Реймънд Фийст, Джани Вурц
Господарка на Империята (16)

16.
Контраходове

Играта приключи.

Чумака премести фигурата си и каза с дълбока доволна въздишка.

— Мат, господарю.

Дрезгавата предутринна светлина само открои будността в ярко блесналите му очи.

Също толкова съвършено изряден, Джиро за пореден път се подразни от доказателството за клюката на слугите му, че умът на Първия му съветник остава остър дори преди разсъмване и закуска. Лордът на Анасати огледа взетите фигури, струпани отстрани на игралната дъска, и отбеляза:

— Изпълнен си с живот тази сутрин. Повече от обикновено, ако мога да бъда откровен.

Чумака потърка ръце.

— Шпионската мрежа на Мара отново е станала активна. Знаех, че е само въпрос на време да я изчакам! Който и да е началникът им, току-що направи грешен ход. Мислеше да ме надвие в тази игра на изчакване, но след години спане най-сетне се е раздвижил!

Джиро поглади брадичка, за да прикрие усмивката си.

— Малко слуги има като теб, които могат да понесат да изоставят години работа на основата на едно подозрение.

Първият съветник на Анасати се стопли от похвалата. Смъкна тежко извезания си сутрешен халат и оправи по-тънката копринена дреха отдолу, за да се увери, че виси без гънки по тесните му гърди. Добави с умолителен тон:

— Покани ме в покоите си за закуска. Трябва ли да те бия още веднъж, преди да ядем, милорд? — Нервните му пръсти с изгризани нокти се пресегнаха по навик да подредят отново дъската.

Джиро се засмя.

— Стар тигинди такъв — рече обвинително: сравняваше съветника си с подобния на лисица прочут с хитростта си хищник. — Предпочиташ да играеш игри, вместо да ядеш.

— Може би. — Чумака вдигна глава и го погледна с блеснали очи.

Джиро кимна, че ще играят още една игра, и попита:

— Какво се върти в коварния ти ум, между другото?

Чумака сложи последната фигура на мястото й, подкани с жест господаря да направи първия ход и отвърна:

— Важното е какво се върти в ума на Мара.

Достатъчно благоразумен да не го прекъсва с въпроси, Джиро придвижи напред една пешка. Контраходът на Чумака последва незабавно. Принуден да се задълбочи над стратегията, Джиро съжали, че му липсва склонността на противника да следи няколко теми едновременно, докато съветникът му уточняваше.

— По-късно тази седмица главният ти инженер ще е в Онтосет, за да наема дърводелци и занаятчии, които да построят обсадните машини по прототиповете, които ти пресъздаде от древните ръкописи.

Джиро вдигна очи от игралната дъска. Обсадните машини бяха най-секретният му план, тайна, която пазеше дори от най-близките си съюзници, или така поне вярваше. Не искаше да се дърдори небрежно по темата и тонът му издаде сдържано раздразнение.

— Мара не може да е чула нещо за прототиповете ни в навесите за горене на въглища…

— … в горите северно от Онтосет — допълни Чумака с крайно досадния си тон, с който довършваше изреченията на събеседниците си от чисто нетърпение. — Чула е всичко, и то отдавна. — Махна с ръка към игралната дъска. — Ти си на ход, господарю.

Джиро премести жреца си. На скулите му изби червенина и очите му се присвиха.

— Как така? Защо не си ми казал, че сигурността ни е компрометирана?

— Търпение, милорд. — Чумака премести императрицата си на предната линия. — Казвам ти винаги когато моментът е в твое предимство.

Джиро се овладя с усилие. Хитростта на Чумака понякога беше прекалена: сякаш не можеше да устои да не е най-добрият играч в домакинството на господаря си. Но това, което му липсваше като покорство, се компенсираше от свръхизобретателната му служба. Лордът на Анасати съсредоточи обуздания си гняв върху игралната дъска и зачака ледено спокоен нахалният му съветник да уточни.

Чумака се усмихна с ликуването на дете, открило, че летящо насекомо успява да се измъкне от мрежичката му.

— Милорд, радвам се да видя, че си усвоил изкуството на търпението. Ние позволихме машинациите на Мара срещу нас да процъфтят, за да осуетим още по-добре замислите й. Беше съставила хитър план да внедри сред занаятчиите на строителния обект няколко свои, за да имат удобната възможност да се погрижат обсадните машини да се построят с дефекти. Та когато ги използваме в сражение, или така поне се надява Господарката на Акома, механизмите да стрелят погрешно и да поразят собствените ни войници, или най-малкото просто да не функционират.

Сепнат от неволно възхищение, Джиро повдигна вежди.

— Мара е измислила такъв план?

— Не тя. Нает при нея майстор на играчки. — Чумака премести друга фигура и постави жреца на Джиро под заплаха. — Доста забавен план, наистина.

Намръщен и недоволен от играта, но и несъгласен да признае поражение на два фронта, лорд Анасати се замисли над следващия си ход. Склонността на Първия му съветник да пази тайни граничеше с неуважение. Но Джиро се въздържа от упреци. Слабостта му на шаах беше в страстта му към прибързани решения. Нужна му беше любовта на Чумака към сложната интрига, склонна да плете мрежи и да поставя капани срещу врагове дълги години предварително. Джиро предпочете да спаси жреца си от атаката. Днес настроението му беше благоразумно.

— Какъв ход си наумил, Първи съветник?

Чумака отвърна с усмивка на влечуго.

— Ами, да отнемем гамбита на Мара. Имам списък с имената на хората, които иска да внедри. Можем да уредим да бъдат наети, да ги привлечем дълбоко в територията на Анасати и след това да направим така, че да изчезнат.

— Да ги убием? — Отвращението на Джиро към жестоки мерки отклони вниманието му и трябваше да положи усилие, за да проследи следващия ход на Чумака.

Първият съветник придвижи нова пешка напред и постави две фигури на господаря си под заплаха.

— Бих искал да хванем внедрените кротко. — Заговори както винаги, когато беше доволен от себе си, с котешко мъркане. — Не да ги убием. Може да имат полезна информация за нас. Бих искал да науча точно как майсторът на играчки на Мара смята да саботира нашите обсадни машини, това първо. Сигурен съм, че модификациите в плановете би трябвало да са много хитри, за да не бъдат забелязани от майсторите ни. Това обаче е по-маловажното.

— Много по-важното е, ако можем да принудим някого да проговори и да научим начина им на предаване на информация. Можем да изпращаме лъжливи сигнали чрез шпионската мрежа на Акома. Тя няма да знае, че планът й е осуетен, до деня, в който излезем на полето срещу императора. Когато машините ни нападнат стените на Имперския квартал, тя ще очаква да се провалят и да предизвикат хаос и ще е строила силите си, за да се възползва от ситуацията. — С почти чувствено ликуване от възможността да осуети замисъла на Мара Чумака добави: — Вместо това нашите нови машини ще действат безпогрешно и Акома ще се окажат на полето, извън стените, докато ние вече укрепваме позициите си вътре.

Джиро пожертва крепостта си и кимна съгласен с аргумента му.

— Ще те оставя да го уредиш. — Извличането на информация от пленник не беше подробност, над която обичаше да се замисля. Не че имаше слаб стомах — мъченията просто не го интересуваха. Трактатите, които беше чел, казваха предостатъчно по темата. — Колкото до Ичиндар, мисля, че се съгласихме, че трябва да подтикна някой фанатик традиционалист да го убие, вместо да го унищожа с армия. — И довърши почти със злоба:

— Черните халати обаче като че ли не харесват идеята за гражданска война.

— Разбира се. Нищо не е по-унищожително за никое общество. — Чумака премести друга фигура и вдигна глава, за да вземе чантата с нова кореспонденция, донесена от помощника му.

— Но както обсъждахме, дори един мъртъв император ще има поддръжници. Те ще се затворят зад стените с наследника си. Ако ти, като спасител на нацията, се намесиш и спреш хаоса, като възстановиш поста на Военачалник, трябва също така да плениш и задържиш Джеиля. Дори без съпротивата на Мара и Хокану ще трябва да разбиеш защитата на града, за да вземеш Първата дъщеря… преди да го направи някой друг.

Ако се изключеше блясъкът, събудил се в очите му от изредените надежди за бъдещето, Джиро изглеждаше погълнат от играта. Чумака извърна очи от дъската към навитите на рула съобщения. Избра едно, огледа го с присвити очи, за да се увери, че не е фалшифицирано, след което счупи печата. Огледа редовете, без да му се налага да спира, за да преведе по шифъра, и промълви:

— Интересно.

Зачуди се разсеяно колко ли ще се подразни господарят му, ако научи за бившите воини на Минванаби, които той тайно бе поддържал в една отдалечена северна провинция.

Ако се окажеха полезни в уреждането на провала на Мара, щеше да получи почетна грамота за тях. Устните му се кривнаха. Колко му се искаше да беше служил в домакинство без такава обидчива вътрешна политика! Или на господар без толкова раздразнима гордост. Щом Джиро направи следващия си ход, Чумака бързо премести императрицата си на нов квадрат. Замисли се дали управлението на една жена би следвало същия модел като на мъж. Дали на Главния шпионин на Акома, противника му, бе разрешено да действа свободно в работата си? Само изключителна интелигентност можеше да опази такава мрежа непокътната след падането на дома Тускай. А готовността на Мара да приеме останали без господар хора на служба бе доказала колко лъжливо е такива хора да бъдат смятани за лишени от чест. Онези, които бяха работили като шпиони за лорд Тускай, определено изглеждаха още по-усърдни в полза на Акома.

Или може би онзи, който ги ръководеше, беше бил човек на лорд Сезу през цялото време? Чумака не смяташе така, тъй като бащата на Мара се беше държал праволинейно и в Съвета, и на бойното поле. Първият съветник на Анасати поглади брадичка, периферно забелязал ругатните на господаря си над игралната дъска — Джиро бе видял, че планът му за атака е застрашен. Чумака остави настрана съобщението и се пресегна за следващото, чието съдържаше го накара да подскочи на възглавничките и да изругае — нещо съвсем нехарактерно за него.

Джиро го изгледа питащо.

— Какво има?

— Проклет дявол! — Чумака махна със свитъка, който изглеждаше покрит с безразборни драскулки. — Не пресметнах добре. Подценил съм го.

— Кого? — Заинтригуван, Джиро избута игралната дъска настрани, а съветникът му стана и закрачи нервно из стаята. — Проблем ли имаме? Затруднение?

Чумака го поглед накриво, очите му бяха дълбоки като застинали вирове.

— Може би. Обаджанът на тонг Хамой е убит. В собствения му харем.

Джиро сви рамене.

— Е, и какво?

— Какво ли! — викна Чумака и щом забеляза, че господарят се мръщи от резкия му тон, омекна: — Господарю, обаджанът, един от най-добре охраняваните мъже под небето, е бил намушкан смъртоносно. Нещо повече, убиецът му е избягал. Чисто. Много професионална работа. — Погледна по-внимателно ръкописа и добави изумено: — Братството на тонга е разпуснато! Те вече са хора без господар: сиви воини.

Което насочваше към едно възможно заключение.

— Това може само да означава, че записите им са изгубени. — Джиро с усилие задържа гласа си спокоен. Съдържанието на записките на тонга можеше да посрами дома му не на последно място и заради последното му плащане: да купи покушението над стария Фрасай от Тонмаргу, който се вслушваше в Хопара от Ксакатекас твърде често, когато търсеше съвет за политически решения. Докато Фрасай оставаше жив, смъртта на Камацу щеше много малко да послужи на каузите на традиционалистите. Хокану много скоро щеше да застане на поста на баща си, но връзката му с Мара и Акома щеше да го затрудни срещу всеки ход, направен от съюзниците на Джиро, само след като подкрепящият глас на Фрасай бъдеше премахнат. Ако Имперският сюзерен паднеше, силите на Имперския канцлер в Съвета на императора щяха да се окажат осакатени при удар. Но Джиро имаше нужда смъртта на Фрасай да бъде дискретна. Убийството на човек от собствения клан, особено на собствения ти кланов Боен вожд, беше краен акт дори според цуранските стандарти.

Чумака продължи малко стъписано:

— Тайните записи са били откраднати, така поне съобщава всеки продавач на слухове в Свещения град. Чудя се дали Мара притежава записите на тонга? — Трябваше да ги притежава. Ако съюзник имаше достъп до такива тайни, то агентите на Анасати щяха да са уведомени. Противник просто щеше незабавно да извлече изгода от информацията, освен ако… единственият враг на Анасати, който беше под задръжки да не предизвиква конфликт, беше фракцията Акома-Шинцаваи, групирана около Мара. Чумака поглади брадичката си, напълно забравил за играта на шаах. Ами ако беше пресметнал погрешно? Ако Началникът на шпионите на Мара се окажеше по-добър играч от него? Ако под делата на Анасати беше зейнал капан и само чакаше една погрешна стъпка, за да щракне и да се затвори?

— Притеснен си — отбеляза Джиро с тон на възможно най-добре престорена досада.

Забелязал, че господарят му прикрива крайното си недоволство, Чумака се постара да омаловажи проблема.

— Предпазлив съм — отвърна с пълното съзнание, че най-лошите му кошмари рядко се сбъдват в ежедневието. Активното му въображение му помагаше да е майстор в работата си. В нетърпението си да влезе в схватка с противника си от Акома можеше лесно да е бил подведен към невнимание. Трябваше да се отдръпне, да изчака и да наблюдава като търпелив ловец. Обучените от майстора на играчки на Мара трябваше да се поемат с изключително внимание.

След това се усети, че е мълчал твърде дълго и че неуморният ум на господаря му е на ръба на раздразнението, и се усмихна ведро.

— Дали да не хапнем, господарю? Или ще довършим играта, в която си много близо до загубата?

Джиро погледна сърдито подредбата на фигурите на игралната дъска и направи неодобрителен жест, който премина в пляскане за слугите.

— Две поражения на празен стомах са повече, отколкото един господар би трябвало да поеме преди разсъмване. — Намръщи се, сетил се за мъртвия обаджан, и изруга: — Проклета да е! Ако не беше защитата на Събранието, щях да съм я унизил до просия.

 

 

Градинарят избърса чело. Подпрян уж небрежно на дръжката на греблото, оглеждаше цветните лехи под следобедната слънчева светлина. Цветовете бяха ярки, без изсъхнали семенници или повехнали венчелистчета. Почвата беше подравнена, без бурени, всеки храст беше подрязан изрядно.

Пенсионираният имперски служител, настанен в това домакинство, рядко използваше жилището си. Тъй като ценеше мира и тишината, градините му бяха устроени така, че да задържат настрана шумотевицата на Свещения град. Имаше пердета на очите и обикновено забравяше лицата на градинарите си. Поради това хубавата му частна лична градинка срещу градската библиотека предлагаше съвършеното място за срещи за един Главен шпионин, който търсеше тайна размяна на информация, купена с подкуп на един от писарите на архиваря.

Аракаси плю в шепите си, както щеше да направи всеки усърден градинар, и отново хвана греблото. Потъмнелите му от слънцето ръце изглеждаха все едно, че бе упражнявал този труд през целия си живот. Започна отново да заглажда сухата пръст. Ако не бяха очите му, които прикрито следяха входа към архивите от другата страна на широкия булевард, беше влязъл в ролята си до съвършенство.

Днес беше още по-педантичен и предпазлив от обичайното. След промяната в светогледа, предизвикана от Камльо, вече не се доверяваше на инстинктивните си реакции. Не залагаше вече на способността си да действа с предишната бързина. И най-важното — притесняваше се. Щеше ли емоцията да го накара да се поколебае? Вече не виждаше хората, дори враговете, като пионки на игрална дъска. Личното му съзнание спрямо дълга му като слуга създаваше конфликт, който се боеше да подложи на изпитание.

След осуетения му опит да внедри агент в Града на магьосниците разбираше, че всяко търсене в стари текстове по тайнствена тема или ровене в забранени исторически епохи може да привлече внимание. Освен това библиотеките бяха страстта на Джиро и половината им персонал бяха шпиони на Анасати. Тъй като Имперските архиви рядко се посещаваха, освен от изучаващи история, повечето от които послушници на един или друг храм, всеки непознат, пратен вътре като агент, щеше да породи въпроси. След издигането на Ичиндар до абсолютно управление Денят на молбите се бе превърнал в мястото, където се обсъждаха публично неясни точки в закона. Висшият съвет вече не пращаше куриери да преглеждат купищата изтъркани пергаменти, за да се изяснят тънкостите на традицията в дебати на търговци или гилдии.

Аракаси беше доста затруднен, докато намери студент послушник, чиято вярност вече да не е компрометирана. Накрая му се беше наложило да потърси услугата на послушници на Червения бог, които се чувстваха задължени на лейди Мара за нейната услуга.

Сега, докато работеше и хвърляше крадешком погледи към резбованите врати от другата страна на булеварда, Началникът на шпионите беше притеснен от това колко безполезна бе станала установената оперативна мрежа. Не смееше да потърси резидентите си в имперския дворец, тъй като те всички, както предполагаше, вече бяха под наблюдението на Чумака. Бяха се появили достатъчно признаци, издаващи, че дворцовият клон на мрежата му е компрометиран. Тъй че Аракаси бе пратил вътре иначе безвреден студент, който да отклони агентите на Чумака от дирята. Знаеше обаче, че врагът няма да се подведе задълго.

Двама жреци на Туракаму и студент послушник, носещи подпечатани искания от Висшия храм, бяха разкрили текстове по темите, които бе поискал. Беше прекарвал нощите си на светлината на свещ и четеше редове, изписани с избеляло мастило. Всяка сутрин бе изпращал кодирани съобщения до Мара в старото имение на Акома, стеснявайки възможностите: времето на конфликта, довел до тайния договор с чо-джа, можеше да е свързано с гражданско вълнение преди осемстотин години, два века след основаването на империята, или с друг период четиристотин години след това, когато нямаше споменаване за никаква война, а прегледът на родословните дървета показваше наследявания, прехвърляни на първи или втори братовчеди и безразборен брой непълнолетни наследници. Може би тези прекъсвания на иначе добре установени династии се дължаха на някаква епидемия, но текстовете не споменаваха нищо за нея.

Данъчните записи от онези времена показваха и нарастване на сумите. Счетоводните книги съдържаха странни празноти празни редове за данни, които биха показали как се е изразходвало такова богатство. Сега Аракаси чакаше да получи списък на имперски пълномощия за двата проучвани периода. Ако имперският управител беше платил суми на художници от гилдията да нарисуват бойни сцени или на скулптори да направят възпоменателни арки на победата, със сигурност трябваше да е имало война. След това можеше да се проследят храмови записи за дарения за молитвени порти, пратени от богати вдовици, пожелали духовете на загиналите им съпрузи да бъдат съдени милостиво от боговете. Аракаси се намръщи. Ако можеше да намери доказателство за война, можеше да прерови фамилни записи и може би да изрови факти от дневници на мъртви владетели, говорещи за конфликт, който може да е бил заличен от публичните архиви.

Мара беше сдържана и предпазлива в указанията си, най-вероятно от опасения за него. Знаеше, че чувствата му към Камльо го правят уязвим. Но ако пощадяха сърцето и дарбите му, Акома щяха да паднат под по-големия и по-коварен план на Събранието на магьосниците. Защото все повече и повече изпъкваше фактът: тъкмо Черните халати възпираха промяната. Бяха позволили издигането на Ичиндар само защото ги устройваше да спрат Тасайо от Минванаби. Но рано или късно щяха да подкрепят традиционалисткия възглед и възстановяването на поста Военачалник и да принудят Ичиндар да се върне към религиозно церемониалната си роля.

Потисна подтика да избърше потта от челото си и загреба с греблото, обзет от негодувание. Проучванията му показваха, че точно Великите са насочвали стагнацията на империята. Не беше нужно човек да е историк, за да види необяснимите дупки в тъканта на цуранската история.

Като тъкач, притеснен от оплетени нишки, който развързва възел след възел, Аракаси проследяваше събитията от едно тайнствено упоменаване към друго. И осъзнаваше, че се е замесил в най-голямата надпревара в живота си. Защото освен че копнееше да спечели чувствата на момичето, което бе пленило сърцето му, трябваше да помогне на господарката си в двубоя й с най-могъщата организация в империята — Събранието на магьосниците.

Отбягваше размишленията за бъдещето. Виждаше всеки ден като риск. Знаеше, също като Мара, че не може задълго да се задържи като неин Началник на шпионите, в случай че, колкото и невероятно да беше, домът й успее да устои срещу Събранието и да оцелее. Намести пояса, стягащ работната му риза, опипа оръжейния колан под него, където бяха скритите му ножове, и огледа уханните лехи. Ако съдбата унищожеше Акома или ако, когато се оттеглеше от поста си и Мара се окажеше без почетно място, което да му предложи в домакинството си — е, имаше си градинарските умения, на които да се опре, помисли си с мрачен хумор. Огледа ръцете си, изцапани с тъмна пръст, скрила мазолите от още десетина занаята, и прецени, че има и по-достойни занимания от това да се грижиш за разни цветенца и храсти.

Убиването определено беше едно от тях. Разшифроването на записките на тонга почти го беше поболяло, особено безстрастното изброяване на поколения след поколения смърт и жестокости. Мара беше права, че го използваше за свой безскрупулен инструмент, за да унищожи до корен тонга Хамой.

Но правотата й не му помагаше много. Цуранските порядки признаваха само чест, спечелена за господарката му, но поведението на варварина Кевин беше размътило мислите му. Това, че Мара бе простила собствения му провал в зноя на една градина с кекали, бе довело до първите пукнатини в светогледа му. И стените бяха рухнали, осъзна той, вече лишен от самозаблуди.

Беше се самообучил да е наточено оръжие срещу други от своя вид. Кевин беше прав. Чо-джа бяха прави. Мара и Хокану бяха прави в желанието си да променят водещите до застой стари порядки. Въпреки че безусловното съгласие беше установеното отношение между господар и слуга през цялата дълга история на империята, Аракаси беше видял злините на това мислене в твърдите очи на Камльо. И вече осъзнаваше, че и той е виновен за всичко това.

— Не съм каквото бях — беше казал на господарката си на срещата им след успешното убийство на обаджана. Не беше толкова признание, колкото оголване на духа му пред очите й. Въздъхна, дълбоко натъжен, и си помисли, че през няколкото часа, през които се бе правил на градинар, така и не се беше спрял да оцени резултатите от труда си. Но сега спря. Спря, погледна лехите и усетил странно стягане в гърдите, си помисли, че презреният градинар може би е по-близо до вероятността да намери равновесие на Колелото на живота. Определено беше приятно да си представиш живот във вечна хармония с вселената.

Отново хвана греблото. Събуденият му усет се превръщаше във възможност. Въпреки привидното спокойствие, което го заобикаляше, унищожението бе много близо.

Денят гаснеше. Престарял търговец буташе количката си по улицата и предлагаше с напевния си глас кора от танзи на жените на свободните работници, запътили се към пристанищния квартал. Окаяни, само на стъпка по-високо от робите, такива семейства горяха танзи, за да подсладят въздуха и да притъпят вонята от рибарските дюкяни покрай речния бряг. Тамян лъхаше откъм Площада на Двайсетте богове, където жреците вече разтваряха широко вратите на храмовете. Предвечерните ритуали привличаха аристокрацията на богослуженията, когато улиците ставаха по-прохладни, и първите лакирани носилки на благородници вече започваха да се появяват.

Часът точно преди залез-слънце беше време, когато всички класи се смесваха на улиците; когато куриери сваляха превръзките на главите си и знаците на гилдии и се запътваха към дома за вечеря. Аракаси натовари в количката си мотиката, греблото и лопатата. Наблюдаваше зорко входа на библиотеката, за да види навреме своя човек.

В мига, в който се появеше момчето, Аракаси щеше да излезе от градината с количката, а то щеше да мине покрай него и да пъхне донесението между сечивата.

Чу звука най-напред като изкривяване във въздуха, почти заглушен от трополенето на някаква талига по каменната настилка на улицата отвъд портата. Инстинктът го накара да се сниши зад количката и чак после се сети какво е това: разтърсващото костите загадъчно бръмчене, което предшестваше появата на Велик.

Леденостудена пот изби на тила му. За него ли бяха дошли? Свързали ли бяха присъствието му със замисъла на лейди Мара? Сърцето му се разтупка и ръцете му затрепериха като на човек, поразен от парализа. Много пъти в живота си беше изпитвал страх, но никога досега чак такъв. Никога — допреди да срещне Камльо — страхът не беше пробивал бронята на душата му.

Двамата Черни халати се появиха сякаш от нищото. Изнервящото бръмчене заглъхна. Звуците от улицата изглеждаха странно изместени, все едно светът започваше и свършваше при мраморните стълбове от двете страни на градинската порта.

На Аракаси изобщо не му се наложи да симулира страхопочитание, когато се хвърли по очи зад количката.

Великите изобщо не му обърнаха внимание. Тръгнаха по градинската пътека към портала и спряха под сянката на арката. Очите им бяха вперени в стълбището на библиотеката от другата страна на улицата. Бяха с гръб към него и Аракаси видя, че са обути с кадифени пантофи, по-подходящи за настлани с килими подове. Пренебрегнаха падналия ничком зад тях прост градинар, все едно не беше нищо повече от нищожна подробност, а не човек, който може да ги подслуша.

Едната скрита под черна качулка глава се обърна към другата — и тя под качулка.

— Трябва да се появи всеки момент. Кристалът показа, че ще пресече улицата и ще тръгне насам.

Вторият магьосник кимна, без да каже нищо.

Аракаси изпита облекчение, като разбра, че Черните халати не са дошли за него. Рискува да надигне глава ида погледне. Над зъбците на греблото, очертан между загадъчните черни фигури на магьосниците, застанали под арката, видя как пратеникът му най-сетне излезе от библиотеката с пълна чанта през рамо.

— Ето го! — каза първият Велик и посочи младия писар, който слизаше спокойно по стъпалата. — Той е.

Вторият кимна пак и проговори с необичайно дълбок глас:

— Да. И носи ръкописи.

— Какви? — попита с рязък глас първият магьосник.

Вторият долепи едната си ръка до челото си и махна във въздуха с другата. Явно направи някакво заклинание, защото Началникът на шпионите усети как настръхва.

Ниският глас избоботи:

— Списък. Имперските заявки за средства за изкуство. Арки на победата, статуи, паметници… — Последва пауза, през която двамата Черни халати като че ли размишляваха. После другият, със студения глас, каза:

— Периодът, който обхващат тези списъци, засяга нашите интереси. Много.

Аракаси стисна юмруци, уплашен, че може да чуят тупането на сърцето му.

Човекът на Аракаси вече пресичаше улицата с пъргавата стъпка на младеж, очакващ награда, за да я похарчи в пивниците.

— Да, трябва да бъде разпитан — каза магьосникът със студения глас. — Едва ли прави такова проучване за себе си. Трябва да го задържим и да открием кой го е наел или принудил да събере такива факти.

Другият Велик пак само кимна.

Аракаси бе на ръба на паниката. Ако принудеха писаря да говори, прикритието му моментално щеше да се окаже нищожно. А и дори преди да срещне Камльо, дори преди да осъзнае колко е уязвим, Аракаси разбираше, че няма да има шанс да опази тайните при разпит от хора, които могат да четат мисли. Планът на Мара щеше да бъде разкрит моментално и домът Акома щеше да бъде застрашен.

Трябваше да действа.

Надигна се на лакът и заопипва пояса си. Дланите му бяха хлъзгави от пот и изтръпнали. Напипа костените дръжки на две оръжия: едното за нещастния писар, второто за него самия. Трябваше хладнокръвно да убие невинен човек и веднага след това да си пререже гърлото. След това трябваше да се надява, че Червения бог ще го вземе при себе си, преди магьосниците да могат да оковат неговия уал към тялото му и да го принудят да проговори и да извърши предателство.

Черните халати стояха един до друг и скриваха гледката му към улицата. Страхът стегна гърдите му като въже. Стиснал ножа в треперещата си ръка, Аракаси се чувстваше като мъртвец. Очакваше да се случи най-лошото — магьосниците да не помръднат и писарят да влезе под арката за срещата си в градината, без да подозира нищо.

— Идва — промърмори първият магьосник. Двамата се разделиха, скриха се в дълбоките сенки и като неподвижни качулати статуи зачакаха младият мъж да прекоси оживения булевард.

Тълпата за миг оредя. Покрай портата мина продавач на хлебчета и след него се разнесе миризма на канела. Претичаха две момчета, гонеха се с викове, в краката им подскачаше кутре. Писарят заобиколи един едър продавач на вода. Лицето му беше угрижено и бе вкопчил зацапаните си с мастило пръсти в капака на кожената чанта.

Пристъпи на сенчестия тротоар пред градинската порта.

Аракаси се помъчи да потисне погнусата си. Беше убивал много пъти. Но никога не бе реагирал така. Смъртта не бе имала никакво значение за втвърденото му като камък сърце и не беше изпитвал никакво съчувствие към жертвата си. Волята му се поколеба, докато вдигаше ръката си.

Слънчевата светлина блесна сребриста по резеца на ножа и привлече погледа на младия писар. Очите му се разшириха — и в същия миг двамата Велики пристъпиха от сенките пред него с явното намерение да го спрат.

Аракаси прехапа устна. Трябваше да действа! Помъчи се да надвие гаденето.

— Стой! — заповяда магьосникът отляво, онзи с кънтящия метален глас.

Писарят се подчини, парализиран от ужас.

— Искаме да те разпитаме — заяви вторият магьосник с плътния дрезгав глас.

Разтреперан и пребледнял, писарят рече:

— Ваша воля, велики.

Стиснал дръжките на количката все едно пръстите му можеха да счупят коравото дърво, Аракаси усмири грохота на борещите се чувства в душата си. Готовността да убие трябваше да се е издала в очите му, докато се надигаше на коляно, за да хвърли ножа, защото писарят залитна назад и на лицето му се изписа паника. Видя сигурната смърт в ръката на Аракаси, обърна се рязко и побягна. Чантата запляска по бедрото му, докато тичаше отчаяно към пълната с хора улица.

Магьосникът с дълбокия глас се вцепени от изненада. Другият извика гневно:

— Той ни се опълчва!

Черният халат по-близо до портата вдигна ръце. Трясък като небесен гръм разцепи въздуха, сечивата в количката изтракаха, а цветята полегнаха от внезапно духналия режещ вятър. Аракаси беше съборен по очи в пръстта. Натика ножовете под проснатото си тяло и скри лицето си с ръце. Градината се разтърсваше от гръмовете, бляскаха мълнии. По улицата се разнесоха писъци и рев на уплашени нийдра. Разтреперан неудържимо, Аракаси надникна през пръсти.

Освен че хората бягаха от входа на градината, улицата не изглеждаше много по-различно. Залязващото слънце все още хвърляше червена светлина по стълбището на библиотеката и във въздуха лъхаше на храмов тамян. Само че сладникавият му аромат вече беше смесен с миризмата на овъглено месо, а върху уличната настилка лежеше жалка димяща купчина човешки останки. Наблизо, недокосната от мълниите, бе паднала чантата е разпилените свитъци.

— И защо побягна този глупак? — каза магьосникът с ниския глас и се обърна към спътника си. — Не трябваше да бързаш толкова да го изгориш, Тапек. Сега не можем да разберем кой го е наел.

— Има само двама възможни заподозрени: Акома или Анасати. Никой друг няма мотив да проучва архивите. И е немислимо низш човек да ни се опълчва и да му се позволи неподчинение. — Извърна се от портата, погледът му пробяга над количката и градинарските сечива и се спря, твърд като лед, върху проснатия по очи Аракаси.

Началникът на шпионите на Мара усети допира на този поглед като копие, забито в гърба му. Не можеше да спре да трепери, не смееше да помръдне.

Магьосникът се приближи. Кадифените, му пантофи спряха само на педя от лицето на Аракаси.

— Познаваше ли онзи човек? — попита настойчиво Великият.

Изгубил дар слово, Аракаси само поклати глава.

Вторият Черен халат се доближи и застана до спътника си.

— Може да лъже. Трябва да се уверим — каза и гласът му прогърмя като орис в ушите на Аракаси.

Аракаси долови движение, сякаш магьосникът направи някакъв жест с ръце.

— Кой беше онзи мъж? — отекна дълбокият глас на мага. — Отговори!

Наточеното острие на магия се вряза в ума на Аракаси. Окован от неустоима сила, той усети как дробовете му изригнаха въздух и устните и езикът му заговориха сами.

— Някакъв писар — чу собствения си глас. — Не му знам името.

Затвори очи от страх. Тъгата, че никога повече няма да види Камльо, за сетен път се сблъска с най-живия му спомен за онзи следобед на споделена любов, за ленивата й усмивка и твърдите й очи, завинаги пленили сърцето му.

Над тази бъркотия от спомени гласът на Великия заяви:

— Умът му е хаос. Мисли, че ще го убием и… копнее да види някаква жена. — Груб смях се изтръгна от гърлото на мага. — Глупакът мечтае за красива млада куртизанка, която е познавал някога. Единствената му мисъл е да я види още веднъж, преди да умре.

Аракаси усети как магията излиза от ума и тялото му. Другият Черен халат заговори:

— Един виновен човек щеше да мисли за господаря си или за бягство. — Това, че Аракаси бе твърде ужасен, за да може да помръдне, придаде достоверност на извода на Тапек. — Не, това не е нашият човек. Този малоумен градинар не знае нищо. — Тонът му преля в раздразнение. — Прав си, че прибързах. Все пак вече знаем, че някой търси забранено знание. Трябва да се върнем в Събранието.

Двамата се отдалечиха.

Аракаси остана да лежи неподвижно. Ушите му засякоха рязкото бръмчене и притока на въздух, щом двамата Велики си заминаха. Но докато силите му се върнат, вече бе притъмняло. Надигна се на разтрепераните си крака и се подпря на количката.

На улицата Имперските бели караха роби да разчистят тленните останки на писаря. Уличен чистач чакаше отстрани с ведро й четка, за да изтърка овъглената следа от паважа. Изящните украсени с пайети носилки на благородниците заобикаляха отдалече. Опърпаните улични хлапета, които се събираха да позяпат всичко по-необичайно, тази вечер ги нямаше никакви.

Аракаси седна на количката и заслуша нощните насекоми. И последните отблясъци на залеза се заличиха от небето и луната разпръсна медена светлина над покосените цветя.

Нямаше нужда да вижда свитъците, заради които бе загинал младият писар. Появата на Великите потвърждаваше истината зад предположенията му. Трябваше възможно по-бързо да докладва на лейди Мара.

По-лоша беше вътрешната несигурност, породила се в разгара на смъртната опасност, в която се бе озовал. Дори сега не знаеше дали щеше да може да изпълни дълга си и да хвърли ножа.

Мара — каза си Аракаси наум. — Господарке. Станал съм спънка за каузата ти.

Но никакъв отговор не дойде в хладната нощ. Нищо не можеше да направи, освен да даде всичко от себе си, защото господарката му нямаше никой друг, който да се доближи до уменията му. И понеже я познаваше добре, Аракаси знаеше, че ако сега господарката му се изправи пред него, в очите й няма да има укор.

Тя разбираше терзанията му. Тази дарба у една Управляваща господарка го трогна почти до сълзи. За миг Аракаси се зачуди дали състраданието на господарката му ще е достатъчно голямо, за да пробие горчивината на Камльо. Почти се разсмя на глупавите си надежди. Събранието бе на косъм да научи всичко за замисъла на господарката му. Много преди Камльо да успееше да намери себе си, всички те можеше да са мъртви, овъглени и димящи като трупа на улицата.