Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The replacement, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Брена Йованоф. Подмененият

Американска. Първо издание

ИК „Кръгозор“, София, 2011

ISBN: 978-954-771-265-2 

История

  1. — Добавяне

Първа част
Кръв

Първа глава
Тайните на живота

Не си спомнях нищо от истинските, от важните събития, но помнех този сън. Беше студено и клоните удряха по прозореца. Гигантските дървета се поклащаха, листата им шумоляха. Дъждът се стичаше и оставяше струйки по стъклото, завесите плющяха. Теменужки, слънчогледи. Познавах десена наизуст. В главата ми имаше и някакви думи, нещо като стихотворение.

Сънувах поля, мрачни тунели, но всичко беше замъглено, неясно. Сънувах как тъмна сянка ме поставя в кошчето, слага ръка на устата ми и прошепва в ухото ми: „Шшш…“ И още: „Чакай.“ Тук нямаше никой, никой не ме докосваше и когато вятърът проникваше в стаята през процепите на рамката на прозореца, ми ставаше студено. Събуждах се с усещането за самота, бях научил, че светът е голям и вледеняващ, и плашещ. Сякаш никога повече нямаше да бъда докоснат от човешка ръка.

До рафтовете в закусвалнята се бяха скупчили ученици. От управата бяха пуснали дълга завеса, за да скрият пункта за кръводаряване, и тя стигаше чак до пода, но всички знаеха какво има зад нея. Игли, с които щяха да ни боцкат, шишенца, вече пълни с кръв. До входа беше закачен плакат, на който с гигантски букви бе написано, че днес ще се проведе кампания за кръводаряване.

Тъкмо бяхме дошли тук след обяда. Аз, близнаците Корбет и Розуел Рийд. Дрю Корбет ровеше из джобовете си, за да намери монета и да ми покаже как може да хвърля винаги ези или тура по избор. Звучеше трудно, но той имаше ловка ръка, знаеше всякакви трикове и правеше нещата да изглеждат много лесни.

Когато подхвърли монетата във въздуха, за секунда ми се стори, че тя се превъртя, но после се приземи върху обърнатата му длан и видях, че все още си е ези. Дрю ми се усмихна широко и лъчезарно, сякаш току-що сме си разменили някаква много смешна шегичка, без никой от нас двамата да бе казал нищо на глас. Зад нас брат му Дани продължаваше да спори с Розуел дали единствената местна група, която ставаше за нещо, имаше шанс да бъде поканена в някое телевизионно шоу, или песните й да бъдат пуснати по радиото.

Ако ги погледнеш отдалече, близнаците можеха да ти се сторят като един и същи човек. Имаха еднакви издължени крайници, еднакви тесни, винаги присвити очи и тъмна коса. Бяха добри в едни и същи неща — да рисуват, да строят и да поправят разни джаджи, но Дрю беше по-спокоен. Той умееше да изслушва другите, движеше се по-бавно. Дани бе бъбривецът.

— Виж само какво се продава, човече! — каза Розуел и прекара ръка през косата си, за да я накара да стои нагоре на неравни, щръкнали ръждивочервени кичури. — Защо смяташ, че същите хора, които изперкват, щом чуят по-твърда музика, ще оценят редкия талант на „Распутин свири блус“?

Дани въздъхна и ме сграбчи за ръката.

— Маки, възможно ли е някой да предпочете нещо, което очевидно е боклук, пред нещо безспорно качествено?

Звучеше припряно и нетърпеливо, сякаш вече знаеше, че е спечелил спора, независимо дали ще го подкрепя или не, така че защо въобще продължаваха да говорят за това?

Не отговорих. Зяпах Алис Хармс, което си беше обичайното ми поведение, нещо като хоби.

Дани ме дръпна рязко.

— Маки, спри да се държиш като абсолютен пън и ни чуй поне веднъж. Наистина ли смяташ, че някой съзнателно ще избере лошото пред доброто?

— Хората невинаги знаят какво всъщност искат — казах аз, без да откъсвам поглед от Алис.

Тя беше облечена със зелена тениска с голямо деколте, което разкриваше горната част на гърдите й. Жълт стикер за донорство бе закачен точно там, където би трябвало да е зърното на едната й гърда. Беше прибрала косата си зад ушите и всичко това изглеждаше ужасно красиво.

Само дето можех да усетя кръвта — сладникава, металическа. Усещах аромата й в устата си, как се плъзга по небцето ми, и стомахът ми започна да се бунтува. Бях забравил за тази работа с донорството, докато днес сутринта не влязох в училището и не видях огромните, написани на ръка плакати.

Дрю ме удари още по-силно по рамото и реши да се избъзика с мен.

— Гаджето ти идва, пич.

Алис пресече закусвалнята заедно с други две от „цариците“ на гимназията, Джена Потър и Стефани Бийчам. Чувах скърцането от подметките на кецовете им, плъзгащи се по балатума. Звукът беше приятен и ми напомняше за есенна разходка из гората, когато стъпваш по изсъхнали, мъртви листа. Наблюдавах Алис, не че наистина се надявах на нещо.

Момичетата винаги са си падали по Розуел, не по мен. Той бе висок и някак ръбат, с плътни, красиви устни. През лятото се покриваше с лунички, косата му бе червена и падаше по раменете му, и никога не си бръснеше бакенбардите, но беше хубавец и ги привличаше. Или пък причината беше по-простичка — че бе като тях.

Аз бях странният — блед и зловещ. Русата коса може и да е преимущество при други, докато в моя случай бе само фон, на който още по-ясно се виждаше колко невъзможно черни бяха очите ми. Никога не се шегувах, не подхващах разговор. Понякога на хората им бе трудно дори само да ме гледат. Затова предпочитах да стоя на заден план. Но ето ме сега, по средата на закусвалнята и Алис идваше все по-близо. Устните й бяха розови. Очите й бяха много сини.

И вече бе точно пред мен.

— Здрасти, Маки.

Усмихнах се, но излезе май по-скоро като гримаса или потрепване от болка. Едно беше да я гледаш от другия край на стаята и да си мислиш как някой ден, евентуално, може би ще я целунеш. Съвсем друго — да разговаряш с нея.

Преглътнах и се опитах да формулирам някое от нормалните неща, за които си говореха хората. Но можех да мисля само за това как я бях видял миналото лято с униформата й за тенис и краката й бяха толкова загорели, че имах чувството, че сърцето ми ще спре от възхищение.

— Е, даде ли кръв? — попита тя, докосвайки жълтия си стикер. — По-добре ми кажи, че си го направил.

Когато отметна косата от лицето си, зърнах отблясък на нещо сребърно в устата й. На езика си имаше пиърсинг.

Поклатих глава.

— Не съм. Не понасям игли.

Това я разсмя. Внезапно, без причина постави ръка на рамото ми.

— Леле, това е толкова сладко! Добре, простено ти е, макар че си такъв женчо. Е, родителите ти изперкаха ли напълно заради последната драма? Нали знаеш за сестрата на Тейт Стюарт?

Зад мен чух как Розуел си пое дълбоко дъх и издиша шумно. Близнаците вече не се усмихваха. Ровех из главата си, за да открия начин да сменя темата, но нищо не ми хрумваше.

Миризмата на кръв беше сладникава и тежка, прекалено силна, за да я пренебрегвам повече. Трябваше да се закашлям и да прочистя гърлото си, преди да отговоря.

— Да. Баща ми доста се връзва на такива неща.

Алис отвори престорено широко очи.

— О, божичко, наистина ли ги познаваш?

— Баща му ще проведе церемонията — каза със спокоен глас Дани.

Той и Дрю гледаха някъде встрани. Когато проследих погледите им, видях, че се взираха в Тейт, която седеше сама на една от дългите маси и зяпаше през големите френски прозорци на закусвалнята към небето.

Не я познавах. Искам да кажа, цял живот ходех с нея в едно и също училище, освен това тя живееше съвсем близо до Дрю и Дани и от прогимназията двамата имахме всеки срок поне по един общ предмет. Но не я познавах. Не познавах и сестра й, но ги бях виждал и двете на паркинга пред църквата на баща ми. Сестричката й беше малко топчесто момиченце, на име Натали. Съвсем обикновено здраво хлапе.

Тейт премести стола си и той проскърца по пода. Погледна към нас. Косата й бе тъмнокестенява и подстригана късо, което правеше лицето й да изглежда странно оголено. Отдалече беше дребничка, но раменете й бяха изпънати, сякаш бе готова да поеме удар. Допреди два дни имаше приятели. Може би не от гукащия, обожаващия и неразделния вид като приятелите на Алис, но все пак хората я харесваха.

Сега около нея се беше оформило свободно пространство, което ми навяваше мисли за карантина. Беше притеснително да осъзнаеш, че не е необходимо чак толкова много, за да се превърнеш в аутсайдер. Просто трябваше да се случи нещо ужасно.

Алис изобщо не си направи труда да погледне към Тейт. Отметна косата си през рамо и внезапно се наведе още по-близо до мен.

— Човек никога не смята, че и малките деца умират, нали? Просто е толкова… тъжно. Майка ми напълно се смахна, откакто научи, и навсякъде е окачила медальони с разни светци покровители и само се моли на Дева Мария и други подобни. Ей, тук ли ще сте в събота? Стефани ще прави купон.

Розуел също се наведе над мен.

— Супер. Можем да се отбием. Значи сте ходили да ви изсмучат кръвчицата, а? — гледаше към Стефани, докато говореше. — Как беше? Болеше ли?

Стефани и Джена започнаха да кимат с глава, но Алис направи презрителна гримаса.

— Всъщност не. Съвсем малко в началото, когато сестрата те закача към системата, но не е чак толкова лошо. Сега боли повече. След като извади иглата, ти разкъсва леко кожата и все още не е спряло да кърви. Виж.

Протегна ръката си. От вътрешната страна на лакътя й имаше залепнало топче памук, което закриваше следата от иглата. Червеното петно в средата, под лепенката, се просмукваше през памука и се разрастваше.

Желязото беше навсякъде. В колите, в кухненските уреди, във всички индустриални машини, които се използваха за пакетирането на храната, но в повечето случаи бе смесено с други неща — въглерод и хром, и никел. То причиняваше болка по бавен, изтощаващ начин. Но можех да го понеса.

Желязото, смесено с кръв обаче, беше нещо различно. Навлизаше яростно през устата и носа ми, раздираше гърлото ми. Внезапно вече не можех да се фокусирам. Сърцето ми заби много бързо и после прекалено бавно и слабо.

— Маки? — гласът на Алис звучеше съвсем тихо, неясно, идващ от много далече.

— Трябва да тръгвам — казах аз. — Шкафчето ми… Забравих нещо и ще отида да…

За миг си помислих, че някой от тях или дори всички ще ме последват. Алис като че ли протегна ръка към мен, но Розуел я докосна по рамото и я спря. Лицето му беше напрегнато, устните му — плътно стиснати, сякаш полагаше усилия да не каже нещо. Поклати глава в посока към коридора, едва забележимо. Просто върви.

Успях да мина през масите и да се измъкна от закусвалнята, без да се спъна, но почти не виждах нищо пред себе си и усещах как сърцето ми туптеше бясно из цялото ми тяло, по вените ми, в ушите, в китките ми… Почувствах се по-добре, след като се отдалечих от сладникавата, задушаваща миризма на кръводарителския център. Поех си дълбоко дъх и изчаках замайването да отшуми.

Шкафчетата на долните класове в гимназията бяха абсолютно еднакви — метър и петдесет високи, боядисани в светлобежово. Моето беше в най-далечния край, покрай коридора, водещ към крилото на кабинетите по математика и вратите, през които се отиваше към двора на училището. Щом завих зад ъгъла, разбрах, че нещо не беше наред.

На вратичката на шкафчето ми, на нивото на очите ми, имаше червено петно с размера и формата на човешка длан. Преди да доближа съвсем, вече можех да усетя миризмата на кръв. Не беше толкова зле, колкото онази от раната на ръката на Алис, пропита с желязото от иглата. Тя беше топла, металическа. Тази беше студена, лепкава, тъкмо започнала да изсъхва.

Огледах се наоколо, но коридорът беше пуст. Вратите към двора бяха затворени. Цял ден валеше и никой не се мотаеше навън по тревата.

Петното беше тъмно, убито червено. Стоях с ръце, допрени на челото си. Беше шега, някакъв тъп, просташки номер. Не беше нужна кой знае каква гениалност, за да я измислиш. Бях известен като момчето, което сядаше на пода с глава между коленете всеки път, когато на някого му потечеше кръв от носа.

Беше шега, защото трябваше да бъде това. Но вътре в себе си знаех, че е нещо повече. Някой се беше пробвал да прояви фантазия и с кламер или ключ беше издраскал думата „изрод“ в средата на червеното съсирващо се петно.

Издърпах ръкава на блузата си и започнах да го търкам, като се чувствах все по-зле, напълно останал без дъх. Изчистих по-голямата част от него, но „изрод“ си стоеше там, на вратичката. Беше издраскана и в боята, а кръвта беше попила в буквите, така че думата се открояваше на светлия бежов емайл. Докато я гледах, вълната ме заля отново. Отстъпих назад и за малко да се строполя на пода. Сърцето ми отново биеше бавно, сякаш се препъваше или заекваше.

Опрях със сетни сили ръка на стената, напипах дръжката на вратата, трябваше да изляза навън… празният двор, свежият въздух…

Бях в детската градина, когато чух за пръв път от баща ми за Килан Кори.

Историята беше кратичка и той ми я повтаряше отново и отново, като „Мечо Пух“ или някоя друга детска приказка. Когато татко я разказваше вечер, пред очите ми оживяваха най-съществените части от нея като на кино, трептящи и отчетливи.

Килан Кори бил кротък и вежлив човек. Възраст — някъде около трийсетте.

Бил като мен. До голяма степен. Само дето имал по една допълнителна става на пръстите си и аз винаги си го представях в черно и бяло, като от старите филми.

Имал магазин и работилница за поправка на музикални инструменти на улица „Хановер“ и живеел в малкото апартаментче на втория етаж на къщата. Не можел да акордира пиана, защото не издържал допира до металните струни, но бил честен и работлив и всички го харесвали. Специалността му била поправката на цигулки.

Когато започнали да изчезват деца, никой не помислил за него. Била Голямата депресия, никой нямал достатъчно храна или достатъчно пари, а и винаги има деца, които изчезват. Разболявали се или бягали от семействата си, умирали при инциденти или от изтощение и това било ужасно, но хората не задавали въпроси и не подозирали никого.

После изчезнала дъщерята на шерифа. Годината била 1931-ва, точно преди края на октомври.

Килан Кори никога в живота си не бил наранил друг човек, но това нямало значение. Те дошли за него въпреки всичко.

Извлекли го от малкия му апартамент и го влачили по улиците. Подпалили магазина му и го пребили с гаечни ключове и тръби. Обесили го на дърво в двора на църквата с чувал на главата и с вързани на гърба ръце. Оставили тялото му да виси там цял месец.

Първия път, когато татко ми разказа това, не разбрах какво иска да ми каже, но когато бях в началните класове в училище, вече започнах да схващам идеята.

Поуката от историята беше, че не бива да се привлича внимание. Не трябва да имаш деформирани пръсти. Не позволявай хората да разбират колко майсторски можеш да настройваш инструментите по слух. Не разкривай на никого истинската си същност, защото ако нещо някога се обърка, можеш да се озовеш на дървото.

Всички имат родно място. Място, откъдето са дошли.

Просто местата на някои хора са по-обикновени от тези на другите.

Не помнех нищо от това, но сестра ми, Ема, се кълнеше, че е вярно и аз й вярвах. Това е историята, която тя ми разказваше нощем, когато се измъквах от леглото си и се промъквах по коридора в нейната стая.

Бебето в кошчето плаче по онзи тревожен, дразнещ начин. Лицето му сияе между решетките на люлката. Мъжът влиза през прозореца — мършав, костелив, с черно палто — и грабва бебето. Минава отново през перваза, смъква прозореца долу, спуска мрежата. Изчезва. В кошчето има нещо друго.

В историята Ема е на четири години. Става от леглото си и изтопурква с босичките си крачета по пода, облечена в топлата си пижама. Когато се хваща с ръчичките си за решетките, нещото в люлката се примъква по-близо. Опитва се да я ухапе и тя дърпа ръката си назад, но не си отива. Прекарват цялата нощ, гледайки се един друг в мрака. На сутринта нещото все още лежи свито на матрачето с десен на агънца и патенца и се взира в нея. Това не е брат й.

Аз съм.