Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (4)

Втора глава

Лутър Лавал беше телегеничен колкото и президентът, но с една трета по-млад. Имаше сламеноруса коса, пригладена назад като на идол от киното на 30-те или 40-те, и неспокойни ръце. За разлика от него генерал Кендъл беше с четвъртита челюст и малки кръгли очи, същински дотиквач на снаряди. Беше едър и мускулест; вероятно беше играл като фул бек в Уисконсин или Охайо. Той погледна към Лавал по начина, по който тичащият бек поглежда куотърбека^[1] за инструкции.

— Лутър — каза президентът. — С оглед на това, че ти поиска тази среща, смятам за уместно ти да започнеш.

Лавал кимна, сякаш се разбираше от само себе си, че президентът ще му отстъпи.

— След скорошното поражение на ЦРУ, в което беше проникнато на най-високо ниво и отгоре на всичко беше убит бившият директор, трябва да бъдат приложени по-строги мерки за охрана и контрол. Само Пентагонът може да направи това.

Вероника се почувства длъжна да скочи, преди Лавал да е взел твърде голяма преднина.

— Моето мнение е различно, сър — каза тя, като насочи коментара си към президента. — Разузнавателната информация, която се събира от хора, винаги е била територия на ЦРУ. Нашите наземни мрежи нямат аналог, както и безчислените ни контакти, които се поддържат от десетилетия. Компетентността на Пентагона винаги е била в електронното наблюдение. Двете се различават и като цяло изискват различна методология и нагласа.

Лавал се усмихна толкова победоносно, колкото и по време на интервютата си по „Фокс ТВ“ в шоуто на Лари Кинг.

— Ще проявя небрежност, ако не отбележа, че пейзажът на разузнаването коренно се промени след 2001 година. Ние сме във война. По мое мнение това положение на нещата вероятно ще продължи безкрайно и затова Пентагонът наскоро разшири своята сфера на компетентност, като създаде таен персонал на агенцията за отбранително разузнаване и специални оперативни сили, които провеждат успешни контраразузнавателни мисии в Ирак и Афганистан.

— С цялото ми уважение, но господин Лавал и неговата военна машина горят от нетърпение да запълнят всеки доловен вакуум или да създадат такъв, ако е необходимо. На господин Лавал и генерал Кендъл им е необходимо ние да вярваме, че сме в постоянно състояние на война, независимо дали това е истина или не. — Вероника извади от куфарчето си папка, която разтвори и зачете. — Както показва това свидетелство, те систематично са насочвали експанзията на своите отряди за събиране на разузнавателни данни извън Афганистан и Ирак, на други територии — територии на ЦРУ, — често с катастрофални резултати. Подкупили са информатори и най-малко веднъж са застрашили дълбоко прикрита операция на ЦРУ, която е в ход.

След като президентът погледна страниците, които Вероника му подаде, каза:

— Въпреки че на това не може да се устои, Вероника, от Конгреса, изглежда, са на страната на Лутър. Предоставили са му двайсет и пет милиона долара годишно, за да плаща на информатори на място и да вербува наемници.

— Това е част от проблема, а не решение — категорично заяви Вероника. — Тяхната методология е губеща, същата, която са използвали още в Управлението на стратегическите служби в Берлин след Втората световна война. Нашите платени информатори отдавна се обръщат срещу нас — работят за отсрещната страна, подхранват ни с дезинформация. Що се отнася до наемниците, които сме вербували — като талибани и разни други мюсюлмански бунтовнически групи, — те всички до един накрая се обърнаха срещу нас и станаха наши безпощадни врагове.

— Тя има право — каза президентът.

— Миналото си е минало — гневно отвърна генерал Кендъл. Лицето му помръкваше с всяка следваща дума на Вероника. — Няма абсолютно никакво доказателство, че новите ни информатори или наемниците, които общо са от жизненоважно значение за победата ни в Близкия изток, някога ще се обърнат срещу нас. Напротив, разузнавателните данни, които предоставят, много помогнаха на хората ни на бойното поле.

— Наемниците по дефиниция са предани на онзи, който плати най-много — каза Вероника. — Столетия история от римско време насам доказват това твърдение отново и отново.

— Цялата тази размяна на реплики не е от значение — Лавал с неудобство се размърда на стола си. Явно не беше предвидил толкова разгорещена защита. Кендъл му подаде досие, което Лавал представи на президента. — Генерал Кендъл и аз прекарахме почти две седмици да подготвим това предложение как да се преструктурира по-нататъшната работа на ЦРУ. Пентагонът е готов да приложи този план в момента, в който получим вашето одобрение, господин президент.

За ужас на Вероника президентът прегледа предложението, после го подаде на нея.

— Какво ще кажеш за това?

Вероника почувства как се изпълва с гняв. Вече бяха подкопали позициите й. От друга страна, отбелязваше това като добър нагледен урок за себе си. Не се доверявай на никого, дори на онези, които привидно са ти съюзници. До този момент беше мислила, че има пълната подкрепа на президента. Фактът, че Лавал, който в края на краищата беше по същество говорител на министъра на отбраната Холидей, имаше влиянието да свика тази среща, не трябваше да я изненадва. Но това, че президентът искаше от нея да обмисли поглъщане от Пентагона, беше възмутително и направо казано, плашещо.

Без дори да поглежда към предложението, тя изправи рамене.

— Сър, това в най-добрия случай е неуместно. Възмутена съм от очевидния опит на господин Лавал да разшири разузнавателната си империя за сметка на ЦРУ. От една страна, както обясних, Пентагонът не е подходящ да направлява, камо ли да спечели доверието на огромния ни брой оперативни агенти. От друга страна, този ход може да създаде опасен прецедент за цялата разузнавателна общност. Ако попадне под контрола на въоръжените сили, потенциалът ни за събиране на разузнавателни данни няма да има полза. Напротив, традицията на Пентагона в явното незачитане на човешкия живот, наследството му от незаконни операции, комбинирано с добре документирано финансово разточителство, прави Пентагона изключително лош кандидат да нагазва в чиято и да е друга територия, особено на ЦРУ.

Единствено присъствието на президента накара Лавал да сдържи яростта си.

— Сър, в ЦРУ цари пълен хаос. Това трябва да се промени незабавно. Както казах, нашият план може да бъде приложен още днес.

Вероника издърпа дебелата папка, в която подробно беше описала плановете си за ЦРУ. Стана и я постави в ръцете на президента.

— Сър, чувствам се длъжна да повторя една от главните теми на предишната ни дискусия. Макар че съм служила при военните, идвам от частния сектор. ЦРУ се нуждае не само да се отърве от ненужното, но и от свежа перспектива, непокварена от закостенялото мислене, което преди всичко ни докара до това непоносимо положение.

 

 

Джейсън Борн се усмихна.

— Да си призная, тази вечер не знам кой съм. — Той се наведе напред и каза много мило: — Чуй ме. Искам да извадиш мобилния телефон от чантата си, без никой да види. Искам ма ми се обадиш. Може ли?

Мойра задържа очите си приковани в неговите, докато намери телефона си в дамската чанта и натисна съответния бутон за бързо избиране. Неговият телефон звънна. Той се облегна назад и се обади. Говори по телефона така, сякаш от другата страна на линията имаше някой. После затвори и каза:

— Трябва да тръгвам. Спешно е. Извинявай.

Мойра продължи да го гледа.

— Може ли да се престориш поне малко на разтревожен? — прошепна тя.

Устата му провисна.

— Наистина ли трябва да тръгваш? — каза тя с нормален глас. — Веднага?

— Веднага. — Борн хвърли няколко банкноти на масата. — Ще ти се обадя.

Тя кимна малко объркано, като се чудеше какво е видял или чул той.

 

 

Борн слезе по стълбите и излезе от ресторанта. Веднага зави надясно, подмина няколко пресечки, после влезе в магазин за ръчно изработена керамика. Като застана така, че да вижда улицата през дебелото стъкло на витрината, той се престори, че разглежда купите и подносите.

Навън минаваха хора — двойка младежи, възрастен мъж с бастун, три млади жени, които се смееха. Но мъжът, който седна в задния ъгъл на тяхното помещение точно деветдесет секунди след като те се настаниха, не се появи. Борн го забеляза още в мига, в който той влезе, и когато попита за маса отзад с лице към тях, вече не се съмняваше: някой го следеше. Внезапно почувства онази отдавнашна, изнервяща го тревожност, когато Мари и Мартин бяха в опасност. Беше изгубил Мартин, нямаше намерение да изгуби и Мойра.

Борн, чийто вътрешен радар беше обхождал салона на втория етаж в ресторанта приблизително на всеки няколко минути, не беше доловил никой друг с подозрителна външност, затова сега изчакваше в магазина за керамика опашката да се довлече. Щом това не се случи и след пет минути, Борн излезе през вратата и веднага прекоси улицата отсреща. Като използва светофарите и отражателните повърхности на прозорци и автомобилни огледала, той прекара още няколко минути в подробно разглеждане на района за всякаква следа от човека на масата отзад. След като се увери, че не се вижда никъде, Борн се върна в ресторанта.

Изкачи се по стълбите до втория етаж, но спря в тъмния вестибюл между стъпалата и салона. Ето го, мъжът беше на своята задна маса. За всеки случаен наблюдател той изглеждаше, че чете последния брой на „Вашингтон“ като всеки добър турист, но от време на време погледът му се стрелваше нагоре за част от секундата, фокусиран върху Мойра.

Борн усети как през него минава лек хлад. Този човек не следеше него; следеше Мойра.

 

 

Щом Вероника Харт се появи от най-външния пропускателен пункт на Западното крило, Лутър Лавал излезе от сенките и тръгна в крачка с нея.

— Добра работа — хладно каза той. — Следващия път ще съм по-добре подготвен.

— Няма да има следващ път — отвърна Вероника.

— Министър Холидей е убеден, че ще има. Аз също.

Бяха стигнали страничното преддверие с купола и колоните. Забързани президентски съветници целеустремено минаваха край тях в двете посоки. Също като хирурзи от тях се излъчваше крайна увереност и изключителност, сякаш членуваха в клуб, в който искаш да влезеш и ти, но това никога нямаше да стане.

— Къде е личният ти питбул? — попита Вероника. — Нищо чудно да души нечий задник.

— Ужасно си нахална за човек, чиято работа е да виси на косъм.

— Глупаво е, да не кажа опасно, господин Лавал, да бъркате увереността с нахалството.

Минаха през вратите и слязоха по стълбите до нивото на земята. Светлини от прожекторите изтикваха мрака към краищата на помещението. От външната страна трепкаха уличните светлини.

— Разбира се, че си права — каза Лавал. — Извинявай.

Вероника го изгледа доста скептично.

Лавал леко й се усмихна.

— Искрено съжалявам, че стъпихме накриво.

„Това, за което наистина съжалява — мислеше си Вероника, — е, че направих него и Кендъл на пух и прах пред президента. Съвсем разбираемо.“

Докато тя закопчаваше палтото си, Лавал каза:

— Вероятно ние и двамата подхождаме към ситуацията от погрешен ъгъл.

Вероника завърза шала си на врата над яката.

— Каква ситуация?

— Рухването на ЦРУ.

Съвсем наблизо, зад подсилените бетонни антитерористични прегради, се разхождаха туристи, бъбреха оживено, спираха за кратко, за да направят снимки, после продължаваха за вечеря в „Макдоналдс“ или „Бъргър Кинг“.

— Струва ми се, че можем да постигнем повече, ако обединим сили, вместо да сме противници.

Вероника се обърна към него.

— Слушай, приятелче, ти си наглеждай твоето магазинче, а аз ще наглеждам моето. Дадоха ми да върша работа и ще я върша без твоята намеса или тази на министър Холидей. Лично на мен ми писна и се уморих да прокарвате линии все по-далеч и по-далеч, за да се разраства империята ви. Сега и завинаги ЦРУ е забранена зона за вас, ясно?

Лавал направи физиономия, сякаш се канеше да подсвирне. После каза много тихо:

— Ако бях на твое място, щях да внимавам малко повече. Вървиш по острието на бръснач. Една погрешна стъпка, малко колебание и щом паднеш, няма да има кой да те хване.

Гласът й стана твърд като стомана:

— А аз се наслушах на заплахите ти, мистър Лавал.

Той вдигна яката си да се защити от вятъра.

— Когато ме опознаеш по-добре, Вероника, ще разбереш, че не използвам заплахи. Правя предвиждания.