Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мики Холър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fifth Withness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
Malone (2014)
Корекция
egesihora (2014)

Издание:

Майкъл Конъли. Петата поправка

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2011

Редактор: Иван Тотоманов

Коректор: Анна Балева

ISBN: 978-954-655-247-1

История

  1. — Добавяне

26.

— Народът на Калифорния призовава детектив Хауард Кърлин.

Андреа Фриман се усмихна на детектива, който се приближаваше по пътеката с два внушително дебели сини класьора — известни са като „дневници на убийството“. Изглеждаше спокоен. За него това беше рутина. Остави класьорите на плота пред себе си, вдигна ръка да се закълне и в същия момент ме стрелна с поглед. Изглеждаше хладнокръвен и съсредоточен, но вече бяхме играли тази игра двамата и сигурно се чудеше с какво ще му изляза сега.

Носеше строг тъмносин костюм с яркооранжева вратовръзка. Детективите винаги си обличат най-хубавите дрехи, когато свидетелстват. И тогава разбрах нещо. В косата му нямаше сиви кичури. Наближаваше шейсетте, а не беше прошарен. Явно се беше боядисал за пред телевизионните камери.

Суета. Зачудих се дали мога да я използвам, когато дойде моят ред да му задавам въпроси.

След като се закле, Кърлин седна и се настани удобно. Сигурно щеше да остане там цял ден, а може би и повече. Наля си чаша вода от каната, донесена от съдебния секретар, отпи и погледна Фриман. Беше готов.

— Добро утро, детектив Кърлин. Бих искала да започнете, като накратко разкажете на съдебните заседатели за своя професионален опит.

— С удоволствие. — Детективът се усмихна топло. — Сега съм на петдесет и шест, а постъпих в ЛАПУ преди двайсет и четири години, след като служих десет години в морската пехота. През последните девет години работя в отдел „Убийства“ във Ваннайския участък. Преди това три години бях в участъка, покриващ района на хълмовете.

— Колко пъти сте разследвали убийства?

— Това е шейсет и първият. Преди да се преместя в отдел „Убийства“, шест години разследвах други престъпления — обири, грабежи и автомобилни кражби.

Фриман стоеше на катедрата. Прелисти горната страница на бележника си, готова да продължи по същество.

— Детектив Кърлин, да започнем с деня на убийството на Мичъл Бондюрант. Бихте ли ни описали първите етапи от разследването?

Хитър ход да използва първо лице множествено число, с което намекваше, че съдебните заседатели и прокурорът са от една и съща страна на барикадата. Не се съмнявах нито в уменията на Фриман, нито в това, че при разпита на главния следовател тя ще покаже всичко, на което е способна. Защото знаеше, че ако успея да нанеса удар на Кърлин, може да се срути цялото обвинение.

— В девет и петнайсет бях на бюрото си. Лейтенантът дойде и съобщи на мен и на моята партньорка, детектив Синтия Лонгстрет, че в гаража на главния клон на Уест Ланд Нешънъл на Вентура Булевард е извършено убийство. С детектив Лонгстрет незабавно се заехме със случая.

— На местопрестъплението ли отидохте?

— Да, незабавно. Пристигнахме в девет и половина и приехме охраната на местопрестъплението.

— Какво означава това?

— Ами, най-важно е да се запазят и съберат веществените доказателства. Патрулните полицаи вече бяха оградили района с лента и не допускаха външни лица. Щом се уверихме, че всичко в това отношение е наред, ние си разделихме задълженията. Оставих партньорката ми да ръководи огледа на местопрестъплението, а аз проведох предварителните разпити на задържаните от патрулните полицаи свидетели.

— Детектив Лонгстрет няма вашия опит, нали?

— Да. Тя разследва убийства заедно с мен от три години.

— Защо възложихте на младшата си партньорка важната задача да ръководи огледа на местопрестъплението?

— Направих го, защото знаех, че криминалистите и съдебномедицинският експерт, които бяха там, са ветерани с дългогодишен стаж и Синтия ще е в добри и опитни ръце.

След това Фриман му зададе серия въпроси за неговите разговори със събраните свидетели, като започна с Рики Санчес, която беше открила трупа и бе позвънила на спешния телефон. Кърлин се държеше спокойно и даваше показанията си почти дружелюбно. На човек му идваше наум думата „чаровник“.

Не си падам по чаровниците, обаче трябваше да изчакам своя ред. Знаех, че денят може да изтече и без да получа възможност да се изправя пред Кърлин. Можех само да се надявам, че дотогава съдебните заседатели няма да са се влюбили в него до уши.

Фриман беше достатъчно умна, за да знае, че вниманието на съдебните заседатели не се задържа само с чар, така че накрая приключи с основополагащото встъпление и се зае да развие обвинението срещу Лиза Трамъл.

— Детектив Кърлин, по време на следствието ли научихте името на обвиняемата?

— Да. Шефът на охраната на банката дойде в гаража и поиска да се срещне с мен или с моята партньорка. Поговорихме малко и после отидохме в кабинета му, където изгледахме записите на камерите, разположени на входа и изходите на гаража, както и в асансьорите.

— Тези записи насочиха ли следствието към някакви версии?

— Отначало не. Не видях никой да носи оръжие или да се държи подозрително преди и след приблизителното време на убийството. Никой не бягаше от гаража. Във влизащите и излизащите коли нямаше нищо подозрително. Естествено, щяхме да проверим всеки регистрационен номер. Но когато за пръв път изгледах записите, не забелязах нищо, което да ни е от полза, и разбира се, самото убийство не беше заснето от никоя камера. Изглежда, че извършителят на престъплението е бил наясно и с тази подробност.

Изправих се и възразих срещу последното изречение на Кърлин. Съдията го изхвърли от протокола и нареди на заседателите да не му обръщат внимание.

— Детектив Кърлин, струва ми се, че се готвехте да ни разкажете как името на Лиза Трамъл за пръв път е изскочило в следствието — напомни му Фриман.

— Да, точно така. Освен това господин Модесто, шефът на охраната в банката, ми даде една папка. Папката с анализите на заплахите, както я нарече. Та той ми я даде и в нея имаше няколко имена, сред които и името на обвиняемата. После, съвсем малко по-късно, господин Модесто ми позвъни и ме уведоми, че Лиза Трамъл, една от личностите, фигуриращи в папката, случайно била забелязана същата сутрин в непосредствена близост до банката.

— И така нейното име е изскочило в следствието.

— Да.

— Какво направихте с тази информация, детектив Кърлин?

— Първо се върнах на местопрестъплението. После пратих партньорката си да разпита свидетелката, която твърдеше, че е видяла Лиза Трамъл край банката. Беше важно да потвърдим този факт и да научим подробностите. След това прегледах папката с анализите на заплахите, за да се запозная с всички имена и детайли за отправени заплахи.

— Стигнахте ли до незабавни заключения?

— Не смятах, че там е посочен някой, който веднага ще привлече вниманието ни само въз основа на данните в папката и на споровете си с банката. Явно щеше да се наложи внимателно да проверим всички. Лиза Трамъл обаче все пак привлече вниманието ни, защото знаех от господин Модесто, че може би е била забелязана в близост до банката по време на убийството.

— Значи в този момент сте решили, че пространствената и хронологическата близост на Лиза Трамъл до убийството е от значение, така ли?

— Да, защото близостта понякога означава възможност. Всичко на местопрестъплението предполагаше, че някой е причаквал пострадалия. Той е имал лично място за паркиране и името му е било написано на стената. До мястото има голяма носеща колона. Според първоначалната ни версия убиецът се е криел зад колоната и е чакал господин Бондюрант да паркира. И го е ударил веднъж изотзад, точно когато е слязъл от колата си.

— Благодаря, детектив Кърлин.

Фриман продължи с предприетите в гаража действия, после пак насочи вниманието си към Лиза Трамъл.

— Партньорката ви върна ли се на местопрестъплението, за да ви докладва за разпита на банковата служителка, която твърдяла, че е видяла Лиза Трамъл близо до банката?

— Да, върна се. С партньорката ми решихме, че показанията на свидетелката са сериозни. После обсъдихме Лиза Трамъл и заключихме, че трябва колкото може по-скоро да разговаряме с нея.

— Но огледът на местопрестъплението е продължавал и освен това сте имали цяла папка с имена на хора, отправили заплахи срещу банката или нейни служители. Защо е било цялото това бързане с Лиза Трамъл?

Кърлин се отпусна назад и зае позата на мъдър и лукав ветеран.

— Вижте, няколко неща ни накараха да бързаме с госпожа Трамъл. Първо, нейният спор с банката е резултат от обявяването на ипотеката на дома й за просрочена. Това я свързваше конкретно с отдела за жилищни кредити. Пострадалият господин Бондюрант е бил първи вицепрезидент, оглавяващ отдела за жилищни кредити. Та имахме тая връзка. Освен това и по-важно…

— Позволете да ви прекъсна, детектив Кърлин. Вие нарекохте това „връзка“. Беше ли ви известно дали пострадалият и Лиза Трамъл са се познавали?

— По онова време не. Беше ни известно обаче, че госпожа Трамъл е оспорвала обявяването на ипотеката за просрочена и че постъпките от страна на банката са направени от господин Бондюрант, жертвата. Но тогава нямахме представа дали двамата са се познавали и дали изобщо са се срещали.

Хитър ход — да изкара на показ пред съдебните заседатели недостатъците в обвинението, преди да съм го направил аз. Така ме затрудняваше да развия защитата.

— Добре, детектив Кърлин — каза Фриман. — Прекъснах ви, когато щяхте да ни изложите втората причина да бързате с госпожа Трамъл.

— Исках да обясня, че разследването на убийство е изключително динамично нещо. Трябва да действаш внимателно и предпазливо, но в същото време и да тръгваш натам, накъдето те води самото следствие. В противен случай могат да бъдат застрашени улики — а евентуално и други хора. Решихме, че в този момент от следствието трябва да се свържем с Лиза Трамъл. Не можехме да чакаме. Не можехме да й дадем време да унищожи улики или да навреди на други хора. Трябваше да действаме.

Погледнах към съдебните заседатели. Кърлин изнасяше едно от най-великите представления в живота си. Всички погледи на седящите в ложата бяха вперени в него. Ако Клег Макренолдс изобщо заснемеше филм, детективът може би сам трябваше да играе своята роля.

— И какво направихте?

— Проверихме шофьорската книжка на Лиза Трамъл, взехме оттам адреса й в Удланд Хилс и тръгнахме към дома и.

— Кой остана на местопрестъплението?

— Няколко души. Нашият координатор, всички криминалисти и колегите от съдебната медицина. Имаха още много работа, пък и без това щеше да се наложи да ги чакаме. Отиването в дома на Лиза Трамъл по никакъв начин не навреди на следствието.

— Вашият координатор ли? Кой е той?

— Третият по ранг детектив в отдела. Джак Нюсъм. Той контролираше следствените действия на местопрестъплението.

— Ясно. И какво се случи, когато отидохте в дома на госпожа Трамъл? Тя там ли беше?

— Да, там беше. Почукахме и тя ни отвори.

— Бихте ли ни разказали какво се случи после?

— Представихме се и казахме, че разследваме престъпление. Не посочихме какво, казахме само, че е тежко. Попитахме дали може да влезем, за да й зададем няколко въпроса. Тя ни покани и влязохме.

Усетих вибрации в джоба си и разбрах, че съм получил есемес. Измъкнах джиесема си и го отворих под масата, за да не го види съдията. Беше от Сиско.

„ТРЯБВА ДА ПОГОВОРИМ, ДА ТИ ПОКАЖА НЕЩО.“

Отговорих му и проведохме кратък дигитален диалог.

„ПИСМОТО ЛИ СИ ПРОВЕРИЛ?“

„НЕ, НЕЩО ДРУГО. ОЩЕ РАБОТЯ ПО ПИСМОТО.“

„ТОГАВА СЛЕД ЗАСЕДАНИЕТО. ПОБЪРЗАЙ С ПИСМОТО.“

Прибрах телефона и продължих да следя прекия разпит на Фриман. Въпросното писмо се бе получило предишния следобед в абонаментната ми пощенска кутия. Беше анонимно, но ако Сиско успееше да потвърди съдържанието му, щях да получа ново оръжие. Мощно оръжие.

— Как се държеше госпожа Трамъл, когато отидохте при нея? — попита прокурорката.

— Стори ми се съвсем спокойна — отвърна Кърлин. — Не изглеждаше особено любопитна за причината да разговаряме с нея и за самото престъпление. Държеше се равнодушно.

— Къде разговаряхте с нея?

— Покани ни да седнем на масата в кухнята. Попита дали искаме вода или кафе и ние отказахме.

— Веднага ли започнахте да й задавате въпроси?

— Да. Първо я попитахме дали цяла сутрин си е била вкъщи. Тя потвърди. Само в осем закарала сина си на училище в Шърман Оукс. Попитах дали се е отбивала някъде на връщане и тя каза, че не е.

— И това какво ви подсказа?

— Ами, че някой лъже. Имахме свидетелка, която я е видяла близо до банката към девет. Следователно някой или грешеше, или лъжеше.

— И какво направихте вие?

— Попитах дали иска да дойде с нас в участъка, където ще я разпитаме и ще й покажем някои снимки. Тя се съгласи и я отведохме във Ван Найс.

— Съобщихте ли й преди това нейното конституционно право да не разговаря с вас в отсъствието на адвокат?

— Не, защото още не беше заподозряна. Просто беше привлякла вниманието ни, понеже името й беше изплувало на повърхността. Смятах, че не се налага да й съобщаваме правата, преди да сме прекрачили тази граница. Още бяхме далече от нея. Имаше противоречие между нейните отговори и информацията на свидетелката. Трябваше да проучим този въпрос, преди някой да бъде заподозрян.

Фриман пак закърпваше дупките, преди да съм ги разпорил съвсем. Ядосвах се, но не можех да направя нищо. За сметка на това си записвах въпроси, които по-късно щях да задам на Кърлин — онези, които прокурорката не очакваше.

Тя майсторски отведе детектива до Ваннайския участък, до стаята за разпити, където беше разговарял с клиентката ми. Чрез него въведе видеозаписа от разпита и го пусна на двата екрана. Аронсън вещо бе възразила срещу показването му, ала напразно. Съдия Пери го беше допуснал като доказателствено средство. Можехме да обжалваме след евентуална осъдителна присъда, но едва ли щяхме да постигнем нещо. Трябваше да се справя още сега. Трябваше по някакъв начин да накарам съдебните заседатели да го приемат като нечестна игра, като капан, в който моята невинна доверителка се е хванала.

Записът беше заснет под ъгъл отгоре и това носеше някакви точки на защитата, тъй като Хауард Кърлин бе едър, а Лиза Трамъл — дребна. Седнал срещу нея, той сякаш я приклещваше в ъгъла, сякаш я тормозеше. Това беше добре. Щеше да подплати внушението, което възнамерявах да направя по време на кръстосания разпит.

Разговорът се чуваше съвсем ясно. Въпреки моето възражение съдебните заседатели и другите участници в процеса получиха транскрипции, които можеха да четат, докато върви записът. Бях възразил, защото не исках заседателите да четат. Исках да гледат. Исках да видят как едрият мъж тормози дребната жена. От това можеше да се роди съчувствие, ала не от думите на страницата.

Кърлин започна небрежно, като съобщи имената на присъстващите в стаята и попита Трамъл дали е там доброволно. Моята клиентка потвърди, обаче голотата на помещението и ъгълът, под който беше заснет записът, противоречаха на думите й. Изглеждаше като че ли е в затвор.

— Хайде да започнем, като ни разкажете какво сте правили днес — предложи детективът.

— Откъде да започна? — попита Трамъл.

— Ами, от събуждането си.

Тя описа как станала, приготвила сина си за училище и го закарала в Шърман Оукс. Момчето учеше в частно училище и пътят дотам варирал между двайсет и четирийсет минути в зависимост от трафика. После се отбила да си вземе кафе и се прибрала вкъщи.

— Когато бяхме у вас, ни казахте, че не сте спирали никъде. Сега пък сте се били отбивали за кафе?!

— Сигурно съм забравила.

— Къде?

— В едно заведение на Вентура, казва се „Джос Джо“.

Ветеран в разпитите, Кърлин ненадейно смени посоката, за да смути жертвата си.

— Тази сутрин ходили ли сте до Уест Ланд Нешънъл?

— Не. Това ли било!?

— Значи ако някой твърди, че ви е видял там, лъже, така ли?

— Да. Кой ви е казал такова нещо? Не съм нарушавала заповедта. Вие…

— Познавате ли Мичъл Бондюрант?

— Дали го познавам? Не. Знам за него. Знам кой е. Но не го познавам лично.

— Виждали ли сте го днес?

Тук Трамъл направи пауза и това нямаше да е в нейна полза. На екраните ясно се виждаше как се въртят зъбните колелца. Обмисляше дали да каже истината. Обърнах се към съдебните заседатели. Не забелязах нито едно лице, което да не е обърнато към екраните.

— Да, видях го.

— Но вие току-що казахте, че не сте били на територията на Уест Ланд.

— Не съм. Вижте, не знам кой ви е казал, че ме е виждал в банката. И ако е бил той, значи е лъжец. Не съм била там. Видях го, да, обаче в кафенето, а не в…

— Защо не ни казахте това сутринта у вас?

— Какво да ви кажа? Не сте ме питали.

— Преобличали ли сте се от сутринта?

— Моля?

— Преобличали ли сте се тази сутрин, след като се прибрахте вкъщи?

— Вижте, какво значи това? Помолихте ме да дойда тук, за да поговорим, а това е някакъв капан. Не съм нарушавала заповедта. Аз…

— Вие ли нападнахте Мичъл Бондюрант?

— Какво?!

Кърлин не отговори. Просто втренчено продължи да се взира в Трамъл, чиито устни образуваха идеално О. Погледнах към съдебните заседатели. Всички очи бяха вперени в екраните. Надявах се да виждат същото като мен. Искреното смайване на лицето на моята клиентка.

— Това ли било… Някой е нападнал Мичъл Бондюрант?! Той добре ли е?

— Не. Мъртъв е. И сега трябва да ви съобщя вашите конституционни права.

Детективът й прочете правата и Трамъл произнесе вълшебните думички, най-разумните две, излезли от устата й до този момент.

— Искам адвокат.

С това разпитът приключи и записът свърши с арестуването на Трамъл по подозрение в убийство. С това Фриман сложи край и на показанията на Кърлин. Изненада ме, като неочаквано обяви, че няма повече въпроси, и си седна. Оставаше й да разгледа пред съдебните заседатели обиска в дома на клиентката ми. И чука. Само че явно нямаше да го направи с Кърлин.

Беше 11:45 и съдията преждевременно обяви обедна почивка. Това ми даваше час и петнайсет минути за последните ми приготовления за Кърлин. Двамата за пореден път щяхме да танцуваме пред съдебните заседатели.