягат един монах. Той поднесе чай, а после поведе всекиго към съответната квартира. Двамата мъже бяха настанени в северния край, двете дами — в южния, а той самият съобщи, че се оттегля, след което пое към килията си. Макар това да бе чанска обител, Инкун не принадлежеше към школата Чан, той към никаква школа изобщо не принадлежеше — това, което знаеше, бе да сади зеленчук, да събира съчки, да премита, да пали благовония, да долива светилника, да бие клепалото. Посред нощ трябваше да припали благовония, та легна по-рано. Да седи във вглъбение, също не умееше.

Студентката

Главно действуващо лице сред четиримата беше студентката. За лятната ваканция У Байлин имаше задание да напише репортаж. Тя се бе спряла на заглавието „Записки за опустошаването на Лотосовата планина“. Честите въздишки на баща й по повод разбиването на културните паметници в Лотосовата планина бяха породили у нея желанието да изложи пред света този печален случай. Случаят бе прост. При акция за разбиване на „четирите старини от група хунвейбини, заблудени от демагогията на «четворката»“^[9], една световноизвестна забележителност на будистката култура е превърната в пустеещи хълмове и диви чукари! Идейната насока на темата е ясна, ходът на събитията — известен, остава само да се подплати с детайли, да се добави емоционално присъствие — и материалът е готов.

А имаше и този момент, че докато учеше в партийната школа на провинциалния център, Шао Лянин често се отбиваше у тях да навести старото си началство. И У Дачън, и съпругата му бяха с много добри впечатления от този мъж, а Байлин сама виждаше, че Шао Лянин е умен, привлекателен, порядъчен и честен. Макар да беше поне десет години по-възрастен от нея, тя все пак бе взела решение да развива чувствата си към него. Така че и за работата, и за любовта пътуването до Лотосовата планина беше еднакво полезно.

Когато научи, че тя ще идва, Шао Лянин, естествено, откликна с пълна мобилизация на силите — не само си взе два дни отпуск, за да може лично да ги разведе, но и нае на собствени разноски такси. В това също си личеше порядъчността му — след като и У Дачън щеше да бъде с тях, всъщност можеше началникът на отдела за културните паметници да придружава своя бивш шеф като един вид служебно задължение, а при обиколката да ползува и служебна кола.

По-подходящ съпроводител от Шао Лянин едва ли би се намерил някъде в света. До културната революция той е бил служител в управление „Пропаганда“ и е завеждал Лотосовата планина. Когато хунвейбините дошли да разбиват „четирите старини“, той се вдигнал заедно с У Дачън да ги възпре, разполагал е и с материали от първа ръка. И най-важното — в искрения си стремеж съвестно да изпълни всички желания на У Байлин той наистина бе готов да отговаря без каквото и да е отегчение на безбройните й въпроси.

Така че, макар отпред примерно да се виждаше само нещо като порутен зид, той успяваше чрез своето словесно умение да възкреси гледката в цялото й предишно великолепие, макар разбиването на „четирите старини“ да е вече само печален исторически епизод, той умееше да направи осезаеми подема и падението на онези години. Заслушана в него, У Байлин ту се разплакваше, ту засияваше в усмивка, ту се гневеше, ту униваше, като че ли сама преживяваше деветбаловата буря на онази епоха.

Но нямаше ли всъщност и някои неблагоприятни обстоятелства? Имаше.

Първо — следейки реакциите на дъщеря си, У Дачън усещаше как те надигат в него спомени за миналото, а това на свой ред пък бе причина двамата млади хора да се чувствуват малко неловко. Второ — тази жена шофьор на таксито правеше доста неприятно впечатление. Жена, а пък видът и маниерите й — като на мъж, даже гласът й такъв! Приказваш й, а тя изобщо не обръща внимание; докато Шао Лянин с трепет и вълнение обяснява обстоятелствата около разрушаването и всички, включително преживелият тези събития У Дачън, слушат в захлас, тя си стои там настрана, върти глава и зяпа наляво и надясно с усмивка, застинала в крайчеца на устните, с израз на пълно безучастие. А и външният й вид не предразполага особено — ръкавите навити над лактите, гърдите изпъчени напред; върви с вирната нагоре глава — същинска хунвейбинка някаква!

Шофьорката

Вечерта, когато двете жени се настаниха в общата стая, противоречията между тях се изостриха.

След огледа на обекта и изслушаната беседа У Байлин беше в състояние на силна емоционална възбуда и не можеше да заспи — въздишаше, нахвърляше по някой ред в черновата и пак се обръщаше на другата страна в леглото.

Шофьорката се надигна и приседна в своя креват:

— Ти като не спиш, от това въртене и мен сън не ме лови. Утре можеш и да дремнеш в колата, а аз какво да правя? А съм задрямала, а сте отишли всичките долу в дерето за храна на вълците!

— Толкова печална изглежда тази история с разрушаването на Лотосовата планина! Нима може човек да заспи? Нима не те заболява сърцето?

— То е понеже малко си видяла. Като обиколиш още няколко места, като огледаш хубаво навсякъде, ще ти премине. А сега — олелия за дреболия!

— Доста си хладнокръвна. Още преди забелязах, че когато хората обясняват, ти и дума не щеш да чуеш. Съвсем като хунвейбините от онези години!

— Защо като? Аз съм! При разгромяването на Четирите старини в Лотосовата планина и аз бях в строя, всичко ми е много по-ясно, отколкото на твоя началник-отдел Шао — какво да му слушам приказките!

— Нищо чудно! Позициите ви се различават, нали?

— Точно така! Той изля цялата кофа с помия върху нас хунвейбините, а това трудно може да се понесе спокойно!

— Аз като малка съм виждала хунвейбини — и без да ги заливат с помия, миризмата е достатъчно силна!

— Друг да говореше така, можеше и да не му обръщам внимание, но ти трябва да се позамислиш. Журналистика учиш, нали? Дописник ще ставаш. Но преди да станеш дописник, научи се първо да усещаш къде става дума за субективност и безапелационност, за едностранчиво доверяване на едностранчиви мнения — тук има някои малки тайни! Бих те посъветвала първо да изслушваш и двете страни, пък после да преценяваш, а също да чуеш и обяснението на други.

— Тогава да те чуя теб какво имаш да казваш!

Това предизвика следния монолог от страна на шофьорката:

— Точно така, като чуха, че ние, хунвейбините, сме в подножието на планината, татко ти и Шао Лянин наистина пристигнаха веднага с една кола. Баща ти застана на главните врати към планината, запъна ръце в страничните колони и викна: „Стойте всички! Това е отечествено богатство, никой няма право да го руши. Първо мен ще трябва да убиете и да минете през трупа ми!“ Пред тази изява на героичен дух ние едва не се стъписахме. Но помисли си — ние, над сто души, сме решени да пробием, та той ли самичкият ще може да ни спре? Ние идваме с лозунга: „Щом не се боиш да се раниш, и императора от коня ще свалиш!“ — та тези ли няколко негови думи ще ни сплашат? Това, че от десет часа вече седяхме в подножието на планината и не влизахме в храмовете, съвсем не беше, както казва Шао Лянин, понеже завеждащ-управлението У ни бил възпрял да нахлуем. Имахме си друга причина. Истината е, че точно тогава за нагоре в планината тръгваше военен камион, натоварен със свинско месо и зеленчуци. Бойците, които го съпровождаха, поискаха да се отдръпнем и да дадем път, казваха, че в планината имало военно съоръжение, трябвало да преминат и да доставят продоволствията. Това ни накара да се позамислим. Май Великата китайска стена не биваше да се щурмува, не биваше да се рушат съоръжения на националната отбрана, несъзнателно да се уврежда отбранителната мощ на страната. И така, излязохме с предложение Шао Лянин да отиде в градския комитет и да иска указания от секретаря. Мислехме си — ако войската има възражения, би трябвало първо да ги изложи пред градския комитет. Когато от тръгването на Шао Лянин изтекоха четири-пет часа, нашите хунвейбини започнаха да препират, искаха да щурмуваме. Ние отново разяснихме внимателно положението пред всички и постигнахме съгласие да се изпратят трима представители, заедно с баща ти, за указания в градския комитет. Като стигнахме пред сградата на комитета, баща ти каза представителите да почакат в приемната, той щял първо да влезе да намери секретаря, та като влезе, два часа никакъв не се яви. Ние усетихме, че сме излъгани, и сами тръгнахме да търсим секретаря, но портиерът ни каза, че секретаря го нямало и не ни пусна! Поискахме да излезе баща ти, а портиерът каза, че не е виждал завеждащ-управлението У да се връща, къде да го търси? Точно в този момент на входа пристигнаха петдесетина хунвейбини от Пекин. Нашите представители им разкриха неоснователното поведение на градския комитет спрямо нас, а те казаха: „Сами си го търсите! Какво утвърждаване може да се иска за революцията? Ние от северното командуване още в началото ритнахме партийния комитет и развихрихме революцията. Да не би да не трябва да се разгроми Лотосовата планина, тази крепост на Четирите старини? Давайте, ние ще ви ръководим, ако има нещо, ние отговаряме!“ И така, тримата представители се върнаха при Лотосовата планина заедно с петдесетината пекински хунвейбини. Щом стигнаха в подножието, представителите изложиха плана за проникване в оградената планина, всички вече скърцаха със зъби и тропаха с крака от яд, пекинските хунвейбини също се мобилизираха, пламъкът в сърцата на всички лумна бурно, духът се приповдигна и посред нощ в единадесет часа щурмувахме Лотосовата планина.

И като почнахме — чупихме до следобеда на следващия ден. Някой съобщи, че в близките дни председателят Мао пак щял да прави преглед на хунвейбините на площад Тиен ан мън и всички като чуха, решиха моментално да отиваме в Пекин да видим Председателя Мао, а бодхисатвите ги зарязахме.

В продължение на шестнадесет часа из планината се щураха има-няма двеста души. Нанесоха ли щети? Разбира се, нанесоха. Голямо старание ли вложиха? Естествено — не малко. Но не забравяй, че освен фанатичния си екстремизъм тези двеста и нещо души не бяха донесли други оръдия за разрушение. Горе в планината се намериха няколко коли, посъбрахме камъни — и това беше. Но в тази планина имаше девет пещери и осемнадесет храма с общо над две хиляди големи и малки статуи. Всичките ковани от желязо, лети от бронз, ваяни от глина! По седем-осем джана високи, по десетина тона тежки! Голямото будистко писание, което донесъл японецът, казват, било над две хиляди свитъка, повече от седем хиляди книги — няколко пълни стаи. А освен това, когато навлизахме в планината, вече ден, как нищо не бяхме хапвали, там бодърствахме цялата нощ и още половин ден, та всички бяхме вече почти на края на силите си. Инак едва ли щяхме да приемем питките, мекиците и баничките с месо, които градският комитет ни изпрати с една кола! Така че хем дъвчехме, хем предупреждавахме, че това, дето ядем храната на градския комитет, съвсем не означава, че можем да бъдем купени! Я помисли, можехме ли ние за шестнадесет часа да разрушим културни ценности, трупани по тази Лотосова планина в продължение на няколко хиляди години? Казвам ти честно — за разбиване, разбивахме, но резултатът беше нищо и никакъв. Катурнахме няколко по-малки бодхисатви, изчоплихме очите на Четиримата елмазени мирови стражи, изрисувахме свирепа гримаса върху лика на Буда — и това е. Ако говорим за това как оставихме планината, то всичко можеше да се възстанови много по-лесно, отколкото при сегашните разрушения. Днес е разрушено почти всичко. В онази нощ ние не бяхме разрушили и една пета. Но вече повече от десет години, стане ли дума за Лотосовата планина, всичко веднага се стоварва върху хунвейбините. Колко възмездия понесохме ние за грешките си, вероятно ти е известно — без образование и без професия, отчаяние, блуждаене, самопрезрение за всичко, което сме извършили. Но Небето ни е свидетел — ние вършихме тези неща, защото бяхме невръстни, невежи, лековерни, заблудени! А онези другите? Те разбираха абсолютно всичко, но плюеха на съвестта си и действаха! В замяна обираха всичките облаги! Власт, постове — някои и до днес си ги държат, а привилегиите им остават в сила и за в бъдеще. Но точно те, без да им мигне окото, ругаят хунвейбините! Е, това справедливо ли е? Ти учиш журналистика, за дописник се готвиш. Вземи тогава и поразучи малко по-добросъвестно случая. Дали ще имаш после смелост да пишеш, е друга тема, първо се запитай имаш ли смелост да гледаш — да гледаш действителността в лицето!

Монахът

Като изля всичко, насъбрало се в гърдите й, шофьорката се обърна на другата страна и моментално захърка. У Байлин още повече се разсъни. И пред статията, и пред любовта, изглежда, изникваше преграда. Тъй като се страхуваше да не разбуди пак шофьорката и да не си навлече по-нататъшни неприятности, тя приседна тихичко на кревата, намери с крака обувките си и се изниза през вратата.

Навън лунна светлина заливаше земята, струеше, бистра прохлада, по ъглите на извити стрехи — камбанки, полюшвани от вятъра, дъх на древност и прискърбие, които осезаемо настройваха човек към откъсване от мирската суета и към печална съзерцателност. След като поседя малко, дочу някакво движение откъм страничното крило, напрегна очи — няколко искрици приприпламваха и помръкваха, като че някой палеше благовонни пръчици. Тя пристъпи натам да види какво има. Още отвън вратата дочу как някой — „шушу-мушу, мрън-врън“ — реди молитва, монахът Инкун, види се, припалваше нощни благовония.

Монахът свърши с поклоните и докато се изправяше, забеляза женски силует пред вратата. Спомни си, че на път за насам бе срещнал и началника на отдела Шао да се разхожда под лунната светлина. Двамината сигурно са имали уговорка да побеседват за любовта и да обсъдят чувствата си. Напусналият светския живот е преди всичко милозлив, с приведена глава и бързи стъпки той пое обратния път, да си останат хората спокойно насаме.

Но гласът на У Байлин го спря. Тъй като беше във формени кадрови дрехи, а небръснатата му скоро глава наподобяваше нова кратунка за вода, той не предизвика у нея усещане за необичайност и тя съвсем свойски му подвикна: „Дядо!“

— Чест е за мен…

— Ти и нощем ли палиш благовония?

— Ами по навик.

— За десет години в комуната не отвикна ли?

— Отвикнах. Но като се върнах в храма, пак привикнах.

— Ти наистина ли вярваш в бодхисатвите?

— Трудно е да се каже със сигурност, май не съвсем.

— А тогава защо се молиш?

— Думи имам вътре, не ги ли изприкажа, ще ме задушат.

— Какви думи?

— Старите грехове си приповтарям.

У Байлин не знаеше какви грехове може да има един монах, щеше й се да чуе, но се страхуваше, че на монаха може да не му се говори, и затова се опитваше да го предразположи. Всъщност хитрините й бяха напразни — Инкун не се боеше да говори, боеше се, че няма кой да го слуша. Няколко пъти беше хващал секретаря на партийната група в бригадата да му приказва, но всеки път се получаваше така, че секретарят хукваше навън още преди той да е свършил, та накрая пак привикна да си казва всичко пред буда Амитабха.

След първите му десетина фрази У Байлин вече се разкайваше. Но й беше неудобно да го прекъсне, след като сама накара човека да заговори. Само си казваше — в главата ми е такава бъркотия, а трябва хем да го слушам, хем да му разсуквам мислите, та нещо поне да схвана — наистина неприятно! Ако монахът не е учил логика, то поне би трябвало да е чел Лотосовата сутра. Нали сутрите също имат някаква последователност, начало и край?

В душата на Инкун всичко, разбира се, си беше с начало и край. Но той се страхуваше, че захване ли да разказва от началото до края, хората няма да го изтърпят и затова започваше с „най-съществените“ моменти, поради което край и начало се оплитаха и се получаваше пълна неразбория.

Най-съществен беше случаят с катурването на бодхисатвите. Един следобед Манджушри^[10], Самантабхадра^[11], Бодхидхарма^[12], Осемнадесетте архата^[13] в трите пещери на западния склон, всичките съборени на земята, стъпкани с крака, раздробени на по три, на по пет парчета. Голям грях, велик грях, сам също катурнал един светия!

Кой го карал да катурва? „Бунтарската дружина на революционните монаси“. Предводител на дружината бил неговият духовен сродник Чънхай^[14], който след Освобождението заел кадрова длъжност в Обединението на будистите от Лотосовата планина. Кадър, ала пак монах. Пристига той начело на шестнадесет революционни монаси с въжета и лостове и търси Инкун. Замъква го до входа на пещерите и почва припряно да му говори:

— Братко, навсякъде всички са в революция. Мюсюлманските хунвейбини разбиха джамиите, влачат моллите по улиците. Трима бронзови буди на предния склон окончателно ги разпарчальосаха, на Четиримата елмазени стражи им изчоплиха очите и си ги подмятат с прашки, още една стъпка — и май идва ред на монасите.

— Амитуофо! Няма спасение, настъпи краят и на този свят!

— Решихме да се разбунтуваме и ние. Бунтари с бунтари все ще се погодят, нали така?

— Завеждащ-отделът „Паркове“ нали каза, че да охраняваме добре планината, гората и храмовете — това именно значи да вършим революционно дело? Как тъй трябвало и да се бунтуваме?

— Това са стари приказки, сега не важат. Сега революцията набляга на бунтарството!

— И как се прави това бунтарство?

— Ами катурваш бодхисатвите на земята, стъпкваш ги с крак, и това е!

— Вие защо не отидете да си рушите своите храмове по предния склон, а пещерите тука да не ми ги пипате?

— Кадрите от градския комитет докараха каменари, железари, дърводелци, зидари и заеха всичките шест пещери и осемнадесетте храма по предния склон. Бронзовите буди видяхме как с железни чукове ги чукат, железните буди с оксиженови горелки ги горят, зидарите раздробяват глинените статуи, каменарите изсичат релефите от камъните, книгите на Голямото будистко писание първо ги разкъсват, после ги пращат в хартиената фабрика за претопяване на тоалетна хартия. Място за нас да бунтарстваме там вече няма. Нашият Буда е милостив, не им даде да открият тези три пещери на задния склон и на нас една възможност ни остави: искаме спокойно да побунтарстваме, че дойдат ли те, за нас нищо не остава.

Точно изричал това и — „думм“ — от гърлото на пещерата със Самантабхадра излетяла пушилка. Докато значи тук си приказваме, там пък шестнадесетимата проповедници на вселенския закон вече действали. Самантабхадра лежал строполен на земята ведно със своя лъв.

По време на разговора, макар вътрешно да изтръпвал, Инкун не вярвал все пак в непосредствената реалност на всичко това. Чак когато видял как първият пада, усетил, че действието наистина се развива под носа му. В този момент устата му се вдървила, коленете му се подкосили, аха за малко да клекне на земята. И пак — „думм“ — Манджушри също се стоварил заедно с белия си слон. Чънхай застанал пред своя събрат, приповдигнал го и рекъл:

— Тъй или инак, щяха да се събарят, ами ти побързай да протегнеш ръка, разкай се и подай молба до Обединения бунтарски щаб, аз ще докладвам положително за теб и направо можеш да се смяташ за бунтар!

Тези думи върнали Инкун към действителността, той разперил ръце и закрещял:

— Не чупете! Не чупете! Оставете патриарха Бодхидхарма, не може без ни един светия да останат пещерите!

В отговор се дочул смехът на монасите, които междувременно мятали въжето през врата на Бодхидхарма. Обзет от неведом, бесен порив или пък от вълшебна сила някаква, Инкун скочил, хванал въжето и завикал с пресипнало гърло:

— В тази пещера аз принасям почести от тридесет години, ако ще се събаря, то не е ваша орис, сам ще го бутна! Всички обреди съм изпълнявал най-прилежно, щом ще се бута, мен трябва да оставите, не смейте вий да вдигате ръка!

Треперещ от гняв, той се покатерил върху свещения пиедестал и се извърнал към лицето на Бодхидхарма. Бодхидхарма десет години прекарал във вглъбение с лице към стената, по навик с гръб посреща човешкия свят. Тукашната скулптура също пресъздавала тази привична за него поза, така че за тридесет години принасяне на почести Инкун всъщност не бил и зървал светия му лик. Едва днес, извъртайки се откъм задната страна, той открил, че този патриарх има точно същото лице на неудачник като неговото — жълто и изпито, залято от горчилка. Като го доближил, чул как той започнал хрипкаво да произнася: „Нима самият ти трябва да вдигнеш наистина ръка срещу мен? Тридесет години другарувахме деня и нощя, всеки чист и предан пред другия. Ти ми палеше благовония, омиташе праха, срещу това в храма ти подаваха храна, благодетели те даряваха с милостиня. Днес други хора са метнали въже през врата ми, другите — то си е друга работа, но ти как имаш сърце да посегнеш на мен? Ох, Инкун, Инкун…“

Сърцето на Инкун затуптяло още по-лудо, краката му съвсем се затресли. Пред очите му притъмняло, той политнал с цяло тяло напред, чул се глух удар и двамата се строполили заедно в прахта.

Монасите, като гледали отдолу как Инкун блещи очи и не се решава да мръдне, сметнали, че той няма да се осмели да посегне, и били решили да му викнат да слиза. Но щом отворили уста, видели го да се сгромолясва ведно с Бодхидхарма. Хукнали да го спасяват, но той вече бил в безсъзнание. Занесли го в отшелническата колиба, пък се върнали да съберат изпотрошените крайници и парчета от телата на няколкото бодхисатви, след което ги нахвърляли вкупом в подножието. Като привършили работата, усетили известни душевни терзания. По предложение на Чънхай запалили три благовонни пръчици към небето и прочели веднъж Великоскръбното заклинание. Поначало Великоскръбното заклинание се чете за упокой на блуждаещата човешка душа и макар че не подхожда съвсем за изпращане на старите буди в небитието, все пак доказва, че компромисите между хора, демони и богове са възможни, че Горе и Долу, трите свята на Небето, Земята и Човека не са разделени с тъй резки граници.

Инкун се свестил посред нощ. Революционните монаси, удовлетворени от сторените благодеяния, вече се били оттеглили в мир и радост. Из трите пещери царяла пустота. Инкун ги оглеждал една подир друга и се чувствал горе-долу както някой самотник, ненадейно запратен с ракета на луната. За другите тези будистки изваяния може и да били просто дървени кукли и глинени истукани, но за очите на неговото сърце те имали плът и кръв, душа, нрав и чувства. За пръв път от тридесет години се почувствувал самотен. Защото никой вече не го чакал да премете, да принесе поклоните си, нямало кой да изслуша търпеливо жалбите, разкаянията и молитвите му. Но най-мъчителното било, че от този ден нататък всеки свободен миг пред очите му започвал да изплува горчивият лик на Бодхидхарма, отново и отново да го пита: „Нима самият ти трябва да вдигнеш наистина ръка срещу мен?“ Тонът бил не на укорителен въпрос, а на скръбна молба. С този глас в главата той прекарал остатъка от нощта пред входа на пещерата — стенел и проклинал. (Хора, които са го чули, казвали, че били досущ демонски заклинания.) Хем виел, хем нареждал как не трябвало да мами той Учителя, да затрива патриарха, грешен помисъл да позволява в сърцето му да се надигне, с гняв за добродетелта да се отплаща. Като изредил всичко, олекнало му малко на сърцето. След това повече не виел, само изреждал един по един корените на злото в себе си.

Но участието в бунтарството все пак донесло на Инкун и някаква полза. Чънхай докладвал пред Обединения щаб на една от двете големи бунтарски групировки в града и „Бунтарската дружина на революционните монаси“ била призната от тази групировка за организация на революционните народни маси. Тъй като по-късно тази групировка заела правилна позиция и с подкрепата на въоръжените сили завзела властта, то когато останалото монашество било подложено на разгром, Чънхай и всичките други от неговата дружина избягнали репресиите. Останалите монаси, след съответното разгромяване, били изхвърлени със заповед да се връщат към светския живот и всеки сам да му търси колая, докато членовете на бунтарската дружина били настанени до един на работа. Инкун усещал, че получава тази работа в замяна на собственото си недостойно поведение, и тъй като се боял, че приеме ли я, в бъдеще Бодхидхарма ще се вкопчи в него още по-неспасяемо, не посмял да я приеме. Поради което го препратили на обща работа в една комуна. Поначало Инкун бил от монасите, за които трудът е основен закон^[15] и хич не се страхувал да се поизпоти. Но му било трудно да свикне с живота в комуната. Защото младежите го подигравали, че е невеж и изостанал, а старите го порицавали, задето сам сторил грях, та погубил светините по задния склон. Те казвали, че ако не беше монахът сам да ги погуби, то кадрите и работниците можело да не ги открият непременно и щели да си останат тези няколко пещери, нямало Лотосовата планина да е същинска пустош днес. Някои старци даже идвали и му казвали крадешком: „Една пещера барем да бе останала, нямаше да ни е тъй пусто в душата!“ Приказките, разбира се, са си приказки, а като дошло да се събарят храмовите сгради, като почнали да се влачат тухли и керемиди по домовете за направа на свинарници, те не влачели по-малко от другите. Това лесно може да се забележи по изобилието от гледжосани плочки и шлифовани мраморни блокове в градежа на свинарници и курници по всички села на околността. Докато живял там, Инкун се чувствувал така самотен, както и горе в планината, ала му липсвала нейната спокойна свобода. Щом поотпуснали стопанската политика, той поискал да се върне в храма и там да се оправя сам. Предстояло възстановяване на Обединението на будистите от Лотосовата планина, но монасите отдавна се били разнесли като безгрижни облаци, гонени от волния вятър, кой ги знае де изчезнали повечето от тях. Само шестнадесетимата от бунтарската дружина били останали в града, а измежду тях Чънхай бил най с политически ум, и организаторски способности имал, та него, разбира се, и сложили за председател на Учредителния комитет. Чънхай мобилизирал този комитет за възстановяване на храма и всячески подкрепил Инкуп да се завърне там.

Щом Инкун се прибрал обратно в храма, с него се върнали горестният лик на Бодхидхарма и скръбният му глас. Запали той една благовонна пръчица, направи разкаяние, и Бодхидхарма се поумирява. Няма как, трябва всяка нощ да става Инкун, да пали пръчици и да прави разкаяния. Денем не го е страх, по светло индийският монах ще да си има друга работа, не му е до това да идва да се разправя с Инкун.

Към този момент от разплитането на мислите челото на У Байлин вече леко пареше.

Началник-отделът

След като Инкун си тръгна, У Байлин смяташе вече да се прибира в стаята си да спи, но ето че отвъд вратите на храма се дочу шум от приближаващи стъпки. В момента, когато тръгваше, я спря гласът на Шао Лянин.

— Къде си се запътила посред нощ?

— Не мога да заспя, а ме беше страх, че като ходя по двора, ще събудя другите, та поседях малко на празното място пред вратите на храма. А защо и ти си навън?

— Вече се връщам.

— По-добре остани още малко, да поговорим, ако нямаш нищо против.

— Нощта преваля, а нали утре тръгваме?

— Утре по ранина аз смятам да отида да свърша една работа от другата страна на планината, няма да ви съпровождам надолу. Имам да ти кажа няколко важни неща.

— Казвай тогава.

— През деня не ти обясних цялостното състояние на нещата, имаше някои пропуски.

У Байлин си припомни казаното от шофьорката и нещо подскочи в сърцето й. Хем й се искаше Шао Лянин по-бързо да каже нещо, хем се боеше, че ако нейните думи се окажеха верни, вече трудно щеше да се оправи в цялата история. Шао Лянин се съвзе малко и усмири, доколкото можеше, обладалото го вълнение.

— Акцията на хунвейбините за разбиване на Четирите старини само положи началото на разрушенията. Доста сериозно начало. Но оттам нататък продължиха други!

— Кои други?

— Кадри, работници, техници — всякакви, — а като дойде време да се събарят постройките, дойдоха и селяните.

— Ти също ли участва? — запита, потръпвайки леко, У Байлин.

— Разбира се.

— Но ти си участвал, следвайки общия поток — в онази обстановка…

— Не, аз бях водач, бях инициаторът. Идеята да се разкъсат, а после да се смелят на каша за хартия седемте хиляди книги на будисткото писание, беше моя. Както и тази да се разрежат на парчета бронзовите буди, да се продадат за вторични суровини, а получените общо четиридесет хиляди юана да се предадат на военното командуване. Така че, когато после се създаде революционният комитет, влязох в ръководството на Групата по културните въпроси, а оттам пък бях трансформиран в сегашния началник на отдела за паметниците на културата.

— Ти… защо ми разправяш всичко това?

— Вече няколко години никой не ме е разпитвал за тези неща. Отгоре била „четворката“, отдолу — стотици и хиляди, които по равно си поделят отговорността — струва ли си разследването този мой случай при толкова много хора и проблеми? Когато се „даваха обяснения“, дадох веднъж и аз, изслушаха ме без особено внимание. Откак поех отговорната работа, уреждам всичко в строго съответствие с политическата линия, защитих и положих грижи за спешно спасяване на немалко паметници на културата, всички ме смятат за добър кадрови работник, който разбира служебните си задължения и е с освободено съзнание. Но ние двамата с теб трябва да сме на чисто по всичко, от теб не мога да крия и не мога да те мамя.

— Толкова си жесток! Знаеш ли на мен какво ми е, като ми говориш така?

— Именно за това си мислех, докато стоях бутен тази нощ. Но фактите са си факти. Затова по-добре би било да те загубя, отколкото да се правя на благородник. Чух ругатните на шофьорката. С право ругаеше. Не подслушвах нарочно разговора между вас, просто тук е твърде тихо и гласовете ви звучаха доста високо, а аз в момента бях на двора. После се измъкнах.

— И все пак може би не си постъпвал така по собствено желание. Някой те е подстрекавал, демогогски те е заблудил, непременно е било така! Макар да не сме общували с теб по-задълбочено, аз вярвам на очите си. Ти не си от онези, които изпитват удоволствие, когато вършат зло.

Шао Лянин извърна глава, постоя известно време в дълбоко мълчание и каза:

— Действах напълно по собствено желание и на лична инициатива!

— Това не е вярно!

— Вярно е.

— Тогава ти всъщност си виждал наистина всичко като „четири старини“, като неща, спъващи революцията, и воден от добри намерения, си извършил грешка?

— Не, аз съм назначен да отговарям за паметниците на културата в качеството си на агитационно-пропагандистки работник и тяхната стойност ми е известна.

У Байлин пламна цялата и с кипнал от гняв глас му отправи въпроса:

— А защо тогава си постъпил така?

— Нашият сектор е от неблагонадеждните, а и семейният ми произход не е добър, ако не се бях проявил, непременно щяха да ме изселят и да ме настанят в някоя селска бригада по граничните области. Живеехме двама с майка ми, тя от години боледува от цироза, наистина не можех да замина на работа на село.

— Заради личните си проблеми можеш да рушиш държавното богатство…

— Ако не се бях заел аз, или ако не се бях заел достатъчно усърдно, друг щеше да се заеме, друг щеше да се покаже усърден и в резултат Лотосовата планина щеше да е същата пустош, само дето и аз щях да съм един несретник с разбит дом.

— От тези твои думи излиза, че и за лоши дела може да има благородни оправдания. При следващия подобен случай ти, разбира се, ще постъпиш пак така!

— Ако не половината, ами само една трета от хората бяха се противопоставили тогава открито на течението, аз щях да се примиря с несретата си и разбития дом и също щях да застана сред тях. Ако има още една Велика културна революция и всичко си бъде същото като предишния път — пак така, един зове и стотици откликват, всички се съревновават по преданост — аз ще постъпя по същия начин!

— Благодаря ти за откровеността. Надявам се, че по-нататък няма да ни се наложи да се срещнем.

— Няма да се виждам повече с теб.

Когато се върна в стаята, У Байлин зарови лице във възглавницата и зарева, като се стараеше, доколкото може, хлипанията й да не излизат навън.

Завеждащ-управлението

Инкун поднасяше само чай, храна не продаваше. У Дачън извади хляба и месната консерва, които носеше, и покани шофьорката да закусят заедно. От горе до град Лиенхуа в подножието на Лотосовата планина имаше четири часа път, без възможност за спиране край шосето.

Като забеляза, че липсва Шао Лянин, а и дъщерята, и шофьорката се правят, че не са чули въпроса му, У Дачън разбра, че работата е по-заплетена, отколкото я беше обяснил в бележката Шао Лянин: „Сетих се за нещо спешно, слизам преди изгрев от другата страна на планината.“

Към средата на закуската той не издържа и попита дъщеря си:

— Снощи до късно ли разговаряхте?

— До късно.

— Да не сте се спречкали нещо?

— Поговорихме си добре.

— На каква тема — нещо секретно?

— Мога да ти го кажа съвсем открито.

И тя изложи казаното пред нея от Шао Лянин.

Колкото до шофьорката, по лицето й не трепна нито мускулче. У Дачън гледаше надолу изпод спуснатите клепачи. Едва след като привършиха с яденето, У Дачън вдигна поглед и каза:

— Този човек е твърде снизходителен към другите и строг спрямо себе си. Не му е било леко да търси истината чрез фактите.

— Кой?

— Шао Лянин.

— Защо, не е ли вярно това, което той ми каза?

— Не напълно.

— Кое не е вярно?

— Казал ти е, че по собствено желание отишъл с бунтарите, без да го подтиква някой — това е лъжа.

— Така ли? А кой го е подтиквал?

— Аз — каза с непроменен глас У Дачън. — Той тогава дотича да ми докладва, че кадрите се обединявали с работниците, за да организират специален ударен отряд за пълно унищожаване на Лотосовата планина — искаше аз да намеря начин да ги възпра. Казах му — не вярвам, че мога да бъда от полза, не ме интересува! Той каза — теб като не те интересува нищо, аз какво да правя? Казах му — отивай и бързо се включвай, нещата вече са решени, и без теб Лотосовата планина ще бъде опустошена, какъв смисъл има да изпускаш този шанс? Разбираш ли? Шанс! Той все пак отказваше да тръгне, а аз продължих: „Житейската реалност е твърде жестока, не трябва да се оставяш на чувствата. Сега е време да се стремим да оцелеем, оцелеем ли, чак тогава може да се променя положението.“

У Байлин погледна баща си, увери се, че думите му не са измислици, и попита:

— Защо му даде такава идея?

— Заради него самия — да не го изпратят да работи на село, да не го превърнат в несретник с разбит дом. Заради работата — заривах едно семе. Бях преценил, че всички ние, старите кадри, ще бъдем свалени от сцената, никого няма да оставят. Бъдещите ръководители в областта на пропагандата и паметниците на културата несъмнено ще излязат от тези бунтари. Познавах добре младежите на мое разположение — Шао Лянин беше по-способен за ръководна работа от онези, които умееха само да крещят лозунги и да организират акции! Ако той не се присъединеше към бунтарите, това значеше просто да подари всички шансове на онези. Затова му заповядах — отиваш. Но без да се водиш по тълпата, без да пригласяш безпринципно. Давай вид, че бунтарстваш, но в мръсотиите им не се забърквай! Той ме послуша. Имаше още по онова време хора, които ме слушаха.

Забравила в гнева си нормите на приличие, У Байлин отсече:

— Като казваш, че още имало кой да те слуша, защо не направи нещо да предотвратиш тази катастрофа? Някъде кадрите са се осмелявали да поемат отговорност, устоявали са и паметниците на културата са били спасени. Нима храмът „Изворът на вярата“ в Ухан и Западната планина край Кунмин не си стоят непокътнати и до днес? Явно, че не е било абсолютно безнадеждно! Ти, завеждащ-управлението, е трябвало да поемеш отговорността, когато Лотосовата планина е била изправена пред разруха!

У Дачън отново отпусна надолу клепачи и каза тихо, но ясно:

— Да, аз имам вина за този случай. Тогава се поддадох на настроението, проявих слабоволие и не поех отговорност. Вече ме разследваха, помолих този път да се оттегля на втора линия като съветник. Сам мислих доста върху случилото се, само че с теб наистина не съм го споделял!

У Байлин не посмя да каже нищо повече. Дори й беше малко жал за баща й, докато спрямо Шао Лянин чувствата й бяха крайно бурни, резки и тя едва ги прикриваше.

Загледа с неприязън шофьорката.

Тя продължаваше да стои невъзмутимо, със застинала усмивка в ъгъла на устните.

Като си допи чая, У Дачън отиде в стаята да си прибере багажа.

— Чу ли какво каза баща ми? — поде У Байлин с насмешлив глас, изпълнен с чувство за реванш.

— Това, което аз ти говорих снощи, всъщност не се отнасяше точно до завеждащ-управлението У и началника на отдел Шао. И аз самата дори не ги слагах в най-тежката категория. Все пак ще те попитам нещо — ти смяташ ли, че това, което баща ти каза, е пълната истина?

— Ти се съмняваш, така ли?

— Той не ти каза в кой ден беше проведен разговорът, който поощри Шао Лянин да тръгне с бунтарите. Това беше денят, когато ние слязохме от планината и тръгнахме за пекинския сбор. Сигурно трябва да има някаква причина първия ден той да се кълне пред вратите на храма, че до смърт ще брани Лотосовата планина, а на другия ден да се обърне на сто и осемдесет градуса. Обясняват ли всичко няколкото думи „поддал се на настроението“? На чие настроение се поддал? Защо се поддал на настроението? Първия ден, когато хунвейбините тръгваха да разбиват Четирите старини, повечето от кадрите в градския комитет и работниците от предприятията ги гледаха с гняв, ругаеха и проклинаха. Как така само след една нощ изведнъж се вдигнаха да организират специализиран отряд за разбиване на Четирите старини, да завършват недовършената работа на хунвейбините? Зад всичко това трябва да стои някаква причина.

— Ти недей го увърта, ами ако имаш нещо за казване, казвай!

— Това, което смятам аз, е, че те са доловили откъде духа вятърът, че този вятър духа откъм авторитетни ведомства и авторитетни личности и че според този вятър разбиването на Четирите старини е революционно действие, а противопоставянето на това действие е противопоставяне на революцията! И след като здравата се стреснали в началото, веднага побързали да изразят отношение, да засвидетелстват предаността си. А баща ти, като усетил каква е работата, не се решил повече да ходи да се пречка, ами взел да убеждава любимите си кадри да се хванат за сламката и да си спасяват живота. Това обяснение не е ли достатъчно логично?

Със същата застинала усмивка в ъгъла на устните, шофьорката хвърли кос поглед към Байлин.

У Байлин чувствуваше как от омраза би могла да пребие тази жена — толкова хаплива, толкова самоуверена, толкова предизвикателна, като че всички доказателства са на нейна страна. Тя просто цялата трепереше от гняв:

— Ти се заяждаш от злоба! С твоите субективни измислици гледаш само колкото може повече да очерниш другите. Аз не ти вярвам!

— Вярваш, знам, че вярваш! Добре, край на шегите. Ще ти дам да прочетеш нещо! Взех го нарочно, понеже чух, че си била журналистка, но после като видях, че освен журналистка си и дъщеря на завеждащ-управлението У, приятелка на началника на отдела Шао, пък и още си дете, сметнах за по-добре да не ти го показвам. Но сега вече реших, че все пак ще трябва да ти го дам да го прочетеш. Ако ти се вярва, приеми го като истина, ако не — сметни го за измама, аз не те насилвам да вярваш!

Шофьорката извади от чантата си едно червено тефтерче-дневник и го разтвори на страницата с прегънат ъгъл. Върху нея бяха нахвърлени три записа на телефонни разговори.

Първи запис

Време: 15 октомври 1966 година, 9 часът.

Разговарят: У Дачън и XX — представител на Групата по културната революция към ЦК.

У: Обръщам се към вас за указания от името на градския комитет в Лиенхуа. Група хора искат да се качват на Лотосовата планина да рушат паметниците на културата в храмовете, какво да предприемем?

XX: Другарката Дзян Цин вече е казала — революционните действия на хунвейбините и бунтарите могат само да бъдат подкрепяни, не може да се нападат.

Втори запис

Време: 15 октомври 1966 година, 10 часът и 30 минути.

Разговарят: У Дачън и началник-отдел 406, Пекин.

У: Другарю началник, в момента тук някои хора събират отряд, искат да тръгнат да чупят паметниците на културата в храмовете по Лотосовата планина. От градския комитет ми възложиха да поискам от вас указания как да бъде уреден въпросът.

Началникът: Мда, това трябва да се проучи, ще ви отговорим по-късно. Защо не поискате мнението на Групата по културната революция на ЦК?

У: Ние се обърнахме за указания към Групата на ЦК, те казват, че революционните действия на хунвейбйните и бунтарите могат само да бъдат подкрепяни, не може да се атакуват.

Началникът: Тогава действайте съвестно без всякакво колебание! Точно така, повдигайте духовете, никакво оклюмване! Да се слуша Групата на ЦК!

Трети запис

Разговарят: У Дачън и комендантът Хун.

У: Коменданте, началство, У Дачън е на телефона. Градският комитет ми възложи да искам подкрепление от теб — хунвейбините са тръгнали да рушат Лотосовата планина, никой не ще да ги спре, но ако, да кажем, войската подхвърли няколко думи, ще влязат в работа. Там има отбранителни съоръжения — само да си отвориш устата да кажеш, че строго се забранява влизането в планината с цел охрана на отбранителните съоръжения — и Лотосовата планина е спасена!

Комендантът: Значи такива работи. Ами защо не докладвате спешно в ЦК?

У: Току-що говорих, началство, не става. (Излага в общи линии положението.)

Комендантът: Мда, ясно. Въпросът наистина е много сериозен. Но нали ние сме войска, не е удобно да се месим в местните проблеми. Те като разбиват отгоре Четирите старини, това на подземните съоръжения не се отразява — не мога да си изкривя душата. Сега при уреждане на проблемите трябва всячески да се избягва поддаването на чувства, потърсете някакъв друг начин, а? Поговорете внимателно с малките генерали…

В допълнение шофьорката обясни:

— Разговорите са водени, докато тримата наши представители чакаха баща ти в приемната. Което и обяснява защо като влезе, той повече не се върна.

— Това не може да е истина!

— Вярваш, не вярваш — твоя си работа.

— Как сте се добрали до това?

— По онова време и секретни документи можеха да се изваждат на бял свят.

— И тогава за истина ли беше прието?

— Имаше и такива, които казваха, че не било истина, ами само грим, с който се опитвали да се маскират поелите по капиталистически път. Онези, които говореха така, смятаха пекинския началник и коменданта за тръгнали по капиталистически път.

В този момент се появи У Дачън с чанта в ръка. У Байлин се поколеба за момент, а после подаде тефтерчето на баща си.

— Татко, кажи ми това истина ли е, или фалшификация?

У Дачън попрегледа записките, хвърли един поглед към шофьорката, усмихна се. Усмивката му беше пълна с печал и той добави с потреперващ глас:

— Е, какво — не съм ли препречвал с тяло пътя на хунвейбините? Колкото и да бяха многобройни и свирепи хунвейбините, аз също бях убеден в своята правота, нямаше от какво да се плаша. Но след тези три телефонни разговора загубих равновесие, не можах да намеря опора.

Той извади носна кърпа, избърса слепоочието си, сякаш оросено от пот, избърса и крайчеца на окото, като да беше се процедила сълза.

Епилог

Първата част за старинния облик на Лотосовата планина е приятна за писане. Третата част за сегашното положение също излиза добре. Средната част изобщо не става. Направо трябва да се избере друга тема. „Записките за Лотосовата планина“ пропадат.

Пропадна ли и Шао Лянин?

Шофьорката натиска клаксона и подканя за качване в колата.

Ами да вървим напред, пък хем по пътя ще поразмислим!