Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
ivelinbogomilov (2013)
Редакция
Краси (maskara)
Допълнителна корекция
hammster (2014)

Издание:

Нелсън Демил. Последният скок на лъва

ИК „Бард“, София, 2010

Редактор: Иван Тотоманов

Компютърна обработка: Десислава Господинова

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

8

Кейт поведе към предната част на самолета. Както казах, прозорците бяха покрити с алуминиеви листа, така че в салона бе по-тъмно, отколкото очаквах. По стените мъждукаха няколко лампи, благодарение на които се виждаше, че салонът е бил опразнен, за да се освободи място за товар. Май се очертаваше да седим на пода, също като товар.

Единствената друга светлина бе слънчевата, която идваше от товарния вход и от прозореца на пилотската кабина горе. Забелязах, че кабината не е отделена с врата — коридорът просто водеше в нея. Вратата, която трябваше да предпазва от отвличане, я нямаше — пък и защо да я има? Ако някой решеше да ни отвлече, можехме просто да скочим от самолета.

На пода видях халки, които вероятно се използваха за закрепване на палети, а сега през тях бяха прокарани найлонови ремъци, за които да се държим.

Кабината беше широка само три метра, което минаваше за доста просторно помещение за самолет от петдесет и някоя си година. Първите четирима парашутисти вече се бяха качили и седяха един до друг на пода с лице към нас, до самата кабина.

На стените бяха залепени номера, така че бързо намерихме втори ред, който логично беше точно зад първия.

— Откъм прозореца или откъм пътеката? — попита ме Кейт.

— Искам да гледам навън — отвърнах, — така че можеш да седнеш до прозореца.

Тя седна до стената от лявата страна, а аз се настаних до нея, хванах се за ремъка за товар и казах:

— Закопчай си колана.

— Приключи ли с тъпите лафове?

— Вдигни облегалката, докато излетим.

Двамата, които се качиха след нас — някакъв тип и момиче, — седнаха от дясната страна на втори ред. Останалите места към опашката също започнаха да се запълват.

Огледах се. Както бях забелязал на влизане, товарният вход беше много широк, но сега установих, че няма врата, а само отвор. Обърнах внимание на Кейт и тя обясни, че се наложило да я махнат заради скока, защото не можела да се отваря по време на полет (затваряла се със скоби, но от външната страна), а по-малката врата била широка само колкото за един човек.

— На груповите скачачи им е нужно колкото се може по-широк изход, за да излязат накуп — обясни тя.

Замислих се над думите й и отбелязах:

— Май ще е студено и шумно без врата.

— Много шумно — съгласи се тя и добави весело — И няма мога да те чувам.

— Ами седни по-близо. Хей, как беше името на онзи италианец?

— Какъв италианец?

— Онзи, чието име трябва да крещим, докато скачаме.

— Джон, какви ги дрънкаш?

— А бе онзи бе… А, сетих се! Джеронимо!

Няколко глави се обърнаха към нас. Кейт се примъкна по-близо до стената и се загледа към мястото, където би трябвало да е прозорецът.

Парашутистите продължаваха да се качват. Гърбът ме болеше в тази поза заради петнайсеткилограмовата екипировка, а задникът ми, който е само мускули без грам тлъстина, започваше да усеща твърдия под. Пълна отврат.

Прилича донякъде на ски, да знаете. Правиш дълго пътуване доникъде, купуваш куп скъпи принадлежности и си заобиколен от фанатични слабоумни, които си мислят, че си прекарват страхотно, като висят цяла вечност по опашки. После следват няколко минути прилив на адреналин или чист ужас — и всичко приключва. Нещо като секса.

Първата ми жена Робин, която също е юристка (обичам да чукам юристки за отмъщение), беше скиорка, но това бе първи брак и не продължи дълго, така че не стигнах по-далече от пистите за начинаещи, когато тя с радост се изпързаля от живота ми. А сега съм някакъв си проклет парашутист. Така де, прекарал съм по-голямата част от професионалния си живот в опасни ситуации — нима това е начин да си почине човек?

— Джон?

— Да, скъпа?

— Един скок, после се връщаме у дома.

— Скъпа, искам да запиша три скока от „Ди Си седем Б“.

— Аз пък ще си навехна глезена при приземяване и ще трябва заедно с парамедика да ми помогнете да стигна де колата.

Вече се чувствах малко виновен, затова казах:

— Не, не. Наистина ми харесва. Ще се държа прилично. Нека се позабавляваме.

— Изложи ме пред Крейг.

— Кой Крейг? — А, онзи тип, дето иска да те чука. — Ще му се извиня, когато всички излезем довечера на питие. — „Ще го причакам в мъжката тоалетна. Това ми е специалитетът.“ — Става ли? Хей, чакам с нетърпение партито след скоковете. Страхотна група парашутисти.

Тя ме погледна изпитателно, търсеше признаци на неискреност.

Видях Крейг да идва към нас между парашутистите. Той беше нещо като старши в клуба и съответно имаше официални отговорности, които включваха проверка дали всички са щастливи, настанени както трябва и дали не са си забравили парашута.

Исках да изкупя вината си пред него — и пред Кейт — за непредизвиканата си изцепка, затова му извиках:

— Хей, Крейг! Излитаме, а? Ще направим страхотен скок, брато!

Крейг ми се усмихна вяло и продължи към пилотската кабина.

Погледнах Кейт. Беше затворила очи. Записах си наум: „Крейг да се държи под око. Вероятен терорист“.

Онзи с папката влезе в салона да провери имената и групите. Какво е станало с личната отговорност, по дяволите? Ако не знаеш къде ти е мястото или с кого трябва да си, по-добре изобщо да не се захващаш с такива неща.

Както и да е, онзи с папката стигна до първите редове и отново провери имената и местата ни.

Крейг излезе от пилотската кабина и го попита:

— Как са нещата, Джо?

— Имаме двама отпаднали и един записал се в последния момент — отвърна Джо. — Общо шейсет и трима скачачи.

— Добре — каза Крейг. — Може би ще изгубим още няколко за втория скок.

Какво?!

— Пилотът е готов, когато ние сме готови — продължи Крейг.

Забелязах, че Джо не носи екип и парашут, и затова заключих, че ще остане на земята с манифеста — просто в случай, че нещо се оплеска. Представих си го как задрасква шейсет и три имена, докато самолетът пикира надолу. Кофти късмет за записалия се в последния момент. А междувременно един от отсъстващите се появява задъхан и казва: „Попаднах в задръстване. Закъснях ли?“ Съдба.

Джо вече беше слязъл. Крейг тръгна към мястото си сред груповите скачачи, но изведнъж спря и се обърна към мен.

— Значи приемам, че днес ще направиш и трите скока, Джон.

— Та аз съм тук, за да скачам! — отвърнах ентусиазирано и го уведомих: — Довечера ще те черпя бира.

Крейг хвърли поглед към Кейт, после се обърна и намери мястото си на пода до задния отвор. Не си беше сложил шлема и забелязах, че има голямо плешиво петно на темето.

Всъщност повечето хора все още бяха без шлемове, макар че неколцина ги бяха надянали. Един се беше качил направо с него и вместо очилата, които носеха повечето, имаше затъмнено стъкло, спуснато. Нали съм ченге, неща като мотоциклетистки шлемове със затъмнени стъкла или скиорски маски моментално привличат вниманието ми. Но в момента не бях изцяло в режим на ченге и не се задълбочих много.

В салона бръмчеше постоянно бърборене, придружавано от време на време от смях. Забелязах, че Крейг си говори с някаква доста засукана дама. Прасето сигурно беше нагласило реда на скокове така, че да може да я държи за ръката, докато падат.

Бях прекарал повечето си зрели години като ерген и този начин на живот не ми липсваше, е… може би понякога, съвсем мъничко, но определено не завиждах на Крейг, който със сигурност беше сам и вероятно не можеше да се уреди и в публичен дом с пачка петдесетачки. Кейт наистина бе обогатила живота ми… много… изключително… невероятно… напълно…

— Джон.

— Да, скъпа?

— Обичам те.

— И аз те обичам. — Стиснах ръката й.

Кейт не се беше омъжвала, преди да се срещне с мен, така че нямаше начин да знае дали съм нормален съпруг. А това определено беше добре за брака ни.

Чух как единият двигател запали, после втори, после и останалите два. Представих си как в пилотската кабина Синди казва на Ралф: „Е, май всичките перки започнаха да се въртят“. А Ралф отговаря: „Много добре, миличка. Сега трябва да излезем на пистата. Махни си краката от спирачките, миличка“.

И ето че наистина започнахме да се движим. Шумът на двигателите бе оглушителен и сякаш всяка част на самолета стенеше и скърцаше, докато обръщахме към пистата.

Бях достатъчно близко до пилотската кабина, за да чуя как Синди попита:

— Ралф, мога ли да излетя оттук?

— Не, скъпа. Изчакай да стигнем до пистата.

Може пък и да съм си го представил.

Рулирахме минута-две, после завихме и спряхме в края на пистата. Синди вдигна оборотите на двигателите, без да забравя да държи краката си върху спирачките, старият самолет се затресе и се напрегна като спринтьор, готов да се втурне напред по дългата бетонна ивица.

Онова не беше ли прескачане в двигателя? Задавяне ли чух? Клиф, включи си слуховия апарат.

Чух някаква комуникация по радиото от кабината и Синди отговори:

— Здрасти, кула. Мога ли, такова, да използвам цялата писта?

Добре де, просто се шегувам.

Самолетът потегли, набирайки темпо, и усетих как става по-лек, когато наближи скоростта за излитане.

И преди да се усетя, се отлепи от земята и вече летяхме.

— Ралф! — изкрещя Синди. — Успях! Успях! Сега какво да правя?

Самолетът вдигна нос и всички стиснахме ремъците. Кейт ме прегърна, привлече ме към себе си и каза в ухото ми:

— Харесва ми да споделям всичко с теб.

Да бе. Следващия път ще споделим една от пурите ми.

Самолетът зави надясно и започна да набира височина, като в същото време описваше широки кръгове, сякаш беше тирбушон. Мястото за приземяване, което представляваше голяма, дай боже свободна от мечки поляна, се намираше недалеч западно от летището, така че по-голямата част от този тридесетминутен полет щеше да мине в кръжене, докато не стигнем височина 4200 метра.

Забелязах, че отговорникът по товаренето седи до зейналия заден отвор с нещо като интерком в ръка — вероятно за да поддържа връзка с пилотската кабина и да ги уведоми, когато всички са скочили.

Зачудих се дали Синди знае, че сме парашутисти. Така де, представям си я как идва в салона, вижда го празен и си изкарва акъла, после тича обратно в кабината и крещи: „Ралф! Клиф! Всички са изпопадали от самолета!“

Кейт доближи устни до ухото ми.

— Хубаво е, че те виждам усмихнат. — И ми лепна една влажна целувка.

Стиснах ръката й и я целунах по бузата.

Е, вече бях във въздуха и с нетърпение очаквах свободното падане и приятното, леко спускане с парашут до земята. Наистина е забележително и сравнително по-безопасно от онова, с което си изкарвам хляба.