Нелсън Демил
Последният скок на лъва (50)

49

Не исках да отивам в най-близката болница — исках в Белвю и затова линейката се насочи натам.

Имах превръзки на раните, две системи във вените и се чувствах страхотно. Хайде да го направим отново.

Всъщност непрекъснато губех съзнание и идвах на себе си, но си спомням как стигнахме до Белвю и как казах на онези от спешното, че жена ми е пациент в охраняваното отделение. После повечето неща ми се губят.

 

 

Слънчевите лъчи проникваха през прозореца, а на шнура за щорите висеше плюшен лъв. Бях абсолютно сигурен, че не сънувам, а стаята определено ми изглеждаше позната. Някой стискаше ръката ми и се обърнах. Кейт стоеше до леглото ми. Беше облякла бялата блуза и синята пола, които й бях донесъл. Нужни ми бяха няколко секунди, докато проумея това.

Тя ми се усмихна и попита:

— Как си, хубавецо?

Не знаех как съм, но все пак отговорих:

— Бивам. Трябваше да видиш другия тип. — „Мъртъв е.“

Тя се усмихна насила.

— Ще се оправиш.

— Добре. — „Но няма да отида в Минесота“.

В очите й имаше сълзи. Наведе се и ме целуна по бузата точно там, където Халил беше захапал нерва ми. Ох!

Поставих ръка там и напипах превръзка, после още една на мястото, където онзи задник ме беше ухапал по брадичката. После, неспособен напълно да отделя реално случилото се от съня, направих мъжкото нещо и опипах бижутата. Едно, две, удивително. Още веднъж — едно, две…

— Добре ли си? Какво те боли там?

— Нищо. — Намерих копчетата на леглото и го вдигнах така, че да съм седнал.

Към мен бяха прикрепени разни тръби и жици. Погледнах мониторите. Изглеждаха добре. Започнах да изпитвам онази еуфория, която те обзема, когато Жетварят те е подминал. Наведох се напред и казах:

— Искам да се махна оттук.

— Докторът каза три или четири дни — уведоми ме Кейт. — Аз обаче му казах — една седмица.

Много смешно.

— Изгубил си кръв, но те заредиха — продължи тя. — Казах на невролога, че и преди кръвозагубата си бил умствено увреден, така че да не очаква много, когато те преглежда.

С какво бях заслужил такъв сарказъм?

Кейт поднесе към устните ми чаша вода с лед и отпих глътка. Забелязах, че нейното легло е все още в стаята.

— Оставаш ли? — попитах я.

— Не, ти оставаш. Аз излизам.

— Така ли? — Легнах и въпреки болкоуспокояващите можех да усетя местата, където ме беше пробол Халил. Всъщност цялото тяло ме болеше. Отврат.

Известно време гледах тавана. Накрая казах:

— Халил е мъртъв.

— Знам.

— Винс Парези е мъртъв. Халил го уби.

Мълчание, после:

— Знам.

Тя отново плачеше и ако трябва да съм честен, аз също усетих някаква бучка в гърлото. Нямах представа как Халил е убил Винс, но се надявах да е било бързо.

Кейт придърпа един стол, взе ръката ми и известно време седяхме мълчаливо.

Накрая тя каза:

— Том е на… местопрестъплението. После ще дойде да те види.

— Не приемам посетители на име Том.

— Джон… той иска да те види и… да те поздрави.

— Никакви снимки.

Тя подмина забележката ми.

— Когато си готов да говориш за това… искам да знам как стана всичко.

Бях готов да говоря за това още сега, но знаех, че щях да повтарям една и съща история поне двайсет пъти пред половината Министерство на правосъдието — без да броим Том Уолш, — и затова казах:

— Когато се прибера вкъщи. Можеш да ми помогнеш с доклада за инцидента.

Тя се усмихна.

— Не се надувай толкова.

Усмихнах се.

Усетих, че съм гладен.

— Какво има за закуска?

— Пюре на скара.

— Какво стана с варените яйца на трудещите се?

Тя стисна силно ръката ми и лепна влажна целувка на челото ми — точно на мястото, с което бях фраснал онзи задник. Ох!

Кейт ме погледна.

— Искам те у дома с мен.

— И аз те искам. Къде са ми дрехите?

— Сигурно в торба за веществени доказателства.

— Къде ми е пистолетът?

— Том каза, че са го намерили. Намерили са и моя.

— Добре. — Канех се да я питам къде е ножът на чичо Ърни, но последния път, когато го видях, той стърчеше от брадичката на Халил — така че най-вероятно беше долу в моргата, а съдебният лекар се мъчеше да реши дали да го извади преди или след като отвори черепа на кучия син.

Побъбрихме малко и се съгласихме, че се нуждая от няколко седмици у дома, за да се възстановя на спокойствие. Изразих дълбокото си разочарование, че няма да можем да видим родителите й или моите в обозримо бъдеще. Тя знаеше, че всичко това са врели-некипели, но не можеше да го каже на човек в деликатно положение като моето. Освен това добавих, че лекарят от спешното отделение ми е забранил скоковете с парашут за пет години.

Закуската дойде в 7:30 и се оказа, че съм поставен на течна диета, която се различава от обичайната ми течна диета. Кейт — дъвчеше палачинки и кренвирши — попита:

— Искаш ли още изментен чай?

Не беше толкова смешно, колкото го смятах, когато тя лежеше тук.

Както и да е, седях в леглото и се замислих за Винс Парези и дори за Борис, който ми харесваше донякъде. С него се бяхме съгласили, че е способен да се справи с Асад Халил, но явно беше сгрешил — а трябваше и двамата да се сетим, че грешим. И като стана въпрос за това, къде ми е бил умът, когато бях решил, че искам Асад Халил само за себе си? Е, все пак се получи… на косъм.

— Чувала ли си нещо за Борис? — попитах Кейт.

Тя поклати глава.

— Защо питаш?

— Мисля, че Халил го е убил.

Тя не отговори, но вероятно си мислеше същото, което си мислех и аз — че трябваше да докладвам на Том Уолш за контакта си с Борис. Така руснакът не само можеше да е все още жив, но и ако екипът беше заловил Халил на Брайтън Бийч, щях да си спестя емоциите в изкопа на СТЦ — да не споменавам и дните в болницата. А и Винс Парези щеше да е жив.

Е, в този бизнес наричаш нещата такива, каквито ги виждаш. И както вече казах, човек живее — или умира — със съответните последствия.

Нямах намерение да се измъчвам с това повече, отколкото се измъчвах, че не се бях сетил навреме за Гейб Хейтам и не бях успял да спася него и семейството му. Лошият тип в случая беше Асад Халил и такива като него, както и онези, които му бяха помагали, и всички, които почитаха смъртта, а не живота. В крайна сметка бях убил Асад Халил, така че той нямаше да се изправи пред съда, нямаше да влезе зад решетките и нямаше вече да ни преследва в сънищата ни. Но имаше и други като него.

— Чу ли нещо за ченгетата от Пристанищни власти? — попитах Кейт. — Онези, които са били в караваната?

— Том спомена, че били двама, мъж и жена, но не били открити — отвърна тя. — Точно сега не ми се говори за това.

Кимнах, но мисълта си остана. Умът ми обаче беше в розовата страна на хапчетата и трябваше да се съсредоточа върху нещо, което ме измъчваше във връзка с това.

Напълно възможно бе някой като Халил да види сметката на две ченгета, които не са очаквали никакви неприятности. Но какво беше направил с телата?

Изглеждаше логично да е имал помощници в този критичен момент — може би един или двама, с които да убие ченгетата и да се отърве от труповете… и да окачи Винс на крана.

Но когато видях Халил, той беше сам. Ако беше имал помощници, къде бяха те? Заети да разкарат труповете? Или Халил беше останал верен на практиката си и беше убил и тях?

Всичко това ме подсети за нещото, което ме измъчваше цяла седмица. Беше ли замислил Халил още нещо? Според онова, което бях видял в апартамента на 72-ра, Халил явно бе разполагал с подкрепа и ресурси тук, така че най-вероятно е трябвало да се отплати за услугата. Как точно? И дали нещата още бяха в движение?

Кейт прекъсна мислите ми, като ме попита за какво си мисля.

— За големия финал на Халил.

Тя помълча малко, после каза:

— Ако… ако е трябвало да има финал… може би онова, което е трябвало да се случи, няма да се случи сега, след като е мъртъв.

Замислих се над думите й. Изглеждаше възможно. Но ако предстоеше да се случи нещо голямо — като кола-бомба или атака с антракс, изпускан от градинска пръскачка — и ако зад това стояха такива като Ал Кайда, имаха ли те нужда от Халил, за да осъществят замисъла си?

— Мисля, че сами измислихме тази възможност — каза Кейт.

— Наистина ли мислиш така? Борис смяташе, че е възможно.

— Защо не си починеш малко?

Пристигна сестра с болкоуспокояващи. При предишния ми престой в болницата, когато светлината минаваше през три дупки в тялото ми, тези хапове не ми бяха харесали и затова Дом Фанели ми носеше едно течно лекарство без цвят и мирис, изработено в Полша, което вършеше работата. Все пак реших да не споря. Лапнах таблетките, отпих глътка вода и когато сестрата излезе, ги изплюх.

— Трябва да ги вземеш — каза Кейт.

— Няма ли болка, няма и мисъл.

Започнах да осъзнавам, че може би трябваше да попитам онзи задник какво е намислил. Нямаше да ми каже, когато го пребивах — но можеше да го направи, докато си мислеше, че с мен е свършено. Можеше да ми отговори нещо от сорта на:

„Радвам се, че ме питаш, господин Кори. И ще ти кажа, защото — (следва смях) — мъртвите не приказват“.

Добре. Какво?!

Надигнах леглото още малко и усетих как шевовете задърпаха кожата по гърба ми. Затворих очи и накарах мозъка си да заработи. Нещо ми се беше сторило странно, не на мястото си в изкопа на СТЦ — и сега това нещо се връщаше.

Следите от гуми. Бяха пресни.

Онзи влекач беше вкаран в изкопа в неделя. Правят ли доставки в охранявани зони през почивните дни? Спомних си как веднъж късно вечерта — може би през седмицата, а може и през уикенда — видях паркирани пред портала камиони, а шофьорите лежаха в отделенията си за спане и чакаха да им отворят.

Тогава… защо ченгетата от Пристанищни власти бяха пуснали този влекач в неделя вечерта? Ами… може би защото са били мъртви.

СТРОИТЕЛНИ МАТЕРИАЛИ КАРЛИНО.

Пък и доставката на строителни материали изглеждаше странна. Още не бяха започнали да изливат бетон и на обекта нямаше бетонобъркачки. А ако доставяха нещо като стоманени мрежи или греди, щяха да използват камион с открита каросерия. Тогава какво имаше в онзи голям влекач?

И защо Халил беше избрал да се срещнем точно на онова място? Ами, заради символизма, както беше казал. Схващам… но…

Надигнах се.

— Мамка му!

— Джон? Добре ли си?

— Не.

— Какво има?

— Чакай малко. — Бях абсолютно сигурен, че зная какво има в онзи влекач — и знаех също, че още не е гръмнало, защото ако беше, щях да го чуя и дори да го усетя тук, само на пет километра от изкопа.

Посегнах към телефона на шкафчето.

— На кого се обаждаш? — попита Кейт.

— На Оперативния център… не, на Уолш. Сигурно още е на място.

— Джон…

Телефонът на Уолш ме прехвърли на гласова поща — или не познаваше номера, или му се беше изписало „Белвю“, а той познаваше само двама души в болницата и сигурно не желаеше да разговаря с тях. Канех се да се обадя на Оперативния център, но ме хванаха нервите и започнах да махам тръбите и жиците от себе си. Кейт малко издивя и започна да вика, после се опита да натисне бутона за извикване на сестрата, но успях да дръпна ръката й и слязох от леглото.

— Да вървим.

— Какво?!

Хванах я за ръка и я помъкнах към вратата.

— Ще ме измъкнеш оттук.

Тя се дръпна.

— Не. Джон…

— Довери ми се. Ще ти обясня. Хайде.

Тя ме погледна и заговори успокояващо:

— Остани тук, Джон, ще ти намеря някакви дрехи.

Понечих да си погледна часовника, но го нямаше.

— Колко е часът?

Тя погледна своя часовник.

— Осем и пет… Остани тук…

— Кейт, в осем и четиридесет и шест, когато първият самолет се заби в Северната кула, в изкопа на Световния търговски център ще избухне много голяма бомба.

Тя ме зяпна. Изглеждаше уплашена — не заради бомбата, а за мен.

Реших да задвижа нещата и излъгах:

— Халил ми го каза, когато си мислеше, че ще ме убие.

— Боже мой…

— Да вървим. Мобилният ти у теб ли е?

Тя грабна чантата си и забързахме навън.

Другата страна на отделението беше за луди престъпници и не исках да попадам там, затова се опитах да изглеждам спокоен, докато бързо вървяхме по пълния с охрана от Изправителния департамент коридор.

Стигнахме до пропускателния пункт и почти се измъкнахме, но ни спря един едър тип от ИД. Сигурно болничната пижама и босите ми крака бяха привлекли вниманието му.

Кейт влезе във ФБР режим, размаха картата си и ясно му даде да разбере, че случаят не му влиза в работата. Онзи отстъпи и двамата се озовахме в коридора.

— Къде отиваме? — попита тя, докато слизахме с асансьора.

— Кота нула. Дай ми телефона си.

Набрах Уолш. Знам, че винаги приема обажданията на Кейт, но сега попадна на мен, което го смути и разочарова.

— Джон… радвам се да те чуя. Щях да…

— Том, чуй ме…

— Толкова съжаляваме за Винс… Сигналът в асансьора се изгуби.

— Когато излезем, реквизирай линейка — казах на Кейт.

Тя кимна.

Асансьорът стигна до фоайето и Кейт забърза към изхода на Първо авеню, а аз отново набрах Уолш и тръгнах след нея.

Том вдигна.

— Кейт ми каза, че си добре, и тъкмо исках да кажа…

— Том, млъквай и ме слушай. — Това му затвори устата и заговорих ясно, спокойно и настоятелно: — Когато си помисли, че ще ме убие, Асад Халил ми каза, че в изкопа на Световния търговски център е заложена бомба…

— Какво?!

Чувах шум на автомобили на заден план.

— Чуваш ли ме?

— Да.

— Мисля, че бомбата е в един голям влекач, на който пише „СТРОИТЕЛНИ МАТЕРИАЛИ КАРЛИНО“. Виждаш ли го?

— Аз… точно до него съм…

— Няма да е зле да се дръпнеш. Но преди да го направиш, обади се веднага на сапьорското отделение. После разкарай всички оттам — това е много голям камион.

Мълчание.

Излязох от фоайето и изненадах охраната на входа.

— Хей! — извика мъжът. — Къде?

— Джон… сигурен ли си във всичко това? — попита Уолш.

Много добър въпрос, чийто отговор беше не.

— Абсолютно.

Мъжът от охраната ми говореше нещо, но му махнах да се разкара. Къде беше Кейт, по дяволите?

— Влекачът е заключен — тъкмо казваше Уолш.

Досега Том Уолш би трябвало да е на трийсет преки от изкопа, така че се зачудих откъде ли знае това.

— Да, нормално е да е заключен, Том. — Поколебах се, после добавих — Мисля… мисля, че е настроена за…

Онзи от охраната вече беше извикал свой колега и двамата много държаха да се върна вътре с тях.

— Чакам линейка — казах им, после продължих с Уолш: — Настроена е за осем и четиридесет и шест сутринта.

Той не попита защо мисля така — този час беше запечатан в умовете на всички ни.

По телефона отново настъпи мълчание и тъкмо си помислих, че връзката е прекъснала, когато той рече:

— Това са трийсет и една минути… не можем да евакуираме целия район…

— Опитай. На първо време евакуирай обекта и сложи кордони. Обади се на сапьорското отделение.

Прекъснах връзката. Онези от охраната ме бяха хванали за двете ръце.

— Заразен съм — казах им аз. — Острозаразен.

Двамата веднага ме пуснаха и единият се обади по радиостанцията си.

Пред входа спря линейка. Кейт седеше на предната дясна седалка. Отворих вратата и й казах:

— Слизай.

— Не. Идвам с теб.

— Този тип е острозаразен — каза единият от охраната на шофьорката, млада чернокожа.

— Джон, влизай в линейката — извика ми Кейт. — Веднага! Или тръгвам без теб.

Говореше сериозно, така че бързо тръгнах към задната врата, качих се и коленичих между двете предни седалки.

— Кота нула — каза Кейт на шофьорката. — Либърти Стрийт. Със сирена и светлини.

Шофьорката наду свирките и пищялките и щом полетяхме, попита:

— На какво повикване отговаряме без медицински екип? И защо караме пациент към Кота нула?

— Доста е сложно, Джина — обясни Кейт. — И е наистина спешно.

Джина знаеше как да се провира между коли и да пъди всички пред себе си и предположих, че ще стигнем за не повече от пет или шест минути.

— Колко е часът? — попитах.

Кейт си погледна часовника.

— Осем и двайсет и една. Двайсет и пет минути.

— Вторият самолет удари в девет и три — казах. — По това време там има повече хора. Така че може би…

— Да приемем, че е за осем четиридесет и шест.

— Да.

— За какво говорите всъщност? — попита Джина.

— Веднага щом ни оставиш на Либърти Стрийт, обръщаш и изчезваш от района — отговорих й.

Тя се замисли и рече:

— Като ви слушам, май ще ви е нужна линейка.

— Да, но…

Опитах се да си представя колко голяма може да е бомбата и подобно на всички в нашия бизнес я сравних с онази от Оклахома Сити. Онова беше малък камион с около два тона експлозиви, а причини огромни щети. А този камион, ако беше пълен със същото, можеше да отнесе петнайсет или двайсет пресечки — на практика целия Долен Манхатън, от Хъдсън до Ист Ривър, та чак до Батъри Парк. А колко хора живееха и работеха там? Може би четвърт милион, а нямаше начин да ги евакуираме навреме…

Мамка му!

— Отбий — казах на Джина. — Аз ще карам.

— Никой не може да кара моята линейка — уведоми ме тя.

Кейт се обърна към мен.

— Джон, може би не е нужно да сме там.

Да, не беше нужно да сме там, но не отговорих на логичното й твърдение. Погледнах през предното стъкло и видях, че вече сме на Бродуей. Федерал Плаза 26 и Бродуей 290 бяха точно пред нас. Всъщност вече се намирахме в зоната на поражение.

Погледнах часа на мобилния телефон на Кейт — 8:25.

Обадих се на Уолш.

— Какво е положението?

— Разкарахме всички строители и криминалисти, разчистихме наблюдателната платформа и улиците — отвърна той.

— Няма начин да евакуираме района, така че се опитваме да вкараме хората под земята.

— Къде е сапьорското отделение?

— В момента микробусите им се спускат по рампата.

— Значи си още там!

— Че къде другаде да съм?

— Том… ако това нещо се задейства, ще изпари…

— Джон, ръцете ми в момента са заети…

— Да не си разбил ключалката?

— Да, но от сапьорското отделение ме посъветваха да не отварям вратата. Виж, аз…

— След малко пристигаме — казах.

— Какво? Къде си?

— Току-що профучахме покрай ъгловия ти кабинет с една линейка.

— С Кейт ли?

Том харесва Кейт. И иска аз да бъда изпареният.

— Две минути…

— Разкарайте се оттам. Това е заповед. Добре, ето го и отделението.

Връзката прекъсна.

— Осем и двайсет и шест — каза Кейт. — Къде е Том?

— Още е долу.

Тя кимна.

Джина направи сметката и ни съобщи:

— Имате двайсет минути.

— Благодаря — казах.

— Спри, слез от колата и се спусни в станцията на метрото — каза й Кейт.

Джина не отговори, а продължи напред. При Мъри Стрийт Бродуей беше блокиран от полицейски коли. Видяха приближаващата линейка и един от автомобилите се дръпна, за да профучим през преградата.

Улиците около района бяха почти пусти, с изключение на полицейските коли, които бяха запалили светлините си и бяха надули високоговорителите:

— Махнете се от улиците! Слезте в станциите на метрото и напуснете района!

Друг високоговорител ревеше:

— Махнете се от прозорците! Слезте в подземието на сградата си!

Е, не съм експерт по бомби, но знам, че една мощна експлозия ще изсмуче годния за дишане въздух от подземията. Да не говорим за скъсани газопроводи и водопроводи, падащи отломъци и рушащи се сгради — отново. Надявах се Бог да не позволи онези три хиляди жертви да изглеждат незначителни след днешния ден.

Джина рязко зави надясно по Баркли, наляво по Уест Стрийт и след две минути се озовахме пред отворения портал на рампата и спряхме.

Вече почти нямаше значение колко е часът; намирахме се толкова близо до центъра на взрива, че не можехме да се отдалечим, освен ако не обърнем веднага — а нямахме намерение да го правим.

Кейт отвори вратата и се обърна към Джина.

— Изчезвай колкото можеш по-бързо и по-надалеч.

Тъкмо се канех да отворя задната врата, когато линейката потегли отново и се озовахме на рампата, надолу към изкопа.

— Много е далече за ходене пеша — обясни Джина.

Отново се върнах между предните седалки.

— Големият влекач ей там — казах на Джина. — Благодаря.

Докато се спускахме бързо по рампата, видях микробуса на сапьорското отделение, двама души в защитни костюми (които изобщо не можеха да ги защитят) и Том Уолш. И това беше всичко. Ако не се броят тримата пристигащи идиоти.

Видях също жълтата лента, която ограждаше площ от около половин хектар около влекача, а вътре в ограденото място беше кранът, на който беше окачен Винс Парези…

Двамата от сапьорското отделение стояха с Уолш при задната част на влекача, но виждах, че вратите на каросерията са още затворени. „Давайте, момчета. Казах 8:46 сутринта, не вечерта“.

Бях се надявал, че бомбата вече ще е обезвредена — и може би беше точно така. Още по-добре щеше да е, ако вече бяха отворили вратите и бяха намерили вътре само строителни материали, макар че тогава щеше да се наложи да давам обяснения.

Кейт също забеляза затворените врати и попита:

— Защо просто киснат там? Почивка за по цигара?

— Може да са приключили — казах с надежда.

Вече се бяхме спуснали по рампата и линейката поднасяше по меката земя. Стигнахме жълтата лента и спряхме до големия влекач.

С Кейт изскочихме навън.

— Махай се оттук! — викна Кейт на Джина. — Давай!

Джина направи бърз обратен завой и линейката полетя обратно към рампата.

Том разговаряше със сапьорите и си личеше, че са малко напрегнати. Значи още не беше приключило.

Погледнах телефона на Кейт. 8:31 — но веднага се промени на 8:32.

— Не ми изглеждат щастливи — отбелязах.

Кейт кимна.

Гледах как тримата разговарят тихо, сякаш повишаването на тона може да задейства бомбата.

Сапьорите по дефиниция са ненормални. До един са доброволци. От личен опит знам, че имат шантаво чувство за хумор, все свързано с летене във въздуха. Но иначе са много добре обучени и хладнокръвни и тези типове все още не изглеждаха паникьосани, макар че Том бе малко блед. Но… добре де, склонен съм да му дам наградата си пиринчени топки за това.

Накрая Том насочи вниманието си към нас, прецени пижамата ми, изгледа ме раздразнено и се обърна към Кейт.

— Качвай се в микробуса на сапьорите и се махай оттук. Веднага!

— Няма да мръдна оттук, освен ако не се махнем всички — отвърна тя.

Нямаше много време за препирни, така че Том каза:

— Добре… Ето какво е положението. Отпратихме другия сапьорски екип с кучето, което надуши взрива. Освен това Дъч — посочи единия сапьор — и Боби казват, че надушват амониев нитрат, дизелово гориво и още нещо си. Така че си имаме бомба.

Ясно. Аз също надушвах съставките и вече виждах, че вратите на каросерията са открехнати съвсем леко и Боби наднича вътре с фенерче.

— Може би няма да е зле да я обезвредите по-бързичко — предложих.

— Понякога тези неща са предпазени с капан-детонатор — отвърна Дъч. — Ако имахме време, щяхме да използваме робота, но той е бавен, а вие ми казвате, че може би е нагласена за осем и четиридесет и шест. Затова Боби играе ролята на робот.

Всъщност Боби вече стоеше на задната броня с фенерчето в ръка.

— Още не виждам никакъв капан — извика и добави: — Само че никога не можеш да си сигурен, докато не пробваш. — Обърна се към Дъч и Том. — Вие решавате. Да отварям ли?

Том и Дъч се спогледаха, после Дъч си погледна часовника и каза:

— Ако наистина е нагласена за осем и четиридесет и шест, разполагаме с десетина минути да я обезвредим или с десет минути да се качим в микробуса и да се заврем в някой банков трезор или нещо подобно.

Том Уолш погледна към извисяващите се над ямата постройки. Всички знаехме, че все още са пълни с хора въпреки предупрежденията да опразнят района.

— Говорим за зона с радиус километър и половина или два — информира ни Дъч. — В зависимост от това какво има в каросерията.

Том кимна, но не отговори.

— Ако детонаторът е прост, без никакви трикове, мога да го обезвредя за секунди, като прережа някои жици или прекъсна захранването — уведоми ни Дъч.

Естествено, попитах:

— А ако не е чак толкова прост?

— Ако е оборудван с някакъв прекъсвач, с второ захранване или с някакво друго коварно устройство… тогава… — Дъч сви рамене. — Ако имах повече време, щях да го измисля… но не разполагаме с време, така че просто ще почна да режа жиците и то само ще си каже.

И за това е ходил на обучение?

— Възможно е също да се взривява по команда — добави Дъч. — Например някой може да се обади по мобилен телефон и това да задейства детонатора.

Нямахме какво да кажем на това.

— Междувременно трябва да решим дали да отворим вратата — напомни ни Дъч. — Това е първата стъпка. Не мога да обезвредя бомбата оттук.

Боби, който според мен дотук показваше неимоверно търпение, също се обади.

— Мисля, че времето ни да се изнесем оттук почти изтече.

— Отваряме вратите — каза Кейт на Том.

Том си погледна часовника.

За да му помогна да вземе решение, преди да е станало твърде късно да бягаме или да обезвредим бомбата, казах:

— Предполагам, че Халил е замъкнал труповете на ченгетата от Пристанищни власти вътре, така че вратите вече са били отваряни. — Спомних си, че Борис ми каза, че никога не е обучавал либиеца да работи с експлозиви, и заключих: — Не мисля, че Халил би рискувал да бърника в заложен капан.

Том ме погледна, после погледна Дъч и каза:

— Отворете вратите.

— Боби, действай — каза Дъч на партньора си.

Боби хвана дръжката на лявата врата и Дъч запуши ушите си с ръце. Какво им е на тези хора? Това определено не беше смешно.

Голямата врата се отвори и, точно както бях предсказал, не се случи нищо. Или вече бях в рая. Но пък и Уолш беше до мен.

Дъч вече се беше задействал и скочи в каросерията. Вътре имаше наредени торби цимент, които образуваха стена почти до тавана. Боби му осигури опора и Дъч се покатери по торбите, легна на горния ред и освети вътрешността с фенерчето си. За миг си помислих, че ще каже „Тук има само цимент“, но сбърках.

— Майко Божия…

Ох, мамка му!

— С какво разполагаме, Дъч? — извика Боби.

— Ами, като за начало, с пет трупа — отговори Дъч. — Две ченгета от Пристанищни власти, мъж и жена, и трима цивилни.

Боби се прекръсти. Подозирам, че сапьорите го правят доста често.

— Освен това около осемдесет… не, деветдесет двесталитрови варела… с жици към тях — добави Дъч.

— Мислиш ли, че е бомба? — попита Боби.

Погледнах Том, който гледаше мен. И той си мислеше, че аз съм побъркан? Тези двамата току-що биха всички рекорди.

Кейт хвана ръката ми, после ме изненада, като хвана и ръката на Том. Добре де, ще обсъдим това на оня свят. Междувременно Дъч имаше лоши новини.

— Не виждам захранване, таймер или прекъсвач.

„Определено са там, Дъч. Огледай се по-добре“.

Дъч подаде ръка на партньора си и Боби се изкачи по торбите, освети каросерията с фенерчето си и каза:

— Трябва да е ей там. Виждаш ли накъде отиват жиците?

— Да… ама… доста е тесничко тук…

— Четири минути — подсети ги Том.

— Добре, ще стъпваме по варелите — каза Дъч на Боби.

Прехвърлиха се през стената от торби и изчезнаха.

Не исках да си късам шевовете, но след около четири минути това щеше да е най-малкият ми проблем, така че скочих на бронята, следван от Кейт и Том. Забутахме се и се задърпахме един друг до върха на стената и надникнахме в тъмната каросерия.

Том имаше фенерче и светна. Между торбите и първата редица варели имаше около половин метър разстояние. Петте трупа бяха натрупани там. Всъщност можех да ги надуша въпреки миризмата на химикалите. Тримата цивилни изглеждаха млади и яки. Видях по лицата им кръв, сякаш са били застреляни в главата. Предположих, че тези типове са били свързани по някакъв начин с камиона и Халил.

Том премести лъча на фенерчето. Погледнах към вътрешността и видях, че каросерията е пълна с двесталитрови варели, всичките със затворени капаци. От центъра на всеки капак излизаха жици.

Няколко секунди всички мълчахме, после Кейт изруга:

— Копеле мръсно!

Дъч и Боби вървяха предпазливо по варелите към предната част на каросерията, като си светеха с фенерчетата.

— Можем ли да помогнем с нещо? — попита Том.

Двамата не отговориха. Имах усещането, че дори те вече са малко напрегнати. Не исках да гледам часовника на телефона на Кейт, но предположих, че до вечността остават около две минути.

— Ето го — каза Дъч.

Добра новина.

— Трудно се стига.

Лоша новина.

Дъч легна по корем върху варелите в десния ъгъл, а Боби приклекна до него и насочи фенерчето към тъмното място.

— Виждам батерията… но не виждам таймер или прекъсвач — каза Дъч.

Боби се съгласи и добави:

— Може да са навсякъде.

— Разкарайте шибания кабел от батерията — посъветвах ги настоятелно.

— Да — отвърна Дъч. — Точно това се мъча да направя… благодаря за подсказката… ама че е тясно… купили са най-евтините клещи… дано да няма втора батерия някъде наоколо…

Кейт, Том и аз лежахме върху торбите цимент, взирахме се в мрака и чакахме някакво положително изказване от Дъч. Освен това се опитвах да се сетя защо бях решил, че трябва да съм тук. Като стана въпрос за това, казах на Кейт:

— Съжалявам.

— Няма за какво, Джон — отвърна тя.

Така е. Вече бях спасил живота й, така че имах право на една фатална грешка.

Том — гледаше мобилния си телефон — каза много спокойно, както ми се стори:

— Осем и четиридесет и пет.

Никой нямаше какво да каже на това.

В каросерията стана толкова тихо, че чувах металното щракане на клещите на Дъч, който се мъчеше да махне капачката на кабела, който бе свързан с плюса.

— Готово — каза Дъч.

— Сбърка капачката — каза Боби.

Двамата се разсмяха.

Затворих очи и чух камбаните на намиращата се наблизо „Сейнт Пол“, които забиха както всяка сутрин точно в 8:46.