Нелсън Демил
Последният скок на лъва (14)

13

Стоях в празната чакалня и гледах часовника на стената. Беше минало повече от час, откакто вкараха Кейт в операционната, и започвах да си мисля, че това може би е лош знак. Колко време е нужно да ти изтече кръвта? Не много. А колко време трябва за оправянето на прекъсната артерия? Може би два часа.

Телефонът ми иззвъня и видях, че е номерът на капитан Винс Парези. Отговорих.

— Джон, как е тя?

— Още е в операционната.

— Майко Божия… Не мога да повярвам. Ти как си?

— Добре съм.

— Въртя телефоните, откакто научих от Джанет. Ще опипаме този боклук, Джон — увери ме той.

Позволих си да се поусмихна на познатата полицейска ругатня. Двамата с Парези имахме известни различия, но бяхме кръстосвали едни и същи улици и познавахме боклуците, когато се натъквахме на такива.

Парези продължи по същество:

— Изслушах доклада ти и няколко пъти разговарях с Том Уолш. Мисля, че двамата с него сме единодушни в този случай.

— Това е добре. — Капитан Парези беше командващ детективите от НЙПУ, зачислени към АТС, и мой пряк началник, докато Том Уолш беше шеф на Кейт и главен специален агент на цялото шоу. Иначе казано, обръщах се към главния специален агент с „Том“, а към Парези — с „капитане“.

— Том ми каза за телефона на Кейт и че Халил може да е прочел някои от текстовите ни съобщения — продължи Парези.

— Така е. Ти какво си изпращал?

— Ами… Съобщих на всеки детектив от спецчастта да се яви и незабавно да се започне наблюдение на обичайните места, където се събират ислямски радикали — джамии, пушални, клубове и тъй нататък, като обърнат специално внимание на либийската общност.

— Добре. Само детективите ли го получиха?

— Да. Значи Халил не е получил съобщението по телефона на Кейт.

— Хубаво. Не е нужно да споделяме всичко с обекта.

— Правилно. Чакаме разрешение да привикаме обичайните заподозрени на разпит и се свързваме с източниците си в мюсюлманската общност.

Капитан Парези продължи със стандартните процедури при такива ситуации. Всичко това ми беше познато, естествено, но Парези държеше да го чуя от собствената му уста.

Дори да оставим тероризма настрана, беше нападнат агент на ФБР, при това омъжена за пенсионирано ченге. Това водеше до едва доловима разлика в реакцията на полицията. Понякога разликата е по-осезателна и някои от онези, които не изгарят от желание да сътрудничат, се сдобиват с цицини.

Парези ме попита за някакви предположения въз основа на предишния ми сблъсък с Асад Халил, както и какво знае ФАТС за него и към кого трябва да се обърне.

Е, вече беше разговарял с Том Уолш, който явно не се бе показал особено услужлив или пък самият той не знаеше много. Трябваше да си помисля какво мога да кажа на Парези и какво си оставаше засекретено или с ограничен достъп.

Разбира се, досието на Халил така и не беше затваряно и след като той изчезна преди три години, тогавашният главен специален агент на ФАТС Джак Кьоних беше сформиран специален екип, състоящ се от Кейт, моя милост, Джордж Фостър и единствения служител с арабски произход в спецчастта, детективът от НЙПУ Гейбриъл Хейтам. Целта на екипа бе да провери всяка следа и улика, имаща нещо общо с Асад Халил. Кьоних ни беше дал не особено не особено остроумното име Ловците на лъвове и трябваше да докладваме директно на него.

Джак Кьоних бе мъртъв, както и предшественикът на капитан Парези Дейвид Стайн. И двамата бяха убити при рухването на Северната кула и през годините следите и сведенията от местни източници, различни чуждестранни разузнавателни служби и Интерпол малко по малко бяха секнали. Според една теория Асад Халил срещнал края си в някакъв неизвестен и неоповестен начин, може би като герой на джихада, сражаващ се в Ирак, Афганистан или някъде другаде. Обърнахме се и към Гуантанамо, за да видим дали случайно не се е озовал там, но не беше. Според друга история либийското разузнаване ликвидирало Асад Халил поради някаква причина, може би защото беше повече пречка, отколкото предимство. Аз лично смятах, че Халил кара курсове по културно разнообразие в Колумбийския университет.

Така ли иначе нито аз, нито Кейт не бяхме повярвали за миг, че мълчанието на Халил означава, че е мъртъв и е прекратил кариерата си. За съжаление, оказахме се прави.

— Относно какво знаем… досието на този тип във ФАТС е доста тъничко, но можеш да го прегледаш, когато стигнеш до компютъра си.

— Уолш каза същото.

— Има и друго компютърно досие, което съдържа пълен отчет за случилото се преди три години. То обаче е строго секретно. Само от Вашингтон могат да ти дадат достъп него, но най-вероятно няма да го направят.

— Да бе. Защо им е да споделят информация с хора, които издирват този тип?

Всъщност след 11/9 информацията се споделя доста повече, но старите навици умират трудно, а когато се намеси и ЦРУ, можеш да се смяташ за късметлия, ако ти кажат кого трябва да търсиш, а всичко с печат „Строго секретно“, което им дадеш, си остава у тях.

— Преди три години Кьоних и Стайн назначиха мен, Кейт, Джордж Фостър и Гейб Хейтам да следим случая. Никой не е отменял това назначение и сме събрали едно досие за Халил. Гейб може да ти го даде — казах му. — При предишното си идване тук Асад Халил работеше за либийското разузнаване и контактите му тук бяха с либийци. В нашето досие има имена, адреси, снимки и подробности за либийци, живеещи в района на Ню Йорк, с които сме разговаряли през годините. Това е добра отправна точка за наблюдение. Колкото до поканите за разговор, не мисля, че е разумно да намекваме на либийската общност, че търсим Асад Халил. Засега нека само ги наблюдаваме и да видим дали някой няма да се обърне към нас.

— Ще обсъдя това с Уолш и ще поискам досието от Гейб — каза той. — Предполагам, че Уолш разполага с копие на сведенията.

Не отговорих, което означаваше не.

Капитан Парези ми зададе още няколко въпроса за случилото се преди три години и докато отговарях, в главата ми цъфна друга мисъл, която трябваше да ме споходи много по-рано, но… както и да е.

— Някой да се е чувал с Гейб Хейтам? — попитах.

— Не знам. Защо?

— Въпросът е знае ли Асад Халил за съществуването на Гейбриъл Хейтам, американец с арабски произход, работещ за Антитерористичната спецчаст? Ако знае, Гейб също може да се окаже мишена за Халил, който ще го вземе за предател.

— Да… това е идея. Добре, ще звънна на Гейб.

Възползвах се от възможността да кажа:

— Бих искал да говориш с Уолш и да ме направите разследващ агент по случая.

Той явно беше подготвен за това.

— Налага се да се съглася с Уолш, че може да не си най-добрият за работата. — И ми напомни: — Включен си в случая, а между нас казано, може би ще е по-добре да не бъдеш начело. Така няма да ти се налага да се занимаваш с глупости и ще имаш по-голяма свобода да… да си свършиш работата. Нали ме разбираш?

В думите му имаше логика, че и подтекст.

— Добре — казах аз. — Разбирам.

— Хубаво. — Парези предпочете да смени темата. — Мислиш ли, че този задник има и някаква друга мисия тук? Тоест, всичко ли опира само до лично отмъщение? Или е дошъл да вдигне нещо във въздуха? Да разпръсне антракс? Нали се сещаш?

Добър въпрос.

— Не съм сигурен — отвърнах. — Но инстинктът ми казва, е дошъл по своя работа, а именно — да клъцне хората, които го вбесиха преди три години. Може би плюс неколцина, за който още не знаем.

Но капитан Парези беше дошъл от отдел „Разузнаване“ на НЙПУ, така че имаше опит за този свят.

— Но дори този път да не работи за либийското разузнаване, някой — като Ал Кайда например — трябва да подкрепя този тип и може би сделката с помагачите е да получи пари и средства да дойде тук, за да уреди личните си сметки, а в замяна да взриви Бруклинския мост или нещо подобно.

— Това е идея. Какво мисли Уолш?

— Не сме обсъждали теории. В общи линии той иска от мен просто да поставя тези хора под око.

— Ясно. Халил е единак, но е възможно да изникне нещо — казах. — Като начало един-два трупа. Между другото, той убива хората, които му помагат да убива хора.

— Така ли? Кофти. Каква е историята? Не знам как е започнало всичко това.

— Започнало е на петнайсети април осемдесет и шеста, когато Рейгън изпрати бойни самолети да цепнат задника на Либия — Асад Халил изгубил цялото си семейство при бомбардировките.

— Без майтап? Явно продължава да ни е бесен.

— Явно. Това не е публична информация — обясних му. — Защото донякъде оправдава действията на Халил преди три години. — Пък и не искаме да объркваме новинарските медии с въпроси за морални равнозначности и тъй нататък.

— Да бе, ясно. Какво по-точно е направил преди три години? Имам предвид, освен убийството на двамата му пазачи и трима от нашите на земята?

— Уолш спомена ли ти Чип Уигинс?

— Не. Кой е пък този?

Явно Уолш не искаше да споделя тази информация с младшия си партньор. И за да бъда честен спрямо него, първото посещение в Америка на Асад Халил беше, както казах, предимно засекретена информация и тепърва предстоеше да се определи каква част от нея може да бъде съобщена. Въпреки това не оставих капитан Парези с празни ръце.

— Уигинс е един от пилотите на самолетите, бомбардирали Триполи. Халил пристигна преди три години и започна да ги избива по списък.

— Леле…

— Не мога да разкрия повече от това, капитане, но мога да ти кажа, че двамата с Кейт попречихме на Халил да убие Уигинс.

— Разбирам — каза капитан Парези след кратък размисъл. — Знаем ли къде се намира Уигинс?

— Последният му известен адрес е Вентура, Калифорния.

— Обзалагам се, че и Халил знае къде е. Уигинс вече е мъртъв — заключи Парези.

— Най-вероятно.

— Със сигурност. Най-напред би се погрижил за недовършената работа. После… Кейт. Всъщност защо не Кейт и теб?

— Искаше да гледам как умира.

— Ненормалник.

— Пълен — съгласих се аз.

— Е… може би сега нещата ще се обърнат. Имам предвид, помисли — онзи Уигинс, ако вече му е видяна сметката, той е бил лесна мишена. Изобщо не е предполагал какво ще му се натресе. Същото се отнася и за Кейт. А сега всички са трудни мишени. В това число и ти. Нали? Следващият ход на Халил ще е последният му.

Това звучеше много оптимистично, но все пак отговорих:

— Да се надяваме.

— Добре — каза Парези. — Сега тръгвам към службата. Ще се обадя на Гейб, ще му кажа да дойде и ще прегледаме твоята папка.

— Кажи му да се пази. И може би няма да е зле семейството му да замине на ваканция или нещо такова. Има жена и дъщеря, ако не се лъжа.

— Добре…

— Ще дойда в службата веднага щом мога.

— Джон, изобщо не се безпокой за това. Грижи се за Кейт. Ще поддържаме връзка. И ми се обади, ако… ако Кейт се влоши.

Като едното нищо можеше да се наложи да му се обадя още след малко.

— Има вероятност да не се справи — казах.

Последва кратко мълчание, после Парези каза:

— Ще се справи. Моля се за нея. Тя е яко момиче.

Затворихме и седнах на един от столовете в чакалнята. Кейт беше в ума ми, но се опитах да мисля за Асад Халил и да вляза в неговия ум.

Асад Халил беше шоумен, фукльо и подобно на доста психопати му харесваше да дразни властите. А властите нямат нищо против да бъдат дразнени с телефонни обаждания и писма от хора, които търсят. Наричаме това следи.

Освен това Халил беше дошъл да си отмъщава, а отмъщението и омразата изопачават преценките ти и могат да ти докарат залавяне или смърт. Това му се размина на косъм при предишното му идване. Не се съмнявах, че този път Асад Халил ще бъде заловен или убит. Но нямах представа колко хора ще избие, преди да го пипнем, нито дали Кейт или аз ще доживеем да видим случая приключен.

Чух тежки стъпки по облицования с плочки под… мъж, сам.

Бръкнах в джоба с пистолета и вперих поглед във вратата.