Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
ivelinbogomilov (2013)
Редакция
Краси (maskara)
Допълнителна корекция
hammster (2014)

Издание:

Нелсън Демил. Последният скок на лъва

ИК „Бард“, София, 2010

Редактор: Иван Тотоманов

Компютърна обработка: Десислава Господинова

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

18

Излезе през предната врата, бързо мина по пътеката и се качи в таксито.

— Тръгвай.

Амир натисна газта.

— Не много бързо. Карай по същата улица.

След по-малко от минута срещу тях се появи полицейска кола в синьо и бяло.

— Господине…

— Продължавай.

Полицейската кола се движеше бързо, но не беше включила сирените или светлините си.

Когато приближи, Халил видя двама униформени — жена зад волана и мъж до нея. Говореха си и като че ли изобщо не обърнаха внимание на заетото такси.

Щом полицейската кола се изравни с тях, Халил се извърна.

— Погледни в огледалото и ми кажи какво виждаш.

Амир погледна в огледалото и след секунди докладва:

— Колата намалява… да, обърна и спира пред къщата…

— Продължаваме към Манхатън.

— Да, господине.

След няколко минути бяха на входа за скоростната магистрала на Лонг Айланд в посока на запад към Манхатън.

Халил извади от джоба си телефона на Хейтам. Разбира се, полицаите вече бяха открили мъртвия Хейтам и скоро щяха да установят, че мобилният му телефон липсва, и щяха да започнат да следят сигнала. Затова беше необходимо да изключи телефона. Преди това обаче го огледа. Вече бе забелязал, че е същият като на мъртвата Мейфийлд и по нищо не се различава от останалите мобилни телефони — с тази разлика, че моделът, използван от федералните агенти, имаше допълнителна характеристика, която позволяваше на притежателя да води радиовръзка с подобни апарати.

В Триполи му бяха показали как се прави и Халил отвори указателя, който се различаваше от телефонния указател. Прелисти го и видя серия имена и фамилии, следвани от едноцифров или двуцифров номер. Видя имената Кори, Джон и Кори, Кейт, както и Уолш, Том и още тридесет или четиридесет имена, вероятно без изключение на федерални агенти.

Скоро щяха да изключат услугите на този телефон, така че радиоуказателят щеше да е безполезен, но за да се позабавлява, трябваше да се възползва от останалото време. Обади се на Уолш, шефа на агенцията.

Онзи отговори почти моментално.

— Гейб, търсехме те. Получи ли съобщението за Кейт?

— Да — отвърна Халил. — Какво е състоянието й?

— Тя… кой се обажда?

— Гейб.

— Кой си ти, по дяволите?

Халил се усмихна и отговори:

— Джибрал Хейтам, от ада. Очаквам ви тук, господин Уолш.

— Къде е Гейб? Кой…?

— Върви в ада — каза Халил на арабски и прекъсна връзката.

Да, бяха търсили Хейтам и вече го бяха намерили. Със семейството му.

Известно време пътуваха мълчаливо. Накрая Амир прочисти гърлото си и попита на арабски:

— Къде по-точно в Манхатън, господине?

— До Световния търговски център.

Амир не отговори.

— Не искам да минаваме през пункт за плащане — добави Халил.

— Да, господине. Ще пресечем реката по Бруклинския мост.

Халил отвори портфейла на Хейтам. Намери малко пари, шофьорската му книжка, полицейската карта, както и картата му на федерален агент от Антитерористичната спецчаст. Погледна трите снимки в портфейла. На едната беше дъщеря му Надя, другата беше на жена му, чието име, доколкото си спомняше, беше Фара, което означава радост. Третата беше на цялото семейство. Накъса снимките на парченца и ги изхвърли през прозореца.

При предишното му идване в Америка на властите им бе нужно много повече време да разберат какво прави тук. Този път обаче знаеха. И Халил се радваше, че е така. Сега играта бе по-интересна и доставяше много повече удоволствие.

Отново включи телефона на Хейтам и отвори телефонния указател. Набра домашния номер на предателя.

На второто позвъняване отговори мъжки глас.

— Ало?

— Господин Хейтам? — каза Халил.

— Кой се обажда?

— Брайън Голд. С кого разговарям?

Мъжът не се представи, а каза:

— Господин Хейтам не може да се обади в момента.

„Наистина не може“ — помисли Халил.

— Тогава госпожа Хейтам? Или Надя?

— Не могат да се обадят. Близък ли сте на семейство Хейтам?

Халил се усмихна.

— Не, не съм. А вие кой сте?

— Полиция. Боя се, че има… смъртен случай в семейството.

— Ужасно. Кой е починал?

— Не мога да разгласявам тази информация, сър. Откъде се обаждате?

— Всъщност обаждам се от мобилния телефон на господин Хейтам.

— Вие… Какво?!

— Моля, предайте на господин Джон Кори от Антитерористичната спецчаст, че ще бъде следващият навестен от Асад Халил. Обещавам.

Изключи телефона и погледна Амир, който се преструваше, че е изцяло погълнат от пътя. Естествено, беше чул всяка дума и Халил беше наясно какво се върти в ума му за случилото се в къщата.

Излязоха от продължаващата на юг магистрала. Халил погледна през десния прозорец, видя в далечината силуета на остров Манхатън и попита:

— Къде бяха те?

— Моля? О… — Амир посочи на югозапад. — Там.

Халил се загледа през прозореца. Сега си спомни, че при предишното си идване всъщност беше видял Близнаците, докато пътуваше в същия район с такси, карано от друг сънародник — човек, който бе имал същата участ, каквато щеше да има и Амир.

Съжаляваше за смъртта на невинните си сънародници, но беше необходимо да запуши устата на всеки, който беше видял лицето му и как е облечен. Това включваше и дебелия шофьор на лимузината, щеше да включи и пилотите на самолета, ако се беше отворила възможност. И със сигурност включваше Амир, който вече разбираше какво се случва, а дори да не го разбираше напълно сега, щеше да разбере в най-близко бъдеще, когато чуеше или прочетеше за убийствата в Дъгластън. Освен това Амир бе чул как Халил използва истинското си име, когато се обади в дома на Хейтам. Халил трябваше да го следи внимателно, подобно на Фарид Мансур, Амир може би се беше досетил какво го чака и можеше да се опита да се измъкне, вместо да приеме съдбата си като Мансур.

— Вършиш огромна услуга на нашата кауза, Амир — каза Халил. — Ще бъдеш награден и семейството ти в Триполи ще бъде много облагодетелствано от службата ти за страната ни, за великия ни водач полковник Кадафи и за исляма.

Амир помълча секунда повече от необходимото, след което кимна.

— Благодаря, господине.

Халил си спомни, че Малик винаги го бе предупреждавал да не извършва прекалено много инцидентни убийства. Убит мъж и дори жена е като да оставиш следи по пътя си.

„Убивай онези, които трябва да убиеш, и онези, които си се заклел да убиваш, но се опитвай да бъдеш милостив към другите, особено ако са от нашата вяра“.

Халил уважаваше съвета на Малик, който бе по-възрастен и беше видял много през живота си, в това число и войната на италианците и германците срещу британците и американците, при която пясъците на Либия станали червени от кръвта им. Малик бе казал на протежето си:

„Асад, на този свят няма по-прекрасно нещо от това да гледаш как християни се колят едни други, докато синовете и дъщерите на исляма им викат да продължават“.

„Да“ — помисли Халил. — „Малик е видял и направил много, и е избил своята бройка неверници. Но понякога беше твърде предпазлив с американците и това се дължеше на бомбардировките“.

Мислите му се върнаха към онази нощ на 15 април 1986 г. и можеше да се види като млад мъж на плоския покрив на сградата в старата италианска колониална крепост Ал Азизия в Триполи. Беше там с млада жена… но не можеше да я види, нито да си я спомни… единственото, което си спомняше, бе размазаното петно на летящия към него самолет, адският огън, бълващ от опашката му, и оглушителният рев на двигателите му… след което светът се взриви. И жената умря.

Дори да бе свършила тогава, онази нощ пак щеше да е най-лошата в живота му. Но после… после той се върна в дома си, след бомбардировката, откри развалини… и телата на по-малките си сестри — деветгодишната Адара и единадесетгодишната Лина. А също и на двамата си братя, Есам на пет години и Кадир, който бе на четиринадесет, с две години по-малък от него. А след това откри майка си: умираше в спалнята, от ушите и устата й течеше кръв… и го попита за децата… и умря в ръцете му.

— Майко?

Амир се стресна и натисна спирачките.

— Господине?

Халил се отпусна в седалката и започна да се моли наум. Амир го погледна в огледалото, после продължи напред.

 

 

Вече наближаваха Бруклинския мост.

Асад Халил гледаше през прозореца. Забеляза някакво магазинче за храна, над което имаше надпис на арабски. Видя и две забулени жени и попита:

— Този район мюсюлмански ли е?

— Срещат се, господине, но много повече са южно оттук, в Бей Ридж — отвърна Амир. — Американците го наричат Бейрут — добави и се изсмя насила.

— А къде е Брайтън Бийч? — попита Халил.

— Още по на юг, господине. Там са руснаците.

Халил знаеше това. Брайтън Бийч беше мястото, където живееше Борис. И където щеше да умре.

Излязоха на Бруклинския мост и Халил погледна през реката към високите небостъргачи на остров Манхатън. Наистина място на богатство и власт — и бойците на джихада лесно можеха да се обезкуражат, когато гледаха този пейзаж или когато пътуваха през страната. Спомни си обаче римските руини в Либия — само те бяха останали от най-великата империя, която бе виждал светът. В крайна сметка, помисли си, и най-големите армии и флотилии са нищо, когато хората не вярват в нищо. Богатството на империята покварява хората и властите и те не могат да се сравняват с онези, които вярват в нещо по-висше от търбусите си и които почитат Бог, а не златото.

Усещаше, че американската империя е прехвърлила зенита на своята мощ и слава и, подобно на Рим, е започнала дългото пътуване към разрухата и смъртта. Не очакваше да доживее до погребението й, но децата на исляма, родени и неродени, щяха да наследят руините на Америка и Европа и да завършат завоеванието, започнато от Пророка преди тринадесет столетия.

Погледна към мястото, където се бяха издигали Близнаците. Моментът, когато се бяха срутили, беше началото на края.

Минаха моста и Халил каза:

— Откарай ме първо до Федерал Плаза двайсет и шест.

— Господине?! Но това е сградата на ФБР!

— Зная какво е. Карай.

Амир като че ли се поколеба, но зави по една тиха уличка.

В тази част на града имаше малко коли и пешеходци. Халил знаеше, че това е правителственият район. Огромните сгради се извисяваха към небето и скриваха слънцето.

След няколко минути Амир излезе на широк булевард намали и посочи една сграда отляво — издигаше се на сто метра над тротоарите.

— Това е.

— Паркирай от другата страна на улицата — каза Халил-Амир спря на Бродуей, срещу главния вход на Федерал Плаза 26.

Сградата бе заобиколена от открити пространства, а малката уличка, минаваща южно от правителствения комплекс, беше преградена с бариери. Имаше и полицейска кола.

Амир явно очакваше въпрос и обясни:

— След великата победа от единадесети септември онази улица, Дуейн Стрийт, е затворена за автомобили.

Халил гледаше как някакъв мъж с костюм и куфарче в ръка върви по улицата. Усмихна се и си помисли, че може би смъртта на Мейфийлд е накарала колегите й да работят на техния шабат.

Желанието му бе да проникне през охраната на тази сграда по време, когато малко хора са по работните си места, и да стигне до горните етажи, където се намираше Антитерористичната спецчаст. И да избие всички, които са по кабинетите си.

Малик нарече плана безумен.

„За теб е приемливо да станеш мъченик за каузата на нашия народ, Асад — каза му — но не мисля, че ще постигнеш много, преди да те убият. Или още по-лошо, да те заловят“.

А Халил отговори:

„Най-великите герои на исляма са били онези, които са нахлували сами във вражеския лагер през нощта и са отсичали главата на водача на противниците в собствената му шатра“.

„Така е“ — съгласи се Малик. — „И ако имаше кон и меч, и враговете ти също бяха въоръжени с мечове и спяха в шатрите си, това би било добро дело и бих го одобрил. Но те уверявам, дръзки ми приятелю, че няма да стигнеш по-далеч от лобито на сградата, преди да те убият или хванат“.

Халил не му възрази, но сега отново си помисли, че наставникът му бе прекалено предпазлив. Американците като цяло бяха арогантни, военните и хората от специалните им служби се смятаха за непобедими, а това ги правеше нехайни. И беше сигурен, че не са научили нищичко на 11 септември и през изминалата оттогава година и половина.

Във всеки случай приятелите му от Ал Кайда му бяха казали, че ще изберат целта и че от съображения за сигурност, тя няма да му бъде разкрита до самия край на мисията.

Амир прекъсна мислите му.

— Господине? Може би е по-добре да не се заседяваме тук твърде дълго.

— Неспокоен ли си, Амир?

— Да, господине.

— Не правиш нищо нередно, Амир — напомни му Халил. — Така че недей да се държиш като прегрешил.

— Да, господине.

— Тръгвай.

Амир превключи на скорост и бавно потегли на юг по Бродуей.

— Към Световния търговски център ли?

— Да.

Амир продължи на юг.

— Има наблюдателна платформа, от която можете да видите мястото. — Помълча и добави: — Превърнало се е в туристическа атракция.

— Добре. Моля се в идните години да се появят още подобни атракции.

Амир не отговори.

Завиха на запад по Кортланд Стрийт и Амир каза:

— Близнаците се намираха точно отпред, сър. Платформата е отдясно, на една пресечка по-нататък. Ако искате да видите дупката в земята, ще спра близо до нея.

— Да, добре — отвърна Халил. — Но първо трябва да видя сградата на Държавните приходи. Казаха ми, че се намирала на Мъри Стрийт.

Амир не се поинтересува защо пътникът му иска да види тази сграда, а зави надясно по Чърч Стрийт и мина покрай наблюдателната платформа.

Халил видя доста хора да се качват и да слизат от дългата платформа, но иначе улиците тук бяха почти пусти.

Амир зави наляво по Мъри Стрийт — еднопосочна улица с мрачни офис сгради. Покрай тротоара имаше няколко паркирани коли, но не се виждаха никакви движещи се автомобили. Пешеходци също нямаше.

Амир посочи наляво.

— Това е сградата на американската данъчна служба.

— Спри срещу нея.

Амир отби и спря срещу сградата.

— Ще се върна пеша до наблюдателната платформа — каза Халил.

— Да, господине. — Амир изключи двигателя и попита предпазливо. — Ще имате ли още нужда от услугите ми?

— Мисля, че не.

— Добре, господине… Нашият общ приятел спомена за компенсация…

— О, да. Забравих.

Халил се наведе и извади от сака ледокопа и бейзболна шапка с надпис „Метс“ над козирката.

— Свърши чудесна работа — каза на Амир.

— Благодаря, господине.

Халил стисна дървената дръжка с дясната си ръка, огледа се, за да се увери, че са сами, после прецени положението на главата на Амир и разстоянието до тавана. Замахна силно. Върхът с лекота проби черепа на Амир и влезе през горната дясна част на главата му.

Дясната ръка на Амир се стрелна назад и хвана ръката на Халил, която продължаваше да държи ледокопа.

— Какво… Какво пра…

— Спокойно, приятелю. Не се разстройвай.

Хватката на Амир започна да отслабва. Халил знаеше, че парчето метал в мозъка му може и да не го убие незабавно, така че трябваше да изчака вътрешните кръвоизливи да си свършат работата. Амир обаче не бързаше да умира и Халил започна да губи търпение. Погледна през прозорците на таксито и през задното стъкло видя как някакъв млад мъж завива по Мъри Стрийт. Беше цивилен и едва ли беше полицай, но можеше да създаде проблем.

— Какво… — отпаднало повтори Амир.

Халил измъкна ледокопа от черепа му, прибра го в джоба на сакото си, нахлупи бейзболната шапка на главата на Амир и му каза на арабски:

— Ангелите ще те възнесат в рая. — Пресегна се през седалката и взе телефона на Амир от джоба на ризата му. Имаше твърде много регистрирани обаждания между този номер и неговия.

Взе сака и слезе от таксито. Мъжът на тротоара вече беше на по-малко от трийсет метра и Халил тръгна към него. Човекът явно не беше забелязал случилото се в таксито и Халил не искаше да го убива на улицата, но можеше и да се наложи. Разминаха се и Халил погледна през рамо, докато онзи приближаваше таксито.

Мъжът хвърли поглед към колата, но не спря и Халил продължи към ъгъла на Чърч Стрийт. Отново погледна назад и се сепна, когато видя, че Амир е слязъл от таксито, все още с бейзболната шапка на главата, размахваше немощно ръце и се мъчеше да върви към него. Мъжът, който беше подминал таксито, вече беше с гръб към него и не го забеляза. Амир се свлече на улицата.

Халил продължи напред, като се проклинаше, че е избрал ледокопа. Може би пистолетът бе по-добър избор и за двамата. Така или иначе, работата беше свършена без особени трудности и след като зави по Чърч Стрийт, Халил знаеше, че вече е в безопасност. Пусна телефона на Амир в един канал.

По Чърч Стрийт имаше малко коли и пешеходци и Халил забеляза, че повечето хора са на няколко пресечки пред него, близо до покритата платформа, гледаща към мястото, където борците на джихада бяха постигнали великата си победа над американците. „Ускори крачка“ — изгаряше от нетърпение да види резултата от делото им.

Докато вървеше, си помисли за случилото се преди няколко минути. Научаваше по нещо всеки път, когато убиеше човек; научаваше как хората посрещат смъртта, което бе интересно, но не и поучително. Интересуваха го техниките на смъртта — избраният инструмент, подбирането на времето и мястото, издебването на жертвата, подходът и разбира се, решението дали смъртта да е бърза и безболезнена, или бавна и мъчителна. Работа ли беше това, или удоволствие? Знаеше, че смъртта на Амир няма да е моментална, но би трябвало да е бърза и сравнително безболезнена. И въпреки това той се бе вкопчил в живота и си бе причинил ненужно страдание. Спомни си, че именно Борис преди много години го бе съветвал в определени случаи да избира ледокоп. Лесно се крие, бърз и тих е, и прониква навсякъде в тялото — беше му казал руснакът. — „Освен това е почти безкръвен и винаги смъртоносен, ако се забие в мозъка или сърцето“.

Трябваше да каже на всезнаещия Борис какво се бе случило с Амир. Може би дори щеше да му демонстрира проблема.

Помисли си и за жената на Кори и беше доволен от избрания метод, който нямаше как да не впечатли сънародниците и колегите му и в същото време да не внесе смут и страх в сърцето на неприятеля. Единственото му съжаление бе, че смъртта й бе сравнително безболезнена и може би твърде бърза. Колкото до Кори, той щеше да се моли за смърт, след като Халил приключеше с него. Малко работа, много удоволствие.

Стигна платформата и стъпалата, по които се стигаше до върха. Тръгна след млад мъж и жена по шорти и тениски. Държаха се за ръце. В Европа също му се беше случвало да види мъже и жени да влизат в християнските катедрали с голи крака. Запита се дали за тези хора съществува нещо наистина свято. Изкачи стъпалата и видя, че платформата е покрита и че на нея има петдесетина души, повечето облечени непочтително като младата двойка пред него. Забеляза също, че почти всеки има фотоапарат и снима огромната дупка в земята. Някои дори позираха на перилата, с гръб към нея.

На различни места имаше написани на ръка надписи. Един гласеше:

СВЯТО МЯСТО — МОЛЯ, БЪДЕТЕ ПОЧТИТЕЛНИ.

Халил си спомни подобни надписи в катедралите на Европа, надписи, призоваващи за тишина и уважение. Нима имаше нужда от такова припомняне? Подобни неща бяха абсолютно ненужни в джамия.

Друг надпис гласеше:

НА ТОВА МЯСТО ЗАГИНАХА ПОЧТИ ТРИ ХИЛЯДИ НЕВИННИ МЪЖЕ, ЖЕНИ И ДЕЦА, ЖЕРТВА НА НЕВЪОБРАЗИМОТО ЗЛО. МОЛЕТЕ СЕ ЗА ТЯХ.

Самият Халил предпочиташе да се моли за десетимата мъже в двата самолета, за бойците, които бяха станали мъченици за исляма.

Забеляза по перилата и множество букети и това го накара да си помисли за дъщерята на Хейтам. Прекрасна млада жена, но определено не и скромна. Най-суровото наказание винаги бе запазено за онези, на които е била дадена светлина и които са се извърнали от нея. За семейство Хейтам нямаше място в рая — тях ги очакваха единствено вечните огньове на ада.

Погледна огромния изкоп. Изненада се, че не са останали никакви развалини и че земята е гола. Изкопът беше укрепен с бетонни стени, които се издигаха от дъното до върха, може би почти петдесет метра. Надолу водеше широка отъпкана рампа, а на дъното имаше спрени камиони и оборудване.

Погледна към мястото, където се беше намирала Северната кула, и си спомни първия атентат на 26 февруари 1993 г., когато един натъпкан с експлозиви микробус се взриви в подземния паркинг. Пораженията върху сградата бяха малки, а убитите бяха само шестима, макар че имаше около хиляда ранени. Борците на джихада бяха загрижени, че тази провалила се атака ще предупреди американците и че те ще се досетят, че Близнаците отново могат да се превърнат в мишена. Но американците не бяха направили подобни заключения, макар Халил да си мислеше, че дори идиот би трябвало да се сети какво да очаква в бъдеще.

Погледна над изкопа към повредените сгради около унищожения район. После вдигна очи към небето, в което се бяха издигали кулите, и си спомни записите, които бе гледал — как хора скачат от горящата сграда и летят стотици метри надолу към смъртта си. Светът бе видял тези записи и навсякъде хората публично изразяваха съчувствие, шок, ужас и много гняв. Но Халил беше видял и чул, че насаме, а понякога и открито има и други емоции, не толкова съчувствени към американците. Всъщност някои хора бяха доста щастливи, при това не всички те бяха мюсюлмани. Американците не бяха толкова обичани, колкото си мислеха. И когато откриха това, като че ли бяха единствените изненадани. Някакъв мъж на средна възраст, който стоеше наблизо каза на жена си:

— Трябва да изтрием тези кучи синове от лицето на земята.

— Харолд. Не говори така.

— Че защо?

Жената като че ли беше усетила, че мъжът до тях може би е чужденец. Вероятно мюсюлманин. Побутна съпруга си, хвана го под ръка и го помъкна настрани.

Халил се усмихна.

Видя малка група младежи и девойки с тениски, на които имаше лице на брадат мъж и надпис „Какво щеше да направи Исус?“

Помисли си, че това е много добър въпрос, и макар да бе изучавал християнските завети, които наред с еврейските бяха свещени за всички мюсюлмани, не можа да намери задоволителен отговор. Исус беше велик пророк, но неговото послание за любов и опрощение не достигаше до Асад Халил. Много повече му допадаха суровите слова и действия на еврейските пророци — те по-добре разбираха истинското сърце на мъжа. Исус, реши той, е заслужавал да умре от ръцете на римляните. Те бяха осъзнавали опасността от човек, проповядващ мир и любов.

Малката група младежи беше коленичила при перилата и се молеше безмълвно. Халил не се съмняваше, че молитвата им е не само за загиналите, но и за враговете им, и че молят Бог да им прости. И това беше добре. Това беше първата крачка към победата над враговете. Самите римляни станали християни и започнали повече да се молят, отколкото да воюват. И накрая също си получили заслуженото.

Слънцето се беше изместило на запад и осветяваше лицата на хората: опечалени, но повечето дошли да търсят зрелище. Някои всъщност, помисли Халил, не проумяваха какво им се е стоварило на главите, а други само смътно разбираха защо се е случило. Беше сигурен, че мнозинството вижда това събитие като отделен инцидент, без никакъв контекст и смисъл. Американците живееха за момента, без история и съответно без пророчество. Тяхното невежество и арогантност, любовта им към комфорта и неподчинението им пред Бог бяха най-големите им слабости. Моментът, в който живееха, отминаваше — и за тях нямаше бъдеще.

Вой на сирени го изтръгна от унеса му. Той погледна назад Чърч Стрийт и видя две полицейски коли с включени светлини да се движат бързо към Мъри Стрийт. Предположи, че се отзовават на повикване за мъртъв таксиметров шофьор. Или може би не съвсем мъртъв. Но дори да бе оцелял, Амир знаеше по-малко и от самите полицаи.

Знаеше обаче как е облечен Халил и че в момента се намира на наблюдателната платформа при Световния търговски център. Така че май беше време да се маха оттук.

Отправи безмълвна молитва за падналите мъченици и завърши с любимите си стихове от една стара арабска бойна песен.

„Препуска сам ужасен конник, със сабя йеменска, другар единствен; по нея няма други украшения, освен резки по хладната стомана“.