Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
ivelinbogomilov (2013)
Редакция
Краси (maskara)
Допълнителна корекция
hammster (2014)

Издание:

Нелсън Демил. Последният скок на лъва

ИК „Бард“, София, 2010

Редактор: Иван Тотоманов

Компютърна обработка: Десислава Господинова

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Шеста част
Бруклин и Манхатън

46

Асад Халил седеше в такси пред „Светлана“. Телефонът му иззвъня, че е получил текстово съобщение. Халил го прочете и слезе от колата.

— Чакай ме тук — каза на шофьора, също либиец, Рашид. С костюм и вратовръзка, с увиснали мустаци и очила, Халил влезе през главния вход на нощния клуб. Метрдотелът го попита на руски:

— Имате ли резервация?

— Отивам само до бара — отговори Халил на горе-долу поносимия руски, който беше научил от Борис.

Метрдотелът, казваше се Дмитрий, го взе за жител на някоя от бившите азиатски съветски републики — може би казах или узбек. Дмитрий не харесваше тези хора и щеше да го отпрати, ако беше поискал маса. Много по-трудно обаче е да отпратиш човек, който само иска да седне на бара и да гледа представлението. Е, барманите щяха да се погрижат за него.

Без да каже нито дума, Дмитрий посочи отворената врата зад себе си и насочи вниманието си към някаква пристигаща група.

Асад Халил тръгна по дълъг коридор, ярко осветен и украсен с големи фотографии на празненства в „Светлана“ — сватби и други радостни поводи, съпровождани с реклами на руски и английски, които приканваха хората да отбелязват специалните си събития тук.

Спря при една група снимки, която привлече вниманието му. Сред гостите стоеше и Борис Корсаков с фалшива усмивка, както се стори на Халил. „Така значи. Великият мъж от КГБ е паднал дотук“. Освен това реши, че Борис е напълнял.

Коридорът го изведе в големия ресторант, в дъното, на който беше салонът и барът. Забеляза, че в тази неделна привечер заведението е наполовина пълно. Сцената бе празна.

Халил никога не бе стъпвал тук, но имаше чувството, че познава мястото от снимките и информацията, получени преди няколко дни от събрат мюсюлманин — Владимир, русифициран чеченец, на когото месец по-рано беше заръчано да си намери работа тук.

Остана на входа на ресторанта почти минута, за да бъде забелязан от охраната, после тръгна право към тежката червена завеса и се озова в късия коридор, водещ към заключена врата. Почти веднага чу зад себе си стъпки.

— Спри — разнесе се глас и повтори на руски — Стой!

Мъжът постави ръка на рамото му. Халил рязко се извъртя, заби дългия месарски нож в гърлото му и преряза трахеята. Задържа мъжа, нагласи го в седнало положение до стената после извади ножа. Претърси джобовете му и намери връзка ключове, автоматичен „Колт“ 45-и калибър и радиотелефон.

Хвърли поглед към червената завеса. Никой не ги беше последвал. Метна умиращия през рамо, отиде до заключената врата, опита един ключ, после друг и ключалката изщрака.

Озова се в малко помещение с асансьор и стоманена врата, за която Владимир му бе казал, че води до стълбището. В текстовото съобщение на чеченеца се казваше също, че другият телохранител, Виктор, седи в антрето горе, пред кабинета на Борис, докато Владимир подрежда масата за шефа и за някаква дама, която трябвало да пристигне всеки момент.

Халил заключи вратата към коридора, после отвори стоманената врата и изхвърли на стълбите телохранителя, който изглеждаше съвсем близо до смъртта. Заключи вратата и бързо се качи по стълбите. На горната площадка имаше друга врата. Халил пъхна ключа с лявата си ръка, държеше месарския нож в дясната, отвори бързо и се втурна в малката стаичка.

Виктор скочи и посегна към пистолета под сакото си, но Халил мигом се озова до него и заби дългия нож в долната част на корема му, като в същото време го притисна плътно до себе си с другата си ръка, за да му попречи да измъкне оръжието. Бързо извади ножа, замахна и заби острието в гърба му под ъгъл надолу, така че да пробие диафрагмата и да не му позволи да издаде и звук.

Виктор се опита да се освободи и Халил се изненада от силата му. Стисна го здраво, замахна отново и заби ножа в корема му, след което направи дълъг кос разрез, който прекъсна коремната артерия. Извади ножа и задържа Виктор в мечешка прегръдка. Усещаше ударите на сърцето му. Дишането на руснака стана по-затруднено и плитко. Главата на Виктор се килна назад и погледите им за момент се срещнаха, после очите на Виктор се разшириха и тялото му рязко се изви, след което се загърчи в предсмъртни конвулсии и накрая се отпусна.

Халил остави мъртвия Виктор в стола му и извади пистолета му от кобура под мишницата — той също се оказа „Колт“ 45-и калибър. Затъкна го в колана си до пистолета на другия мъртъв телохранител. Погледна си часовника. Бяха изминали само десет минути, откакто бе влязъл. Набра мобилния на Владимир.

 

 

Борис Корсаков седеше в креслото си, отпиваше коняк, пушеше и четеше местния седмичник, пълен с новини за имигрантската общност — раждания, смърт, бракове, малко клюки и много реклами, сред които и цяла страница, посветена на „Светлана“. Борис я изучи подробно. Помисли си дали да не нареди в рекламите да се набляга не толкова на представленията, колкото на кухнята. По-малко цици, повече борш. Усмихна се.

Сервитьорът Владимир се суетеше около масата и подреждаше охладен черен хайвер и шампанско за двама. Борис очакваше посещение на една дама в 18:30 и вече беше 18:15, а тъпият прислужник, който беше постъпил само преди няколко седмици, изглеждаше нервен и сякаш не знаеше какво да прави.

Борис погледна през рамо и го попита:

— Още ли не си готов?

— Тъкмо приключвам, господине.

Владимир знаеше, че по външност прилича на етнически руснак, но в действителност името, речта и възпитанието му бяха наложени насила от руските окупатори на Чечня — и макар външно да беше руснак, в сърцето си той мразеше всичко руско и най-вече бившето КГБ и наследника му ФСС, които бяха арестували, измъчвали и убивали толкова много събратя мюсюлмани в родината му.

Владимир погледна Борис Корсаков, който седеше с гръб към него, пиеше, пушеше и му даваше заповеди. Скоро служителите на КГБ на тази земя щяха да станат с един по-малко.

Усети как мобилният телефон завибрира в джоба му. Време беше.

Борис остави вестника.

— Остави всичко и си тръгвай.

Изправи се, за да отиде до вратата, да погледне през шпионката за Виктор и да отпрати сервитьора.

Владимир обаче вече беше при вратата, без количката, с ръка на резето.

— Спри! — извика му Борис през стаята. — Идиот такъв! Махни се от вратата!

Владимир дръпна резето, отстъпи настрани и вратата се отвори.

Сервитьорът се омете, а новодошлият влезе с пистолет в ръка. Залости вратата и погледна Борис Корсаков.

Борис остана абсолютно неподвижно, без да сваля очи от мъжа, който стоеше на по-малко от шест метра от него.

Човекът имаше мустаци и очила, косата му бе прошарена и не беше сресана назад като навремето, но нямаше съмнение кой е.

Освен това Борис почти разсеяно забеляза, че тъмният костюм и бялата риза на новодошлия са окървавени.

Халил свали очилата, отлепи мустаците и попита на руски:

— Не се ли радваш да видиш любимия си ученик?

Борис пое дълбоко дъх и отговори на английски:

— Руският ти продължава да е отвратителен като вонята от устата и тялото ти.

Халил не реагира на думите му.

— Бих те посъветвал да посегнеш за пистолета си, за да бъда принуден да ти дам бърза смърт. Но… ако предпочиташ да живееш няколко минути повече, можем да разменим няколко думи, преди да умреш мъчително. Изборът е твой.

Борис мина на руски:

— Начукай си го.

Халил се усмихна.

— Все така арогантен. Е, значи приятелите ти от ЦРУ не те защитават.

— Защитават ме — отвърна Борис. Халил отново се усмихна.

— Но тогава къде са? Използвали са те като курва, каквато си, след което са те сложили в тази дупка, пълна с други курви и пияни свине.

Борис трескаво огледа стаята, търсеше начин да спаси живота си.

— Погледни ме — каза Халил. — Защо не можеш да разбереш, че вече си мъртъв?

Борис отново пое дълбоко дъх.

— Убий ме тогава.

— Трябва да посегнеш за пистолета си. Трябва да е интересно и за двама ни.

Борис погледна някогашния си ученик.

— На какво те учих? Убивай ме по-бързо. Прекалено много приказваш.

— Харесва ми да приказвам.

— Но на жертвите ти не им харесва, бъди сигурен.

Халил като че ли се подразни.

— Трябваше да те слушам цяла година как обиждаш мен, страната ми и вярата ми. И трябваше да търпя вонящите ти цигари и вонящия ти алкохол. — Впери поглед в Борис. — А виж се сега. Кой си ти? И колко си хитроумен? Кой държи оръжието? Не ти. И трябваше повече да внимаваш кого наемаш на работа. Владимир е чеченец и е готов да ми плати, ако му позволя да ти пререже гърлото. И преди да умреш, искам да знаеш, че двамата ти телохранители от КГБ вече те очакват в ада.

Мислите на Борис бясно препускаха, търсеха някакъв изход от положението. Момичето, Таня, щеше да бъде доведено от човек от охраната, а той щеше да забележи… нещо. Труп. Кръв по пода…

Халил знаеше точно какво мисли старият му учител.

— Владимир в момента разчиства оставената от мен бъркотия. И се е обадил долу да отпратят момичето — по твое нареждане. Тази вечер няма да вкусиш шампанско с хайвер — добави той. — Няма да можеш и да развратничиш, след като ти отрежа топките.

Борис не отговори. Умът му още търсеше решение. Накрая осъзна, че има само едно, което можеше да направи — да посегне към пистолета си. Това щеше или да го спаси, или да доведе до бърз край. Погледна към Халил за някакъв знак, че вниманието му не е напълно съсредоточено — понякога очите на нападателя се стрелкат настрани, за да огледат обстановката или в търсене на някаква заплаха и оръжието обикновено се отклонява в посоката на погледа. Черните очи на Халил обаче бяха вперени право в него, черното дуло на пистолета също го гледаше неотклонно. Халил отново прочете мислите му.

— Съветвам те да посегнеш към пистолета си. Така ще се чувстваш повече мъж, докато умираш. Едва ли искаш да бъдеш застрелян като куче. Смелост — добави той на руски. — Покажи малко смелост. Направи нещо.

Борис отново пое дълбоко дъх и мислено посегна към кобура на кръста си, като в същото време се метна настрани, претърколи се и стреля.

— Не, не бих ти препоръчал странично превъртане — рече Халил. — По-добре е да отстъпиш назад. Фотьойлът е зад теб и можеш да се претърколиш през него. Това ще те скрие за момент, но, за съжаление, няма да ти осигури прикритие от куршумите, които ще изстрелям през стола. Въпреки това при премятането ще си извадил пистолета и ще можеш да отвърнеш на огъня, преди да те улучат. Е, добър ли беше съветът ми, господин Корсаков? Правилно ли прецених ситуацията?

Борис впери поглед в него, после кимна.

— Това е единственият възможен ход.

— Тогава го направи. Недей просто да стоиш така. И не си мисли, че можеш да ме изненадаш, като се метнеш наляво или надясно. Ще си мъртъв, преди да докоснеш пода… макар че може и да ти позволя да докоснеш пистолета, докато се претъркулваш.

Борис продължи да се взира в Халил. Разбираше, че този тип има нужда да му се подиграва и да го мъчи, преди да го убие. Но също така разбираше, че не може да очаква бърза смърт от оръжието на Асад Халил. Осъзна, че каквото и да направи — да се претърколи, да се метне на пода, дори да нападне, — този човек ще стреля, за да го рани, след което ще го довърши по начин, за който Борис не искаше и да мисли. Или още по-лошо, Халил можеше да не го убие, а да го осакати и да го остави като получовек без гениталии, без очи, без език…

Сърцето му заблъска бясно в гърдите, по тялото му изби леденостудена пот.

Халил сякаш започваше да губи търпение.

— Всичко ли си забравил? — попита той. — Или онова бяха само приказки в класната стая? Правил съм всичко, на което ме научи. Че и повече. Затова сега трябва да покажеш на ученика си какво би направил в тази ситуация. Чакам. Любопитен съм.

Борис си помисли, че ако успее да го накара да продължи да говори, има шанс някой да се качи по стълбите или с асансьора и да види, че нещо не е наред. Зачака звънецът да иззвъни — няколко ноти от Чайковски, които щяха да отклонят вниманието на Халил за половин секунда. Повече не му трябваше. Половин секунда, за да извади пистолета.

Прочисти гърлото си и каза с уверен глас:

— Тази сграда се наблюдава от полицията и от ФБР.

— Изглежда, и те са толкова компетентни, колкото и тъпите ти телохранители — отвърна Халил.

— Няма да излезеш жив оттук.

— Ти си онзи, който няма да излезе жив оттук.

Халил още стоеше близо до вратата. Отстъпи назад, долепи ухо до нея, после се обърна към Борис.

— Някой идва.

Борис пое дълбоко дъх и се приготви да посегне към пистолета си.

Халил се усмихна.

— Май ми се е причуло. — И се разсмя.

Борис се вбеси и изкрещя поредица полузабравени псувни на арабски, след което продължи на английски:

— Копеле шибано! Миризливо лайно! Майка ти е долна курва!

Халил насочи оръжието си — глока, който беше взел от жената на Кори — към гърдите му и Борис видя, че ръката на либиеца трепери от ярост. Зачака куршума с надеждата, че или ще го пропусне, или ще улучи сърцето му.

Халил пое дълбоко дъх, бръкна под сакото си и извади дългия нож, с който беше убил двамата телохранители.

Борис замръзна, гледаше как Халил хваща ножа за острието и се готви да го хвърли.

Ръката на либиеца се сви, той хвърли ножа и го заби в килима между краката му.

Борис трепна и впери поглед в окървавения нож. Разбра какво предстои.

— Можеш да вземеш ножа — каза Халил. — В замяна на пистолета.

Борис го погледна, но не каза нищо.

— Ти избра да не вадиш пистолета — каза Халил. — Затова ти предлагам това. Много е щедро от моя страна, макар че ще е по-болезнено за теб — добави той. — Упражнявал ли си се с ножа от последната ни среща? — Усмихна се. — Или май предимно с ножа и вилицата.

Борис прецени възможностите си, които вече бяха сведени до две — да посегне към пистолета си и да се надява на бърз куршум в главата или сърцето или да влезе в схватка с ножове. Би могъл да победи в двубоя, но ако не успееше, много добре знаеше какво ще му направи Асад Халил с ножа.

— Днес като че ли не можеш да вземаш решения — отбеляза либиецът. — Затова аз ще реша вместо теб.

Зае поза за стрелба и се прицели.

— Не! — извика Борис, вдигна ръце, после бавно свали лявата и отметна сакото си, разкривайки пистолета в кобура на кръста.

Халил кимна.

Борис хвана дръжката на пистолета с палец и показалец и го извади, след което го плъзна по килима към либиеца.

Халил пристъпи напред и взе оръжието — автоматичен „Браунинг“. Махна пълнителя и го хвърли през стаята, после отиде до масата и пусна пистолета в стъклената купа с черен хайвер.

— Бих приел думата ти, че нямаш друго оръжие, но няма да е зле да ми покажеш.

Борис кимна и вдигна крачолите на панталона си, за да покаже, че там няма кобур, после обърна джобовете си. Бавно свали сакото си и се завъртя в кръг, след което отново се обърна с лице към Халил.

— Изненадан съм, че не следваш собствения си съвет за втори пистолет — отбеляза либиецът.

— Дори и да имах, бих предпочел да ти прережа гърлото — отвърна Борис.

Халил се усмихна.

— И моите предпочитания спрямо теб са същите.

Измъкна двата колта от колана си, махна пълнителите и пусна оръжията в кофата с шампанско. После извади пълнителя на глока, прибра го в джоба си и остави пистолета на покривката. Извади ножа от колана си и го заби в килима.

Погледна Борис.

— Готов ли си?

Борис не отговори, а свали вратовръзката, обувките и чорапите си, след което уви сакото си около лявата си ръка.

Халил се усмихна одобрително и направи същото.

Помежду им имаше около четири метра. Двамата впериха погледи един в друг над забитите в пода ножове.

За първи път, откакто Халил бе влязъл в стаята, Борис повярва, че има шанс да убие този човек. Знаеше, че Халил може би има втори пистолет, но това беше без значение — би предпочел куршум, отколкото да изгуби двубоя.

Стояха и се дебнеха, всеки очакваше другият да направи някакъв ход.

Борис започна пръв — хвърли се приведен напред, грабна ножа и продължи скока си право към Халил.

Халил също се метна напред, хвана ножа и се претърколи надясно, скочи на крака, приклекна и зае защитна позиция с издадена напред увита ръка и широко разтворени крака. Борис се закова на място, рязко се извъртя и го нападна. Халил не помръдна и Борис направи лъжливо движение наляво, после надясно, пристъпи напред, отстъпи и повтори всичко отново. Помнеше силните и слабите места на ученика си, а най-голямата слабост на Халил беше твърде голямата му агресия и липсата на търпение, което го караше да предприема импулсивни и зле преценени атаки. Но сега Борис видя, че Халил явно се е научил кога да се отбранява и кога да напада.

Реши да опита друга стратегия и отстъпи назад, на около шест метра от противника си.

Халил излезе от отбранителната си позиция и закрачи право към Борис, който остана на място и се изненада, когато либиецът спря.

Започваше да си мисли, че Халил или се е научил на предпазливост, или е осъзнал, че не е бивало да се въвлича в подобна ситуация с човека, който го е учил как да се бие с нож. Отново премина в атака и накара Халил да отстъпи. После двамата мълчаливо започнаха да кръжат един срещу друг в средата на просторното помещение.

Борис следеше движенията на Халил. Знаеше, че либиецът е по-пъргав и в много по-добра форма от него, но пък той бе по-масивен и смяташе, че физически все още е по-силен от него.

Халил отново приклекна с разкрачени крака и протегната право напред увита ръка — отбранителна позиция, която не беше нужна, при положение че между двамата имаше цели три метра. Явно Халил беше преценил погрешно движенията му или ставаше нервен, което засили увереността на Борис.

Пристъпи бързо напред — лъжлив ход, при който се надяваше, че Халил ще отстъпи назад и ще изгуби защитната си позиция. Но вместо това либиецът неочаквано се хвърли напред и го посрещна насред крачка.

Атакува ниско под ножа и увитата ръка на Борис, нанесе удар отдолу нагоре и го прободе отляво, под гръдния кош.

Борис изкрещя от болка, отстъпи от мушкащия нож и нанесе висок ритник в приведената глава на Халил.

Никой от двамата не продължи с атаката. Отдръпнаха се на безопасно разстояние.

Халил кимна.

— Много добре.

Борис предпазливо опипа раната си и установи, че е тясна, може би дълбока, но не кървеше обилно и не беше смъртоносна.

Халил загледа образуващото се кърваво петно по бялата риза и стигна до същото заключение.

— Няма да умреш от това.

Борис също така заключи, че няма да спечели битката — вече се беше задъхал, а раната щеше да закърви повече от движенията и в крайна сметка да го остави без сили.

Освен това, призна Борис, Халил беше по-добър с ножа — помнеше уменията, но по-важното бе, че беше запомнил триковете и беше научил някои нови. Също така Борис знаеше, че Халил има волята и куража да се изправи срещу човек с нож, а самият той не бе сигурен, че вече притежава подобна воля.

— Край — отчаяно каза Борис. — Свършено е. Ти победи.

Халил се разсмя.

— Нима? Да не би вече да си мъртъв? Сега мога ли да си вървя?

— Асад…

— Тази вечер ще умре още един човек — каза Халил. — Затова се надявах, че ще мога хубаво да се поупражнявам с теб. Но сега виждам, че си слаб противник — твърде стар, твърде бавен и твърде уплашен.

Борис не отговори. Помъчи се да намери друг изход от положението и се сети за вратата. Ако можеше да се добере до вратата… Започна да кръжи, така че Халил да направи същото и да му открие път към изхода.

Халил обаче остана на място.

— Ако искаш да избягаш от стаята, нямам нищо против. Но трябва да ти кажа, че отвън ще намериш само заключен асансьор и заключена врата към стълбите. Какво пък, може би предпочиташ да се биеш в по-малко помещение. — Усмихна се. — Не ми пука къде ще те заколя.

Борис пое дълбоко дъх.

— Ти победи. — Свали ножа. — Не съм ти направил нищо. Аз те обучавах…

— Млъквай. — Халил направи няколко крачки напред и докато Борис отстъпваше, каза: — Още не сме приключили този урок. Не искаш ли да ми покажеш как ще ме обезоръжиш и ще ме хвърлиш срещу стената, както направи навремето? Да не мислиш, че съм забравил коляното ти в топките ми? Или може би великият руски убиец е изцапал гащите и иска да ми спести миризмата?

Борис усети как гневът отново се надига в гърдите му, разви сакото от ръката си и рязко замахна с него към Халил, като в същото време пристъпи напред с протегнат нож.

Халил отстъпи назад, спъна се в ръба на килима, падна на пода и изпусна ножа си.

Борис се хвърли към него и със закъснение осъзна, че отново се е хванал на уловка — Халил вдигна крака, изрита го в корема и го запрати във въздуха. Главата на Борис се удари в китайския шкаф, който се разби с трясък.

Халил грабна ножа си, бързо скочи на крака и загледа как Борис се отдръпва от шкафа.

Руснакът се олюляваше, с изпорязано от стъклото лице и заслепен от кръвта. Беше изгубил ножа си и бършеше очите си с длани. Халил пристъпи за решителния удар.

Борис, застанал с гръб към разбития шкаф, отстъпи настрани покрай стената и Халил го последва, после осъзна какво прави руснакът.

Борис грабна стоящия наблизо лампион и замахна с тежката му основа към главата на Халил.

Либиецът приклекна и избегна удара, но Борис се завъртя и замахна отново, като този път основата на лампиона бе по-ниско. Успя да закачи протегнатата ръка на Халил и изби ножа му.

Халил бързо отстъпи и Борис, който знаеше, че това е последният му и единствен шанс да го убие, се хвърли напред с импровизираното оръжие.

Халил направи лъжливо движение надясно, после се дръпна вляво и го подсече. Руснакът рухна на пода и изпусна лампиона, а Халил се озова на гърба му, притисна с колене тежкото тяло на Борис и го хвана в душеща хватка с дясната си ръка.

Борис се опита да се надигне на четири крака, но Халил го притискаше с цялата си тежест, като в същото време стягаше хватката си.

Пред очите на Борис започна да причернява и той направи последен опит да се надигне, после събра всичките си останали сили и се извъртя. Озова се по гръб, загледан в тавана, който бе тъмен и размазан. Раната в корема му пулсираше — кръвта вече излизаше на тласъци от нея.

Борис знаеше, че трябва да направи нещо, но всичко около него изглеждаше тихо и спокойно, така че остана да лежи и затвори очи. Гърдите му се надигаха и спускаха, дробовете му се пълнеха с въздух.

Чу някакъв глас да му казва:

— Ставай.

Борис остана неподвижен, без да отваря очи, преструваше се на по-ранен и изтощен, отколкото беше. Смътно си даваше сметка, че Халил е съвсем близо, че стои над него. Ритник отдясно изкара въздуха от измъчените му дробове. Последва втори, както се беше надявал, и Борис рязко извъртя крака и тяло и подсече Халил.

Скочи на крака, но това му отне секунда повече от необходимото и преди да успее да реагира, Халил вече се беше изправил и го изрита с все сила в слабините.

Борис се преви, Халил го заобиколи, изрита го в задника и отново го просна на пода.

Хвърли се върху него и изкара останалия въздух от дробовете му, после отново го хвана в душеща хватка.

Борис остана неподвижен, надяваше се на нова възможност. Умът му беше замъглен, но инстинктът за самосъхранение се бе задействал и пред лицето на смъртта волята да се бори за живота си се беше засилила.

Главата на Халил беше съвсем близо и Борис усещаше топлия му равномерен дъх във врата си. После Халил прошепна в ухото му:

— Подцених те, за което се извинявам.

Борис не можеше да отговори.

— И искам да ти благодаря, господин Корсаков, че сподели с мен всичките си умения и познания — продължи Халил. — Гордееш ли се с мен?

Борис остана да лежи абсолютно неподвижно — не искаше да предизвика противника си, защото отново замъждука надежда. Не надежда, че Асад Халил ще пощади живота му от състрадание — това бе нещо непознато за него. Нито пък щеше да го пощади от уважение, че е достоен противник. Можеше обаче да го направи, защото беше задоволен, че го е унизил — убил е телохранителите му, победил го е в двубой и го е засипал с обиди. Борис знаеше, че Халил не би пощадил ничий друг живот по такива причини, но знаеше също, че самият той е особен случай и че Асад Халил разбира, че ще е най-доволен, ако го остави пречупен. Да, Халил знаеше това…

— Обучи ме добре, така че няма да те осакатявам и да ти причинявам мъчителна смърт — каза Халил.

Борис се опита да кимне, но либиецът стегна хватката си и прошепна в ухото му:

— Само че ми даде един лош съвет…

Пред размазания поглед на Борис се появи нещо. Отначало не успя да различи какво е, макар че виждаше, че Халил стиска някаква дръжка. После разбра какво вижда — дългото тънко острие на ледокоп.

— Не!

Халил пъхна върха на ледокопа в лявата му ноздра и го заби в мозъка му.

Борис отново изкрещя, но този път писъкът беше нечленоразделен, животински.

Халил извади острието, което блестеше от кръв и мозъчна тъкан, после го пъхна в дясната ноздра и отново го заби в мозъка и продължи да натиска, докато дръжката не разкъса носа на Борис и върхът не се подаде през черепа му.

Остави ледокопа забит, слезе от гърба на Борис и го преобърна.

Остана да го гледа няколко секунди и видя как тъмночервената кръв започва да излиза на тънки струйки от ноздрите. После Борис започна да се гърчи — малки спазми съпътствани от много странен звук, идващ дълбоко от гърлото — почти като стоновете на южния вятър хабли, който идваше от великата пустиня.

Халил прибра ножовете, после отиде до масата, взе пистолета и сложи пълнителя. Свали окървавените си дрехи и почисти с ленените кърпи и минералната вода на масата.

На долния рафт на сервитьорската количка имаше тъмен костюм, тъмни панталони и черен шлифер, осигурени от Владимир. Той бързо се облече, обу се, взе една кърпа от масата и я пъхна в джоба си.

Написа съобщение на Владимир: „СВЪРШЕНО“.

Отиде до вратата, надникна през шпионката и понечи да дръпне резето, но после му хрумна нещо. Прекоси стаята, спря при големия огледален прозорец и погледна към ресторанта. Вече имаше повече посетители предимно семейства с децата си, излезли на неделна вечеря. Точно под него беше сцената, където имаше три жени в тесни рокли. Като че ли пееха, макар че Халил успяваше да различи само приглушеното свирене на тримата музиканти.

Върна се при Борис, който вече само потръпваше — стоновете бяха престанали. Отпусна се на коляно, взе едрия мъж, вдигна го над главата си, направи две големи крачки и го хвърли през прозореца.

Трясъкът на пръснато стъкло заглъхна и за момент се възцари тишина, последвана от шумно трополене. После започнаха писъците.

Халил извади пистолета, върна се при вратата, отвори и излезе в антрето. Владимир беше махнал трупа на телохранителя и беше почистил кръвта. Халил отключи вратата на асансьора и се спусна в мазето. По пътя уви ленената кърпа около дясната си ръка и пистолета, след което я мушна в джоба на шлифера.

Владимир го посрещна при вратата на асансьора и го поведе през тъмния склад към някакви бетонни стълби. Изкачиха ги и чеченецът бутна тежката метална врата, която излизаше на тясна алея, пълна с кофи за боклук и найлонови чували. В два от тях се намираха труповете на телохранителите.

— Бог те е благословил, приятелю — каза Владимир.

— И теб също.

Халил извади ръка от джоба си и Владимир си помисли, че иска да се здрависа с него като с приятел, но когато понечи да се ръкува, видя окървавената кърпа и се поколеба. Халил стреля в челото му. Владимир падна върху купчината боклук. Халил метна димящата кърпа върху лицето му, прибра пистолета в джоба си и хвърли няколко пълни чувала върху трупа, за да го прикрие.

Отиде до желязната порта в края на алеята, отвори я и излезе на тротоара на Брайтуотърс. Имаше доста пешеходци. Халил погледна към главния вход на „Светлана“ и видя как хората се изнасят от заведението. Жени и деца пищяха, мъже викаха възбудено.

Халил си проправи път през тълпата и видя таксито си. Беше заобиколено от хора. Някакъв мъж се мъчеше да се качи в колата, но шофьорът беше заключил вратите.

Халил не съжаляваше, че е хвърлил Борис през прозореца, но този акт на лично удоволствие беше създал малък проблем.

Разбута тълпата, заудря по стъклото на шофьора и извика:

— Рашид!

Рашид отключи вратите и Халил изблъска мъжа, който напираше да влезе, качи се отзад и заключи.

Таксито потегли, набра скорост и се насочи към булеварда.

— Какво е станало? — попита Рашид на арабски.

— Пожар — отвърна Халил и си погледна часовника. — Карай към тунела „Бруклин-Батъри“. Побързай, но не натискай много газта.

Облегна се и се загледа през прозореца.

„А сега идва ред на господин Кори“ — каза си.