Нелсън Демил
Последният скок на лъва (18)

17

Халил си погледна часовника. Двадесет и две минути, откакто бяха напуснали летището. След още пет минути GPS-ът даде гласово напътствие и шофьорът влезе в жилищния район.

Къщите изглеждаха доста състоятелни, повечето бяха изградени от тухли и камък. Дърветата бяха големи, останалата растителност — тучна и добре поддържана. Предателят Хейтам живееше добре.

— Спрете колата, ако обичате — каза Халил.

Шофьорът отби до тротоара.

Халил извади телефона на мъртвата жена от сака си и го включи. След няколко секунди се чу звън и на екрана замига икона за пристигнало съобщение. Той натисна бутона и го прочете:

„НЙ АТС — АГЕНТЪТ НА ФБР КЕЙТ МЕЙФИЙЛД НАПАДНАТА В ОКРЪГ СЪЛИВАН, ЩАТА НЮ ЙОРК. ВЕРОЯТЕН ЗАПОДОЗРЯН — АСАД ХАЛИЛ, ИЗВЕСТЕН ТЕРОРИСТ, ЛИБИЕЦ ПО НАЦИОНАЛНОСТ. СЪСТОЯНИЕТО Й Е ЗАСЕКРЕТЕНО. ПРОВЕРЕТЕ ИМЕЙЛИТЕ СИ ЗА ПЪЛНИ ПОДРОБНОСТИ, ДОПЪЛНЕНИЯ И ИНСТРУКЦИИ ЗА ДЕЙСТВИЕ ИЛИ СЕ ОБАДЕТЕ НА ОПЕРАТИВНИЯ ЦЕНТЪР. ТРЕВОГА ЖЪЛТО, ОТВАРЯЙТЕ СИ ОЧИТЕ И БЪДЕТЕ НАЩРЕК. УОЛШ, ГСА НЙ АТС“.

Халил изключи телефона и го върна в сака. Значи когато бяха изпратили новината, все още не бяха знаели, че телефонът на жената е у него — и съобщението е било получено от всички федерални агенти, в това число и от мъртвата.

Или… или са знаели, че телефонът е у него, и не са прекратили услугата, защото са се надявали, че ще е толкова глупав, че да използва телефона, и ще могат да следят движението му. Или да му пращат фалшиви съобщения.

Замисли се над думите „нападната“ и състоянието й е „засекретено“. Можеше ли това да означава, че не е мъртва? Или не биха обявили за смъртта й в подобно съобщение? Това го разтревожи, но той пропъди тази мисъл от главата си и се съсредоточи върху следващата жертва. Щеше ли съобщението да предупреди Хейтам, че вероятно се намира в опасност? Може би Хейтам не го беше прочел, а и да го бе направил, защо му е да си помисля, че го грози нещо?

Инстинктът, който никога не го бе подвеждал, му казваше да игнорира възможността да са му заложили капан в къщата. Щеше да надуши опасността, но в момента надушваше единствено кръвта на Джибрал Хейтам. Извади предплатения телефон и набра номер.

— Амир слуша.

— Голд се обажда — каза Халил на английски. — Как са нещата при вас?

— Все същото, господине — отговори Амир.

— Къде сте в момента?

— Паркирал съм на място, откъдето да виждам къщата.

— И няма нищо, което да ви притеснява?

— Не, господине.

— Ще ви се обадя пак. — Халил затвори и се обърна към шофьора. — Малка промяна на плана. Трябва да се срещна с един човек, който идва от града с влака.

— Няма проблем. — Шофьорът вкара информацията в GPS-а. — Гарата е само на няколко преки.

След три минути шофьорът стигна до малкия източен паркинг на железопътната гара на Лонг Айланд.

Халил видя стоянка, но в този неделен следобед таксита нямаше. Няколко коли бяха оставени на паркинга, а перонът бе празен. На плексигласовия навес имаше надпис ДЪГЛАСТЪН, точно като на снимката, която му беше показал Малик. Наставникът му имаше доста либийски източници в Ню Йорк, сред които таксиметрови шофьори и дори дипломати от либийската мисия в ООН, и беше избрал това място, но имаше и две алтернативни места в случай на проблеми.

— Спрете до ей онзи ван — каза Халил.

Шофьорът зае мястото до големия ван, който скриваше лимузината от улицата.

Удовлетворен, че ще може да си свърши работата тук, Халил набра номера и Амир вдигна веднага.

— Чакам ви на паркинга на гара Дъгластън — каза Халил и затвори.

— Каза ли кога ще дойде? — попита шофьорът.

— След няколко минути.

Халил взе бутилката вода от джоба на седалката, отвори я и я изпи почти цялата.

— Искате ли да се преместя при перона? — попита шофьорът.

— Не.

Халил отвори сака и извади автоматичния Колт 45-и калибър, който му бе дал покойният му сънародник в Санта Барбара. Другото предимство на чартърните полети бе, че човек може да носи оръжие на борда на самолета, без никой да знае — не че на някого всъщност му пукаше.

— Ще слезете и ще се срещнете с вашия човек на перона ли? — попита шофьорът.

— Не.

Халил опря бутилката в гърба на предната седалка, в горната част на гръбнака на дебелия мъж, противоположно на сърцето му. Огледа се, за да се увери, че наоколо няма никого. И тъкмо да дръпне спусъка, се отказа, прибра колта в сака и извади от джоба си пистолета на госпожица Мейфийлд. Да, нямаше да е зле балистичната експертиза да покаже, че убийството е извършено с оръжие на агент на ФБР. Пъхна дулото на пистолета в гърлото на бутилката.

— Ще изляза да дръпна една цигара — каза Чарлз Тейлър.

— Можете да пушите и тук. — Халил дръпна спусъка и пистолетът подскочи в ръката му в мига, в който приглушеният гръм изпълни купето.

Тейлър политна напред, но коланът го задържа и го върна назад. Главата му клюмна на една страна. За всеки случай Халил стреля отново в пълната с дим пластмасова бутилка и тялото на мъжа отново политна напред и бе дръпнато назад към кожената облегалка. Халил пое дълбоко дъх през носа, наслади се на миризмата на изгорял барут и прибра пистолета в джоба си.

Пъхна двете гилзи и димящата бутилка под седалката, взе сака, слезе от колата и отвори вратата на шофьора.

Двата куршума 40-и калибър бяха минали през огромното тяло на мъжа и се бяха забили в таблото. Бялата риза на Тейлър бе станала червена от прясната кръв, но добре насочените куршуми бяха спрели сърцето му бързо и кървенето не беше голямо. Добра работа.

Халил намери лоста на седалката и свали облегалката максимално назад. После се пресегна през мъртвеца и взе двата неделни вестника от съседната седалка. Остана изненадан от размерите и тежестта им. Постла страниците на Нюздей върху лицето и тялото на шофьора. Беше сигурен, че кръвта няма да се просмуче през хартията. Пъхна Пост под мишница.

Изключи двигателя, взе ключовете, затвори вратата, след което заключи всички врати с дистанционното. Щяха да минат много часове и може би чак на сутринта някой щеше да забележи спящия шофьор, очакващ клиента си.

— Приятни сънища — каза му Халил. Тръгна към минаващата покрай малкия паркинг улица като държеше под око къщите от другата страна. На петдесетина метра от него мъж и жена разхождаха куче, две деца с велосипеди се движеха насреща му. В Триполи му бяха казали, че християнският шабат е тих и спокоен ден в жилищните райони и явно наистина беше така. След като децата го подминаха, Халил видя една шахта на отводнителен канал и пусна ключовете през решетката.

Застана до една улична лампа, отвори вестника и зачете някаква статия за самоубийствените атентати в Багдад. Не му харесаха думите „терорист“ и описанията на „мерзавските малодушни атаки“. Халил знаеше, че е нужна храброст, за да станеш мъченик, и се възхищаваше на такива мъже и дори жени, които се жертваха за исляма. Лично той нямаше намерение да става мъченик за вярата — смяташе да бъде нейният меч. Но ако се стигнеше до мъченичество, беше готов за него.

Дочете статията и изхъмка. Само преди няколко седмици американският президент бе обявил край на войната. Е, той би могъл да му каже, че това е война без край. Защо ли този арогантен човек не можеше да разбере това?

Едно жълто такси приближи бавно и спря на няколко метра от него. Халил забеляза светлинния знак, че колата не приема поръчки. Шофьорът свали стъклото.

— Господин Голд?

Халил кимна, настани се на седалката зад него и каза на арабски:

— Яла мимше^[1].

Колата потегли.

— Закарай ме при къщата.

— Да, господине. — Амир хвърли поглед на пътника си в огледалото. Не знаеше нищо за този човек, освен че също е либиец, приятел на приятел. И приятелят ясно бе дал да се разбере, че този мъж, който поради някаква причина се представяше за евреин, е много важен човек и че Амир е избран да служи на родината си, като помага на сънародника си. Освен това мъжът щеше да му даде хиляда долара в знак на благодарност.

Отново погледна в огледалото. Очите на пътника бяха черни като нощта, но въпреки това горяха като въглени.

— Гледай пътя, не мен.

— Да, господине.

Амир — караше бавно — направи няколко завоя през тихия квартал.

Да, мислеше Халил, днес е ден, посветен на семейството, и може би американците ходеха на църква сутринта, след което се посвещаваха на светските аспекти на християнския шабат — излизаха в парка или на плажа, където мъже, жени и деца се показваха полуголи едни пред други. Естествено, не биваше да се забравя и неделното пазаруване. Американците пазаруваха седем дни в седмицата, сутрин, обед и вечер, дори по време на шабат и свещените дни.

„Те са двеста и петдесет милиона и разпиляват цялата планета — беше му казал Малик в Триполи. — Парите са техният бог, а харченето им — свещен дълг. Особено за жените. Като скакалци в нива са“.

Халил насочи мислите си от Малик към таксиметровия шофьор.

— Продължаваш ли да съблюдаваш правилата тук?

— Разбира се, господине. Жена ми и шестте ми деца също. Молим се по пет пъти на ден и четем от Корана всяка вечер.

— Защо си тук?

— Заради парите, господине. Парите на неверниците. Пращам ги на близките ми в Триполи. Скоро всички ще се върнем в родината си — добави той. — Ако е рекъл Аллах.

Зави по една трилентова улица с тухлени къщи и каза:

— Къщата е напред, от тази страна.

— Подаръкът у теб ли е?

— Да, господине. — Амир взе от пода найлонова торба и му я подаде.

Халил отвори и извади букет, увит в зелена хартия и целофан. Измъкна от сака си двайсетсантиметров нож и го пъхна в букета с острието нагоре. После каза:

— Остави ме при къщата и паркирай на място, откъдето можеш да виждаш цялата улица. Обади ми се, ако видиш полицейска кола или някой подозрителен.

— Да, господине. — Амир спря пред двуетажна тухлена къща със синя външна врата. Халил я познаваше от снимката.

Огледа района, но не забеляза нищо обезпокоително. Още по-важно бе, че не чувстваше никаква опасност. И въпреки това текстовото съобщение със сигурност бе стигнало до телефона на Хейтам. А може би му се бяха обадили и на домашния номер.

На негово място по-предпазлив човек щеше да се махне, но предпазлив е друга дума за страхливец.

Слезе бързо от таксито, държеше цветята в лявата си ръка. Глокът бе в десния джоб на сакото му, колтът — затъкнат в колана.

Тръгна към къщата по алеята, на която бяха паркирани две коли. Ако някой го видеше, едва ли щеше да заподозре нещо в мъжа с хубаво спортно сако, вървящ с букет към дома на приятел. Трябваше да благодари на някогашния си учител Борис Руснака, който му бе разкрил колко удобни са цветята — стара и изпитана измама, често използвана от КГБ.

„Човек с цветя и усмивка на лице не се възприема като опасен“ — казваше Борис.

Да, и Халил щеше да му благодари лично, преди да му изтръгне сърцето. Усмихна се.

В края на алеята имаше гараж, който се свързваше с къщата с бяла ограда с портал. Халил си спомни въздушната снимка. Отзад имотът бе заобиколен от висока стена и жив плет, имаше двор с мебели и някакво приспособление за готвене навън. Според Малик Халил трябвало да очаква, че семейството може да е навън. Нямаше куче. От задния двор се чуваше музика — западна музика, която дразнеше неприятно слуха му.

Той излезе от прикритието на къщата и надникна над ниската ограда, като в същото време бръкна за глока. Ако го очакваха, щяха да са точно там. Дворът обаче бе празен и Халил отвори портала и бързо отиде до задната врата на къщата. Изведнъж осъзна, че музиката вече идва иззад него и се обърна. На шезлонга, който бе с гръб към портала, седеше момиче на петнайсетина години. Печеше се на слънце почти голо, само по малък бял бански като онези, които Халил бе виждал в Европа. На земята до шезлонга имаше включено радио. Момичето като че ли спеше.

Халил тръгна към шезлонга. Позна момичето от фотографията — Надя, дъщерята на Хейтам. Докато я приближаваше, погледна назад към къщата, но не видя никого на прозорците или при вратата.

Спря до момичето и го огледа. В Либия щяха да я бичуват за такова разголване, а майка й и баща й също щяха да си понесат наказанието, че са позволили това. Майка й можеше дори да бъде екзекутирана, ако шериатският съд постови така. Нямаше значение. Скоро всички щяха да са мъртви.

Извади ножа от букета.

Момичето явно бе доловило присъствието му или беше усетило, че нещо скрива слънцето, и отвори очи.

Не видя ножа — видя единствено лицето на Халил и протегнатия към нея букет. Отвори уста и Халил заби ножа в голите й гърди между ребрата, дълбоко в сърцето. Тя го зяпна, но от отворената и уста излезе съвсем тих дъх и тялото й почити не помръдна. Халил завъртя ножа и го пусна, после хвърли цветята върху гърдите й.

Обърна се, извади глока и тръгна право към къщата. Вратата беше отключена и той влезе в задното антре, пълно с обувки и якета. Отдясно имаше проход, през който се виждаше кухня. При умивалника стоеше жена, с гръб към него. Беше с къси панталони и блузка без ръкави, боса. Готвеше.

Халил мина през прохода. Вече виждаше цялата кухня, във всекидневната нямаше никого. Погледна към отворената врата, който водеше към предната част на къщата, и чу викове на тълпа — някакво спортно предаване по телевизията или радиото. Прибра пистолета в джоба си, пристъпи в кухнята и направи две широки крачки към жената.

— Надя? — каза тя и докато обръщаше глава да погледне през рамо, Халил запуши устата й с едната си ръка, постави другата на тила й и я натисна към умивалника. Тя държеше нож, и преди да успее да замахне, Халил извъртя главата й, така, че тя почти изцяло се обърна към него. Погледите им се срещнаха за секунда, преди Халил да усети как вратът й се счупи. Ножът падна от ръката й.

Жегата започна да потръпва и Халил внимателно я свали на пода, където тя продължи конвулсивните си движения.

Погледите им отново се срещнаха и той остана да я гледа няколко секунди, мъчеше се да определи дали ще умре, или ще остане парализирана от шията надолу. Лично за него нямаше значение, макар че би предпочел да прекара остатъка от живота си в инвалидна количка. След година-две голите й крака и ръце нямаше да изглеждат на мъжете така привлекателни.

Извади глока, мина през отворената врата и спря в коридора. Пред него бе предната врата, отдясно имаше стълбище, а отляво — голям вход, през който се чуваше спортното предаване.

Тръгна натам с насочен напред пистолет. На дивана срещу него лежеше мъж, който със сигурност бе Джибрал Хейтам. Беше по къси панталони и синя тениска, също бос. Лежеше с лице към телевизора, който в момента показваше реклама на бира. На масичката до дивана също имаше кутия бира. Джибрал Хейтам беше заспал и Халил си помисли дали да не го застреля в главата и да продължи с другите си задачи. Предпочиташе обаче да поговори, ако има възможност — а сега имаше.

Огледа спящия мъж и остана удовлетворен, че наблизо няма оръжие, макар на масичката да имаше телефон — Некстел като онзи, който бе взел от жената на Кори. Взе го и видя, че има получено текстово съобщение. Натисна бутона и текстът се появи — същият, който беше прочел на телефона на Кори. Предупреждението бе пристигнало навреме за Джибрал Хейтам, но за негово съжаление той го беше проспал или не бе оценил значението му за себе си.

На масата имаше и портфейл и Халил го прибра заедно с телефона в джоба си. Погледна тениската на Хейтам и видя на нея Близнаците, отпечатани в златно, с думите „НЙПУ/ФБР Антитерористична спецчаст“. Отдолу беше написано „11/9 — Не забравяй“.

Изплю се върху тениската, после седна във фотьойла срещу дивана. Наблюдава няколко секунди жертвата си, после огледа помещението.

В родната му страна такава къща на два етажа и със собствена градина щеше да е дом на човек с положение. Тук те бяха стотици и хиляди и принадлежаха на обикновени хора, с автомобили пред тях, с телевизори и хубави мебели вътре. Разбираше защо толкова много правоверни от по-бедните ислямски страни емигрират в Америка, страната на християните и евреите, и не ги заклеймяваше за постъпката им, стига да запазваха обичаите и вярата си. Всъщност един ден Америка щеше да стане като Западна Европа, за която сега ислямът мислеше като за безкръвно завоевание.

Хейтам обаче беше покварен до крайност от тази морално пропаднала нация — живееше сред чифути и неверници, продаваше душата си на враговете на исляма. Халил изрецитира на глас стих от Корана:

— Вярващи, не взимайте юдеите и християните за ближни.

Гейбриъл Хейтам се размърда на дивана.

Телевизорът отново започна да предава спортното състезание — американската национална игра бейзбол. Тя наистина се развиваше толкова бавно, че би могла да приспи всеки.

Халил погледна дистанционното до кутията бира на ниската масичка, взе го, огледа го и изключи телевизора.

Гейбриъл Хейтам отново се размърда, после се прозя, надигна се и зяпна объркано черния екран. Посегна за дистанционното и едва тогава видя Асад Халил.

Спусна краката си от дивана и изръмжа:

— Кой си ти, по дяволите?

Халил извади глока от джоба си и го насочи към него.

— Наистина съм от ада. Не мърдай, или ще те убия.

Гейбриъл Хейтам впери поглед в оръжието, после погледна натрапника.

— Вземи каквото искаш и…

— Млъквай. Ще разбереш какво искам, когато разбереш кой съм.

Хейтам се вгледа в лицето му и Халил видя как бавно го разпозна. Гейбриъл Хейтам кимна, после каза тихо:

— Къде е жена ми?

Халил от опит знаеше, че ако кажеш на жертвата, че любимата й е мъртва, тя става безразсъдна и понякога опасни затова отговори:

— Жена ти и дъщеря ти са на сигурно място.

— Искам да ги видя.

— Ще ги видиш. Скоро. Но първо ще отговориш на някои въпроси. От службата ти свързаха ли се с теб да ти кажат, че съм се върнал?

Хейтам кимна.

— Ако казваш истината, защо спеше? — Халил се усмихна. — Би трябвало да си по-бдителен.

Извади телефона на Хейтам от джоба си и му прочете съобщението, после каза на арабски:

— Ако беше буден да прочетеш това, може би сега нямаше да чакаш смъртта си. — Хейтам не отговори и Халил кимна към кутията бира и каза, отново на арабски: — Защо пиеш алкохол? Той замъглява ума и от него ти се приспива. Виждаш ли?

Гейбриъл Хейтам пак не отговори. Погледът му се стрелна из стаята.

Халил знаеше, че Хейтам търси начин да излезе от ситуацията, че преценява разстоянието помежду им и замисля някакъв агресивен ход. Стана, но преди да успее да отстъпи, Хейтам награби масичката и я метна към него, след което се хвърли напред.

Халил отби летящата масичка и изстреля куршум в гърдите на мъжа, но пропусна сърцето му. Преди да успее да стреля отново, Хейтам сграбчи дясната му ръка. Последваха няколко секунди борба, преди Халил да усети как раненият губи сили. Освободи се и отстъпи назад.

Гейбриъл Хейтам стоеше несигурно на крака, притиснал с лявата си ръка кървящата рана на гърдите си и протегнал дясната към нападателя си. От устата му течеше кръв.

Халил знаеше, че битката е приключила. Оставаше само да отправи последното проклятие, което предателят щеше да отнесе със себе си в ада.

— Ти обърна гръб на вярата си и продаде душата си на неверниците — каза той на арабски. — Заради това, Джибрал Хейтам, ще умреш и ще гориш в ада.

Коленете на Гейбриъл Хейтам се подгънаха и той се свлече на пода, взираше се в Халил.

— Жена ти и онази курва дъщеря ти са мъртви, а ти скоро ще бъдеш при тях.

— Копеле мръсно! — изкрещя Хейтам изненадващо силно. Опита се да стане, но отново рухна на колене и закашля кръв.

Халил насочи глока към лицето му.

— Ще те убия с пистолета на християнската ти колежка Мейфийлд, с която също ще се срещнеш в ада.

На устните на Хейтам се издуха кървави мехури и той немощно промълви на арабски:

— Ти ще гориш в ада… ти, Халил…

Халил се прицели в челото на предателя, но преди да успее да дръпне спусъка, телефонът в джоба му иззвъня. Той го извади и погледна дисплея. На него пишеше АТС–3.

Погледна отново Хейтам, който още беше на колене. Вече притискаше раната си с двете си ръце, но между пръстите му продължаваше да тече кръв.

Телефонът спря да звъни и секунда по-късно избибипка.

Може би това обаждане целеше да предупреди Хейтам и ако наистина бе така, полицаите щяха да са тук след минути.

Халил прибра телефона на Хейтам в джоба си, извади своя и се обади на Амир.

— Виждаш ли полицейски коли? Някаква суматоха?

— Не. Щях веднага да…

— Идвай бързо.

Затвори, вдигна пистолета и стреля в челото на Хейтам, после бързо отиде до предния прозорец и погледна към улицата.

Телефонът на Хейтам иззвъня пак. Телефонът в кухнята започна да му приглася. Да, вече бяха съвсем близо.

Ако полицията пристигнеше, можеше да излезе от задния двор и да избяга през съседната къща. Или да ги изчака. Ако бяха само двама в една кола, лесно можеше да ги убие, докато приближават къщата. Винаги е по-лесно да убиеш, отколкото да бягаш.